Всичко, което това семейство има, е заслуга и на двамата. Веднага след училище едно младо и много симпатично момиче замина да покорява големия град; тогава тя още нямаше навършени осемнайсет.
Казваше се Катя, тя мечтаеше в живота ѝ всичко да бъде наред. И всичко, което си беше пожелала, се сбъдна. Буквално веднага тя се запозна с един мъж, ожениха се, а после Катя роди дъщеря.
Семейството си купи апартамент и заедно отглеждаха детето. Екатерина пристигна в големия град от много малко селце, което едва се вижда на картата. Тя дори не бе помисляла, че ще ѝ провърви чак толкова и че ще срещне Александър.
Срещата им стана съвсем случайно. Веднъж Екатерина изхвърча от общежитието и едва не го блъсна. Тогава тя изпусна всичките си тетрадки и учебници на земята, които набързо се намокриха в локвата.
После имаше цял куп проблеми в библиотеката, когато Катя отиде да връща тези книги. С Александър се срещаха само половин година, а после мъжът осъзна, че именно тя е момичето, с което иска да прекара целия си живот. Всъщност Катя, без много да му мисли, се съгласи да се омъжи за него.
Тогава Саша наистина я обичаше. Буквално я носеше на ръце, правеше всичко възможно Катя да се усмихва колкото може по-често и, разбира се, тя го ценеше. Но всичко рано или късно приключва и дори най-силната любов понякога си отива, оставяйки само спомени. Екатерина Станиславовна с раздразнение затвори книгата и хвърли поглед към циферблата на стенния часовник.
Съпругът ѝ Саша отново не се беше върнал навреме за вечеря. Жената усети как вълна от нежелани подозрения нахлува в главата ѝ, но веднага ги отхвърли. „Просто има много работа, той е голям работохолик“, помисли си тя.
Телефонът, лежащ до нея, издаде продължителен звук и на екрана се появи надпис „Дъщеря“. С лека усмивка Екатерина рязко вдигна слушалката до ухото си.
– Ало, здравей, Танечка.
– Мамо, здравей, отдавна не сме си говорили. Как сте с татко? Можеш ли да включиш на високоговорител и да го повикаш?
– Татко ти още не е дошъл от работа. А при нас всичко е добре, всеки ден си минава по същия начин. А вие как сте с Ваня? Моят зет не те ли обижда? Откара нашата любима дъщеря чак на север, макар че можеше и…
– Ох, мамо, колко пъти да ти казвам, че сама и само аз реших да замина. В крайна сметка това е моят избор – омъжих се за военен. Недей, моля те, да започваш пак.
– Добре, скъпа, добре. Просто Ваня често го няма вкъщи и аз се притеснявам за теб.
– Е, какво толкова може да ми се случи тук?
– Ами… никога не се знае. Наистина ли Ваня е толкова зает в службата, например?
– Мамо, какви глупости говориш? Той буквално не излиза от поделението. Защо са ти такива подозрения?
– Добре, просто се боя за теб. По-добре за себе си да помисля. Мамо, извини ме, но не разбирам как татко може толкова дълго да седи на работа почти всеки ден?
– Таня, баща ти се труди, за да не ни липсва нищо. Това му отнема много време и сили, сама го разбираш прекрасно.
– Добре, ако наистина работата му отнема време и сили, а не нещо друго… Или някой друг.
– Таня, на какво намекваш?
Думите на дъщеря ѝ прозвучаха като плесник за Катя и отекнаха като тъпа болка някъде в гърдите.
– Извини ме, мамо, просто… не знам, явно се увличам от „фините“ неща в моята счетоводна работа…
Таня замлъкна за секунда, вслушвайки се в тежкото дишане на майка си, а после продължи:
– Мамо, съжалявам, че ти говорих толкова грубо, но вече трябва да си лягам. Тук е късна нощ. Обичам те. Предай на татко поздрави. Чао.
Екатерина Станиславовна разсеяно отвърна на дъщеря си за довиждане и безпомощно отпусна ръка с телефона. Тя се ядосваше. Но не на унизителните догадки на Таня, а на това, че самата тя неведнъж е задържала подобни мисли в главата си.
Екатерина Станиславовна точно в този момент, когато собствените ѝ мисли бяха изречени на глас от дъщеря ѝ, осъзна тяхната сериозност. В паметта ѝ нахлуха нежелани спомени. Ето го и последният ѝ рожден ден – нейната четиридесета годишнина.
Жената отказа грандиозно празнуване и покани само най-близките хора. Тогава Александър Вячеславович се върна от работа навреме с голям букет цветя, но след някакво обаждане бързо се приготви и си тръгна, обяснявайки го с проблеми с отчета. Прибра се далеч след полунощ, леко почерпен…
Ето го и един обикновен делничен ден, когато Екатерина Станиславовна се почувства зле и не отиде на работа. По обяд Александър неочаквано се появи вкъщи, видимо изненадан и смутен от присъствието на жена си. Каза, че бил забравил подарък за колега и отново бързо тръгна, стискайки в ръка малка подаръчна торбичка, която силно наподобяваше фирмена опаковка от магазин за дамско бельо.
Ето и чаканата четиридесет и пета годишнина на Саша. Той покани всичките си приятели и познати в ресторант. Сред поканените беше, както Александър тогава спомена, новата му колежка.
Млада блондинка в предизвикателно облекло, която изгаряше мъжа с погледа си през цялата вечер.
От пороя спомени Катя беше изтръгната от звука на отварящата се входна врата. На прага се появи усмихнат Александър.
Той мълчаливо прегърна и целуна жена си, след което седна на масата, където го чакаше вече изстиналата вечеря. Екатерина го наблюдаваше, опитвайки се да забележи нещо във външния му вид или в поведението му, което да я успокои или да потвърди съмненията ѝ.
– Кате, какво ме гледаш така? Да не си се влюбила отново в мен? – засмя се той.
Жената се усмихна и седна на отсрещната страна на масата.
– А защо днес закъсня?
– Казах ти, тази седмица имаме проверка от областта. Привеждаме документацията в ред.
– А миналата седмица какво беше?
Той изведнъж спря да дъвче и я погледна. Екатерина седеше, скръстила ръце на гърдите си.
– Миналата седмица ръководството искаше отчетни документи за последната година – промълви замислено Александър Вячеславович.
– Ясно.
– Кате, какво се случи? Нещо днес не си в настроение.
Жената отново огледа външния вид на съпруга си. Нямаше следи от червило, нито чужди косми, нито миризма на женски парфюм – никакви от описваните по филмите и романите признаци на изневяра.
Екатерина забеляза, че мъжът ѝ всъщност изобщо не се е променил през годините на брака им. Саша все така я гледаше нежно, все същата мека полуусмивка. Като го гледаше, Екатерина осъзна, че съмнението отпреди минути може да се окаже просто игра на въображението и стечение на обстоятелствата.
А думите на Таня… тя е млада жена, скоро омъжена и все още не разбира тънкостите на семейния живот. Още повече, че самата Екатерина Станиславовна беше намекнала за евентуална невярност на зет си, с което обиди дъщеря си.
– Просто съм уморена днес, не си го слагай на сърце – каза тя.
В почивния ден Катя установи, че запасите в хладилника и битовите им средства са към своя край. Александър каза, че му се е вдигнало кръвното и е по-добре тя да отиде сама до хипермаркета за необходимите покупки. Той ѝ подаде ключовете от колата си и се сбогува с жена си.
Екатерина никога не беше ползвала слънчеви очила. Струваха ѝ се неудобни. Но днес слънцето особено силно блестеше в очите ѝ.
Тя трудно можеше да гледа пътя. Знаеше, че Саша често слага очила, когато шофира. Жената започна да ги търси из купето, но не се виждаха никъде.
Отвори жабката и веднага ги видя. Протегна се към тях. Погледът ѝ се спря на няколко лъскави квадрата хартия, които с шарените си петна изпъкваха на фона на обичайните документи и дребни вещи.
Екатерина ги взе в ръка. Оказаха се билети за кино. Отначало Екатерина се вцепени.
Буквите на билетите се размазаха пред очите ѝ, не ѝ позволяваха да се съсредоточи. Тя се загледа напред, опитвайки се да успокои учестеното си дишане, а после отново насочи поглед към текстовете на билетите. След това се съвзе, запали двигателя и бързо се върна у дома.
Вкъщи тя завари Саша да лежи на дивана. Мъжът бе погълнат от екрана на телефона си и не забелязваше състоянието ѝ. Първите секунди Катя искаше да се нахвърли върху мъжа си с юмруци, да изисква обяснение, да плаче, но после си каза, че всяко нещо има обяснение.
Екатерина отчаяно искаше да открие логично обяснение.
– Сашо, отворих жабката и намерих това… – Екатерина приближи до него, протягайки билетите за кино. – Според тях ти вчера си бил на кино, когато каза, че се забави… И не си бил сам…
Мъжът сякаш не реагира. Спокойно остави телефона и я погледна. По лицето му плъзна усмивка.
Той потупа дивана до себе си, приканвайки Катя да седне.
– Ех, как можа да помислиш, че са мои?
– А на кого, като се намират в твоята кола?
– Вчера я дадох на Сергей. Помниш ли – бях ти разказвал за Серго, мой колега?
– Нали има своя кола?
– Ще ти призная нещо, Кате, само че не раздухвай. Ти не общуваш толкова отблизо със Серго и жена му, затова мога да ти кажа цялата истина. – Саша въздъхна и наведе очи. – Нещо не им върви в брака напоследък. Жена му му прави непрестанни истерии, иска той да си смени работата, да се преместят в по-хубаво жилище… А това го е влудило. Разбираш ли, Серго си хванал любовница.
Екатерина се стъписа.
– Запознал се в магазина с някаква самотна съседка и любовта им пламнала. Серго не иска жена му да узнае. Тя е толкова нервна, може да посегне на себе си или на него… Затова се крие. Пожела да вземе моята кола, та ако случайно жена му го види, да не ги разпознае веднага.
Катя усети облекчение…
Тя така силно желаеше да има оправдание. Александър се усмихна още по-широко и я притегли до гърдите си. Жената усети как я обзема спокойствие и леко съжаление към съпругата на Сергей.
В този момент и Саша почувства облекчение – жена му повярва в тази измислена история. Всъщност билетите си бяха негови.
Новата му любима много държеше да отидат на този филм и той не можа да ѝ откаже, защото тя пък можеше да му откаже други срещи. Като видя билетите в ръцете на Катя и тъжното ѝ изражение, Саша наум се скара на себе си – как можа да забрави да ги изхвърли. Понякога, обзет от страст и увлечен в тайната си връзка, той мислеше само за това как да получи удоволствие и да се прибере не твърде късно, за да не събуди съмнения у жена си.
Седмица по-късно Катя седеше в хола и разглеждаше семеен фотоалбум. Много ѝ липсваше дъщерята. Дълбоко в себе си се упрекваше, че бяха позволили на Таня да замине толкова надалеч. От снимките ѝ се усмихваше вече пораснало симпатично момиче, толкова приличащо на майка си, до него щастливият баща. На предпоследната Нова година Екатерина беше подарила на Таня и на Саша еднакви бели пуловери, които много им харесаха – факт, запечатан и на снимките.
Екатерина осъзна, че отдавна не е виждала този пуловер сред дрехите на мъжа си. С любопитство отвори гардероба, но не го намери. В другия гардероб също го нямаше.
„Не може Александър да е изхвърлил подаръка ми“, помисли си Екатерина и си спомни за горния рафт в коридора, където мъжът ѝ често трупаше непотребни неща. Тя се качи на стола, протегна се и свали прашна голяма торба.
Вътре намери точно този пуловер. Само че сега белият му цвят беше „украсен“ с някакво червено петно, приличащо на отпечатък от червило. Към съмненията на Катя се добави още един аргумент, който тя с всички сили се опитваше да не взема предвид.
„Саша ще дойде и ще обясни всичко“, помисли си тя, стискайки в ръце злополучния пуловер. Тя толкова често се беше съмнявала в неговата вярност, че сега ѝ се струваше, че още едно подобно подозрение може да го накара да се разгневи жестоко.
Неведнъж ѝ беше казвал, че никога не би изневерил при никакви обстоятелства. Макар самият Александър Вячеславович да помагаше на приятелите си да крият изневерите си от жените им, той самият никога нямало да предаде Катя и любовта им – поне така я уверяваше. Екатерина се опита да си спомни кога за последен път беше виждала Саша с този пуловер.
Тя почти извика от радост, когато намери обяснение за петното от червило. Спомни си как Саша беше облякъл този пуловер на едно фирмено парти. После ѝ беше разказал, че една от колежките, която била пийнала малко повече, се спънала и паднала право на гърдите му.
„Точно тогава е оставила това петно – защо ли не е поискал от мен да го изпера?“ – зачуди се Екатерина Станиславовна и трескаво търсеше отговор. „Сигурно не е искал да ме тревожи, знаейки, че червилото така или иначе не се изпира напълно“ – с облекчение реши тя.
Посред нощ се разнесе звън. Екатерина се събуди първа и полузаспала се заоглежда, търсейки източника на звука.
Телефонът върху нощното шкафче откъм страната на Саша вибрираше. Жената се канеше да го събуди, но напипа с ръка само празно място. Нямаше го.
Миг по-късно тя забеляза, че светлината в банята свети. В този момент телефонът замлъкна. Екатерина отново легна и се опита да продължи съня си.
Унесът пак я обхвана, но съвсем скоро тя чу шепот – мъжки глас. Саша нещо си говореше зад затворената врата на банята.
„Чете нещо, докато си върши работата“ – подсмихна се Екатерина. Сънят ѝ вече се бе изпарил. Понякога шепотът ставаше приглушен вик, което я накара да се заслуша.
От банята се чуваше:
– Казах вече… Не, не можеш… Ще уредя… Тя няма да… Заедно… Не смей… Казах ти… Ще реша всичко… Успокой се… Защо? И на мен не ми е лесно… Ще помислим заедно… Заедно…
Чутите фрази накараха Катя да се усъмни. „Не звучи като да чете“, помисли тя.
Гласът на мъжа заглъхна, но той все не излизаше. Екатерина хвърли завивката настрани, канейки се да отиде там и да разбере какво става. Но Александър я изпревари.
На пръсти, в пълна тъмнина, той се приближи до леглото и тихо се отпусна до нея. Екатерина лежеше с отворени очи, колебаейки се дали да започне разговор. „Ще ме обвини, че подслушвам… но нима той не е виновен?“
– С кого говореше? – каза Катя с прегракнал след съня глас.
– О, не спиш ли, любима? Колегите ми не ме оставят на мира дори и през нощта. Тази ситуация във фирмата… проверки една след друга.
– Но телефонът ти беше на нощното шкафче.
– Не съм ти казвал, но имам и втори номер.
– Защо ти е втори номер?
– За разговори с нежелани колеги и шефове. На онези, с които искам да поддържам връзка, давам главния си номер, а на другите – втория.
– Никога не съм виждала този втори телефон…
– Не го намерих за нужно да ти показвам. Това са си работни неща. Не мисли повече за това, спи спокойно, любима.
Екатерина въздъхна. Обяснението я успокои само отчасти.
Тя не искаше да вярва в изневяра и се вкопчваше във всяко що-годе разумно оправдание. „Добре, нека да е работен номер“, помисли тя и се опита да заспи. Александър пък се обърна с гръб към нея, унесен в мисли как да се справи с догадките ѝ, които се увеличаваха с всеки изминал ден.
Екатерина отново получи съобщение от мъжа си, в което той се извиняваше, че няма да успее да се прибере за вечеря. Тя разбираше, че това са недостатъци на професията му, но все пак червейчето на подозрението ѝ продължаваше да я гризе при всеки негов отсъстващ ход. На Катя ѝ се струваше, че нещо не е наред в отношенията им, но упорито отказваше да повярва на събраните доказателства.
На вратата се позвъни. Изненадана, Екатерина отиде да отвори. На прага стоеше куриер с разкошен букет розови божури.
„Нима Саша иска да си изкупи вината за закъсненията? – помисли си тя и протегна ръце да вземе цветята. – Само че на мен ми харесват хризантеми“, отбеляза тя наум.
– Извинете, Дина, бихте ли могли да се подпишете първо? – каза куриерът, подавайки ѝ таблет с разписка. – Дина? Аз съм Екатерина Станиславовна…
Тогава тя погледна договора за доставка и видя името на мъжа си и техния адрес. Само че на мястото на получателя наистина фигурираше някаква Диана. Куриерът отричаше да е сбъркал и поиска да се обади на номера на подателя, за да изясни ситуацията.
Екатерина го убеди да не го прави. Тя искаше сама да се разбере с мъжа си лице в лице какво означава всичко това. В началото Екатерина мислеше да изчака Саша да се прибере.
Тя тревожно гледаше вазата с букета, предназначен за някаква непозната Дина. Дори в този момент не искаше да си прави прибързани изводи, докато всяка друга жена на нейно място отдавна би направила скандал. Времето минаваше.
Екатерина продължаваше да седи на същото място, потънала в мисли. Саша все така го нямаше. Тя толкова често го беше оправдавала и вярвала на обясненията му, че сега неосъзнато повтаряше същото.
Входната врата проскърца към полунощ и в апартамента тихо влезе мъж. Той престана да се движи безшумно, когато видя, че на кухненската маса свети лампа. Екатерина дори не го погледна, когато той с усмивка я попита защо още стои там.
Усмивката му леко се стопи, щом видя божурите във вазата. Разбра, че е допуснал грешка, записвайки грешен адрес. Александър искаше да заговори, но не знаеше какво точно е разбрала жена му.
Тя сякаш се гневеше. Но дали заради това, че е изпратил цветя на друга, или заради закъснението му? Чудеше се Саша, като направи обичайния ритуал – целуна я и я прегърна.
– Коя е Дина? – попита студено Екатерина, вдигайки поглед към него.
– Коя Дина? А, чакай, да не би да говориш за колежката ми Дина?
– Говоря за Дина, на която си поръчал букет.
– Не, букет поръчах за теб!
Куриерът ме помоли да се подпиша и аз видях, че цветята не са на мое име.
– Не може да не са на твое… Помолих колежката Дина да поръча букет за любимата ми съпруга, защото бях затрупан от куп документи.
– Помолил си колежката Дина?
– Да, явно се е объркала или тя, или куриерската фирма. Тя е малко непохватна и сигурно е написала собственото си име, та са го въвели като получател.
За пореден път Екатерина усети облекчение.
Историята не ѝ се стори измислена. Дори ѝ се стори, че мъжът ѝ я обича толкова много, че въпреки заетостта си намира начин да я изненада. Животът отново продължи по обичайния начин.
Александър не можа да закара Катя до болницата, защото шефът му се обадил за извънредно съвещание. Втори ден Екатерина се оплакваше от силни главоболия, срещу които не ѝ помагаше нито едно от обичайните лекарства. В местната поликлиника я бяха насочили за изследвания в другия край на града, затова сега тя – раздразнена – вървеше към тази клиника.
За пръв път се оказваше в този квартал, затова любопитно разглеждашеоколо себе си. Минавайки край ресторант с панорамна витрина, тя спря и вгледа. На масата до прозореца седеше Саша и си говореше с едно младо момиче.
Екатерина забеляза, че непознатата е приблизително на възрастта на дъщеря ѝ. „Съвещанията не винаги са в офиса… Може шефът да е решил да ги събере тук“, казваше си тя, отчаяно търсейки обяснение.
Тя изобщо не искаше да приеме истината, дори когато Александър взе ръката на момичето в своята. „Не може да ми изневерява с някоя на възрастта на Таня!“ – прозвуча като насмешка в главата ѝ. Александър стана и ѝ помогна да се изправи.
Младото момиче се спря за миг и целуна мъжа по устните. Точно в този миг Екатерина свали розовите очила. Точно тогава зачеркна всички досегашни оправдания и прие за реалност всичките си подозрения.
Саша не се бавеше в службата, а при устните на тази млада жена. Наистина се бяха заглеждали един в друг на празненството за рождения му ден. Само Бог знаеше защо Саша беше довел любовницата си пред очите на законната си съпруга.
На рождения ѝ ден не беше заминал заради отчет, а заради вечер с другата – на чаша вино или нещо още по-лошо. Онзи „подарък за колежка“ всъщност беше подарък от магазин за бельо. Билетите за кино не бяха на „неверния“ Сергей.
Вторият телефон не беше за „служебни“ разговори. Даже петното по пуловера беше оставено от младата любовница и затова Саша го беше скрил от жена си. Екатерина усети пронизваща болка в гърдите.
Тя бе готова да се втурне при тях, да го накара да престане да я прави на глупачка. Вече беше направила крачка, когато видя как любовницата се отдели от Саша и с нежно движение постави ръце върху закръглилия си корем. Екатерина замръзна.
Такъв удар не можеше да понесе. Тя извърна поглед към пътя, като се увери, че не идват коли, и пресече отсреща. Обърна се още веднъж и видя как нейният допреди днес обичан и верен мъж помага на любовницата да слезе по стъпалата. После, без да се бави, Екатерина се шмугна зад сградата на болницата.
Разбра, че толкова години е живяла в лъжа. Изглежда, на него му харесваше да я прави на будала. Екатерина се затича към дома си, а сълзите ѝ предателски се стичаха по лицето.
Прибра се и се хвърли на дивана, като още по-силно се разрида. Любимият ѝ мъж, с когото бяха преживели толкова много, я бе измамил с лекота. А коремът на онази жена означаваше, че Саша скоро ще има дете с друга.
В главата ѝ се въртяха безброй мисли и тя не знаеше как да ги подреди. „Не, няма да позволя Саша да стане отново баща, ще разбере какво е това“, каза тя гневно на глас. Но никой не ѝ отговори.
Реши да чака, докато сам си тръгне, а тогава да му каже всичко, което мисли за него. Няколко часа по-късно Александър се прибра. Съвсем спокойно си свали палтото и го окачи на закачалката, след което влезе в кухнята, където Катя беше потънала в заниманията си.
– Е, здравей, жено, защо си толкова тъжна?
– Нищо, просто се замислих.
– А и отговорът ти е някак напрегнат… Ще вечеряш ли?
– Не, благодаря, хапнах навън. Имах делова среща.
„Да, сигурно така се целуваш и галиш по корема с всички бизнес-партньори“, помисли си Катя. Но на глас промълви само:
– Разбирам, тогава не виждам какво друго да ти предложа.
Александър мина бавно покрай нея, отиде в спалнята и бързо заспа. А Катя още дълго стоя и се питаше какво точно да прави в тази ситуация.
Споменът как мъжът ѝ нежно държи ръката на друга жена ѝ караше да се свива от болка. Екатерина бе убедена, че с Александър ще изживеят дълъг и щастлив семеен живот. И разбираше, че скоро той ще ѝ признае за детето, което очаква другата.
По-болно ѝ беше не толкова за себе си, колкото за дъщеря им. Таня със сигурност нямаше да приеме баща ѝ да се увлече по нейна връстничка. Стиснала зъби, Екатерина реши да изчака Саша сам да си признае.
Но времето минаваше и той продължаваше да се държи така, сякаш всичко си беше наред, сякаш в семейството му нямаше проблеми. Така Екатерина Станиславовна отново започна да се убеждава, че може би става дума за случайност. Че онази млада жена не му е любовница, а просто някаква позната или – още по-добре – далечна роднина.
И наистина почти се беше убедила. Животът вървеше постарому. Катя готвеше, чакаше го от работа, понякога той разказваше какво се случва при тях.
След поредната такава история на Катя ѝ хрумна да разпита за колегата, който бил взимал колата, за да кръшка на жена си.
– Слушай, исках да те питам, какво стана с твоя колега, дето си му давал колата, за да изневерява на жена си?
– Андрей ли? Нормално е… Съседката се оказала неподходяща, та скоро се разделили. Сега се върнал при жена си и уж се оправили.
– Странно… А нали беше много добър твой познат, дотолкова че му даде колата си. Как така не запомни името му? Миналия път го нарече Сергей.
– Избило ми е от главата… изобщо, защо си ме подхванала с тези въпроси? Ужасно съм уморен от работа. Ако искаш да се караш, не е с мен.
Александър бързо отиде в спалнята, а Катя остана в кухнята, разсъждавайки колко пъти мъжът ѝ я беше лъгал с тези безумни истории, измислени в последния момент. Всъщност всички тези „приключения“ бяха негови собствени.
И Катя пак се върна към мислите за онази бременна девойка, която искаше да възприеме като роднина или просто приятелка. Но истината бе очевидна…
Един зимен вечерен ден жената седеше в апартамента и гледаше телевизия. Александър, както обикновено, го нямаше, но това вече си беше закономерност. Изведнъж чу как се превъртя ключът в бравата.
Катя стана от дивана и тръгна към антрето да го посрещне. Вратата се отвори и Екатерина направо изтръпна. Александър не беше сам – до него стоеше младата и бременна жена, същата, която тя беше видяла.
Екатерина мълчаливо гледаше Саша, а той се усмихваше. От него силно миришеше на алкохол.
– Жено, трябва да ме разбереш – ще се наложи ти да се преместиш да живееш при майка ти – изрече той с усмивка.
– Какво каза?
– При майка ти да се преместиш. Виждаш, че имам друга жена, която носи детето ми.
Екатерина усети гняв, какъвто дотогава не бе изпитвала.
– Тази квартира сме я купували заедно, в нея има дял и нашата пораснала дъщеря. Само да разбере, че си довел в дома „някаква си“… завинаги ще спре да общува с теб.
– Ако бях на вас, щях да се махна. Ако останете, може да загубите не само живота си, а и бъдещото си дете.
– Кате, какво говориш?
– Какво мислиш, че се шегувам? Да не си мислиш, че съм кротка?
Екатерина взе тежка книга, която ѝ попадна под ръка, и с всичка сила удари мъжа си по гърба. Той дори извика.
– Още няколко минути да останете и ще почна да бия нея! – строго каза Катя и изгледа уплашеното лице на младата любовница.
– Саша, хайде да си ходим, тая е ненормална! – проплака момичето и, хванала Александър за ръката, се опита да излезе навън.
– Махайте се! Да не съм ви видяла вече тук!
След като входната врата се тръшна с гръмък звук, Екатерина се свлече на пода. Книгата падна от ръцете ѝ, а от очите ѝ потекоха сълзи. Беше ѝ ужасно обидно, че Саша не се беше посвенил да доведе онази натрапница в техния дом.
Днес той съобщи, че ще има дете. Това означаваше само едно – помежду им всичко е приключило.
Екатерина седеше на пода и горко плачеше. В този момент телефонът ѝ иззвъня. На екрана видя, че се обажда дъщеря ѝ.
Жената бързо се стегна, избърса сълзите и вдигна.
– Да, дъще?
– Мамо, нещо отдавна не си ми се обаждала, та реших аз да ти звънна. Как вървят нещата, как е татко?
Настъпи мълчание. Преди Екатерина би отвърнала, че всичко е наред, но колко още да лъже…
– Дъще, зле е. Току-що баща ти се върна вкъщи не сам, а с една млада любовница. Тя е бременна и очакват дете.
– Какво???
– Дъще, лъгах те. Отдавна живеем като котка и куче. Извини ме, не знам защо го правех. Може би исках в твоите очи всичко да е идеално. Но идеални хора няма. Най-накрая свалих розовите очила…
– Мамо, не плачи. Моля те, само не го прощавай и не го пускай пак в живота си. Той отново ще те подмами.
– Знаеш ли, дъще, думите ти ме успокояват, защото си мислех, че ти ще бъдеш против.
– Не, мамо, всичко е наред, и двамата сме вече големи хора и разбираме. Между другото, аз ти звъня, за да ти кажа една новина.
– Каква?
– Скоро ще станеш баба. Мамо, аз съм бременна.
– Наистина ли? – възкликна радостно Катя и зашълга с въпроси дъщеря си. Двете си говореха дълго и Катя дори се успокои.
Тя осъзна, че заминаването на мъжа ѝ е нищо в сравнение с радостта, която току-що научи. Това беше толкова очаквана и прекрасна новина.
– Мамо, идния месец ще дойдем, на Ваня му дадоха отпуск.
– Дъще, ще ви чакам, ти си най-скъпият ми човек на този свят.
– Мамо, обичам те много. Не се отчайвай, ти си красива и сигурно ще си намериш друг мъж.
Екатерина се засмя – тя никога не бе мислила за това.
Александър се върна рано сутринта. С ключа си отвори вратата и влезе, все едно нищо не се е случило. Но като видя куфара си в коридора, се изненада.
– Кате, ти си се побъркала. Къде да отида?
– Все ми е едно къде. Отивай там, където прекара нощта. И по-бързо. Скоро Таня ще си дойде, а тя никак няма да се зарадва, като те види.
– Какво, казала си ѝ, че ти изневерих?
– Разбира се, трябваше да разбере, че ще има братче или сестриче.
– Всичко пропадна. Дина не е бременна от мен…
– Така ли?
– След като си тръгнахме снощи, тя ми каза, че никога няма да живее тук, защото ти си била неадекватна и я било страх за бебето. И между другото призна, че освен с мен е била с Едик, още един наш колега… Така че радвай се, всичко се връща в стария коловоз.
– А, не! Вече съм решила да се разведа. Така че взимай куфара и си отивай.
– Ама къде да отида? Това и моя квартира е.
– Знам. Но имам някои спестявания и ще ти изплатя дела. Изобщо не се шегувам. Най-добре за теб е да се махнеш. Таня няма да те прости.
– Благодаря ти, прекрасно начало на деня…
– Почакай, говориш, сякаш аз имам вина, че ти тръгна „наляво“ и че тази те е излъгала.
– Не, вината е само моя…
Александър взе куфарите и тръгна надолу по стълбите. Екатерина още дълго стоя в коридора, взирайки се в затворената врата. Пое ѝ се смили за него, но си спомни думите на дъщеря си, която ѝ забрани да му прощава.
Защото щом е предал веднъж, ще предаде отново и отново. След два месеца двамата се разведоха. Екатерина изплати дела на Александър и той престана да има претенции към жилището. Казват, че неотдавна се е преместил в друг град.
А на Катя ѝ стана все едно. Тя толкова години му беше вярвала, че когато научи истината, дори усети известно облекчение. Единственото, за което съжаляваше, е това, че толкова време беше с розови очила и не виждаше очевидното, въпреки че много хора ѝ бяха намеквали.
„Ако го бях изгонила по-рано, кой знае колко неща щях да променя“, мислеше си тя. Сега пред нея се отваряха всички врати. Макар да не мислеше все още за нов брак – просто искаше да поживее за себе си.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: