Небето вече се бе обагрило в алено и скоро нощта щеше да падне върху Олховка, но Любов Николаевна продължаваше да седи до църковната порта. В малката картонена кутийка в скута ѝ имаше само няколко дребни монети. Не стигат дори за хляб, помисли си тя.
Всички просяци отдавна са си тръгнали, никой не идва в църквата толкова късно. Тя вече е затворена, така че няма смисъл да стои на верандата. Но Любов Николаевна стоеше.
Нейните съселяни я познаваха и я съжаляваха, затова често даваха милостиня. Не винаги в пари. Понякога й носеха малко стрепня, варени картофи.
А днес в кутията ѝ нямаше нищо. Тя не тръгна не защото се надяваше на богата подаяние, а по-скоро от отчаяние. Не искаше да се връща в празната къща, тази нощ така или иначе нямаше да спи, както снощи и предишната вечер.
Точно както не беше спала вече много нощи подред. Гладът и болките в краката не ѝ позволяваха да заспи и да се наспи добре. Лекарството свърши преди няколко дни, нямаше с какво да го купи.
Вкъщи все още имаше три картофа, щеше да ги свари, когато се върнеше. Плановете за вечеря се правеха сами, трябваше да хапна нещо, човек можеше да умре от глад. Любов Николаевна въздъхна и се канеше да се търкулне по улицата в старата си инвалидна количка, която не беше виждала инвалиди, когато изведнъж чу мъжки глас: „Люба?“.
Пред нея стоеше висок мъж на около четиридесет и пет години, той погледна учудено жената в инвалидната количка, облечена в стари, но спретнати чисти дрехи. Любов Николаевна не го разпозна веднага, но откривайки познати черти по лицето на мъжа, побърза да се отдалечи, а той я настигна. „Синът ми каза, че сте тук, и отначало не повярвах.
Люба, почакай, Люба…“ Тя завъртя колелата на инвалидната количка все по-бързо, за да се отдалечи, за да не види този мъж. Откъде беше дошъл той? „Не искам да го виждам“, помисли си тя, отдалечавайки се. Мъжът спря, с объркан поглед се вгледа в стъпките на отдалечаващата се жена с увреждания.
Любаша е израснала в голямо семейство. Още от детството си тя се различаваше от братята и сестрите си. Момичето беше най-малкото, майка ѝ я роди късно, до последно искаше да се отърве от детето.
В къщата вече имало четири момчета и три момичета. Едно осмо дете щеше да е бреме, тези щяха да бъдат нахранени и облечени. Жената дори отишла при една акушерка, която ѝ дала някакви билки, за да предизвика аборт.
Но Люба била твърдо заседнала в утробата на майка си. Момичето се родило слабо, болнаво, тежало само два килограма и половина. Майка ѝ искала да я остави в родилния дом, вярвайки, че държавата ще даде на момичето повече, отколкото тя може.
Баща ѝ не позволил това. „Ти си луда!“ – изруга той на жена си. – Тези не гладуват, а ние ще нахраним момичето.
Собственият товар не тежи на човека. Семейството им се отнасяше с уважение. Живееха бедно, но работеха здраво и поддържаха собственото си домакинство.
За такива хора се казва, че са издръжливи хора на средна възраст. Семейството никога не е било безскрупулно. Бащата работел като тракторист, а майката се занимавала с отглеждане на птици във фермата.
В дървената им къща нямало нищо излишно. Братята спели по двойки на едно легло. В кухнята имало маса, на която се редували да вечерят.
Първо майката хранела бащата, а след това по-малките деца. По-големите ядяха последни. В зеленчуковата градина имало гъски и патици, в обора живеели прасенца, а единствената крава се пазела като зеницата на окото.
В крайна сметка тя беше медицинската сестра. Зад прозореца имаше огромна зеленчукова градина, в която семейството отглеждаше зеленчуци, осигурявайки си картофи, зеле, моркови, цвекло и други продукти за цялата зима. Рано сутрин, тръгвайки на работа, майката даваше наставления на децата.
– Васка, заведи кравата на стадото и почисти прасенцата. – Колка, заведи кокошките и гъските в градината, за да не влязат пак в градината, миналия път разкопаха всички лехи. – Митя, Олга, Верка, идете и плевете зеленчуковата градина, така че като се върнете, всичко да е почистено.
– Машка, ти се погрижи за Любка и измий пода в къщата. Децата започнаха работа, като се стараеха да свършат задачите на майка си възможно най-бързо, за да могат да тичат по улицата със съседските деца. Люба беше само на три години, тя следваше по-големите деца навсякъде, като им пречеше.
– Сядай тук и не ходи никъде – нареди Машка, като настани малката си сестра на стъпалата на верандата, а самата тя изтича пред портата, където тичаха и други деца. А Люба, след като поседя известно време, я последва. Затворената порта не беше пречка, една дъска в оградата от другата страна беше изкъртена, момиченцето лесно се промъкна през пролуката и излезе на улицата.
– Машка, иди да наглеждаш Любка, иначе майка ти пак ще ти се скара – каза по-големият брат на Васка. А Машка не искаше да се грижи за сополивата си сестричка. Един ден тя я сложи в един сандък и затвори капака.
– Тя няма да избяга оттук, ще си седи тук, докато аз тичам с момчетата – помисли си сестрата. В сандъка беше тъмно и страшно, а на нея ѝ липсваше въздух. Не е известно колко време момичето е седяло в него, но когато майката се върнала от работа, момичето било в безсъзнание.
Бащата грабнал детето на ръце, изтичал при фелдшера, изпомпали я. – Не е редно, такова малко момиченце с деца да си тръгва, – вайкаше се майката на Люба, приятелката на Нина. – И какво да правя, мъжът ми е на полето, сеитбата е в разгара си, аз съм във фермата, къде да я оставя? Мога да я окача на гърба си и да работя с нея – оправда се майка ми.
– Знаеш ли, доведи я при мен, аз самата имам много работа, но поне ще се грижа за нея и ще я храня. Твоите сигурно са на фураж по цял ден, ядат каквото намерят в зеленчуковата градина и на полето зад оградата. Така че понякога Люба започна да остава при леля Нина.
Нежната, добра жена винаги я почерпваше с меденки или бисквити. Ако в къщата нямало сладкиши, тя ѝ давала парче хляб, навлажнено с вода и поръсено със захар. Беше много вкусно.
Малката Люба следвала Нина до зеленчуковата градина, до добитъка или дори до селския магазин заедно. Тръгвайки по прашния път, момиченцето държеше здраво ръката на леля си. В един от тези дни Нина я завела в църквата и я кръстилаһттр://….
Вкъщи тя свалила кръста и го сложила в ковчежето. „Когато пораснеш, ще ти го върна“, казала жената. „Междувременно не позволявай на майка ти и баща ти да го видят.
Те ще се скарат на теб и на мен.“ Като пораснала, Люба все повече се различавала от братята и сестрите си. Тя израснала като спокойно, уравновесено момиче, прекарвала много време в четене.
В къщата имало малко книги, предимно Люба ги носела в училищните библиотеки. Ако нямаше книга под ръка, тя четеше вестници, списания, които понякога попадаха в къщата. Майка ѝ се караше.
„Какво си седнала пак с книга? Иди да я дадеш на добитъка.“ „Любка, иди да плевиш морковите!“ „Любка, иди да береш касис от храста!“ Момичето не обичаше да работи в зеленчуковата градина и да се грижи за добитъка. Но по-големите ѝ братя отдавна работеха в колхоза, а сестрите ѝ помагаха на майка си в стопанството, като оставиха домакинството на момичето.
Любаша знаеше, че ако не изпълни задачата на майка си, може да получи ругатня. В гнева си майка ѝ я удряла с всичко, което ѝ попаднело под ръка. Затова беше по-добре да не се намесва.
Момичето прилежно изпълни всичките си задачи и отново седна да чете книги. Искаше да порасне колкото се може по-скоро, да завърши училище и да постъпи в педагогическия колеж в областния център. Стремежът ѝ беше подкрепен единствено от кръстницата ѝ Нина.
„Ще се справиш, бебе. Бог ще ти помогне. Ти, най-важното, майка и баща не пресичай, подчинявай им се“.
И Люба се подчинила. Майка ѝ щяла да я настани в птицеферма за лятната ваканция. Парите не бяха излишни.
По това време мама вече беше тежко болна. Нуждаеше се от лекарства, които обаче не помагаха много. Жената изпитваше ужасни болки, понякога не можеше да ходи на работа.
По-големите деца започнаха бавно да се отдалечават, създавайки свои собствени семейства. А Нина помогна на Любаша да си намери работа като чистачка в един интернат. Малко пари.
Там имало деца от целия район. Някои от тях родителите им прибирали през уикендите, други оставали в интерната през цялото време. Люба миела подовете в класните стаи и спалните, а в свободното си време четяла книги на децата.
Обичаше да се грижи за по-малките ученици и те й протягаха ръка. Тази пролет Люба се осмелила да каже на майка си за плановете си. „Ще вляза в учителския колеж“, казала тя.
Майка ѝ изстисква прането и изправя гърба си. „Какво още? Хайде, всички да си вървят, да оставят болната си майка. Оставете я да работи сама във фермата и в зеленчуковата градина“, възмущаваше се майката.
„Искам да стана учителка“, каза момичето с умолителен тон. „Учителка“, казвате вие, “а колко ще получаваш на работа? Копейки? В колхоза и във фермата плащат три пъти повече“. „Не става въпрос за пари, майко“, опита се да обясни Люба на майка си.
„Ученето на деца е моето призвание.“ „Какво друго призвание?“ Майката замахна с измачканата риза на съпруга си към дъщеря си в знак на гняв. „Опитай се да си тръгнеш, ще те прокълна.“
Люба побягнала, плачейки. След известно време, след като се успокоила, твърдо решила – ще отиде в областния център, ще постъпи в педагогическо училище и никога повече няма да се върне в дома на родителите си. „Майко, дай ми водка!“ – изкрещя Петка, премятайки се от една страна на друга.
Той не беше вкъщи през цялата нощ и Люба успя да заспи спокойно. Вчера синът отново устроил разгул, гонил я из зеленчуковата градина, поискал да пие. След като вкара майка си в обора, той грабна брадва.
„За една рубла – казал той, – не се шегувам!“. Замахнал с нея към жената. „Къде са парите?“ Уплашената Люба промълвила. „Вземи ги в бюфета на рафта.
Вземи ги, сине. Отиди в селския магазин, още е отворен, купи си едно питие“. „Без теб, знам.“
Без да изпуска брадвата от ръцете си, Петър влезе в къщата. Жената приклекна. „Слава Богу, че си е отишъл“, помисли си тя.
А миналата сряда той хвърлил брадвата по нея. Но Люба се беше обърнала навреме и брадвата се заби в страната на прасето. Наложило се да извика съсед и да заколи животното, за да не изкърви до смърт.
Когато чула затръшването на портата, Люба излязла от обора. Отваряйки бюфета, тя открила, че синът ѝ е взел всичките ѝ спестявания. „Как сега да живея до заплатата? – помисли си тя.
Пък и Петка скоро ще дойде отново и ще започне да безчинства. Ще трябва да взема пари назаем от кръстницата си, иначе ще ме пребие до смърт“. Леля Нина отдавна беше пенсионерка, но благодарение на собственото си стопанство беше спестила малко.
„Когато умра – каза тя, – ще имам с какво да ме погребат. Съжаляваше за Люба, виждаше колко ѝ е трудно, но не можеше да направи нищо, за да ѝ помогне. Дала ѝ само пари за една бутилка, за да може жената да я даде на сина си.
„Петка е мошеник и пияница. „Той е напълно извън себе си. Бие майка си без причина.
Нищо не е свещено. Слава Богу!“ Любаша успешно издържа приемните изпити и осъществява мечтата си. Сега тя е студентка в педагогически колеж и съвсем скоро ще преподава на деца от началното училище.
Настанила се е в общежитие. В една стая с Люба живеели две приятелки – Надя и Олга. Те били от едно и също село и винаги оставали заедно.
Момичетата бяха весели, винаги носеха много храна и лакомства от пътуванията си до дома, които родителите им събираха за тях. Люба никога не се прибираше в родното си село. Майка ѝ беше много обидена на нея, ядосана, че дъщеря ѝ не се подчинява.
Момичето беше изцяло погълнато от ученето, което не можеше да се каже за приятелките ѝ. Надя и Оля след часовете бързаха да се облекат и да отидат в парка да танцуват. „Защо седиш с тези учебници? Така или иначе ще получиш отлични оценки.
Хайде да отидем да танцуваме с нас“ – извикаха те на съседката си. Но Люба остана в стаята си, подготвяйки се за следващия тест. Тя не отиде на танца, а и нямаше какво да облече.
От време на време кръстницата ѝ пращаше малки парични преводи, но в останалото време Люба разчиташе само на себе си. Опитвала се да учи усърдно, за да получи по-голяма стипендия. Тези пари едва стигали, за да не гладува, но учителите хвалели Люба, тя била една от най-добрите ученички.
„Трябва да отидеш в институт след колежа“ – казал й учителят. „Сигурна съм, че ще влезеш лесно. Ще получиш по-високо образование, може би ще останеш в града“.
Но Люба разбра, че е необходимо по-скоро да завърши педагогическото училище и да отиде на работа. Само по този начин тя можеше да стане истински независима. В края на май тя и приятелите ѝ се върнаха, след като положиха последния изпит.
Във въздуха се носеше миризма на люляк и вишневи цветове, зашеметяваща и главозамайваща. В контролните имаше само петици. Оля и Надя се въртяха наоколо, хванати за ръце.
„Предстои ни ваканция. Можем да се приберем вкъщи и да си починем.“ А тази вечер планираха да отидат на танци.
„Ела с нас, Любашка“, извикаха приятелките ѝ. „Цяла година работиш върху книгите си. Време е да се позабавляваш.
Да потанцуваме, да се запознаем с някои момчета.“ Днес Люба беше в отлично настроение. Тя дори нямаше нищо против да подкрепи предложението на приятелките си.
„Не се притеснявай, ще ти дам роклята си.“ Виждайки, че Люба е объркана от факта, че няма какво да облече за танца, Надя каза. В общежитието приятелките, отблъсквайки се една от друга, се въртяха пред единственото огледало в стаята.
Люба беше облечена в ситни рокли с камъни в подгъва и крила на раменете. Косата ѝ беше навита на ролки, за да направи красиви леки вълни. Момичето носеше сандали, подарени от кръстницата ѝ за рождения ѝ ден.
„Красиво!“ – заявиха приятелите в хор. В парка беше шумно, звучеше музика. Навън отдавна беше тъмно и фенерите осветяваха дансинга.
Младите хора танцуваха, забавляваха се, радваха се на пролетта. Люба стоеше отстрани и наблюдаваше как приятелите ѝ танцуват, усмихваше се, увлечена от общото настроение. Когато зазвуча поредната бавна музика, към нея се приближи едно момче.
Беше добре облечен, бяла риза, безупречно изгладена, стрелки на панталоните. „Мога ли да те поканя на среща?“ – попита той с усмивка и протегна ръка. Люба я последва.
„Казвам се Николай – представи се момчето. „А ти?“ „Аз съм Люба.“ „Люба е красиво име.“
Момичето се усмихна, усети ръката му на кръста си. Беше толкова непознато и същевременно приятно. Топлата длан притискаше тялото на Люба все по-плътно към момчето.
Крадешком тя се опита да го погледне отблизо. Момчето беше много по-възрастно от Люба, с около шест или седем години. Движеше се красиво, а усмивката не слизаше от лицето му.
„Определено не е ученик“, помисли си момичето. „Момчето ѝ се стори твърде зряло“. Когато музиката спря да звучи, Николай заведе Люба на същото място, а самият той остана да стои до нея.
„Ти местен човек ли си?“ – реши да прекъсне мълчанието на момичето. „По принцип да, роден съм тук, по време на ваканцията на родителите ми дойдох тук“ – отговори Николай. И предложи да вземем едно „ти“.
„Хайде“ – усмихна се Люба. Сред познатите ѝ момчета имаше само две момчета от педагогическото училище, но Николай изобщо не прилича на тях. Широки рамене, висок, с интелигентен внимателен поглед, в него ясно се чете житейският опит.
Така му се струваше на Люба по онова време. „Ти местен човек ли си?“ – попита той. „Не, аз съм от Олховка.
Уча тук, в педагогическото училище – отвърна момичето. „Искаш ли да преподаваш на деца? Разумно, добро, леко“, засмя се Николай. „А защо не?“ – Люба не разбираше.
Дали да се обиди на шеговития му тон, или да се смеят заедно. От това, на какво ще научи едно дете учителят, в много отношения зависи неговото бъдеще. С лош учител децата няма да успеят, когато пораснат, а добрият ще им помогне да отворят всички пътища…
„Е, ти си добър!“ – Николай каза с възхищение. „Умееш да защитаваш мнението си. Слушай, тук е толкова шумно.
Хайде да отидем на алеята. Там ще си поговорим, ще се опознаем по-добре“. Люба се съгласи.
Намериха една свободна пейка. „А ти сигурно не си студентка?“ – Люба попита. „Нали се досещаш.
Преди много време завърших промишлен техникум. Работя, приятели, както се казва, в потта на челото си, за да повиша стандарта си на живот“. „Разбирам.
А аз все още съм само първокурсник. Успешно?“ „Да.“ Николай придружи Люба до общежитието и на верандата я попита.
„Ще дойдеш ли отново в парка следващата събота?“ „Не знам. Може би.“ „Довиждане“, отвърна момичето и изчезна зад входната врата.
От прозореца на стаята си тя видя как Николай бавно си тръгва и си помисли, че харесва този възрастен, интелигентен, разсъдлив човек. Тази нощ тя заспа един много здрав, щастлив сън. Когато съседите се върнали от танца, тя дори не чула.
На сутринта се събудила от шум в стаята. Момичетата се прибираха вкъщи, събираха багажа. Надя взе от стола роклята, която беше дала на Люба да облече предния ден, и я държеше в ръцете си.
„Ще я оставя на теб. Лятото е дълго, може би пак ще отидеш да танцуваш“, каза тя и се замисли. „Много ти отива, а и баща ми ще ми купи нови тоалети“.
За лятото Люба си намери работа в библиотеката в училището. Имаше достатъчно работа. Трябваше да се подредят фондовете, да се проверят всички формуляри, да се направят тематични сборници със статии, да се подготвят за новата учебна година учебниците.
Въпреки че беше заета в библиотеката, момичето имаше много свободно време. Тя се потапяше в четене, понякога се разхождаше по улиците. Николай не излизаше от главата ѝ.
„Интересно какво ли прави?“ – помисли си Люба. Реши, че тази събота ще отиде на танците, само за да се увери, че той не я е поканил току-така, че ще я чака на уговореното място. И той чакаше.
Стоеше там, където миналия път се беше приближил до Люба, за да я покани на бавен танц. „Мислех, че няма да дойдеш вече“, зарадва се момчето, когато видя момичето. Те не танцуваха, а се разходиха по тъмните улички, които бяха осветени от слабата светлина на фенерите.
Слабите светлини се отразяваха в езерото. Пътят на луната се очертаваше ясно върху водната повърхност. Николай хвана ръката на Люба.
„Мислех за теб – каза той тихо. „Аз също, неочаквано за себе си“ – каза момичето. Лицето му беше толкова близо, че Люба усети дъха му върху бузата си.
Той беше прекъснат и по някаква причина Люба се почувства задъхана. Николай я придърпа към себе си и я целуна. Устните му бяха нежни, но настоятелни.
Никой досега не беше целувал Люба. Главата ѝ се завъртя трескаво, сърцето ѝ беше готово да изхвръкне от гърдите ѝ. Ръцете му се спускаха все по-надолу и по-надолу по гърба на Люба.
Краката на момичето се разтрепериха. Николай я положи направо върху дървото, набързо целуна шията ѝ, разкопча копчетата на роклята на гърдите ѝ. Люба се опита да се съпротивлява.
„Не, почакай – прошепна тя. Но момчето вече не беше в състояние да спре. „Не се страхувай – успокои я той.
И отново целуна шията на гърдите ѝ, натрупал цялата тежест на тялото си. Неспособна да се съпротивлява, тя му се отдаде. Тялото ѝ стана меко и податливо, движейки се в такт с движенията на силния и уверен в себе си мъж.
Двамата лежаха на тревата и мълчаха. „Колко много звезди има на небето“, помисли си Люба. Чувстваше, че с нея се е случило нещо важно, нещо, което ще промени из основи живота, някакъв нов етап.
Николай запали цигара. „Утре заминавам“, каза той. „За колко време?“ – Люба попита.
Новината, че Николай ще замине и тя няма да го види, беше изненада за нея. „Не знам.“ Той изведнъж погледна Люба внимателно.
„Ти си много хубаво момиче. Мила, нежна. Съжалявам, че не ти казах, че съм женен.“
Смисълът на думите на Николай не достигна веднага до Люба. Тя се взираше в очите на момчето и усещаше как вълна от горчивина и разочарование постепенно обзема съзнанието ѝ. „Колко си женен?“ – попита тя.
„Не сме ли вече заедно?“ „Извинявай, просто така се случи.“ Люба тичаше по тъмните улици, задушавайки сълзите си. Когато отвори вратата на стаята си, тя рухна на леглото и ридаеше цяла нощ.
Никога не е изпитвала толкова силна болка. В края на август учениците се връщат в общежитието. Съквартирантите на Любаша се струпаха в стаята.
В ръцете им бяха огромни чанти. На масата се появиха буркани с кисели краставички, кисело зеле, сладко, домашна яхния. В ъгъла до шкафа тържествено беше поставена торба с картофи и други зеленчуци.
„Сега няма да умрем от глад, приятелю!“ – Надя изпищя. „Ето, колко много неща са изпратили родителите ми!“ „Е, как сте живели тук без нас?“ “Не, не. – Оля попита. „Добре“, отвърна Люба, като гледаше всички тези хранителни запаси, с които дори те, вечно гладните ученици, със сигурност нямаше да могат да се справят.
„Работих в библиотеката.“ „Ходих на танци?“ – Надя се суетеше пред огледалото, оправяйки червените си къдрици. Люба реши да не говори за това, което ѝ се беше случило, за това как беше прекарала нощта с Николай.
В края на краищата това вече беше минало. Нищо не можеше да се върне. Нямаше продължение на онази нощ, той дори не ѝ беше написал писмо.
Той просто изчезна от живота ѝ така внезапно, както се беше появил. Струваше ѝ се, че сякаш никога не се е случвало. Просто сън, някакъв мираж.
„Не, нямах време. А и не исках да съм сама – отвърна тя. „О, мога ли да опитам една кисела краставичка? Отдавна не съм яла домашни кисели краставички“.
„Разбира се, отвори я.“ Надя премести буркана и ѝ подаде отварачка за консерви. Люба изяде киселите краставички с удоволствие.
В края на септември тя разбира, че е бременна. Кръстницата на Люба, леля Нина, забеляза промените във външния вид на момичето още щом то се появи на прага. Талията на Люба била забележимо закръглена.
Тя не разпитала кръстницата си веднага, нахранила я и ѝ дала да се преоблече. „А сега ми разкажи – каза тя накрая. Люба, сякаш й бяха казали истината, изсипа всичко, което й се беше случило.
Не скрила нищо от кръстницата си, не скрила факта, че самата тя постъпила прибързано, необмислено, доверила се на първия човек, който се появил в живота ѝ. Но Нина не я осъди. „Какъв мошеник – поклати глава тя, – бедното ми момиче“.
„Той не е мошеник, кръстнице“, възпротиви се Люба. „Сама съм си виновна, глупачке. Но какво да правя сега, не знам.
Предполагам, че ще трябва да се откажа от следването си, имам бебе за отглеждане“. „Дори не си и помисляй за това. Мечтала си да станеш учителка, така че ще бъдеш учителка.
Трябва да продължиш да вървиш към мечтата си. Докато ти учиш, аз ще взема бебето със себе си. Всичко е наред, ще се справя.
Въпреки възрастта си леля Нина все още беше здрава жена и доста бърза. „Той ще расте тук, на естествени продукти и мляко. Ще порасне силен, не се притеснявай.
А ти идвай да го посещаваш. Когато се устроите, ще го вземете със себе си. Учете на спокойствие, а аз ще приготвя зестра за бебето.
Всичко ще бъде наред с нас. Жената помълча малко, после прегърна кръстницата си и каза: „Трябва да дойдеш при своите, майка ти е доста болна“. „Не мисля, че моето идване ще я оправи.
Както знаеш, това зависи от теб. Само че, Господи, помилуй, ти не забравяй това“. Много скоро интересното положение на студента от втори курс на колежа стана забележимо за всички.
С всяка изминала седмица коремът на Любая все повече изпъкваше, съучениците шушукаха зад гърба ѝ, учителите гледаха момичето със съчувствие. Най-добрата ученичка беше изпаднала в такова положение. Друга щеше да бъде изключена, но Любаша посещаваше всичките си часове и вземаше навреме кредитите си.
Съквартирантите ѝ я подкрепяха, започнаха все по-често да ѝ носят различни вкусотии от вкъщи. Родителите ѝ Надя и Оля, след като научили, че приятелката на дъщерите им е бременна, а приятелят ѝ я е напуснал, започнали да изпращат повече продукти, бурканче домашна заквасена сметана или масло. „Уверете се, че тя се храни добре.
Не е шега работа да носиш бебе“, казвали те на дъщерите си. От време на време момичетата се опитвали да нахранят Люба, подхвърляйки ѝ домашни сладкиши, кървавица и зеленчуци. „Ако не се храниш добре, ще родиш малко дете“, казваше морализаторски Оля, като мажеше с масло една кифла.
„Да, така е. Или ще изхвърлиш конете си по време на раждането, там ти трябват сили“, повтори я Надежда. Любаша с благодарност изяде подаръците на приятелките си.
Чувството на глад сега я съпътстваше през цялото време. През януари дойде новината за смъртта на майка ѝ. Месец по-късно баща ѝ умира, неспособен да понесе загубата.
Кръстницата пише на Люба, че той много страда. Чакал дъщеря си да дойде, за да го подкрепи. Но тя не смеела да дойде в дома си с огромен корем…
Татко е преживял достатъчно сътресения, откакто мама умря. И ето че тя щеше да се появи с бебе в утробата си. В края на февруари Люба започна да усеща как коремът ѝ се дърпа.
Тя събра в чантата си няколко простички дрешки за бебето, пелени, боне, одеяла. Кръстницата ѝ грижливо беше подготвила всичко това.
Когато болката станала нетърпима, тя слязла до караула и помолила пазача да извика линейка. Възрастната жена с очилата се размърда. „О, ти, миличка, започна ли или какво? Раждаш ли?“ – проплака тя, като грабна телефона.
„Ало, линейка? Общежитие, педагогическо училище. Ученик ражда“. В болницата облякоха на Люба бяла риза.
Сложиха я на стола. „Е, ще раждаме ли, или ще стенем?“. – попита строго акушерката. „Да натискаме.“
Люба се превиваше от болка. Искаше ѝ се да изкрещи, но се срамуваше. „Тя не е първата, не е и последната.
Всички жени раждат, така е.“ Стиснала зъби, тя натисна, докато белите стени се люлееха и плуваха около нея. Люба изгуби съзнание.
Събуди се от гласа на акушерката. Тя я потупваше по бузите. „Не губи съзнание, не губи съзнание.
Натискай, казвам ти.“ Люба отново се напрегна. Тя припадна още няколко пъти.
През мъглата тя чу плача на бебето. Звучеше така, сякаш се раздвояваше. Беше ту по-силен, ту по-тих.
Плачът на бебето беше прекъсван от женски гласове. Те говореха нещо, но Люба не можеше да го разбере. Тя видя бял тунел, по който вървеше майката.
В ръцете ѝ имаше бебе, увито в пелена. „Мамо, дай ми го, не ми го вземай!“ – молеше Люба. Но жената си тръгна, като се смееше сърдито.
Момичето се събуди в отделението. Беше покрита с одеяло. Долната част на корема хленчеше непоносимо.
Непозната жена в халат се беше навела над нея. „Събуди се?“ – попита тя. „Веднага ще повикам лекаря“.
На следващия ден бебето беше доведено за хранене. Люба се учудила колко малко е то. Синът ѝ я погледна, мляскайки с розовите си устни.
„Е, мамо, хайде, нахрани първородното си дете“. Медицинската сестра подаде бебето на Люба. Тя го взе внимателно, сякаш беше кристално и при едно невнимателно движение можеше да падне, да се счупи.
Жената помогна да сложи бебето на гърдата си. „Дръж го така, повдигни главичката – учеше тя неумелата първородна. На съседното легло съседката на Люба седеше и хранеше бебето си.
„Как ще го наречеш?“ – попита тя Любаша. Момичето погледна бебето, мляскайки с устни, и уверено каза: „Петя, Петя, Пьотр Николаевич“. В този момент Люба почувствала щастието на майчинството.
Всички неприятности, които ѝ се бяха случили, Николай, който я беше изоставил, родителите ѝ, които бяха починали, всичко това останало някъде далеч, станало маловажно. Сега тя има син, той ще бъде нейната опора, а Люба ще се посвети на това мъничко същество. Седмица по-късно Любаша е изписана от болницата.
Кръстницата ѝ я посрещна в спешното отделение и заедно се върнаха в общежитието. „О, колко е смешно, колко е малко, вижте му ръчичките“, гледаха бебето съквартирантите. „Дори е странно, Люба, имала си такъв огромен корем, а от него се е появило мъничко човече“, изненада се Оля.
Люба придружи кръстницата си до автогарата. Нина взе бебето от ръцете на момичето. „Не се притеснявай, всичко ще бъде наред – успокои жената разстроената млада майка.
„Аз ще отгледам твоята Петя, а ти кърмата да стегнеш, не забравяй, иначе каква полза от мастит, ще спечелиш мастит. Учи се добре, времето ще мине бързо и трябва да дойдеш в селото на почивка“. „Разбира се“, отговори момичето.
Нина с детето на ръце се качи в автобуса, а Люба дълго стоя, гледайки след заминаващия Пазик. Петенка израснал като изненадващо здраво момче. Естествената храна и чистият въздух оказваха влияние.
При първа възможност през почивните дни Люба бързала за родното си село, за да бъде със сина си. Ваканциите си прекарвала в дома на кръстницата си. Всички в селото вече знаели откъде Нина се е сдобила с бебето.
Бабите казваха край селския магазин. „Ето как пускате момичетата да отидат в областния център да учат, а после се връщат с корем“. „Кои ги учат да бъдат, развратници?“ „Кой би си помислил? Любка имаше такива родители, почтени хора, трудолюбиви.
А тя…“ Едва излязла от къщи, започнала да разтваря крака пред мъжете. „Кой има нужда от нея сега, една самотна майка? И моят Ваня я гледаше. Трябва да му кажа да не се доближава до тази курва.“
Жените не се срамуваха дори от Нина, която минаваше покрай тях с детска количка. И тя не за първи път чуваше всичките им клюки и накрая реши да прекъсне сплетните. „И така, жени, защо нападате момичето? Момичето е младо, но е нейна работа да ражда, а не на някой друг.
Вие без грях ли сте или какво? Ако още веднъж чуя, че миете костите на Любка, ще съжалявам“. „О-о-о, уплашихте ме“, казаха жените, но спряха да клюкарстват. Нина не чула повече неприятни неща от съселяните си.
Отношението към Люба и детето ѝ било повлияно от съседката на жената, която живеела от другата страна на оградата. Тя била лидер на всички жени в селото и имала авторитет. Като видяла веднъж как Нина окачва прането на въже, съседката попитала, надничайки през оградата.
„Нинка, ти переш ли?“ „Да, трябва да изперем момчето. Нямаме много дрехи, затова трябва да перем почти всеки ден“. Този ден в къщата на Нина дойде цяла делегация.
Един съсед мина през селото и събра детските дрехи, които бяха във всяка къща. Децата пораснали, но вещите останали. „Трябва да помогнем на Нинка.
Нейната пенсия е нищожна“, казала тя на жените. Тези, следвайки съвета на авторитетната си съселянка, отварят гардероби и сандъци, вадят ризи, гащеризони, анцузи, ботуши. Нина се взираше с изумление в цялото това парцаливо богатство.
„Благодаря ви“, благодари тя на жените. „Не ми благодарете. Стига малката да расте здрава, да не й е студено и да не е гладна – отвърна съседката.
„Ще ви донеса още една марка от нашия пчелин. Давайте по малко, бебето няма да се разболее“. „Благодаря ви.“
Люба завърши педагогическия колеж с червена диплома. Върнала се в родното си село, намерила работа в интерната, където някога като момиче работела на половин работен ден като прислужница. „Винаги съм знаела, че ще постигнеш целта си“, казала ѝ директорката, когато я наела на работа.
„От теб ще стане добра учителка. Но знаете ли, нашите деца не са лесни, от различни семейства са. Има такива, които са отгледани изобщо без родители, те се нуждаят от специален подход.
Има деца, чиито родители винаги работят. Не е лесно, не можеш да изкараш много в колхоз или във ферма. Да, всичко се срива, всичко се разпада“.
„Ще се постарая да оправдая доверието ви, Екатерина Семьоновна“, увери Люба. „Е, тогава добре дошла в нашия екип“ – усмихна се директорът. Люба беше уважавана в селото.
Сега се обръщаха към нея с първото ѝ име и бащиното ѝ име. „Здравейте, Любов Николаевна“ – поздрави я една съседка. „Как е моята манекенка? Сигурна съм, че е получил още едно „Д“?“ „Хулиганство“ – отговори учителката.
„Но ще се справим, той е добро дете, умен е“. „Любов Николаевна“ – обърна се към нея друга съседка, когато срещна учителката на улицата. „Семьоновци изпратиха на техните и на Катя пратка с неща за зимата.
Да го занеса ли?“ „Разбира се, внесете го. Аз ще дам всичко на Катя.“ „Любов Николаевна, колхозът е отделил парцел за дърва за огрев, мога да ви ги донеса“, предложи съседката, която работеше в горското стопанство.
„О, много ви благодаря. Скоро няма да имаме с какво да отопляваме къщата“, благодари й учителката. Всички в селото уважавали Люба.
А децата в интерната я обичали. За много от тях тя беше заместител на майката. Вървейки по улицата с чанта, пълна с тетрадки, тя нямаше време да се кланя на минувачите.
Веднъж, когато се прибирала от работа, отишла до селския магазин, за да купи хляб и наденица. Като отряза един хляб, продавачката се обърна към учителката. „Любов Николаевна, дори не знам как да се обърна към вас – започнала жената невъзмутимоһттр://….
„Говорете така, както сте. Какво се случва?“ – Люба попита, прибирайки покупките в чантата си. „Имате момче, което учи там в пансиона.
Ванечка Прохоров.“ „Да, има.“ Люба познаваше добре това момче.
Той беше в същия клас като нейната Петя. Странно е само, че беше от заможно семейство, прилежен, учеше добре, но през ваканциите постоянно оставаше в интерната. Никой не го прибира.
„Точно това имам предвид – продължи продавачката. Майка му е починала от рак преди седмица. „Какъв ужас!“ – Люба плесна с ръце.
‘А баща му е нащрек през цялото време. Идва може би веднъж годишно или дори по-рядко. „Ето, той е изпратил писмо на сина си.
Пощенската служителка ми го донесе. А теб те нямаше вкъщи.“ Жената подаде на учителката един плик.
Люба взе писмото, завъртя го в ръцете си. „Той изпрати и пари. Ето.“
В ръцете на Люба се озова пачка с пари, увита в лист от вестник. Тя погледна изненадано банкнотите. „Виждаш ли, докато майката на Ванечка се разболя, тя се грижеше за момчето.
А след това й станало съвсем зле. Освен това се е побъркала заради болестта си. Баща му се тревожи за живота на детето.
Той ме помоли да му купя някакви дрехи за зимата. И да го нахраня с нещо вкусно. Няма как да дойде точно сега“.
„Добре. Ще измисля нещо. Всъщност тъкмо се канех да отида в областния център.
Петя трябва да си купи обувки и яке. Ще взема Ванечка с мен.“ „Много ти благодаря.
Имате добро сърце, обичате децата“, благодари продавачката. „Знаех, че ще се погрижите за момчето.“ „Не се притеснявайте“, каза Люба и излезе от магазина.
Цяла вечер тя си мислеше за Ваня. Момчето беше на същата възраст като нейния Петя. Русокосо, със сини очи.
Често оставаше дълго в клас и много четеше. Нямаше специално приятелство с никого. Държеше се настрана.
За първи път го видя да се усмихва, когато Ваня беше на 12 години. В интерната беше прието рождените дни на децата да се празнуват с голяма сладка торта. Тя беше изпечена от готвачите в училищната кухня.
Имаше специално отношение към това печене. Сладкишът винаги се получаваше румен, ароматен, а горният му капак беше украсен с рози и листа от тесто. В центъра на пая децата поставяха цветни свещички.
Такива свещички се поставят и в тортата. Ванечка тържествено се обърна към момчето Любов Николаевна, което държеше голяма питка с горящи свещи. „Момчетата и аз те поздравяваме с рождения ти ден.
Днес ти навърши дванадесет години. Станала си още по-възрастна и още по-умна. Вярвай в себе си и не се спирай на целите, които си постигнал.
А сега духни свещите.“ Момчетата извикаха „Ура!“ и Ваня духна всички свещи наведнъж. Той се усмихна, щастлив, че нито една не остана запалена.
Това означаваше, че желанието му ще се сбъдне. И желанието на Ваня беше същото: баща му да дойде скоро. Момчето не го беше виждало от три години.
Татко работеше на север, добиваше нефт в ново находище. Пътят към дома не беше близо, затова баща му почти не идваше, но редовно изпращаше пари. Мама ги използваше, за да купува красиви неща за Ваня, сладкиши, които той много обичаше.
Но напоследък родителите му сякаш бяха забравили за него. Мама не идваше, а татко не пишеше писма. Люба беше разсеяна от мислите си от гласа на Петя.
„Мамо, маратонката ми е скъсана. Какво ще нося в час по физкултура?“ – хленчи момчето. „Носи маратонки“, каза майката.
„Това не е модерно. Никой вече не носи маратонки. Всички носят маратонки“ – изсумтя Петя.
„Всичко е наред. Ще отидеш веднъж. През уикенда ще отидем в областния център, ще си купим нови маратонки“, опита се да успокои сина си Люба.
„Аз няма да нося маратонки. Тогава изобщо няма да ходя на физкултурен салон“, възпротиви се Петя. „Не искам да се позоря.“
„Позорно е да носиш скъсани маратонки“, опита се да го убеди Люба. „А в нормални, чисти, почти нови маратонки – не е срамно“. „Така или иначе няма да отида“ – синът затръшна вратата.
Колкото повече порастваше Петя, толкова по-трудно беше на Люба да намери общ език с него. Понякога, когато се караха, жената разбираше думите на познати за това колко е трудно да се отгледа дете без баща, особено момче, но през всичките тези години така и не се ожени. Въпреки това Любаша не се опитвала да си намери мъж.
Отдала цялата си същност на сина и учениците си. Характерът на Петя се влошавал от ден на ден. Започнал да има неконтролируеми изблици на агресия.
Винаги бил недоволен от нещо. Този анцуг не е същият като този на Мишка, или дънките са немодерни, или няма велосипед. Люба се постара да даде на сина си всичко, което искаше.
Самата тя носеше една и съща пола вече цяла година, а обувката беше ремонтирана вече за трети път. Като видяла как кръстницата ѝ се притеснява, леля Нина добавила на Люба ново колело за Петя, но когато момчето отново изпаднало в истерия, хвърлило колелото с такава сила, че колелото паднало. Понякога ръцете на Люба се спускаха надолу.
От безпомощност тя плачеше тихо, като се затваряше в стаята си. Ако Николай знаеше, че има син, непременно щеше да се върне при нея. Тогава биха могли да отгледат заедно едно момче, помисли си Люба.
Но повече не чула нищо от Николай. При редките си пътувания до областния център тя идваше в парка, където имаше дансинг. Тя погледна тъжно към края на алеята, където, както и преди, се разхождаха влюбени двойки.
Този парк и тази алея рязко промениха живота ѝ. Люба не съжаляваше нито за минута за това, което ѝ се случи през онази нощ. Тази нощ ѝ даде син.
Тя никога, дори за секунда, не мислеше лошо за Николай, не се ядосваше и не го развращаваше в трудностите си. Тя сама беше избрала тази съдба за себе си. „Мамо, какво ще вечеряме? Пак котлети!“ – Извика синът от кухнята.
„Не искаш котлети, направи сандвичи. В хладилника има колбаси“, отговори Люба. Тя се опита да прогони тъжните мисли от себе си, отиде в кухнята, за да нахрани Петя.
В петък Любов Николаевна помоли Ваня Прохоров да остане след училище и да я чака. „Виждаш ли, Ванечка, няма как татко ти да дойде сега“, каза тя, сядайки момчето пред нея. „Аз знам.
Той работи далече и е необходимо да се пътува дълго“, отговори сериозно момчето. „Той ти изпрати писмо. Учителката държеше плика на Ваня“.
„Благодаря ти.“ Момчето прибра писмото в джоба си. „Няма да го прочетеш“, зачуди се Люба. „Ще го прочета по-късно.
Има ли още нещо, Любов Николаевна?“ Внимателните сини очи погледнаха учителката в очакване. „Да, Ваня“, каза тя. „Баща ти се тревожи за теб.
Изпрати пари за теб и за мен, за да отидем на пазара, в областния център, и да ти купим нови дрехи и обувки за зимата там.“ „Добре.“ „Ще имаш ли нещо против да отидеш у нас тази вечер, за да можем утре сутринта да отидем направо в областния център?“ Люба наистина се надяваше, че момчето няма да откаже.
„Удобно ли е това?“ – попита той. „Разбира се, разбира се“, заговори Любовка Николаевна забързано. „Ние с Петя много бихме се радвали, ако прекараш уикенда с нас“.
„Нека го направим“, съгласи се Ваня. В края на работния ден Люба взе Иван и двамата се отправиха към дома ѝ. „Защо той трябва да живее с нас?“ – Петя изсъска гневно към майка си.
„Не да живее, а да го посещава“ – убеди го Люба. „Момчето няма родители наоколо, а и трябва да си купи дрехи. Утре ще отидем в областния център“.
„И какво? Аз също нямам баща. Какво да правя сега, да ходя ли през нощта в дома на учителя по физкултура?“ – настоява тийнейджърът. „Петя, трябва да бъдеш по-мила към хората.
Особено към Ваня – твоя връстничка. Няма ли да намерите нещо, което да правите заедно?“ „Болезнено необходимо“, каза Петя и излезе от стаята. На следващия ден тримата отидоха в областния център …
Докато избираше неща за момчетата, Люба все се улавяше, че си мисли, че Ваня е много спокойна и разумна. На фона на неговия произход Любин Петя се оказа много капризен и непостоянен. След като се върна вкъщи с покупките, Люба нахрани децата и отиде да подреди дървата в купчината трупи.
Петка избяга на разходка с момчетата от квартала, а Ваня доброволно се съгласи да помага на учителката. „Кажи ми, Ваня, какъв искаш да станеш в бъдеще?“ – подреждайки купчината дървени трупи, попита Люба момчето. „Още не съм решил“, отговорил Ваня.
„Може би като теб, учител?“ „Това е добра, отговорна и благородна професия“, подкрепи момчето учителката. „Само че трябва да учиш добре.“ „Опитвам се.“
„Разбирам“, усмихна се Любов Николаевна. Тя беше сигурна, че на Ваня му предстои голямо бъдеще. Щеше да успее да постигне много, въпреки че родителите му отделяха толкова малко време за него.
„Чудя се дали вече знае, че майка му си е отишла?“ – Люба се замисли внезапно. „Вероятно не.“ И сърцето ѝ се сви от болка.
Представяше си колко страдание ще донесе тази новина на тийнейджъра. Да изгуби любимата си майка на толкова ранна възраст, да се окаже почти сам в големия свят, без подкрепа, силна ръка и добър съвет. А в понеделник и тримата отидоха в пансиона.
От време на време Любов Николаевна канеше Ваня при себе си за уикенда. Момчето по-често се съгласяваше, отколкото отказваше. В къщата и в зеленчуковата градина на учителката той винаги намираше какво да прави.
А вечер обсъждаха книгите, които Ваня беше прочел. Люба му препоръчваше нови интересни издания, подбираше книги от собствената си домашна библиотека. Ех, ако само нашият Петя имаше толкова ум и съвест! – въздъхна, като гледаше как Люба и Ваня се занимават с леля Нина.
За последния звънец в интерната се подготви целият приятелски екип. Децата рисуваха плакати, надуваха и закачаха разноцветни балони. В учебното заведение цареше атмосфера на празничност и веселие.
В този вълнуващ ден Ваня чакаше баща си. Надяваше се, че баща му ще дойде, за да се зарадва за него. Момчето завърши училище със златен медал.
С надежда гледаше през прозореца, опитвайки се да разпознае баща си във всяка фигура, появяваща се на двора. Но бащата на Ваня не идваше. Любов Николаевна се приближи до тийнейджъра и го прегърна през раменете.
„Не се разстройвай, сигурна съм, че той има много основателна причина. Ето защо не можа да бъде до теб този ден“, опита се да подкрепи детето тя. Разбира се, осъзна Люба, сега всякакви думи не означаваха нищо за него.
През цялото това време бащата на Ваня дойде само веднъж и взе сина си за уикенда. Тези дни Любов Николаевна беше в отпуск по болест, затова не хвана бащата на Ваня и не можа да се срещне с него. Но когато се върнала на работа, видяла как очите на Ваня блестят, колко е щастлив, че е прекарал няколко дни с баща си.
Татко каза, че договорът му за ротация скоро приключва. Той ще се върне и ще построим нова голяма къща в областния център.“ Вани сподели радостта си с учителката. „Това е прекрасно – отвърна Любов Николаевна.
„Вие ще живеете заедно. Но сега трябва да помислиш за постъпването си в института“. „Вече съм решил“, каза момчето.
„Сега няма да се запиша.“ Люба изненадано погледна Иван. „Защо? Какво става?“ – Тя попита развълнувано.
„Решил съм, че първо ще служа в армията. Баща ми също е служил. Той казва, че истинският мъж трябва да мине през военно училище, а не да бъде книжар.
Институтът ще изчака, а после ще се върна и ще се запиша“. Решителността на Ваня порази Люба. Жалко, беше единственото, което тя успя да изрече.
След като получиха тези статистики, момчетата и родителите им се прибраха у дома. Учениците от по-малките класове също бяха подредени. Пансионът беше празен, стъпките на Люба в коридора отекваха в празното пространство.
В една от спалните тя забеляза Ваня. Той си събираше багажа. „Къде отиваш сега?“ – Учителката я попита.
„Отивам при баба ми и дядо ми. Те живеят в града“, отговори момчето и сложи книгите си в голяма спортна чанта. „Ще изчакам повиквателната за армията.“
„Ти ми пишеш, Ванечка“, попита Любов Николаевна. През годините той се беше превърнал в нещо като неин роднина. „Непременно ще пиша.“
Те се прегърнаха и се разделиха. Кога отново щеше да види Ваня? И дали изобщо ще го види? Люба не знаеше. В края на учебната година Люба подари на Петя мотопед.
Момчето отдавна мечтаеше за такова нещо, затова сега по цял ден се състезаваше с момчетата по улиците на селото. За да направи такъв подарък, жената не само трябваше да пести пари през цялата година, но и да похарчи почти всички пари за ваканцията. „Майко, дай ми пари!“ Петя стоеше на прага на вратата и се подпираше на дръжката.
„Трябват ми за бензин. А и вечерта ще ходим с момчетата в областния център на дискотека“. „Петонка, нямам излишни пари“, отговори майката, като вече си представяше колко ще се ядоса синът ѝ.
„Знаеш ли, почти всички пари отидоха за твоя мотопед.“ „Всъщност аз завърших гимназия, а ти ще ме упрекваш с подарък?“ “Не, не. Петя започна да губи самообладание. „Чакай, ще видя колко ми е останало.“
Люба измъква от чантата си останалата част от парите и ги подава на сина си. Той я взе и изчезна през вратата. Жената беше уморена, свлечена на дивана.
„Ще трябва да ходя на уроци при изоставащите през лятната ваканция“, помисли си тя. „Иначе ще им е невъзможно да оцелеят“. Люба погледна през прозореца.
В зеленчуковата градина кръстницата ѝ, която вече беше доста възрастна, се опитваше да прекопае почвата. Беше време да се засаждат картофи. „Какво правиш, леля Нина?“, извика Люба и изтича от къщата.
„Съвсем наскоро извикаха линейката. Хайде, бързо слагай лопатата. Сега ще се преоблека и сама ще прекопая всичко“.
„Как можа да го направиш?“ – проплака кръстницата. „Имаш работа за цяла седмица. Можеше поне да накараш Петя да го изкопае, а ние да си го посадим сами“.
„Как можеш да го накараш?“ – помисли си Люба и взе лопатата от леля Нина. Синът изобщо не искаше да помага в къщата. В главата му бяха само партита и състезания с мотопеди.
И винаги искаше пари. Люба се опита да му предложи лятна работа в колхоза, но момчето така крещеше, така се ядосваше, че тя повече не повдигна темата. Седмица по-късно кръстницата тихо влезе в стаята на Люба.
Тя очевидно беше разстроена. „Люба, не си ли взела пари от скрина ми?“ – попита тя слабо. „Разбира се, че не съм взела, леля Нина“, отговори Люба.
Никога не беше вземала нищо от стаята на кръстницата си, без да я пита. Не го направи и този път. „Цялата ми пенсия е изчезнала някъде“ – оплака се старицата.
„Как изчезна?“ – „Просто така. Сложих я в скрина между спалното бельо. А днес отидох да отида до магазина.
И няма пари.“ „Погледнал си добре. Нека погледнем още веднъж.
Може би има някакви, които лежат наоколо, а ти не си ги намерила.“ Люба заведе леля Нина в стаята си. Преровиха скрина, извадиха спалното бельо, изпразниха всички чекмеджета. Парите на старицата не бяха намерени никъде.
„Това е Петка. Няма кой друг да е“, помисли си с горчивина Люба. Изведнъж на вратата се почукаһттр://…..
Докато избираше нещата за момчетата, Люба все се улавяше, че си мисли, че Ваня е много спокойна и разсъдлива. На неговия фон Любин Петя се оказа много капризен и непостоянен. След като се върна вкъщи с покупките, Люба нахрани децата и отиде да подреди дървата в купчината с трупи.
Петка избяга на разходка с момчетата от квартала, а Ваня доброволно се включи да помага на учителката. „Кажи ми, Ваня, какъв искаш да станеш в бъдеще?“ – подреждайки купчината дървени трупи, попита Люба момчето. „Още не съм решил“, отговорил Ваня.
„Може би като теб, учител?“ „Това е добра, отговорна и благородна професия“, подкрепи момчето учителката. „Само че трябва да учиш добре.“ „Опитвам се.“
„Разбирам“, усмихна се Любов Николаевна. Тя беше сигурна, че на Ваня му предстои голямо бъдеще. Щеше да успее да постигне много, въпреки че родителите му отделяха толкова малко време за него.
„Чудя се дали вече знае, че майка му си е отишла?“ – Люба се замисли внезапно. „Вероятно не.“ И сърцето ѝ се сви от болка.
Представяше си колко страдание ще донесе тази новина на тийнейджъра. Да изгуби любимата си майка на толкова ранна възраст, да се окаже почти сам в големия свят, без подкрепа, силна ръка и добър съвет. А в понеделник и тримата отидоха в пансиона.
От време на време Любов Николаевна канеше Ваня при себе си за уикенда. Момчето по-често се съгласяваше, отколкото отказваше. В къщата и в зеленчуковата градина на учителката той винаги намираше какво да прави.
А вечер обсъждаха книгите, които Ваня беше прочел. Люба му препоръчваше нови интересни издания, подбираше книги от собствената си домашна библиотека. Ех, ако само нашият Петя имаше толкова ум и съвест! – въздъхна, като гледаше как Люба и Ваня се занимават с леля Нина.
За последния звънец в интерната се подготви целият приятелски екип. Децата рисуваха плакати, надуваха и закачаха разноцветни балони. В учебното заведение цареше атмосфера на празничност и веселие.
В този вълнуващ ден Ваня чакаше баща си. Надяваше се, че баща му ще дойде, за да се зарадва за него. Момчето завърши училище със златен медал.
С надежда гледаше през прозореца, опитвайки се да разпознае баща си във всяка фигура, появяваща се на двора. Но бащата на Ваня не идваше. Любов Николаевна се приближи до тийнейджъра и го прегърна през раменете.
„Не се разстройвай, сигурна съм, че той има много основателна причина. Ето защо не можа да бъде до теб този ден“, опита се да подкрепи детето тя. Разбира се, осъзна Люба, сега всякакви думи не означаваха нищо за него.
През цялото това време бащата на Ваня дойде само веднъж и взе сина си за уикенда. Тези дни Любов Николаевна беше в отпуск по болест, затова не хвана бащата на Ваня и не можа да се срещне с него. Но когато се върнала на работа, видяла как очите на Ваня блестят, колко е щастлив, че е прекарал няколко дни с баща си.
Татко каза, че договорът му за ротация скоро приключва. Той ще се върне и ще построим нова голяма къща в областния център.“ Вани сподели радостта си с учителката. „Това е прекрасно – отвърна Любов Николаевна.
„Вие ще живеете заедно. Но сега трябва да помислиш за постъпването си в института“. „Вече съм решил“, каза момчето.
„Сега няма да се запиша.“ Люба изненадано погледна Иван. „Защо? Какво става?“ – Тя попита развълнувано.
„Решил съм, че първо ще служа в армията. Баща ми също е служил. Той казва, че истинският мъж трябва да мине през военно училище, а не да бъде книжар.
Институтът ще изчака, а после ще се върна и ще се запиша“. Решителността на Ваня порази Люба. Жалко, беше единственото, което тя успя да изрече.
След като получиха тези статистики, момчетата и родителите им се прибраха у дома. Учениците от по-малките класове също бяха подредени. Пансионът беше празен, стъпките на Люба в коридора отекваха в празното пространство.
В една от спалните тя забеляза Ваня. Той си събираше багажа. „Къде отиваш сега?“ – Учителката я попита.
„Отивам при баба ми и дядо ми. Те живеят в града“, отговори момчето и сложи книгите си в голяма спортна чанта. „Ще изчакам повиквателната за армията.“
„Ти ми пишеш, Ванечка“, попита Любов Николаевна. През годините той се беше превърнал в нещо като неин роднина. „Непременно ще пиша.“
Те се прегърнаха и се разделиха. Кога отново щеше да види Ваня? И дали изобщо ще го види? Люба не знаеше. В края на учебната година Люба подари на Петя мотопед.
Момчето отдавна мечтаеше за такова нещо, затова сега по цял ден се състезаваше с момчетата по улиците на селото. За да направи такъв подарък, жената не само трябваше да пести пари през цялата година, но и да похарчи почти всички пари за ваканцията. „Майко, дай ми пари!“ Петя стоеше на прага на вратата и се подпираше на дръжката.
„Трябват ми за бензин. А и вечерта ще ходим с момчетата в областния център на дискотека“. „Петонка, нямам излишни пари“, отговори майката, като вече си представяше колко ще се ядоса синът ѝ.
„Знаеш ли, почти всички пари отидоха за твоя мотопед.“ „Всъщност аз завърших гимназия, а ти ще ме упрекваш с подарък?“ “Не, не. Петя започна да губи самообладание. „Чакай, ще видя колко ми е останало.“
Люба измъква от чантата си останалата част от парите и ги подава на сина си. Той я взе и изчезна през вратата. Жената беше уморена, свлечена на дивана.
„Ще трябва да ходя на уроци при изоставащите през лятната ваканция“, помисли си тя. „Иначе ще им е невъзможно да оцелеят“. Люба погледна през прозореца.
В зеленчуковата градина кръстницата ѝ, която вече беше доста възрастна, се опитваше да прекопае почвата. Беше време да се засаждат картофи. „Какво правиш, леля Нина?“, извика Люба и изтича от къщата.
„Съвсем наскоро извикаха линейката. Хайде, бързо слагай лопатата. Сега ще се преоблека и сама ще прекопая всичко“.
„Как можа да го направиш?“ – проплака кръстницата. „Имаш работа за цяла седмица. Можеше поне да накараш Петя да го изкопае, а ние да си го посадим сами“.
„Как можеш да го накараш?“ – помисли си Люба и взе лопатата от леля Нина. Синът изобщо не искаше да помага в къщата. В главата му бяха само партита и състезания с мотопеди.
И винаги искаше пари. Люба се опита да му предложи лятна работа в колхоза, но момчето така крещеше, така се ядосваше, че тя повече не повдигна темата. Седмица по-късно кръстницата тихо влезе в стаята на Люба.
Тя очевидно беше разстроена. „Люба, не си ли взела пари от скрина ми?“ – попита тя слабо. „Разбира се, че не съм взела, леля Нина“, отговори Люба.
Никога не беше вземала нищо от стаята на кръстницата си, без да я пита. Не го направи и този път. „Цялата ми пенсия е изчезнала някъде“ – оплака се старицата.
„Как изчезна?“ – „Просто така. Сложих я в скрина между спалното бельо. А днес отидох да отида до магазина.
И няма пари.“ „Погледнал си добре. Нека погледнем още веднъж.
Може би има някакви, които лежат наоколо, а ти не си ги намерила.“ Люба заведе леля Нина в стаята си. Преровиха скрина, извадиха спалното бельо, изпразниха всички чекмеджета. Парите на старицата не бяха намерени никъде.
„Това е Петка. Няма кой друг да е“, помисли си с горчивина Люба. Изведнъж на вратата се почукаһттр://….
На прага застана районният офицер Степан Семьонович, а зад гърба му двама униформени. „Здравейте, Любов Николаевна. Синът ви Пьотр вкъщи ли е?“ – попита той.
„Не е. Той още вчера замина с момчетата в районния център“, отговори учителката. „Трябва да видим къщата, ще ни позволите ли?“ Какво се е случило, Люба не разбра.
„Тази нощ неизвестни лица ограбиха селския магазин. Подозираме, че сред крадците е вашият син Пьотр“ – движейки се жената, районният служител влезе в къщата. Люба погледна объркано полицаите.
„Синът ѝ е разбойник? Не може да бъде!“ – помисли си тя и трескаво се замисли къде да търси Петя. „Тя самата трябва да го разпитва за всичко. Той не би могъл да направи такова нещо.
Да, той е човек с труден характер, но да ограби магазин… Не, нейният Петя определено не е способен на такова нещо!“ Люба изведнъж си спомни за парите на кръстниците, които липсваха от скрина. „Или все пак е способен?“ Петя и съучастниците му бяха задържани още същия ден. И тримата бяха пияни.
Имаше достатъчно доказателства, за да се образува наказателно дело срещу крадците. Съдът осъди сина на Любаша на три години затвор. Връщайки се от съдебното заседание, Любов Николаевна вървеше с наведена глава.
Беше ѝ непоносимо срамно да гледа в очите преминаващите покрай нея съселяни, сякаш самата тя е ограбила селския магазин, сякаш тя, Люба, е извършила престъпление. Три години се проточиха безкрайно. Люба пишела писма на сина си почти всяка седмица.
Той рядко отговарял. Освен сухите думи „Здравей, майко!“ на страницата в килията винаги имаше дълъг списък с неща, които да изпрати на Петя в затвора. Люба събираше пратките и ги изпращаше по пощата.
„Ех, Петя, Петя, какво си направила, копеле!“ – проплакваше кръстницата, като помагаше на Люба да подрежда храна, чай и цигари в картонена кутия. Отгледахме го, отгледахме го, а сега, на стари години. Беше толкова добро момче.
С тези ръце го хранех с краве мляко и биберони. Люба слушаше мълчаливо оплакванията на старицата, нямаше какво да каже. Носейки сина си под сърцето си, тя имала съвсем други надежди за него.
Вярвала, че Петя ще израсне като неин помощник и защитник, но всъщност той се превърнал в истински егоист и дори крадец, за когото не струвало нищо да краде чужди пари, чужда собственост. Тя все по-често си спомняше за Николай. Може би трябваше да го потърси, когато разбра, че е бременна.
Да, той беше женен, но след като научи, че ще има син, Николай можеше да помогне в отглеждането на момчето. Със сигурност тогава Петя щеше да израсне различна. Трудно е да се отгледа дете без бащина ръка, без съвет, без примера, който подрастващите момчета получават от бащите си.
Люба обвиняваше себе си за всички проблеми на сина си. Впуснала се с главата напред в педагогическата дейност, осъществила мечтата си и станала учителка, тя не обръщала внимание на Пит. Но той имаше нужда от нея като майка, а тя преподаваше, опитваше се да му внуши любов към книгите.
Поведението на сина ѝ е своеобразен протест, за който тя е единствената виновна. Кръстницата всеки път спореше с Люба. Трябваше да го биеш, докато все още се вместваше в лавката – измърмори тя.
– И ти си направил всичко това. Това не е педагогическо. Значи ти е писнало от възпитание и сега пиеш.
О, бедничка си. Заедно отидоха до пощата, за да изпратят пратка до зоната. – Здравейте, Любов Николаевна – поздрави пощенската служителка Наташа, бившата ученичка на Люба.
– И вие имате писмо от Ваня Прохоров. Ванечка пишеше понякога. Той дори изпрати на учителката своя снимка.
От снимката я гледаше красиво момче в парадна военна униформа. Ваня пишеше малко, но всеки ред даваше топлина на сърцето на Любаша. Гледайки снимката му, тя се улови в странната мисъл, че този младеж ѝ е познат отнякъде.
Сякаш го беше виждала някъде. Разбира се, че беше. Беше учила Ваня толкова години, че сега образът му ѝ се струваше като роден.
Но Люба осъзна, че това не е това чувство. Нещо друго видя в очите на момчето. Три години по-късно Петя се върна у дома.
Люба се суетеше в кухнята. Приготвяше любимото пържено пиле на Петя. Когато на прага се появи небръснат мъж с тениска, изпод чиито къси ръкави по целите му предмишници се разстилаха сини татуировки, тя отначало се смая.
Люба не разпозна веднага този мъж като своя Петя. – Е, аз се върнах, майко – каза Пьотър. – Може би ще успееш поне да прегърнеш непокорния си син? – Разбира се – каза Люба, като притисна сина си до себе си.
– Здравей, сине мой. Влез, съблечи се. Ние с леля Нина вече сме затоплили банята.
Сега ще се измиеш и ще дойдеш на масата. – Жива ли е още старата кака? – Петя отговори грубо, като хвърли чантата си на пода. Сърцето на Люба се разтуптя.
– Иди да се измиеш, Петя, дошъл си чак дотук – каза тя, превъзмогвайки себе си. – Да, дълъг беше пътят – отвърна момчето. – Хайде, една кърпа и чисто бельо.
Про вати трябва да се изпариш, а аз вече съм забравил какво е баня. Когато синът се върна от парната баня, всичко вече беше поставено на масата. Пърженото пиле беше в центъра.
Люба имаше време да приготви две салати, варени картофи с масло, поръсени с копър, нарязан пресен хляб. – Защо не си сложила малко бял хляб, майко? Синът ѝ все пак се беше върнал, не беше отсъствал от три години. Люба погледна сина си, който разчупваше с ръце пилешкия труп.
– Дай ми малко водка, казах – повиши глас Пьотр на майка си. – В нашата къща нямаме алкохол – опита се да се намеси Люба. Петя удари с юмрук по масата.
– И сега ще стане, аз така казах. – Сега. Люба се втурна към вратата.
Тя изтича до селския магазин. Кръстницата, която стоеше на вратата, поклати глава. – О, Петка, Петка, виждам, че изобщо не си се променила – каза тя укорително.
– Млъкни, старица! – изкрещя на старицата момчето. Леля Нина реши да си тръгне. Тук няма какво да се види.
Престъпникът си е престъпник. Какво, по дяволите, е престъпник, а не човешко същество? Люба постави бутилка водка на масата. Петя я разкопча и я наля в две чаши за шотове.
– Пий, майко, днес си щастлива – подаде той една шотова чаша на Люба. – Аз не пия, Петя – опита се да откаже жената. Но синът ѝ я погледна с такъв поглед, че тя преглътна горчивото на един дъх.
Набръчка нос и помириса парче пшеничен хляб. – Васка и Митя са се облегнали, нали знаеш? – попита Петя. – Какво?“ – Люба не разбра въпроса.
– Питам, дали Васка и Митка са се обърнали? На тях им дадоха по-кратка присъда като на съучастници, така че би трябвало вече да са освободени. – Не знам, не съм ги виждала – объркано отговори Любаша. – Но няма значение, сама ще разбера.
Хайде, кажи ми. Как си тук? Какво ново? – Нищо ново, сине. Същото старо, същото старо.
Най-добрата новина е, че си се върнал, а останалото е ежедневие. – Прав си, новините са добри – каза Пьотр и загреба салатата с лъжица направо от салатиера. – Отделиха ни парцел земя, трябва да приготвим дърва за зимата.
Добре, че те пуснаха, защото ние с леля Нина вече не можем да носим дърва за огрев, а и е скъпо да наемеш някого. Катерушката в края на зеленчуковата градина е разклатена, трябва да я поправим. – Не се притеснявай за дървата за огрев и за оградата – прекъсна я Петя.
– Имам нужда да си почина, да се отпусна. Аз съм в затвора, а не в курорта, за да правя слънчеви бани. – Та ние тук нямаме курорт – започна Люба, но веднага спря да говори.
Тя наблюдаваше как синът ѝ се храни и осъзна, че пред нея е напълно непознат човек. Не, не така беше възпитала Петьонка. През цялото му детство тя му внушаваше уважение към възрастните, учеше го да не бъде груб и да помага на старите хора.
Предполагам, че не го е научила добре, а и тя е учителка. – Добре, майко, благодаря за храната. Ще изляза и ще се видя с приятелите си – каза Пьотр и напусна масата.
– Дай ми малко пари. – За какво? – Защо? Аз съм свободен, а не мога да празнувам с приятелите си – започна да се ядосва синът. – А сега, – Любаша побърза да се прибере в стаята си.
Тя подаде на сина си няколко банкноти. – Това няма да е достатъчно. Но добре, ще се разберем.
Пьотр взе от масата бутилка недопита водка и излезе от къщата. Люба погледна през прозореца, докато той вървеше по улицата, леко поклащайки се. Връщайки се от армията, Ваня вече знаеше.
Бащата завърши работата по часовника. Сега е заслужен пенсионер, върна се в родния си областен център и започна да строи къща, както беше обещал. Бащата чакаше сина си.
Заедно щяха бързо да завършат строежа. Вагонът на влака леко се поклащаше, тракането на колелата действаше успокояващо. Иван затвори очи и задряма.
Събуди го кондукторката. – Време е да се опаковаш. Скоро вашата гара, предайте си бельото, моля.
Ваня събра спалното бельо и го занесе в купето на кондуктора. Не беше предупредил баща си за точната дата на пристигането си, не искаше да го безпокои. Вървейки по познатата улица в униформата си, той се изненада как всичко се е променило.
На мястото на дървените бараки се издигаха тухлени имения с високи огради. По протежение на асфалтовия път се простираха спретнати тротоари. Баща ми разбъркваше циментов разтвор в желязно корито.
– Здравей, татко – каза Ваня. Бащата замръзна за миг, обърна се и радостно тръгна към сина си. – Ти се върна, сине.
Той е пораснал. Какъв красив мъж. Хайде, побързай, влез, а аз нямам търпение да те дочакам.
Знаех си, че всеки момент ще бъдеш тук. Защо не ми каза? Щях да те посрещна на гарата. – Защо да се притеснявам? Отидох да се поразходя.
Видях как се е променил областният център. – Да, всичко се променя. Влезте.
Виждате ли, засега живея в малка къща. Ще сложа къщата под покрива и тогава ще можем да се преместим. А вътрешността ще довършим постепенно.
– Точно така. С двама ни ще стане по-бързо. Баща и син, прегърнати един друг, отидоха в колибата, където бащата на Ваня се беше настанил по време на строежа.
На масата се появи малко храна. Бащата се суетеше, опитвайки се да нахрани сина си от пътя. – Трябваше да ме предупредиш.
Щях да изтичам до магазина. Бях се подготвил – оплака се мъжът. – Не се притеснявай, нямаш нужда от нищо.
Утре ще отидем заедно, ще купим хранителни продукти, а днес просто ще седнем. Толкова е хубаво да си вкъщи. Те седяха на масата почти цяла вечер…
Говориха много, споделяха новини, разглеждаха снимки. Баба ми почина миналата есен – каза баща ми тъжно, държейки снимка на петгодишния Ваня, седнал в скута на майка си. – Не ти писах, за да не те разстроя.
– Жал ми е за нея. А бебето живее само. – Тя не иска да се премести в моята колиба.
Но когато къщата бъде завършена, ще го вземем извън града. Какво има да яде прахта? Тук въздухът е по-свеж и се забавляваме повече заедно. Това е сигурно.
Ваня прелисти страниците на фотоалбума. Изведнъж видя снимка на техния клас от интерната. Момичета с бели панделки, момчета с бели ризи, а в центъра – Любов Николаевна.
Той задържа погледа си върху лицето ѝ, гледайки я, сякаш искаше да каже нещо. – Знаеш ли, татко, Любов Николаевна замени майка ми в много отношения – каза той на баща си. – Тя е много добра жена.
И много умна. Когато ме взе в къщата си за уикенда, ми се стори, че съм си у дома и вече няма да я има тази неудобна спалня с двайсет легла. Чудя се как ли се справя сега. Все още преподава, предполагам.
Обучава хората, както някога аз. Мъжът също погледна внимателно учителката на сина си. В този момент той почувства някакво обсебване.
Тя му напомняше за някого. Ваня взе снимката от ръцете на баща си, сложи я в албума и обърна страницата. – Със сигурност ще я проверя – каза той решително.
Директорката извика Любов Николаевна в кабинета си. Вече ѝ бяха казали, че учителката е дошла на работа с насинено око. Тя старателно го беше покрила с фон дьо тен, но синьото все още прозираше.
– Вие ли се обадихте, Екатерина Семьоновна? – попита Люба, влизайки в кабинета на директорката на интерната. – Да, седнете. Директорката откъсна поглед от документите на масата.
Тя внимателно погледна учителката. – Кажи ми, Любаша, докога може да продължава това? Какво се случи с лицето ти този път? Люба се опита да се оправдае, но никога не беше умеела да лъже. Цялото училище знаеше, че учителката е била пребита от сина си.
Петка наистина започна все по-често да вдига ръка срещу майка си. Той така и не си намери работа, пиеше много и в пиянски запой гонеше Люба и леля Нина из зеленчуковата градина. Веднъж хвърлил един дънер по майка си с такава сила, че на гърба на жената веднага се появила огромна синина.
Друг път, искайки пари за водка, той нападнал майка си с вила в ръце. – Ще я заколя! – изкрещя Петка с изпъкнали очи. Директорът изчака да види какво ще каже Любов Николаевна, въртейки молив в ръцете си.
Но Люба мълчеше. – Ето какво, скъпа моя! – Най-сетне тя прекъсна паузата в разговора. – Ако не вземете мерки, ще бъда принудена да отида на съответното място.
Той ще те осакати или, не дай си Боже, ще те убие някой ден. – Недей, моля те! – Люба се примоли. Тя се страхуваше, че синът ѝ ще бъде арестуван и отново вкаран в затвора.
Това няма да се случи отново. – Ти самата вярваш ли в това? – Отиди поне при нашия квартален полицай, при Семьонич, той щеше да регулира твоя разюздан Петя. Полицаят беше последният човек, на когото Люба щеше да се оплаче от сина си.
Тя осъзнаваше, че след разговора със Семьонич Петка ще се ядоса, а тогава определено щеше да се почувства зле. Люба вярваше, че Петя не е лош, че за всичко са виновни приятелите му, че те го напиват. Още малко и синът ще се опомни, ще си намери работа, ще създаде семейство.
Всичко ще се оправи, тя искрено вярваше в това. А седмица по-късно Любов Николаевна не дойде на работа. – Евгения Викторовна – обърна се директорът към колежката на Любаша, – моля те, отиди при Любов Николаевна на път за вкъщи.
Разберете защо не е дошла на работа. Наложи се да отменя уроците в седми клас. Може би нещо се е случило? – Добре, ще вляза – отговори колежката.
Честно казано, тя не искаше да ходи в къщата, където синът ѝ биеше майка си. Ами ако той нападнеше и нея? Но тя не можеше да откаже на директора. Вратата отвори една възрастна жена с разплакани очи.
– Нашата Любашка беше отведена с линейка тази нощ – каза тя, почти ридаейки. Този проклет гад я беше пребил до смърт. – Синът ѝ ли я беше пребил? – уточни Евгения Викторовна.
– Да, синът, а кой друг? – проплака леля Нина. Той я риташе с крака, удряше я с юмруци по лицето, като че ли зърно се млати. А тя, горката, само се гърчеше на пода.
Молеше ме да не я докосвам. Искаше пари, безскрупулният пияница. А ние нямахме и стотинка.
Той взе всичко. – Къде е Любов Николаевна сега? – попита колежката на Любаша. – В болницата.
Къде другаде щеше да е в такова състояние? Занесоха я почти жива при санитаря. А Семьонич го заведе на гарата. Арестуваха го, мисля.
Седя тук и треперя. Щом го пуснат, ще ме убие в собствената ми къща. Старицата беше готова да избухне в сълзи.
– Сбогом. – Евгения Викторовна каза само довиждане. Беше потресена от случилото се.
На следващия ден съобщи за всичко на директора. – Рано или късно това трябваше да се очаква – замислено каза директорката на интерната. – Но аз предупредих Любов Николаевна.
Посъветвах я да отиде при районния полицай. Трябва да я посетим в болницата. Може би тя има нужда от някаква помощ.
Люба лежеше на леглото в превръзки. В стаята влезе един лекар. И един мъж в полицейска униформа.
– Само че не за дълго – каза му докторът. Тя все още е твърде слаба. – Разбирам ви – отвърна кратко следователят и се обърна към Люба.
– Как се чувствате, Любов Николаевна? Люба замълча. Беше ѝ трудно да произнася думи. Следователят разбра това и предложи.
– Трябва да ви задам няколко въпроса. Ако не можеш да отговориш, можеш просто да затвориш очи и аз ще те разбера. Кажете ми колко често синът ви ви е биел? Редовно ли? Люба замълча.
– Пиян ли беше онази вечер? Жената отново не реагира по никакъв начин на въпроса. Следователят въздъхна, остави настрана папката с хартията, на която щеше да запише показанията. – Да ви разбирам, Любов Николаевна, ако не ви помогна сега, делата ви може да приключат.
Много зле. Неудачно за вас. Вие, уважавана жена в селото, учителка, а ви бие собственият ви син.
Любаша остана безмълвна. Следователят промени тона си на по-строг. – Сега синът ви е в нашия отдел.
Не можем да го задържим за дълго без твоето заявление и показания. Той ще се върне у дома. Ще продължи да ви малтретира.
И какво ще направите вие? Отново ще стоите отстрани и ще мълчите като партизанин? – Не го вкарвайте в затвора – каза слабо жената. – Но едва ли мога да ви го обещая. Като се има предвид, че Пьотр току-що е излежал присъдата си, той би трябвало да е по-тих от водата и по-нисък от тревата.
Но той е накарал цялата улица във вашето село да се страхува. Хората вече са сложили решетки на прозорците си. Сменили са алармите в селския магазин, монтирали са нови ключалки.
Той е престъпник. И ако е такъв, трябва да бъде наказан. – Не го правете, моля.
– Добре, Любов Николаевна. Следователят захлопна папката и се канеше да си тръгне. Така или иначе, фактът на побоя е ясен.
И ако вие няма да свидетелствате, ще го направят други хора. Кръстницата ти е била свидетел. Половината улица, съседите, всички са го видели.
Така че се оправяй. Довиждане. Любов Николаевна.
Следователят излезе от болничната стая. Отиде в дома на кръстницата на Люба, за да вземе показанията ѝ. Уплашената старица разказа всичко на полицая.
Имаше и свидетели, които не се страхуваха да разкажат как Петър е осакатил майка си. Няколко дни по-късно Люба била посетена от директора. Тя поклатила отчаяно глава, погалила Люба по ръкатаһттр://…..
„О, Любочка, защо не ме послуша? Аз те предупредих.“ Директорката започна бавно да слага портокали, ябълки, сок на нощното шкафче. „Всички се притесняваме за теб.
Оздравявай, оздравявай, мила“. Излизайки от отделението, Екатерина Семьоновна отиде в кабинета на главния лекар, за да се осведоми за здравословното състояние на подчинената си. „Всичко е много тъжно – каза лекарят, като предложи на жената да седне.
„В резултат на побоя Любов Николаевна е много тежко ранена. Гръбначният ѝ стълб е счупен. Ще се наложи дълго лечение и рехабилитация, но дори всички тези мерки няма да й позволят да се изправи на крака“.
„Тя няма да може да ходи?“ – Директорът възкликна смаяно. „Добре, ако може да седи“ – поклати глава лекарят. „Напълно възможно е тя изобщо да остане да лежи“.
„Какъв ужас!“ – Директорът напусна кабинета на лекаря в унило, потиснато състояние. Любаша лежала в болницата в продължение на един месец. Един ден лекуващият лекар влезе в отделението.
„Е, Любов Николаевна, как е настроението ни?“ – усмихвайки се, попита той. „Всичко е наред“, каза тихо жената. „Изследванията ви са добри, явно сте на път да се оправите.
Нека да опитаме да седнем на леглото“. Лекарят започна да повдига Люба. Тя усърдно изпълняваше указанията му, преодолявайки болката в долната част на гърба.
Люба изобщо не усещаше краката си, но можеше да движи ръцете си. Този ден тя вече можеше да седи. „Толкова ми омръзна да лежа“, казала тя на лекаря.
„Това е чудесно. Сега ще можете да се движите из стаята, да гледате през прозореца, например“. „Шегувате ли се, докторе?“ – Люба се изненада.
„Краката ми не усещат нищо.“ „Е, краката са въпрос на време, предполагам“. Лекарят излезе в коридора и се върна след минута, като търкаляше пред себе си инвалидна количка.
След него вървеше една медицинска сестра. „Катюша, да помогнем на Любов Николаевна да се качи в този чудесен транспорт“. Заедно с лекаря вдигнаха Люба и я прехвърлиха в количката.
„Ето, Любов Николаевна, овладейте новото транспортно средство. Катюша, работи с пациентката.“ Придвижването в инвалидната количка се оказа не толкова трудно, колкото можеше да се стори на Любаша на пръв поглед.
Сега тя не лежеше по цял ден в леглото, а се търкаляше по коридора, спираше до прозореца, за да се полюбува на пейзажа, сама идваше в трапезарията за закуска, обяд и вечеря. След като научила, че Любов Николаевна е на крак и скоро ще бъде изписана, но може да се придвижва само в инвалидна количка, авторитетната съседка на Люба събрала един съсед от селото. „Люба научи много от вашите деца.
Тя не беше безразлична към никое от тях, винаги помагаше. А сега тя има нужда от помощ“. „Какво предлагаш, Алевтина?“ „Как можем да помогнем?“ – тълпата зашушука.
„Любов Николаевна не може да ходи сама, движи се из болницата в инвалидна количка“, продължи ораторът. „Но когато я изпишат, инвалидната количка ще ѝ бъде взета и как ще се чувства вкъщи без колела?“ „Какво можем да направим, за да помогнем?“ – се чу нов вик от тълпата. „Предлагам да се включим с колкото можем и да ѝ купим количка.
Не предлагам да купуваме нова, можем да си вземем една от ръка. Просто трябва да прочетем обявата в районния вестник“. Селяните подкрепиха предложението на Алевтина.
Необходимата сума беше събрана бързо. И когато Любаша се прибрала от болницата, пред портата я чакали съседите ѝ и една стара, леко изтъркана инвалидна количка. „Светът не е лишен от добри хора“, помисли си Люба, гледайки съседите си.
Ваня и баща му покриваха покрива на новата къща. Катерейки се на височина, двамата мъже полагаха железни листове. Иван ги завинтваше към подпорите, а баща му ги подпираше.
Изведнъж на Николай му причерня в очите. Той се счупи и полетя надолу. Тежката греда също се счупи и падна право върху лежащия на земята мъж.
„Баща ми!“ – Ваня се втурна към него. „Баща! Какво става с теб? Жив ли си?“ Николай се озовава в болницата. Излизайки от интензивното отделение, лекарят каза на Иван.
„Баща ви спешно се нуждае от кръвопреливане. Нямаме я в нашата болница, ще трябва да отидем до града, ще отнеме известно време“. „Мога да даря кръв за баща ми“, предложи Иван моментално.
„Добре, тогава да отидем в лабораторията, трябва да направим тест за съвместимост“. Ваня зачака с нетърпение в коридора резултата от теста. На вратата се появи един лекар.
Той се приближи до момчето и каза. „За съжаление не можем да се възползваме от предложението ви, кръвта ви не е подходяща“. „Как така? Ние сме роднини“, не разбираше Ваня.
„Какво може да означава това?“ „Може да означава само едно нещо, млади човече. Ти не си син на баща си, това е факт, съжалявам“. Ваня беше ударен по главата като с обувка по главата.
Той седна на стола си, а думите на лекаря се забиха в главата му. „Ти не си син на баща си, това е факт.“ Той видя през прозореца как болничният лафет потегли от двора.
„Заминава за града, за да вземе кръв за татко“, помисли си Иван. Той поседя още известно време в болничния коридор и бавно напусна сградата. Без да забележи, стигна до автогарата и се качи на автобуса, който отиваше към града.
Вратата му беше отворена от дядо му. „Ваня, ти се върна! Добре си се справил. Как мина службата ти?“ Дядото отвори вратата на апартамента.
„Е, влез, влез бързо. Колко се радвам да те видя!“ „Проблеми с баща“, каза внукът. Той разказа как са правили покрива, как баща му е паднал и че сега е в болница.
След малко мълчание Иван попитал дядо си. „Вярно ли е това?“ „Какво?“ – Старецът не разбрал. „Че нямам роднинска връзка с родителите си, нямам роднинска връзка с теб?“ Ваня погледна с горчивина дядо си.
Старецът замълча, седна на дивана и се замисли. „Всички тайни неща някога излизат наяве“, каза накрая тихо. „Да, взехме те от родилния дом като бебе.“
Дядото започна дълга история за това как родителите на Ваня искали бебе, но не можели да имат деца. „Майка ти, твоята приемна майка, тогава вече беше болна. Тя нямаше да може да има бебе.
Но Николай много искаше да има син“. Те кандидатствали за осиновяване, но в домовете за сираци имало огромни списъци с чакащи. „Толкова много семейни двойки искаха да осиновят или да приемат бебе, да го отгледат, да му дадат своята топлина“, разказва дядото.
„В областния център в родилния дом имах една позната. Един ден тя ми се обади и ми каза, че има момче. Ние с Николай, без да се колебаем, се втурнахме натам.
Когато те видяхме, беше само на 24 часа. Малък, с розови бузки, с рядка руса коса. Веднага решихме, че ще бъдеш наш.
Трябваше да платя прилична сума на акушерката, а тя подаде молба… И тя подправи документите.“ „Как така, дядо?“ Момчето беше онемяло от тази новина. „Трябваше да ти кажем всичко това предиһттр://….
Щеше да е по-добре, ако го беше научил от нас, а не от непознати хора“. „А кои са истинските ми родители?“ – Ваня попита. „Не знам точно“, каза дядото.
„Спомням си някакво момиче, струва ми се. Ученичка или нещо подобно. Младо момиче.
Тя така или иначе нямаше да може да те вдигне. Щеше да попаднеш в сиропиталище. Никога не знаеш как щеше да се развие съдбата ти.
Но ние все пак се погрижихме за теб.“ „Ще отида в родилния дом и ще разбера“, каза Иван твърдо. „Да и така, акушерката вече не работи там, Ванюша.
Но аз знам къде живее тя. Вярно, не съм сигурен, че тя ще ти каже нещо. Това е престъпление, това, което направихме с нея.
Но все пак ще разбера. Ще изтръскам душата й, но ще разбера.“ Иван беше напълно изгубил ума си.
Новината, че е осиновен, че родителите му не са негови и че истинската му майка се разхожда някъде по земята, не му даваше мира. Нямаше с кого да сподели мислите си, баща му все още не беше дошъл в съзнание. Ваня реши да отиде при Любов Николаевна.
Учителката в училището винаги се отнасяше към него с нежност и любов. С нея можеше да сподели и може би тя щеше да му даде някакъв съвет. Да, дори само да го изслушаше, той щеше да се почувства по-добре.
По пътя към Олховка Иван беше обзет от различни мисли. Защо майка му отказваше да се откаже от току-що роденото бебе? Наистина ли беше толкова безсърдечна? Или наистина нямаше с какво да отгледа и нахрани детето? И тогава кой беше бащата? Наближавайки къщата на селския учител, той спря за кратко. Дали Любов Николаевна щеше да се зарадва да го види? Иван почука на портата.
Никой не излезе от къщата. Той бутна вратата и тя се отвори. Къщата също беше отключена.
– Любов Николаевна, това съм аз, Ваня Прохоров – извика момчето на домакинята. Но никой не отговори на повикването му. Ваня влезе в къщата.
Как всичко тук се беше променило. Тапетите по стените бяха захабени, избледнели, падащи на няколко места. На леглото се валяха някакви парцали, но преди то беше покрито с красиво одеяло, а върху възглавниците, подредени в пирамиди, имаше снежнобяла дантелена пелерина.
В кухнята на масата имаше празни чинии и чаши. Каква бъркотия, помисли си Ваня. Той излезе на двора.
Иззад оградата се появи главата на съседката Алевтина. – Търсиш ли някого, млади човече? – попита тя. – Да, търся Любов Николаевна – отговори той.
– Знаеш ли къде е и кога ще дойде? – Защо да не знам? Тя е в църквата и иска милостиня. Всъщност трябваше вече да се е върнала, но я няма. Ваня погледна Алевтина смаяно.
– А ти кой ще бъдеш? – попита жената. – Точно така – отговори неопределено човекът и си тръгна. – Любов Николаевна на верандата да иска милостиня? Тази новина не се побираше в главата му.
Ваня тръгна бавно към църквата. Струваше му се, че съседът лъже, шегува се. Възможно ли е да се шегуваш за такива неща? На входа на църквата стояха просяци.
Сред зле облечените старци и стари жени момчето забеляза познато лице. Любов Николаевна седеше в инвалидна количка. Краката ѝ бяха покрити със старо одеяло.
На коленете ѝ имаше картонена кутия, в която хората, излизащи от църквата от вечерната служба, хвърляха монети. Това, което видя, разтърси момчето толкова силно, че то не можа да помръдне от мястото си. Накрая колебливо се насочи към просякинята, която някога е била учителка.
„Здравейте, Любов Николаевна!“ – каза той тихо, като приседна до жената. Ваня я погледна в очите. В тях нямаше никакъв смисъл, нито искрата, която винаги проблясваше в очите на Люба.
„Това съм аз, Ваня. Помниш ли ме?“ Жената погледна внимателно момчето. „Спомням си, Ванечка, разбира се, че си спомням“, каза тя.
„Ето, че ти се върна. Отслужил си времето, пораснал си.“ „Какво се случи с вас, Любов Николаевна?“ – Ваня попита.
„Защо си тук? Защо в инвалидна количка?“ „Това е дълга история, добри ми човече.“ „Позволете ми да ви заведа вкъщи“, предложи момчето. „Чакай, още е рано да се прибирам“ – спря го Любов Николаевна.
„Ще взема още малко пари, а после ще си тръгна.“ „Не, хайде да вървим.“ Момчето решително я откара от църквата.
Жената се прекръсти, седна мълчаливо в инвалидната количка, държейки картонена кутия с дребни пари. По пътя Ваня спря инвалидната количка до селския магазин. „Ще дойда там, чакай ме.“
Той излезе от магазина с пълна торба с хранителни продукти. А в къщата на Любаша затоплил чайника, сложил на масата хляб, колбаси, консерви, меденки. Жената мълчаливо наблюдаваше как бившият ѝ ученик се справя.
Сега той беше истински млад мъж, а не онова момче с тъжни очи, което мечтаеше да види баща си. Пиеха чай и разговаряха. Въпреки инвалидността си Любов Николаевна не беше загубила яснотата на ума си.
Тя помнеше всичко и двамата с Ваня имаха за какво да си говорят. Озовала се вкъщи след болницата, на Любаша ѝ отнема много време да свикне да се справя с живота в инвалидна количка. Старата ѝ кръстница ѝ помагаше.
Но през есента старата жена умира. Съседите помогнали да я погребат, организирали погребение. Леля Нина беше обичана, беше добра.
Петка беше в колонията. Свидетелството на съседите и кръстницата било достатъчно, за да го върнат в затвора. Когато леля Нина починала, на Любаша ѝ било много трудно.
Преди да умре, кръстницата й извадила кръста от дървения ковчег и го подала на Люба. „Бебе, ето го твоят кръст, сложи го и се моли. Бог няма да те остави.
Отиди на църква, помоли Бог за помощ“. За известно време съседката Алевтина помагала, но тя има собствено домакинство – добитък, пчелин, деца и внуци – не може постоянно да тича до къщата да пере, да готви вечеря, да чисти. Пенсията ѝ за инвалидност едва стига за лекарства, които ѝ помагат да притъпи болката поне за известно време.
На Любов Николаевна не ѝ остава нищо друго, освен да отиде в храма и да моли за милостиня. Тя се оказала сама под прага на бедността. Ваня погледна тази още неостаряваща жена, своята бивша любима учителка, и сърцето му се разкървави от съжаление, от несправедливостта на живота към един добър човек.
„Такъв е животът ми, Ванечка – каза Любаша с горчивина, – аз съм сама и изобщо не съм нужна на никого. Ваня приседна пред нея, взе ръцете ѝ. „Любов Николаевна, послушайте, моля ви – започна да говори той набързо.
– С баща ми довършваме къщата. Не е останало съвсем малко и ще може да се живее в нея. Ако сте съгласна, ще ви приемем.
Къщата е достатъчно голяма за всички. Ще се грижа за теб така, както ти се грижеше за мен, когато бях дете“. „Е, Ваня, колко удобно е това? В крайна сметка аз съм никой за теб! – Ваня отпусна лицето си в скута ѝ.
По бузите му се търкулнаха сълзи, но той успя да ги скрие от жената. На вратата се позвъни. Подпряла се на бастуна си, жената отиде до вратата и погледна през прозорчето.
„Кой е там? – попита тя. – Отворете, трябва да говоря с вас – отвърна мъжки глас. Зад вратата настъпи тишина…
– Ако не ми отворите, ще се обадя в полицията и ще им разкажа за престъплението, което сте извършили преди години в родилния дом, като сте продали бебето. Ключалката на вратата щракна. Вратата се отвори.
Иван видя една възрастна жена. Тя го гледаше втренчено. „Мога ли да вляза? – попита той.
Жената се обърна и се запъти към вътрешността на апартамента. Иван я последва. Щом влезе в стаята, жената седна на един стол, сведе очи към пода и остана безмълвна.
„Знам, че сте продали новородено дете на ваш познат – започна колегата. – Сядайте, млади човече – каза тихо жената. – ‘Ще ви разкажа всичко.
Крайно време е да сваля този товар от душата си. Същата вечер в родилния дом постъпи едно младо момиче, ученичка от педагогическото училище. Тя беше единствената, която раждаше.
След като прегледа момичето, акушерката разбра, че ще има близнаци. Пациентката родила лошо, няколко пъти губила съзнание. „И двете момчета се родиха здрави“, каза жената.
Тогава си спомних, че една моя позната се беше обърнала към мен. Той ме помоли да му намеря отказано дете, за да може семейството да се сдобие с дете. Нуждаеха се от новородено.
Момичето беше младо, студентка, без пари, без жилище, без съпруг. Тогава реших да се обадя на моя познат и да му кажа, че има дете, от което има нужда. По време на раждането момичето изгуби съзнание, не можеше да знае, че е родило близнаци, така че нямаше проблеми с нея.
Не беше трудно да се преправят и документите. – Да разбирам ли, че ти си другото момче? – Да, аз съм. Знаех си, че рано или късно това ще излезе наяве. – Коя е майка ми? – попита Ваня.
Жената замислено замълча. – Добре си спомням това момиче. Тя се казваше Любов Николаевна Сергеева.
Беше във втори курс на педагогическото училище. Нямаше родители. От болницата заедно с бебето я взе леля ѝ, мисля, че беше.
Бъдещето ти с нея щеше да е тъжно. Какво можеше да ти даде тя? Тя беше просто едно момиче. Бившата акушерка започна да се оправдава прибързано.
– А аз те дадох на едно добро семейство, заможно семейство, с майка и баща. Нима не си имала добър живот с тях? – Довиждане – каза кратко Иван и излезе от апартамента. Той се отправи към педагогическото училище.
Ваня реши да доведе разследването докрай, да разбере всичко за майка си. Директорката на учебното заведение отначало го посрещна дружелюбно, но когато научи с какъв проблем е дошъл младият мъж, стана предпазлива. – Всъщност не съм сигурна, че мога да ви дам такава информация – каза тя.
– Тайна ли е информацията за учениците от педагогическото училище? – Попита момчето. – Не е тайна, но би могла да окаже негативно влияние върху живота им. Може би момичето, за което питате, не би искало да му се разказва за миналото.
– Виж, може би това е майка ми и аз искам да знам всичко за нея. Директорът се изправи, отиде до един огромен гардероб и отвори вратата. Постави една папка пред себе си.
– Ето я папката. – Добре, Любов Николаевна Сергеева. Да, спомням си, тя беше най-добрата ученичка в курса.
Дойде да учи от Олховка, родителите ѝ не я подкрепяха, оставаше тук за ваканциите, никога не се прибираше у дома. – Точно така. Тя беше тази, която роди във втори курс.
Жената вдигна очи от документите, свали очилата си, отхапа от пуйката си и се замисли. – Знаеш ли, въпреки бременността и раждането, тя учеше много добре. Завършила е училището с червена диплома.
После се върнала в селото. Имам записано, че е отишла да работи в един пансион. Очите на Ваня потъмняха.
Той излезе от училището, тръгна по улицата и в главата му се завъртя цяла плетеница от мисли. Оказа се, че Любов Николаевна – собствената му майка? Това е невероятно. Това просто не можеше да бъде.
Автогарата не беше претъпкана. Автобусът за Олховка тръгваше след петнайсет минути. Ваня се поклащаше по неравностите в пазвата.
Новините, които беше научил днес, го бяха разтърсили. Майка му е в беда. Жената, която го е родила, стои на верандата и моли за милостиня.
Горчивина, болка и в същото време нежност изпитваше в сърцето си, но Иван искаше да уточни още една подробност. Влизайки в интерната, той изведнъж почувства носталгия. Спомни си времето, когато учителката му го водеше в дома си през уикендите.
Те четяха заедно книги, а после спореха за съдбата на героите. А после имаше и онази торта със свещички за рождения ден. Момчето почука на вратата на кабинета на директора.
„Влезте – отвърна женски глас. „Здравейте, Екатерина Семьоновна. Мога ли да вляза?“ „Влезте.“
„Аз съм Ваня Прохоров. Не ме ли помните?“ Директорът погледна внимателно момчето и изведнъж се усмихна. „Е, как да не си спомням.
Ванечка, влез, седни. Решил ли си да посетиш родните си стени и учителите си? Как живееш? Какво ново имаш? Учиш ли или работиш?“ – залива Ваня с въпроси директорът на училището-интернат. „Справям се добре“, отговори момчето набързо.
„Екатерина Семьоновна, аз съм по работа…“ „Хайде, разправяй по каква работа си с мен“. Директорът се готвеше да изслуша бившия си ученик. „Спомняте ли си, че имах учителка, Любов Николаевна?“. „Е, разбира се, Ваня, как да не си спомням“, отговори Екатерина Семьоновна и след миг мълчание добави малко
„Само че съдбата на учителката ти беше трагична. Лоша съдба. Сега тя е инвалид.“
„Аз знам всичко“ – прекъсна я момчето. „Виждал съм я.“ „Хубаво е, че посещаваш Любов Николаевна.
Тя има нужда от помощ сега.“ „Да, това е разбираемо, но не това имам предвид. Тя имаше син, Петя.
Бихте ли ми казали датата на раждането му?“ „Защо?“ „Не питай. Просто ми помогнете да разбера кога се е родил Петя, синът на Любов Николаевна“. „Добре, ще ви помогна.
Наистина, не знам защо ви е нужна тази информация.“ Директорът отново се приближи до огромния кабинет. „Ето, вижте, в досието му пише, че е роден на 27 февруари.“
„Всичко се вписва. Петка, моят брат близнак“, помисли си Ваня. Имаше чувството, че са го плиснали със студена вода.
Документите на Иван показваха същата дата на раждане като тази на Пьотър. „Тогава кой е баща ми? Кой е този гадняр, който е измамил едно младо момиче? Изоставил я бременна?“ – мислеше си той, напускайки интерната, в който някога е бил възпитаван, без да знае, че учителката е неговата майка. Николай е преместен в отделението.
След преливане на кръв състоянието му се стабилизира. Смъртната заплаха отмина, но лекарите настояха мъжът да остане в болницата и да се възстанови напълно. На Иван беше разрешено да посети баща си.
„Как си, татко? Как се чувстваш?“ – Ваня попита, като седна на стола до леглото на Николай. „Враговете ми със сигурност няма да ме чакат. Твърде рано ми е да отида на онзи свят!“ – Бащата се опита да се пошегува.
„Това е добре. Какво казват лекарите, кога ще те изпишат?“ – „Сигурен съм, че ще изляза за една седмица. А след това ще се съберат, ще помислят и може би ще ме пуснат вкъщи, за да се оправя“.
„Точно така. Вкъщи и стените да ти помагат. Вярно е, че нашата къща все още няма покрив“.
Мъжете се засмяха. „Татко, искам да поговоря с теб, това е важно за мен“. Ваня започна поверителен разговор с баща си.
„Говори, разбира се, слушам те.“ Николай се надигна на леглото, Иван поправи възглавницата си. „Разбрах коя е биологичната ми майка“.
Бащата мълчеше, като гледаше внимателно сина си. „Сигурен ли си, че трябва да знаеш това?“ – Накрая той попита. „Да, трябваше да го знам.
Осъзнаваш ли, че се оказа, че тя ме е родила, когато е била много малка. По-млада, отколкото съм сега.“ Някакъв мъж я е блъснал и е избягал.
Захвърлил я. А тя запазила бебето. Искам да кажа, две деца.
Само че не знаела, че ще има близнаци. А акушерката и дядото се възползвали от факта, че тя припаднала по време на раждането. Казали, че е родила само едно дете.
„Да, оказва се, че момичето не се е отказало от бебето, не го е изоставило?“ “Не, не. – Бащата каза замислено. „Разбира се, че не се е отказала от него. И аз също я намерих.“
Николай погледна изненадано сина си. Колко бързо беше научил всичко. И дори е намерил собствената си майка.
Интересно. Беше я виждал и преди. „Срещал ли си я?“ – Бащата попита.
„Не. Е, да.“ – Момчето объркано продължи разказа си.
„Оказа се, че тя винаги е била наоколо. През цялото ми детство е била до мен и се е отнасяла много топло с мен. Представяте ли си, тя дори не знаеше, че съм неин син, а ме обичаше почти като свой собствен“.
„Не разбирам.“ „Това е моята учителка от пансиона.“ От очите на момчето прехвърчат искри.
Той започваше да се вълнува много. „Любов Николаевна, помниш ли, че ти разказах за нея? Ти също й превеждаше пари, за да ми купи дрехи“. „Разбира се, че си спомням“, каза Николай объркано.
„Но как е възможно това?“ Ваня объркано, нарушавайки хронологията на събитията, разказа на баща си за ученичката от педагогическото училище, за това как е била изоставена от приятеля си, за това как сама е отгледала сина си. И пред очите на Николай се появи видение от миналия му живот, толкова далечно, безвъзвратно. Тук беше едно момиче в ситничка рокля, с което той танцуваше, тук се разхождаха по алеята на парка.
Той отново усети вкуса на устните ѝ, топлината на младото ѝ тяло. Този мошеник, за когото баща му беше говорил, беше той, Николай. Но мъжът не знаеше, че момичето е бременно.
Изведнъж ясно видя как тя бяга от него онази нощ, след като е научила, че любовникът ѝ е женен и Николай се грижи за нея. Той много харесваше Люба, но пое отговорност за младата съпруга, която се оказа болна. Тя изискваше внимание, нуждаеше се от пари за лечение.
Ето защо се наложило да отиде на вахта, да работи в трудни условия, за да се опита да излекува жена си. Но от съдбата не можеш да избягаш. За Ваня.
Николай през целия си живот е знаел, че отглежда осиновено дете, а се оказало, че Иван – неговият собствен син. Иван – синът, заченат през онази една нощ, която той прекара с момиче в ситнежна рокля на мократа трева в задната част на алеята в парка. Всичко това се стори на Николай невероятно и в същото време предвидимо.
Животът беше поставил всичко на мястото му. А Ваня продължаваше объркано и прибързано да му разказва за тежкото положение на собствената си майка. Разказа, че брат му Петя е пребил жестоко жената, тя е станала инвалид, живее в глад и се движи в инвалидна количка.
„Тя имаше мен за баща“ – продължи Ваня. „Намерих я до църквата, тя молеше за милостиня, беше много гладна“. „Това не може да бъде.“
„Да, така е. Къщата ѝ е в пълна разруха, а Петка е вкаран в затвора, защото е пребил майка си. Тя изобщо няма от какво да живее.
Трябва да я заведа на моето място. При нас, татко.“ Николай гледаше мълчаливо към тавана, бавно смилаше всичко, което беше научил от сина си.
„Аз дори няма да търся баща си“, каза Ваня, без да спира да говори. „Не ме интересува кой е той, след като е направил това с едно младо момиче. Но майка ми, моята собствена майка, трябва да ѝ помогна.
Тя не бива да е в нужда, когато има син.“ „Това съм аз“, каза Николай тихо. „Ти какво?“ – Иван не разбираше.
„Аз съм този, който е направил това на онова момиче“. Сега беше време Иван да се изненада. Бащата мълча известно време, а след това започна своята кратка история.
Той обяснил всичко честно на момчето. В очите му прочете разочарование. „Разбери, че това беше мимолетна афера.
Майка ни беше болна, не можех да я оставя. Освен това не знаех, че Люба…“ Той замълча за миг, че Любов Николаевна е бременна. Всичко, което се случваше в този момент на Иван, му се струваше сън, мираж.
Ето, сега той щеше да се щипне по ръката и да се събуди. От една страна, беше разочарован от баща си, който беше изоставил бременното момиче. Но от друга, той разбираше.
Николай не знаеше, че скоро ще стане баща. Ваня имаше нужда да остане сама. Искаше да се опита да осмисли всичко, което му се беше случило през последните няколко дни.
Да се опита да разбере баща си и да реши как да помогне на майка си. Трябва да ѝ каже всичко. Николай беше изписан от болницата.
Лекарите строго му забраниха да вдига тежести и да върши тежка работа. Само почивка, свеж въздух и добро хранене – казал му лекарят. Ваня го посреща от болницата.
Те се прибраха вкъщи мълчаливо. Накрая бащата се решил и попитал сина си. „Видя ли я?“ „Не, още не мога да взема решение да отида в Олховкаһттр://…..
Не знам как да започна разговор. В края на краищата тя не знае за съществуването на друг син. Продължавам да мисля за това, да си го представям, да подбирам думите, но нищо не се получава.
Не си тръгвай. Сама ще отида в Олховка, при Люба. Направих толкова много неща, така че трябва да поправя грешките си, макар и допуснати от незнание“.
Още в болницата Николай решава, че ще отиде при Люба, ще ѝ разкаже за всичко и ако тя се съгласи, ще я заведе в недовършената си къща. Така поне щеше да бъде нахранена и под наблюдение. Същата вечер той наблюдаваше отдалеч жената в инвалидната количка.
Сърцето на Николай кървеше. Дълго време не можеше да се осмели да я приближи. Как да погледне в очите на Люба? Как да започне разговор? Дали щеше да иска да го изслуша? – помисли си мъжът, гледайки как Люба протяга ръка по посока на минувачите.
Тя го разпозна, опита се да се измъкне бързо, завъртя със сила колелата на инвалидната количка. Кутията с дребни пари, която лежеше в скута на жената, падна на земята. Николай настигна Люба.
– Почакай, моля те – помоли той, като я погледна в очите. – Аз знам всичко за теб. Искам да поговорим, не ме отпращай.
Те седяха един срещу друг в къщата на Любаша. От очите на мъжа и жената се търкулнаха сълзи. Бяха смесица от съжаление към себе си, към съдбата, която така несправедливо ги беше лишила от щастие, към трагедията, която се беше случила с Любаша.
И в същото време това бяха сълзи на новооткрита надежда. Дългият разговор беше приключил, сега можеха просто да седят в мълчание, прегърнати. Когато Петър се върна в родната Олховка, след като беше освободен от колонията, видя прозорците на къщата заковани с дъски.
Вратата също била залостена. Николай и Ваня се погрижили синът на Люба никога да не разбере къде е отишла.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: