„В квартирата не пускай никого, ключовете на никого не давай, дори на Пашка,“ прошепна на поменa Юлия на ухото сестрата на мъжа ѝ, която седеше до нея. „Трябва сами да проверим всичко, преди да разчистваме вещите на мама и да ги раздаваме. Ами ако е имала пари там, никак не е внасяла в банката отдавна. Колко ли истории има, дето в книги са намирали тайници…“
Имаше всичко на всичко три комплекта ключове от апартамента на свекърва ѝ: у самата стопанка, при сина ѝ и при дъщеря ѝ. Юлия, неподозираща такова развитие на събитията, се обърна към Катерина видимо смутена. Тази идея за търсене на пари ѝ се стори много неудобна.
„Другата събота аз ще разчистя нейната стая, а ти в неделя ела да оправиш хола; трябва да се освободи апартаментът, ама преди да викнем хамалите, да проверим всяка книжка, всяка вещ, чу ли ме, Юл?“
„Да,“ отвърна Юлия леко намусено. Но не ѝ се искаше да разтребва вещи. От друга страна, кой иначе би го направил? Не сега, то после.
Юлия се извърна от Катерина и погледна към мъжа си. Той човъркаше в чинията котлетата.
Със свекърва си, според Юлия, ѝ провървя, но и не съвсем. Десет години не бяха успели да се сближат кой знае колко. Людмила Георгиевна беше затворен човек. Никога не споделяше истории от личния си живот по семейни празници. Не допускаше никого твърде близо. За Юлия това всъщност беше изгодно. Веднъж, в самото начало на брака ѝ с Павел, тя помоли свекървата да не им дава съвети и опита да го каже не много грубо, но стана както стана. Оттогава Людмила Георгиевна рядко влизаше в диалог с невестата. Всичко, което искаше да ѝ каже, предаваше чрез сина.
Като се виждаха, винаги беше любезна, макар и без усмивка. Но Юлия не се притесняваше от това. Самата тя уважаваше свекърва си.
И за Юлия, и за Павел това бе втори брак. От първия нямаха деца, а във втория, впрочем, също. Дори обсъждаха осиновяване, но все още имаха надежда да имат собствени и бяха решили да опитат всички методи, включително инвитро.
Със сестрата на мъжа ѝ, Катерина, Юлия се разбираше по-добре, отколкото със свекърва си. Бяха близки по възраст. И двете ги обединяваше общ проблем — децата. Катя преди пет години беше родила едно, но после не успяваше да забременее отново. Ходеше по лекари, правеше изследвания, но напразно.
Веднъж, на едно общо празненство, Катя седна до Юлия, размаха чаша и започна да говори: „Всичко е заради майка ми, дето нямаме деца.“
„Как така?“ — отвърна Юлия, поглеждайки към подпийналата си роднина.
„Как как? Ха. Тя три пъти махаше деца след като ме роди. Три пъти! Страхуваше се, че няма да ги отгледа. И това е по наследство, разбираш ли.“
Юлия махна с ръка…
„Не вярвай, глупости са това. Ние работим наравно с мъжете си, въздухът е отровен, какво ли не… Гледай да се събудиш сутрин, и то е постижение.“
„Не, не, Юлка, ще видиш. Щом умре майка, и ние веднага ще забременеем.“
Юлия само се усмихна. Не вярваше в такива проклятия.
В деня, когато Людмила Георгиевна почина, тя се обади на Юлия, помоли я да дойде и по пътя да ѝ купи лекарства.
Юлия цялото време се чудеше: „Защо пък точно мен? Нали има син, дъщеря…“
„Те са на работа, а ти днес си вкъщи,“ сякаш отговаряйки на въпроса, каза тихо свекървата.
Тя едвам стигна до дивана в стаята и седна.
„Може ли да извикаме бърза помощ?“ — предложи Юлия, но тя отказа:
„Не искам да лежа като зеленчук и вас с Катерина да ви тормозя. Ти трябва да раждаш, а не гърнета да ми подаваш. По-добре да се минавам. Исках да поговорим, тогава, на рождения ми ден, не се получи. Искам сега…“
„Легнете, нека хапчетата подействат, после ще говорим.“
Юлия не я послуша и след половин час, когато хапчетата не помогнаха, все пак позвъни на спешна помощ. Но лекарите Людмила Георгиевна не дочака.
Чак после Юлия разбра защо свекървата извикала нея. Катерина, като чула вестта, сама припадна, после два дни лежа в болница с хипертонична криза. Павел се беше затворил и живееше като в несвяст. Наложи се Юлия да се заеме, да организира нещата заедно с него, представяйки семейството.
Юлия завъртя ключа в ключалката и натисна вратата. Чувстваше се странно да дойде в този апартамент, да е сама, да стои в коридора, а никой да не я посрещне. Тя застина, затвори вратата и се ослуша. Прозорецът в стаята на свекърва ѝ, подхванат от течение, се удари шумно.
Юлия отиде натам. Така си беше — отворен. Явно вчера Катерина не го затворила добре или го оставила за проветряване…
В хола всичко напомняше, че домакинята на жилището вече я няма. Юлия дълго стоя, без да знае откъде да започне.
Реши да се заеме с гардероба. Катя искаше да ѝ отдели няколко хавлиени кърпи, че свекърва имала съвсем нови, казвала ѝ веднъж да ги вземе, но така и не станало. Сега моментът изглеждал подходящ.
Шкафът не беше висок, от една страна с рафтове, от друга — лост с окачалки.
Юлия видя онази рокля, с която свекърва ѝ беше на 68-ия си рожден ден — красиво, светлосиньо на ситни тъмносини цветчета. Много ѝ отиваше на Людмила Георгиевна, и Юлия тогава ѝ направи комплимент. А за пръв път тя ѝ се беше усмихнала искрено. Този момент бе знак, че може да се сближат, да се доверят една на друга. Но нищо не се получи. Започна уж разведряване, ама се разми. Юлия след тържеството остана да измие чиниите, поговори мило с нея и толкова.
Толкова…
Сега тя си помисли, че тогава е трябвало да продължи, да се срещат, да правят нещо заедно. Но на Юлия ѝ е все нямало време.
Пантата на вратата изскърца, когато я отвори. Свекървата бе молила сина си няколко пъти да дойде да я смаже, тя сама била опитала, неуспешно. Не го свърши. „Трябва да кажа на Павел,“ помисли си Юлия.
Посегна първо към най-горния рафт, но ѝ се мернаха някакви найлонови пликове, скрити при кърпите на втория. Кърпите, наистина, бяха чисто нови — точно за Катерина. Извади ги.
Пликовете бяха тежички, непрозрачни. Това веднага ѝ стана интересно.
Юлия седна на пода край шкафа и взе един от пликовете. Вътре имаше пуловер, ръчно плетен, с размер, наподобяващ мъжкия на Павел. Юлия го разгъна и леко раздруса. На плика беше залепена бележка: „На Павлика за НГ“ (Нова година). Вътре имаше и плик с пари. На гърба на плика с обикновен молив беше написано: „На Павлика за зимни гуми“. Разбра, че свекървата се била подготвяла за празниците — спестявала пари за подаръци. За всички. Явно във всеки плик имаше нещо подобно…
Следващият плик беше надписан за Толя — някакъв зет, и там също откри подарък и плик с пари. После имаше още два — за внука и за дъщерята. Оставаха последните два. Юлия се зачуди защо два. Един сигурно е за нея, а другият?
Отвори първия. Наистина, за нея — пишеше „На Юленька“. Вътре намери една кутия за бижута — бархетна, голяма, явно скъпа, не някаква евтина от Китай. И още един плик с пари. С молив пишело: „За обици“.
Юлия се усмихна горчиво. Тя отдавна намеквала на мъжа си, че иска нови обици, но той все се правил на глух. „Я виж, какви интересни обички има водещата“ или „Маринка от работа си купи нови“, „Почват разпродажби в бижутериите преди НГ“… Нищо.
Тя сложи обратно парите в пакета, отреден за нея. Сети се как бе казвала някога на съпруга си: „Не вземай нищо от майка ти, имаме си. По-добре да си харчи пенсията за себе си.“ Сега Юлия се разтрепери като си спомни тези думи — жилави, хапливи. Сълзите ѝ се затъркаляха, трудно си поемаше дъх от напиращи чувства.
Най-накрая се успокои и взе последния плик. Огледа го от всички страни, залепен беше с тиксо. Юлия внимателно го сряза.
„За Юленька с Павлика за инвитро“ — успя да прочете, преди отново сълзите да ѝ облеят очите…
Тъкмо за това свекървата е трупала през годините! Защо? Защо не беше казала? Юлия ридаеше на глас.
Колко ли се е ограничавала тази не толкова стара жена, за да събере пари и да направи сина и невестата си щастливи. Как силно го е желала, не се е оплаквала, всеки лев е прибирала.
В пакета имаше още един голям свитък. Тя го отвори, обърса сълзите и ахна. Вътре беше нов комплект за изписване, летен, бял. Имаше и плик с пари. Надписът за инвитро беше изтрит и върху него написано: „За количка, кошарка и креватче“.
Юлия погали корема си, опитвайки да се съвземе. И в главата ѝ изплуваха думите на свекърва ѝ от онзи последен ден: „… на теб ти предстои да раждаш…“
„Ето, виждаш ли, моето мъниче, аз с татко ти дори не знаехме, а баба ти се е досетила, че вече си тук. Приготвила ти е чеиз…“
Съвсем наскоро, само преди няколко дни, Юлия разбра, че е бременна, и още никой не знаеше — само тя, Павел и лекуващият ги доктор. Двамата не бързаха да казват на никого, защото беше твърде рано.
Юлия отиде да се измие, поуспокои се и позвъни на Катерина:
„Катюш, аз тук ще поразтребя по-късно. Трябва да се прибера. И да… намерих нещо изумително. Подаръци за всички… майка ви ги била подготвила за Нова година. Ще ги оставя на масата в хола.“
„Какво? Пари има ли? Защо звучиш толкова тъжно, нещо станало ли е? Да не са те ощетили с парите?“
„Има пари във всички пликове. Не съм гледала колко точно на кой. Уморих се нещо, развълнувах се. Искам да си почина, утре съм на работа…“
Колко често хора, които привидно не показват любов и дори изглеждат равнодушни, се оказват по-близки и от най-близките ни, които гръмко заявяват обичта си. Само че те изразяват любовта си по различен начин, другаде. Сякаш са фенери — денем невидими, непривлекателни, дори досадни. Но когато падне нощ, точно те ни спасяват, осветяват пътя ни и ни водят, когато е най-нужно.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: