Когато синът на Айрин, Бен, влиза в дома им с помрачен вид, тя настоява да обясни какво се е случило. Когато момчето започва да говори, тя разбира, че самодоволният им съсед е отказал да плати на Бен за цял месец миене на коли, което той е извършвал за този човек. Ще вземе ли тази майка нещата в свои ръце?
Още от първия миг, щом Бен влезе през вратата в петък вечер, усетих, че нещо не е наред. Той накуцваше, а в очите му липсваше обичайният блясък.
Ръцете му бяха все още влажни — вероятно от това, че е изстисквал кърпите след миене на поредната кола — и той избягваше зрителен контакт, докато се отпускаше на дивана.
— Хей, момче, какво става? — подвикнах от кухнята.
Бях планирала за вечеря да направя любимото му пиле на грил с картофено пюре. Щях да му сипя порция веднага щом се прибере.
Но, като го гледах сега, се притесних. Бен беше само на 14, но наскоро се беше запалил по идеята да печели пари и искаше да бъде независим.
— Хайде, разкажи ми всичко! — казах, докато бършех ръцете си.
За секунда той не отговори, само гледаше към пода. Сърцето ми се сви, когато видях разочарованието, изписано на лицето му. Изглеждаше, че се опитва да намери точните думи, но не знае как да ги изрече.
— Той… той не ми плати, — промълви накрая Бен.
— Какво искаш да кажеш? Нали мистър Питърсън се беше съгласил да ти плаща по 50 долара всеки път, когато миеш колата му? — попитах и усетих как веждите ми се сбърчват.
Бен въздъхна тежко — непривичен звук за четиринайсетгодишно момче.
— Да, но днес, след като приключих с четвъртото миене за този месец, той каза, че не било „идеално“ и че няма да получа нищо. Напълно! Каза, че трябвало да си свърша работата по-добре, ако искам да си заслужа парите.
Усетих как юмруците ми се стягат. Мистър Питърсън — нашият самодоволен съсед, който винаги има какво да каже. Разхожда се в костюми и се старае всеки да забележи колко лъскав е скъпият му черен джип.
„Хубава кола, нали?“ — попиташе той, подавайки се от прозореца. — „Невероятна е!“
Преди няколко месеца прояви интерес към Бен, особено след като видя как синът ми мие моята кола.
„Уау! Чудесна работа си свършил с колата на майка си, Бен! Какво ще кажеш да миеш и моята кола всяка петък? Ще ти плащам, разбира се!“
Първоначално ми се стори комплимент, но сега разбирам истината:
Начин да експлоатира евтина работна ръка.
— Ти миеше тази кола всяка седмица този месец, нали? — попитах, макар да знаех отговора.
Бен кимна, като се смъкна още по-дълбоко в дивана.
— Да, отделих общо около три часа за последните четири седмици, за да е всичко изрядно. Дори минавах с ръчна прахосмукачка под седалките и всичко останало. Но той каза, че не заслужавам заплащане.
Гневът се надигна в гърдите ми.
Знаех, че Бен си върши работата чудесно. Когато и да се захванеше с нашата кола, винаги ме впечатляваше. И изобщо, колата на мистър Питърсън блестеше като нова, когато синът ми приключваше.
Не ставаше дума за това дали колата е чиста. О, не. Просто мистър Питърсън беше типичен гадняр.
А сега?
Сега Бен се чувстваше така, сякаш трудът му не струва нищо.
— Колко ти дължи? — попитах.
Бен помисли за миг.
— Четири миения, мамо. Значи 200 долара.
Извадих портмонето си и отброих 200 долара в хрупкащи банкноти. Протегнах ги към него и видях как очите му се разшириха от изненада.
— Ето, заслужил си ги, миличък.
— Мамо, не е нужно. Мистър Питърсън трябваше да ми ги плати! — възкликна той.
Аз само поклатих глава, отпъждайки възраженията му.
— Още не съм свършила с мистър Питърсън, скъпи. Той няма право да постъпи така с теб и да му се размине.
Бен изглеждаше несигурен, поглеждайки ту към парите, ту към мен.
— Но, мамо!
— Без „но“, Бен — отвърнах аз, прибирайки портмонето. — Повярвай, ще дам на мистър Питърсън да разбере какво става, когато се възползваш от чуждия труд. А сега — хайде да ядем. Умирам от глад!
Бен се усмихна и седна на масата.
— Благодаря ти, мамо, — каза той, усмихвайки се.
На следващата сутрин се събудих с готов план. Мистър Питърсън нямаше представа какво го чака. Надзърнах през прозореца и, разбира се, той стоеше в копринената си пижама, лъскайки джипа си почти маниакално.
Усмихнах се и излязох навън, отивайки небрежно към него в спортен екип за йога.
— Добро утро, мистър Питърсън! — весело извиках аз.
Той вдигна поглед от колата, с обичайното си самодоволно изражение.
— Добро утро, Айрин, — каза той. — С какво мога да ти помогна? Но по-бързичко, че скоро съм на късен обяд със семейството.
Едва се сдържах да не завъртя очи.
— О, нищо особено. Само исках да изясня как Бен се е разплатил за миенето на колата ти, — казах. — Той спомена, че вчера не си бил доволен от работата му.
Мистър Питърсън се изправи и скръсти ръце.
— Да, така е, Айрин. Колата не беше безупречна, затова не видях причина да го плащам. Опит, разбираш ли? Както и да е, момчето е младо. Светът ще го научи на смирение.
Гневът, който бях усетила предния ден, пак се разгоря, но успях да запазя неутрално изражение и дори лека усмивка.
— „Поучителен опит“, така ли? — повторих. — Интересно. Бен ми каза, че сте човек на думата си… и спомена, че сте се уговорили да му плащате по 50 долара на миене, независимо колко „безупречно“ е било. И знаеш ли кое е най-любопитно? Имам снимки на колата след всяко миене.
Самодоволната му физиономия леко се пропука.
— Снимки? — попита мистър Питърсън.
— Да, снимки. На Бен му беше приятно да ги праща на дядо си след всяко миене. Гордее се с работата си.
Мистър Питърсън изсумтя.
— Във всеки случай ми се струва, че имахте устна уговорка. А да не я спазите — това си е нарушаване на договор, нали? Дали да не обсъдя това с моя адвокат?
Цветът се оттегли от лицето му.
— Няма нужда от такива крайности! — възкликна той.
Повдигнах ръка в знак да спре.
— О, мисля, че има. Виж, Бен работи много, а ти се опитваш да го прекараш и да не му платиш това, което е изработил. Затова нека се разберем: днес плащаш на сина ми 200 долара, или аз ще се погрижа всички в квартала да научат как се отнасяш с децата, които работят за теб.
Той просто ме зяпна.
— А ако това не те убедí, с удоволствие ще се обърна към съда, — добавих аз.
Видях как паниката се изписва по чертите му. Съседът с перфектната морава и перфектния джип изведнъж се озова плувнал в пот с копринената си пижама.
Той отвори вратата на колата, заопипва портфейла си и набързо извади парите.
— Ето ти парите, — промърмори, подавайки 200 долара в леко смачкани банкноти.
— Чудесно. Приятно беше да работя с теб, — казах с усмивка. — Но разбери, че синът ми повече никога няма да се докосне до колата ти.
Той мрачно кимна.
Когато влязох вкъщи, Бен вдигна глава от дивана. Държеше купа със зърнена закуска в ръце, а очите му се разшириха, щом му подадох парите.
— Ти наистина го направи! — възкликна той.
Усмихнах се, обзета от силно майчинско чувство на гордост.
— Синко, никой не си позволява да се шегува с теб, — казах. — Особено ако смята, че ще му се размине да не си плати дължимото. А следващия път, когато някой опита такъв номер, вече ще знаеш как да постъпиш.
— Това означава ли, че трябва да ти върна 200-те долара? — ухили се той.
— Не, — засмях се. — Но мисля, че можеш да ме поканиш на обяд, само двамата — майка и син?
— Става, мамо, — каза той.
По-късно, докато седяхме в едно уютно бистро, Бен се облегна на стола, присви очи към табелата на магазинчето за сладолед отсреща.
— „Търси се помощ“, — прочете той. — Какво ще кажеш, мамо? Да работя уикендите в сладоледена къща?
— Давай, — засмях се, захапвайки бургера си. — Но ако шефът се окаже гаден, ти е ясно на кого ще се обадиш.
Синът ми ми се усмихна и бавно кимна, преди да посегне към пържените картофки.
А вие как бихте постъпили?
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: