„Сине – това е подаръкът ти за рождения ден

– О, стопанинът пристигна – каза готвачката Любаша, докато през прозореца наблюдаваше как се отварят високите ковани порти и в двора влиза лъскав черен „Порше“.
– Да, днес дойде рано, сигурно скоро ще поиска да сервираме празничната вечеря.
– Чудесно, тъкмо довършвам украсата на тортата, – отвърна ѝ помощничката Нина, също взирайки се през прозореца.

„Отпусни се, сине – това ти е подарък за рождения ден!“ – бизнесменът приютил от улицата безпризорна девойка за сина си инвалид… А на сутринта просто онемял, като видял какво е сторила ТЯ!

– Ох, а това пък кой е? – внезапно възкликна Нина.
Собственикът на къщата, представителен мъж в дълго черно палто, отвори задната врата на автомобила и оттам излезе едно малко момиче, на вид около девет-десетгодишно.

Нина работеше в тази къща повече от година, но досега не си спомняше да е виждала тук деца, освен Андрюша – синът на стопанина.
– Може да е някоя роднина или приятелка на Андрей? – попита тя Люба.
– Не, аз познавам всичките им роднини и те нямат дете на такава възраст. А и Андрей няма приятели, както знаеш.
– Много странно…

В това време собственикът на дома, Олег Андреевич Звягинцев, говореше на момичето:
– Е, Лиза, харесва ли ти къщата? Нали прилича на замък?

Особнякът с малките си островърхи кулички и причудливи флюгери наистина напомняше приказен замък. Олег го беше построил за сина си, за да зарадва поне малко своя Андрюша. След ужасната трагедия, която се случила в семейството им, Андрей почти две години не говореше и не ставаше от леглото.

Лекарите казваха, че момчето е преживяло изключително силен шок. Когато Андрей бил на седем, в старата им къща нахлули крадци. Тогава Андрей бил вкъщи с майка си.

Олег бил в командировка, а охрана в двора още нямало. Докато негодниците се мъчели да отключат вратата, майка му, Лена, успяла да скрие сина си в килера. Така го спасила.

Крадците пребили жената и се гаврили с нея, за да изкопчат къде са парите. Накрая убили Лена, за да не оставят свидетели. Андрей, свит в килера, през цепката на вратата частично виждал какво се случва и чувал дивите писъци на майка си.

Такъв кошмар не всеки възрастен би издържал. Оттогава бяха минали четири години. Олег бързо открил подонките, убили Лена, тъй като имал връзки в криминалните среди.

Не се обърнал към полицията – разправил се с уродите по свой начин. Андрей дълго го лекували в чужбина, после и в родината. Най-добрите психолози и рехабилитатори работели с него.

Лекарите успели да постигнат това, че Андрей отново проговорил и се научил да седи в леглото. Но ходенето така и не било възстановено. Момчето се придвижвало с инвалидна количка.

Учителите идваха у дома да го обучават. Андрей не обичаше да общува с други деца, срамуваше се от своята непълноценност. Най-много харесваше да чете, особено исторически книги, и да се занимава с програмиране.

На дванайсет изглеждаше като десетгодишен – слаб, с недоразвити мускули. Но умът му работеше не по-зле от този на гимназист или дори на студент. Андрей се привързваше само към баща си.

Олег много обичаше сина си, но не можеше да прекарва продължително време с него. Инвалидността на детето го хвърляше в непрогледно отчаяние: при всичките си пари и връзки той не можеше да помогне на Андрей да проходи отново.

„Разберете, Олег Андреевич, случаят е много сложен. При Андрей проблемът е не само в костите или гръбнака. Това, че не ходи, е чиста психосоматика.
И е много трудно да се преодолее.
Искате да кажете, че синът ми просто „не иска“ да ходи? Не може да бъде. Той е Звягинцев и трябва да има железна воля!
Не точно „не иска“ – не решава той, а подсъзнанието му,“ – отвърнал лекарят.

След онзи разговор у Олег останал горчив привкус. Понякога почти бил готов да обвини сина си, че не иска да ходи, но навреме се спирал.

И ето, днес Андрей имаше рожден ден. Олег дълго мислел как да го зарадва. Най-модерните джаджи и пътувания в чужбина не му носели кой знае каква радост, дрехите изобщо не го интересували.

Синът обичал да чете, тъй че Олег му подарявал книги. И тази сутрин му поднесъл няколко книги от любимия му автор Борис Акунин, но в очите на Андрей не видял особена радост. Момчето било тъжно, унило.

– Тате, аз вече станах на дванайсет – каза Андрей с печал. – Вероятно никога няма да мога да ходя, нали?
– Сине, не мисли така. Аз все ще измисля нещо – нов курс на лечение, нова клиника…
– Нищо не ми помага.

И Андрей се обърнал към прозореца. Олег излязъл от стаята разстроен.

Как да зарадва момчето поне на рождения му ден?

Докато карал към офиса си, Олег забелязал на тротоара едно малко просяче момиченце. В ръце стискало изтъркано плюшено мече, а до него имало кутийка за пари. Олег го виждал там вече трети пореден ден.

Това било странно, защото в заможния район около офиса му никога не се мяркали просяци. Момичето пеело нещо, а доста минувачи спирали, заслушвали се и ѝ хвърляли пари. Вечер, когато Олег се прибирал, просячката вече я нямало.

Но на сутринта тя пак се появявала. Звягинцев искал да каже на охраната в офиса да я разкара, но все забравял. А днес му хрумнала „гениална“ идея.

Момичето на вид беше с две-три години по-малко от сина му. Защо да не я заведе у дома, за да развесели Андрей? За просячката това ще е щастие: ще е шашната от къщата, от вкусната храна и скъпите играчки, и несъмнено ще иска да общува с Андрюша. Олег излязъл от колата и се приближил до момичето.

Тя пеела песничката от филмчето за мамутчето: „Нека мама да ме чуе, нека мама дойде…“ Изпълнението ѝ било много трогателно.
– Здрасти – обърнал се към нея Звягинцев. – Казвам се Олег, а ти как?

Момичето го погледнало с големите си зелени очи. По принцип беше много красиво, като кукла: кестеняви къдрави коси, дълги мигли, малко носле, румени бузки. Но дрехите ѝ… Стари ботушки със сцепени отпред носове, яке за възрастен, цялото в петна.

– Казвам се Лиза – след кратък размисъл отвърнало момичето.
– Лиза, а къде са мама ти и татко ти?
– Татко почина, а мама е далече, много далече.
– Да не живееш в дом за сираци?
– Не.
– Къде тогава?
– Няма да кажа, все ме разпитвате! – ядосала се Лиза.

– Добре, няма повече. Просто исках да те поканя на гости. Живея в истински замък, а имам и син, и днес има рожден ден.
– Уха, истински замък! – Лиза плеснала с ръце.
– И принц?
– Е, принцът е малко омагьосан – тъжно обяснил Олег. – Синът ми е болен и не може да ходи.
– Тогава трябва да го развалсаме – възкликнала Лиза (използвайки детския си израз за „размагосване“).

– Пробвахме, не се получава. Хайде, Лиза, ще дойдеш ли с мен? Ще ти дам повече пари, отколкото събираш тук за цял ден.
– И какво ще трябва да правя? – попитало момичето с недетска сериозност.
– Нищо особено – да си поговориш с Андрей, да поиграете, може да останеш и няколко дни, ако искаш.
– Добре, съгласна съм.

И Лиза доверчиво сложила малката си ръчичка в голямата длан на Олег.

По пътя за дома Звягинцев се отбил в детски магазин и помолил продавача да събере цял комплект дрешки за Лиза: бельо, рокля, ботушки. Момичето било във възторг.

Ето че Олег вече водел Лиза към къщата. Детето било впечатлено от колата на Звягинцев, от градината с фонтана и от разкошния особняк. Олег влязъл с нея в стаята на сина си.

– Андрюша, запознай се, това е Лиза. Тя няма майка и баща, намерих я на улицата. Моля те, бъди любезен и мил с нея.
– На улицата? Наистина ли? Ужас! – Андрей бил шокиран. Лиза стояла, навела поглед, но Олег забелязал весели искри в очите ѝ.

Звягинцев харесал това момиче. Спокойна, усмихната, говорела доста грамотно.
– Сигурно е избягала от някой дом – помислил си Олег. – След няколко дни ще проверя откъде е. А дотогава нека Андрей се поразвесели.

– Добре, сине, забавлявайте се. Мисли за нея като за подарък за рождения ти ден, – с усмивка казал Олег и излязъл.

Първоначално в детската стая царяла тишина, но вече след половин час се зачул звънливият глас на Лиза, а после се разнесъл детски смях. Да, чудесна идея се оказало това момиче. Андрей вече се чувствал като рицар в силна позиция, защитавайки „слабата“ Лиза.

„Слава Богу, толкова рядко чувам смеха му“ – радвал се Олег.

Когато пристигнали гостите – само най-близките хора, за да поздравят Андрей, той поседял на масата едва половин час и побързал да се върне при Лиза. Вечерята и тортата им ги занесли в стаята. Общо взето, рожденият ден на Андрей минал прекрасно.

Прислужницата приготвила гостна спалня за Лиза, но Олег така и не успял да накара децата да се разделят. В крайна сметка Лиза обещала, че скоро сама ще си легне. Умореният от дългия ден Звягинцев отишъл да спи.

А на сутринта, влизайки в спалнята на сина си, той просто замръзнал. Огромната детска стая била празна – нито Андрей, нито инвалидната му количка. Леглото дори не било разхвърляно.

Празна била и стаята на Лиза. Звягинцев изпаднал в шок. Телефонът на сина му бил извън обхват.

Олег заедно със слугите претърсил цялата къща и градината, но не намерил Андрей. На тревата пред стаята на момчето обаче се виждали следи от колелата на инвалидната му количка. Олег нарочно беше поставил стаята на Андрей на първия етаж с отделен изход, за да може момчето по всяко време да излезе в градината без чужда помощ.

Олег разбирал прекрасно, че Андрей е излязъл по своя воля. Кучето, което нощем било пуснато на свобода в двора, изглеждало свирепо, но в действителност огромната американска акита била изключително добра душа. А малкия си стопанин обожавала, та няма как да го лае или спре.

Охранителят си седял на поста до портите, а децата сигурно били минали през малката вратичка в другия край на градината. Тя се отваряла с пръстов отпечатък, а пръстите на Андрей, разбира се, били в базата данни.

„Боже, какъв идиот съм! Доведох в дома тази скитница. Тя му е завъртяла главата. Накъде ли го е повела? В някое им свърталище, няма къде другаде. И сигурно ще искат откуп… Дано само Андрей е жив. Какво чудовище, прикичило се на ангелче. А и аз съм какъвто съм…“

Олег се ругаел с най-тежки думи. Той разпратил охранителите си да претърсят гари, пазари и други места, където се събират бездомници. Обадил се на познат полковник от полицията и го помолил да дойде. Докато чакал, Звягинцев се лутал из къщата като ранено животно.

Беше загубил любимата си жена преди четири години, неспособен да я защити. Не можеше да си позволи да загуби и сина си.

Около десет и половина горничната влетяла в кабинета на Олег:
– Олег Андреевич, намери се, намери се!

Олег изскочил в двора. До входната врата седял в инвалидната си количка Андрей – жив и здрав. До него стояли симпатична тъмнокоса жена и Лиза.

– Андрей, сине, ти си добре! – Олег започнал да го прегръща и целува.
– Тате, пусни ме, ще ме удушиш! Добре съм! – усмихвал се Андрей.
– Къде беше и какво значи всичко това?

– Здравейте, – обадила се жената. – Аз съм майката на Лиза. Казвам се Светлана Николаевна. Андрей беше у нас. Простете ми.

– Какво? У вас? В някакво скривалище ли? – викнал Олег.
– Защо скривалище? Имаме си нормален апартамент.

Звягинцев я огледал. Тя била облечена обикновено, но спретнато. Лиза също изглеждала като съвсем обикновено, добре гледано дете – не в скъпите дрехи, които Олег купил предния ден, но и не в онези парцали, с които я видял за пръв път.

– Слушайте, – продължила Светлана, – разбирам ви, че сте гневен. Историята е такава: Лиза решила да проси, за да ми купи нов лаптоп. Старият съвсем се развали, а ми е нужен за работа.
Аз съм учителка. Не мога засега да си позволя нов компютър, плащам ипотека, парите все не стигат. Дъщеря ми искала да помогне. Ужас… Разбира се, нищо не знаех. По цял ден съм в училище – уроци, занималня, после частни уроци. Лиза е самостоятелна, сама се прибира, стопля си обяда, пише домашни. Тя е отличничка. Но явно ѝ е дошла тази безумна идея: намерила стари дрехи, приготвени за изхвърляне, и отишла да проси.

– Лиза, още не мога да разбера как изобщо ти хрумна това? – строго я попитала майка ѝ.
– Мамо, прости ми, – прошепнала Лиза. – Мислех, че няма да разбереш. Исках само да помогна. Постоянно се оплакваш, че без лаптоп ти е трудно. Исках да събера пари за нов. А после може и за нов телефон за мен… – додала съвсем тихо.

– Е, вие давате, – хванал се за главата Олег. – А какво правеха децата при вас?
– Татко, просто ми се прииска да видя къде живее Лиза. Тя каза, че имат много книги по история, дори много стари. Освен това Лиза разправяше, че майка ѝ е историк и знае куп интересни неща, а на закуска пече най-вкусните ябълкови бухтички… – Андрей въздъхнал замечтано. – Но не ги опитах, защото като се събудихме, Светлана Николаевна веднага почна да разпитва „Кой си? Откъде си?“. И тръгнахме насам.

– Боже мили… – простенал Олег. – Как стигнахте изобщо до техния дом, а телефонът ти защо беше изключен?
– Тате, отидохме пеша – усмихнал се Андрей. – Не е толкова далече, вървяхме около час, нали, Лиза? Тя ходеше, аз се търкалях с количката. Беше много готино. Нощта, тишината, звездите са толкова ярки, въздухът свеж… Знаеш ли, тате, как мирише нощта? А телефонът ми се изтощи. И зарядно за айфон нямат, за да го заредя.

– Ясно. А вие какво си мислехте? Защо не върнахте сина ми веднага у дома? – отново се развикал Олег на Светлана.
– Чуйте, не ми повишавайте тон. Вие какво сте мислели, като приютихте непознато дете? Представяте ли си аз какво изживях вчера вечерта? Прибрах се в девет, а Лиза я няма. Телефонът ѝ е вкъщи. Обиколих всички наши познати, нейните приятелки, всички любими места на Лиза в града. После два часа седях в полицията. Едва в два през нощта се върнах вкъщи, отчаяна. И гледам – Лиза спи на дивана, гушнала някакво момче. Не исках да ги будя – беше нощ. Къде пак да тичам? Сутринта, щом се събудиха, разбрах за какво става дума, и дойдохме тук. А, и вашият син не гореше от желание да се връща, но се притесняваше за вас.

– Вие по-добре да си надзъртате дъщерята, госпожо учителко – промърморил Олег, но вече по-спокойно.
– А вие вашия син – не останала длъжна Светлана. – Аз, ако мога, ще гледам по-изкъсо Лиза, но съм сама, трябва да работя. Мъжът ми е починал, аз сама отглеждам дъщеря си и изплащам кредит.

– Добре, извинете, – въздъхнал Олег. – И вие извинете Лиза. Между другото, ето дрехите, които ѝ купихте. – Жената подала на Звягинцев торбата с покупки.
– Вземете си ги, защо да ми трябват на мен?
– Не, благодаря. Е, надявам се повече да нямаме претенции един към друг. Тогава да тръгваме.
– Нямаме претенции. Ще звъня в полицията да отменя издирването, – казал Олег.

– Татко, татко, нека Лиза да остане при нас. Днес е събота. Моля те, моля те, моля те, – започнал да моли Андрей.
– Мамо, моля те, може ли да остана? – Лиза също се молела на майка си.

– Не, това дори не подлежи на обсъждане, – отсекла Светлана.
– А защо да не останете и вие? – неочаквано предложил Олег. – Починете си на чист въздух, вечер ще направим барбекю.
– Моля ви! – извикали в един глас децата.
– Добре… – поколебала се Светлана. – Но вечерта, след барбекюто, си тръгваме – без пазарлъци.

Така минал един чудесен ден. Вярно, Олег отишъл за половин ден в офиса, а Светлана с децата се разхождали в градината, радвайки се на последните есенни слънчеви лъчи, плували в басейна и дори подготвили малка сценка, която да покажат на Олег вечерта.

Вечерта имало много вкусно барбекю, което Олег приготвил сам, а за децата – ароматен греяно сок от грозде (безалкохолна версия на греяно вино). Децата отново си измислили някаква игра и хукнали към библиотеката, а Светлана и Олег кротко сръбвали от напитката в беседката.
– Имате чудесен син – казала Светлана. – Много е развит за годините си и много добър. Извинете, какво точно става с краката му?

Олег ѝ разказал всичко.
– Ужасна история, съжалявам искрено. Но мисля, че Андрей ще може да ходи. Днес плува в басейна с пояс, разбира се, но все пак…
– Какво? Андрей в басейна? Той никога не се е съгласявал дори да опита. Наел съм му най-добрия инструктор.

– Наистина? Никога не бих го помислила. Лиза поиска да плуват и той дори не се поколеба. Даже двамата настояваха да си отскоча вкъщи за бански. Андрей помоли шофьора да ме закара.
– Невероятно… Светлана, от деня, в който загубих съпругата си, не съм виждал Андрей толкова щастлив.
– Според мен, Олег, на Андрей му липсват общуване и внимание.
– Да, моя е вината. Не му отделям достатъчно време, а вашата Лиза му влияе прекрасно. Такива промени само за ден! Нямате нищо против да се виждат по-често, нали?
– Разбира се, че не. Казах ви, Андрей много ми допада. Ако Лиза успее да му помогне, ще съм само радостна.
– Само да не избягат пак нанякъде, – засмял се Олег.

Оттогава Андрей и Лиза започнали редовно да се виждат. По няколко пъти седмично шофьорът взимал Лиза от училище и я карал в дома на Звягинцеви. Двамата деца си пишели домашните – бързо и лесно, а после им оставало много време за игри. Лиза обожавала водата, така че двамата често плували в басейна. Понякога Олег ги виждал да играят с топка в градината, където Андрей ловко се придвижвал с количката и хващал топката без проблем.

През почивните дни Звягинцеви често канели и Светлана, майката на Лиза. Ако се съгласяла, двете с майка и дъщеря оставали да пренощуват в гостните стаи. Андрей буквално разцъфвал. От слабичко, намръщено и неуверено в себе си дете той се преобразил в усмихнато, жизнерадостно и сигурно в действията си момче. Андрей силно харесвал не само Лиза, но и Светлана.

– Татко, знаеш ли колко е умна – казвал той на баща си. – Светлана Николаевна толкова много неща знае. И излъчва някаква топлота, нали, татко?
– Да, сине, съгласен съм… – отговарял Олег замислено.

Напоследък не можел да се отърве от мисълта за Светлана. Тя била красива, но през живота му след смъртта на жена му бяха минали доста красиви жени, без да разтърсят душата му. А при Света… тя наистина била някак топла. До нея Олег сякаш „се размразявал“ отвътре. Когато не успявала да дойде през уикенда, той се чувствал унил. Първоначално не осъзнавал откъде идва лошото му настроение, но с времето всичко се изяснило.

Въпреки това Олег се смущавал да направи първата крачка. Макар понякога да му се струвало, че и Светлана проявява не само приятелски интерес към него. А Светлана много харесвала Олег, но се бояла да си го признае, защото мислела, че такъв привлекателен и богат мъж не би имал нужда от обикновена учителка. Счита, че се виждат единствено заради Андрей и Лиза.

Един ден Андрей помолил баща си отново да извикат рехабилитолога, който преди не успял да му помогне:

– Сега ще се старая много, тате – обещал Андрей.

А Олег не криел радостта си.

Два месеца по-късно, една сутрин, Олег отворил очи и видял Андрей. Синът му стоял прав! Макар и да се държал несигурно за касата на вратата, но все пак стоял!

– Сине, неужели? Колко се радвам! – Олег скочил и се втурнал да го прегръща. – Успя!
– Да, тате, няма как иначе – усмихнал се Андрей. – Лиза иска да се запише на бални танци, а и аз искам. Толкова е красиво! Не мога да допусна тя да танцува с друг партньор!
– Гордея се с теб, синко!
– Ще отида при Света в училище да я зарадвам – решил Звягинцев. – И без друго е време да поговоря с нея. Синът ми се изправи на крака заради Лиза, а аз, зрял мъж, се притеснявам да ѝ призная чувствата си!

И Олег тръгнал да купува цветя. Настроението му било чудесно. Някак си бил убеден, че сега всичко ще бъде наред.