Саша от малка беше много привързана към по-малкия си брат Дима. Още щом видя вързопчето, което родителите ѝ донесоха грижовно от родилния дом, тя не можа да откъсне очи.
– Колко е сладък! – ръкопляскаше момиченцето, разглеждайки личицето на братчето си.
– Ще стане красив момък! – успокояваше я майката, докато люлееше сина си. – А красивите винаги имат лека съдба.
От дете Саша чувстваше, че трябва да бъде за него не просто сестра, а и закрилница. Тя вече се смяташе за пораснала и не толкова красива, а на братчето, както казваше мама, му предстояла лека съдба.
Още в детските години тя беше готова да отстъпи на Дима последните си играчки, да подели бонбоните си, само и само той да не се натъжава. Веднъж, когато Дима стана на шест, Саша му се появи с нов велосипед, който ѝ бяха подарили за рождения ѝ ден.
– Димка, искаш ли да те науча да караш? – попита го тя весело.
– Разбира се, че искам! Ще успея ли? – очите на момчето светнаха от нетърпение, въпреки че се виждаше как малко се страхува.
– Хайде, аз ще те държа и ще държа и кормилото, а ти само върти педалите, но не бързай.
Саша уверено пристъпи към него, помагайки му да се качи на велосипеда. Дима плахо започна да върти педалите, а тя тичаше до него, придържайки го за гърба, за да не падне. След няколко опита, момчето най-накрая тръгна самичко.
– Виж, Саша, сам карам!
Саша радостно плясна с ръце.
– Браво, знаех си, че ще успееш!
Те винаги бяха неразделни. Дори когато Саша порасна и замина да учи в друг град, редовно се обаждаше на брат си по телефона. Всеки път, когато се връщаше у дома, му носеше подаръци и разпитваше как е.
Но с времето Саша започна да се прибира при родителите си все по-рядко. Независимо от това, пари — и за празници, и просто ей-така — тя винаги пращаше на Дима. С годините животът ѝ се промени. На работното си място се запозна с успелия бизнесмен Андрей, който скоро стана грижовен съпруг за нея. Двамата набързо се ожениха и скоро им се роди дъщеричка, Соня. Дима също се ожени, а в неговото семейство скоро се очакваше попълнение. И то какво — близначета!
Майка ѝ при всяка възможност повтаряше на Саша:
– Гледай да помагаш на братчето, той е по-млад, с повече деца, а работи тежко — склададжия е.
Естествено, Саша с готовност се съгласяваше с майчините думи, защото за любимия си брат не ѝ беше жал никакви пари.
Семейството на Саша живееше в охолство, тя и мъжът ѝ можеха да си позволят на практика всичко, за което мечтаеха.
– Помагай на брат си, пращай му пари – и Андрей одобряваше подаръците за Дима. – Кой знае, може някога и ние да имаме нужда от неговата помощ.
Но пет години след раждането на Соня стана ужасна трагедия. На връщане от вилата Саша, Андрей и дъщеря им попаднаха в тежка автомобилна катастрофа. Единственото, което жената помнеше, бе насрещното платно и лека кола, която летеше към тях с висока скорост. Спомни си как се протегна да закрие Соня от неизбежния сблъсък. Свестява се вече в болницата, а жестоката истина ѝ казаха веднага: мъжът ѝ и дъщеричката ѝ не бяха оцелели.
Саша не можеше да повярва на чутото.
– Как така? Какво говорите? Това не е вярно! – крещеше тя през сълзи, стиснала болничния чаршаф.
– Съжалявам – каза лекарят, гледайки нещастната вдовица и майка с тъга, – направихме всичко по силите си. Вие по чудо оживяхте.
Тези думи прозвучаха като присъда. Светът на Саша се срина за миг.
– По-добре да бях аз, а не Сонечка… – едва успя да промълви тя, преди да загуби съзнание.
Сега тя остана сама. След погребението, когато всички се разотидоха, техен семеен приятел — Володя — дълго седя до нея на гробището, държейки ръката ѝ. Той в онзи ден караше колата си отпред, а когато видя какво се случи, веднага беше спрял и извикал линейка. Ако не беше бързата реакция на Володя, кой знае дали Саша щеше да бъде спасена. Той, макар и несъзнателно, се винише за случилото се, но сега беше по-важно да подкрепи Саша.
– Саша, аз съм тук – прошепна той тихо.
Замълча, без да намира думи, които биха ѝ помогнали.
– Винаги ще съм до теб. Ти си приятел на семейството ми, няма да те изоставя никога. Само ако можех да ги върна…
Саша мълчаливо гледаше към гробовете на съпруга и дъщеря си. Сърцето ѝ се късаше от болка.
– Защо именно те, Володя? Защо не аз? – прошепна тя, като се разрида на рамото му.
– Недей да говориш така, Саша – отвърна той меко. – Те винаги ще са с теб, в сърцето ти…
Дима не се отзова веднага на молбата ѝ за помощ за погребението — нито с пари, нито с организация. Пренебрежението му не беше само от заетост, а изглежда и от нежелание да се потопи в нещастието, което изведнъж застигна сестра му. По това време той се намираше в друг град, зает със своите си дела, и явно не осъзнаваше цялата тежест на ситуацията. Когато Саша му се обади, надяваше се на подкрепа, но чу само раздразнен глас:
– Саша, не мога да дойда, имам тук куп работа, а и видя ли цените на билетите? – каза брат ѝ недоволно.
Думите му бяха леден душ за Саша. Тя жадуваше само за разбиране и състрадание.
– Но, Дима, това са погребенията на Андрей и Соня, на мъжа и дъщеря ми! – гласът ѝ трепереше, сълзите всеки миг щяха да рукнат. – Не мога сама да организирам всичко, толкова ми е тежко дори да стана сутрин от леглото, нищо не ми се прави. Добре, че Володя е до мен, той ме подкрепя.
В думите на Саша се чувстваха болка и отчаяние. Тя се чувстваше предадена, сякаш целият свят се бе обърнал срещу нея в най-трудния ѝ момент. Търсеше поне капчица съчувствие, но получи студен отговор:
– Е, щом има някакъв човек до теб… А на мен сега също не ми е леко, Саш, имам и аз проблеми, сериозни между другото. Извини ме, но няма да дойда – отвърна Дима, без да осъзнава колко силно ранява сестра си.
Дмитрий ясно показа, че личните му интереси са по-важни от нещастието на сестра му и необходимостта да ѝ бъде опора. Разговорът прекъсна, а Саша усети как на плещите ѝ се стоварва непосилна тежест.
Истинска помощ получи само от един човек, както Дима ѝ каза. През всичките дни на подготовка за погребението Володя беше неотлъчно до нея. Той помагаше с документите, уреждаше нещата с погребалната агенция, подкрепяше Саша, когато тя се чувстваше на ръба на силите си. Неговата подкрепа беше безценна, и макар и сам потопен в скръбта заради загубата, външно се държеше твърд заради приятелката си.
Няколко седмици след погребенията Саша и Володя седяха в кафе. Докато тя бавно въртеше чашата чай в ръце и се чудеше как да започне разговора, Володя я наблюдаваше със загриженост, разбирайки, че тя все още е много срината.
– Как си, Саш? – наруши тишината той, заговори ѝ с мек, но тревожен глас.
– Зле, Володя – отвърна тя тихо, без да вдига поглед. – Не мога… Просто не мога да се върна към нормалния живот. Постоянно усещам някаква празнота.
– Разбирам те, Саша, но не си сама. Аз съм тук – опита се да я успокои Володя. – С времето ще ти стане по-леко, вярвам и ти го обещавам. Можеш да поживееш у мен, ако така ще ти е по-лесно.
Саша кимна, но погледът ѝ остана празен. Тя направи няколко дълбоки вдишвания, сякаш събираше кураж да продължи разговора.
– А Дима така и не се обади. Дори не дойде, не попита как се справям, как мина… – гласът ѝ трепна и тя погледна Володя с огорчение. – А нали Андрей му правеше скъпи подаръци, изплати половината му кредит за кола. Винаги му се обаждаше, питаше как е, честитеше му празници. Какво стана? И той… абсурд! Нищо ли не направи?
Володя се намръщи, усещайки, че гневът му се засилва.
– Не, каза, че си имал достатъчно свои проблеми, а и пари за пътуване няма. Разбирам, че и той сигурно страда по свой начин, но…
Саша млъкна, не знаейки как да извини брат си.
– Може би с две деца му е тежко, аз не мога да го разбера. Все пак при мен със Соня всичко беше спокойно…
Володя изведнъж се облегна на стола, лицето му почервеня от яд.
– Какви ги говори той, Саша? Как брат ти може да се държи така? Просто си седи там, в града си, в родителското жилище, и дори не опитва да ти помогне!
– Володя, не искам да му се сърдя – прошепна тя. – Той ми е брат, не би ми отказал помощ…
– Какъв брат е това?! – отвърна ѝ рязко Володя. – Брат, който те оставя в най-трудния ти момент! Той е длъжен да бъде тук, поне за морална подкрепа, а вместо това…
Саша мълчеше, взирайки се в чашата, без да знае какво да му отвърне. Володя продължи, а гневът му се засилваше:
– Щях да го разбера, ако имаше сериозни проблеми със здравето, например… – но „нямам пари да пътувам“? Аз дори предложих да му платя билета, само да дойде някой при теб – тихо добави Саша.
– Ти си правила всичко за него, а той… той просто се обърна и те изостави в най-трудния момент. Е, значи аз вече няма да правя грешки с него. Добре поне че, чак на четирийсет години, разбрах що за брат имам.
Володя спря да говори, опитвайки се да се успокои, но в очите му все още гореше болка за Саша. Той протегна ръка и я положи на рамото ѝ.
– Слушай, Саша, знам, че не искаш да му се сърдиш, но трябва да разбереш: ти си силна и дори без него имаш хора, готови да помогнат. Няма да те оставя, разбираш ли?
Саша кимна, усещайки топлината в думите му. Знаеше, че Володя е прав, и че неговата подкрепа е единственото нещо, което ѝ дава сили да продължи.
Изведнъж нещо меко докосна крака ѝ и тя трепна стъписано. След секунда се чу уверено „мяу“. Саша рязко погледна надолу и видя голяма, грациозна котка със сива козина и изумрудени очи, която скочи в скута ѝ. Тя застина, без да знае какво да прави.
– Охо! Откъде се взе това чудо? – учуди се Саша, докато галеше котката по гърба.
Котката замърка и се разположи удобно в скута ѝ, сякаш я познаваше цял живот. Володя се разсмя на тази гледка.
– Изглежда, че те избра, Саш. Може би е знак?
– Знаци, знаци… Откъде се появи тук, не мога да си обясня – поклати глава Саша.
Сервитьорът, забелязал изненадата ѝ, се приближи до тяхната маса с усмивка.
– А, виждам, че Маруся си е намерила приятел – пошегува се той.
– Как се озова Маруся тук? – попита Володя.
– Котката е от приют. Днес провеждаме акция. Ние сме кото-кафе и вечерта имаме мероприятие, на което се надяваме някой да си осинови тези чудесни животинки. Всички те са от приют и си търсят нов дом. Котките се разхождат свободно из залата, запознават се с хората. Ако някоя котка си избере стопанин – както Маруся тъкмо направи с Вас, например – това практически е съдба – намигна той на Саша. – Може би си струва да я вземете…
Саша се чувстваше малко объркана, защото никога досега не бе имала котка. При Сони и Андрей не можеше да стане и дума за домашен любимец, тъй като и двамата имаха алергия към козина.
– Знаете ли, по-рано никога нямаше да се осмеля – каза тя тихо. – Дъщеричката ми имаше алергия… – Тя се обърна леко, усещайки буца в гърлото при спомена за Соня.
– Но сега… – добави Володя, гледайки я меко. – Може би наистина имаш нужда от приятел? Котката значи грижа, топлина. Ще ти помогне мъничко да се разсееш.
Саша погледна Маруся, която лежеше кротко в скута ѝ и мъркаше. Може би наистина беше знак? Котката я гледаше с умиротворение, сякаш разбираше през какво минава…
– Добре – неочаквано за самата себе си каза Саша, галейки я. – Мисля, че сега един приятел няма да ми е излишен.
Сервитьорът кимна одобрително.
– Страхотен избор. Сигурен съм, че Маруся ще Ви бъде чудесен другар. Можем да оформим документите, ако решите да я вземете. Тя е ваксинирана, има ветеринарен паспорт. Говорете с доброволците, ще Ви обяснят как да се грижите за нея.
След малко, с документи за Маруся и кутия с принадлежностите ѝ, Саша се прибра вкъщи с нов другар. За пръв път от месец насам тя почувства нещо топло и радостно вътре в себе си. Може би наистина котката бе избрала нея, за да внесе в самотния ѝ дом мъничко утеха и уют, от които толкова се нуждаеше.
Изминаха почти две години от онзи ужасяващ ден, когато животът на Саша се преобърна заради фаталната катастрофа. Той остави дълбоки белези в душата ѝ и макар да се опитваше да приеме загубата, спомените я преследваха. Всяка сутрин се будеше с усещането за празнота, което не я напускаше.
Въпреки всичко, напоследък ѝ беше мъничко по-леко. В дома ѝ, който навремето ѝ се виждаше мрачен и лишен от живот, вече царяха спокойствие и тиха топлина. Причината за това беше котката Маруся, появила се в най-трудния ѝ период. Мека и пухкава, тя се превърна в постоянна спътница на Саша, не просто в животно, а в истинска приятелка. Понякога Саша седеше на дивана, а Маруся се гушваше в скута ѝ, мъркаше и я топлеше с присъствието си. В онези моменти всичко изглеждаше някак по-поносимо, поне за кратко отклоняваше мислите ѝ от мрачните спомени.
Володя, както и преди, беше до нея. Той ѝ стана опора, не ѝ позволяваше да затъне в депресия. Той не беше само приятел — беше човекът, който я разбираше по-добре от всеки друг. Грижата и подкрепата му бяха безценни. Двамата прекарваха времето си заедно: разхождаха се в парка, коментираха книги, а понякога просто седяха в колата, в тишината. С него Саша намираше усещане за спокойствие. Лека-полека се учеше да вижда радост и в малките неща, които преди ѝ се бяха стрували незначителни…
Една вечер телефонът на Саша внезапно позвъни. Тя се изненада, защото не беше мелодията, която ползваше за работния ѝ телефон. Видя на екрана „Дима, брат ми“ и замръзна: отдавна не беше говорила с него.
– Ало? – обади се предпазливо, без да знае какво да очаква.
– Привет, Саш! – гласът на брат ѝ звучеше учудващо жизнерадостно. – Как си? Отдавна не сме се чували.
– Привет, Дима. Ами, добре съм. Тъкмо се стягам за работа. А вие с Анжелика и момчетата как сте?
– Супер сме. Мислех си, че отдавна не сме се виждали. Колко години минаха? Говорих с Анжелика, тя се съгласи.
– За кое е говорила? Съгласила се е на какво? – не разбираше Саша.
– Да дойдем на гости при теб с децата, сестричке. Тъй че приготвяй се.
Саша застина, обля я неочаквана вълна от емоции. Тя беше ядосана на брат си заради безразличието му, но и ѝ липсваше. Желанието му изведнъж да я посети я свари напълно неподготвена.
– Сериозно ли? – попита колебливо. – Искате да дойдете у нас?
– Ами какво толкова? – отвърна Дима с лека нотка недоволство. – Все пак съм ти брат, нали? Или вече ме забрави?
Саша въздъхна, усещайки вътрешен конфликт на емоции. Беше обидена на него заради равнодушието му, но в същото време ѝ бе домъчняло. Спомни си колко весело си прекарваха навремето. Реши да каже „да“.
– Не съм те забравила – отвърна тихо. – Просто е неочаквано. Отдавна не се обаждаше.
– Е, затова сега се обаждам – отвърна той весело. – Значи да дойдем с децата? Хотелите са скъпи, а ти все пак си сама, ще се намери място…
Саша усети леко раздразнение от недодялаността му, но го потисна.
– Добре – каза след пауза. – Идвайте. Ще се радвам да ви видя.
– Чудесно! – Дима дори не скри самоувереността си. – Тогава чакай ни след два дни. У вас има ли легла и дюшеци? Или може да ни дадеш твоето легло, а ти да спиш на матрак няколко дни? Все пак ние ще сме пътували… И още нещо важно, сестричке: аз не съм капризен, ама се надявам да ни сготвиш нещо топло за вечеря.
Саша стисна зъби, опитвайки се да скрие раздразнението си, но все пак му отвърна:
– Не се тревожи, ще ви нахраня. Очаквам ви.
Щом затвори, я заляха противоречиви чувства. Същата вечер се видя с Володя и дълго обсъждаха новината за предстоящото посещение на брат ѝ.
– Най-накрая ли реши да се появи? – подхвърли Володя с ирония. – Още и семейството си води. Не ти ли се струва, че Дима иска да почива на твои разноски?
– И аз го усещам… – призна тя, свила рамене. – Но може през годините нещата да са се променили. Може да е наистина зажаднял за среща с мен?
Володя, след всичко, не криеше своя скептицизъм:
– Та ти ще го настаниш у вас заедно с жена му и три гладни усти?
– Той ми е брат, Володя. Колкото и обиди да имам, не мога да му откажа.
Володя въздъхна, разбрал, че не би я разубедил.
– Добре, Саша. Щом наистина искаш да го видиш, твоя си работа.
Когато Дима пристигна, апартаментът ѝ мигом се изпълни с шум и суматоха. Саша, свикнала през последните години на тишина, направо се шокира от този гюрюлтия. Преди го нарушаваха само прибежките на Маруся в тоалетната, но сега детски викове и плач не стихваха нито за секунда. Щом децата влязоха, хукнаха из стаите, сякаш изтървани от клетки. Бягаха, крещяха, смееха се, плачеха, без да се вслушват в нечии забележки.
– Саше, извини за цялото безумие – намеси се Анжелика, докато си сваляше палтото. – Момчетата са много буйни. Ти нали си имала дете, разбираш какво е да си майка.
– Да, разбирам – отвърна Саша с пресилена усмивка, усещайки, че това е едва началото на изпитанието…
Маруся по това време седеше на любимото си място до прозореца, но щом дочу шума, скочи и избяга да се скрие под дивана. Децата, щом видяха котката, мигом се втурнаха подире ѝ.
– Я, котка! – викна Артьом, пълзейки на четири крака под дивана. – Хайде да я хванем!
– Не, деца, не я докосвайте! – скочи Саша, приближавайки дивана, за да предотврати нещо лошо. – Тя не е свикнала на такова внимание. Моля ви, оставете Марусю на мира.
Но децата сякаш не я чуваха, продължиха да преследват котката из стаята. Тя скачаше, съскаше, а момчетата само се смееха по-силно. Саша се обърна към Дима, който по това време се беше изтегнал на дивана, гледайки със задоволство.
– Може ли да кажеш на децата да не пипат котката?
Дима махна с ръка.
– Ох, хайде, Саш, просто си играят. Не е кой знае какво. Нека се забавляват.
Саша едва сдържа раздразнението си. Тя си спомни как Соня — покойната ѝ дъщеричка — винаги беше тиха и учтива, а сега… Всичкият този вечерен хаос ѝ се стори кошмар. Децата счупиха една чиния, после разляха супа, а Льоша разля сок на любимия ѝ килим. Анжелика сякаш не забелязваше нищо и си бъбреше с Дима, без да реагира.
– Сашка, диванът ти е малък – заяви Дима, оглеждайки се лениво. – Но с жената ще се поберем някак, а за децата ще издуем дюшеци. Няма да е проблем, нали? А ти… Може и ти да поспиш на матрак, нали си домакиня.
Саша едва не загуби ума и дума.
– Сериозно? – попита тя, смайвайки се. – Да спя на пода в моя собствен дом?
– Ами какво? – небрежно отвърна Дима. – Гости сме ти. Нормално е да ни отстъпиш по-доброто. Няма да стоим дълго.
Саша с усилие потисна възмущението си, но се съгласи на това – макар и вътрешно да кипеше. Нощта беше кошмарна. Децата непрекъснато вдигаха врява, мятаха се насам-натам, а стресираната Маруся изобщо не се показа, стигна се дотам, че не искаше и да яде.
Така минаха няколко седмици. Веднъж сутринта, докато Саша приготвяше закуска за всички, чу гласчето на Артьом:
– Дай ми топката!
– Хвани я! – извика Льоша и хвърли с всичка сила топката нанякъде.
– Хей, по-внимателно! – провикна се Саша, виждайки че топката лети право към една ваза.
Но бе късно. Вазата с трясък тупна на пода и се счупи на парчета. Саша застина, гледайки останките ѝ, потресена. Това беше последният подарък от покойния ѝ съпруг, тя я пазеше като спомен.
– Защо толкова се впрягаш? – обади се Дима, виждайки реакцията ѝ, без дори да се извини. – Ваза като ваза. Ще си купиш нова…
В този миг в Саша нещо се пречупи. Тя вече не можеше да търпи.
– Събирайте си багажа! – произнесе спокойно, но твърдо, без да отмества поглед от отломките.
– Какво? – Дима не повярва на ушите си.
– Казах: събирайте си нещата и се изнасяйте – повтори тя. – Повече не мога. Твоите деца трошат апартамента ми, а ти не правиш нищо. Дори не се опитваш да ми помогнеш. Не мога да го търпя.
Дима се засмя, сякаш ѝ се присмиваше.
– Саш, какво ти става? Ние сме ти гости. Изтраяй малко, само няколко дни ще сме тук.
– Гости ли? – Саша се обърна рязко към него. – Ти ме караш да спя на пода в собствения си дом. Твоите деца ми чупят последния спомен от мъжа ми, а ти не се сещаш дори да се извиниш. Вие не сте гости, а варвари и паразити!
Саша беше на ръба на нервна криза. Дима я изгледа с нагла усмивка.
– Саша, не се прави на интересна. Имаме деца, къде да идем сега? А и какво толкова за някаква ваза? Ако искаш, ще ти взема нова!
От думите му сълзите бликнаха в очите ѝ. Тя се обърна и се оттегли в спалнята, не искаше да се кара. Но решението ѝ бе вече взето. Събра за минути няколко вещи в чанта, излезе от апартамента и затръшна вратата. Замина при Володя – единствения, на когото имаше доверие.
Той ѝ отвори и веднага разпозна болката ѝ.
– Какво е станало, Саша? – попита я, видял мокрите следи по бузите.
– Те не искат да си тръгнат. Дима и жена му завзеха апартамента ми. Не издържам вече! – тежко въздъхна тя. – Може ли да остана при теб тази вечер, докато се успокоя?
– Разбира се, колкото искаш – отвърна Володя, без да се колебае. – Ако искаш, мога още сега да отида и да ги изгоня. Само кажи.
– Имат си деца… Къде ще отидат вечерта? – поклати глава Саша.
Няколко часа преминаха в тревожни мисли. Тя се прибра вкъщи късно вечер, надявайки се, че всички вече спят. Но като отключи внимателно, чу приглушени гласове от кухнята. Спря се в коридора и се заслуша.
– Потърпи, мила – шепнеше Дима на жена си Анжелика. – Още малко и тая глупачка ще ни даде пари за ново жилище. Нали ѝ умряха мъжът и детето, тя няма за какво да ги харчи. А си спомни за онзи кредит за кола? Скоро ще вземем каквото искаме.
– Ох, не знам, Дима… – отвърна с тревога Анжелика. – Забеляза ли как гледа?
– Тя просто сега ходи при тоя Володьо да се оплаква – подхвърли Дима ехидно. – Няма да знае какво да прави с парите. Ние ще ѝ разкажем за децата, ще я разчувстваме и готово…
Саша едва не пребледня от яд. Сърцето ѝ се ускори, усети как в нея клокочи ярост. Обърна се и отново отиде при Володя, този път решена да нощува там. На сутринта възнамеряваше да се разправи с тях.
На следващия ден, когато Саша се прибра, заварвайки Льоша и Артьом да играят в хола, забеляза, че с опашката на Марусия нещо не е наред – изглеждаха странни участъци с подстригана козина. Щом се приближи, разбра, че децата са ѝ изрязали козината на опашката.
– Какво сте направили?! – извика тя, ужaсена.
Льоша и Артьом я погледнаха изплашено, неподготвени за такава реакция.
– Просто си играехме – побърза да се оправдае по-голямото момче.
Но Саша вече не се владееше. Втурна се в кухнята, където Анжелика готвеше нещо, и буквално се разкрещя:
– Събирайте си нещата и се махайте моментално от моя апартамент!
– Какво ти става, Саша? – възрази Дима, но сестра му го прекъсна:
– Снощи чух разговора ви. За ново жилище, за моите „златни планини“, дето ми били излишни. Интересува ви само как да изкопчите парите на покойния ми мъж, паразити такива!
Саша едва си поемаше дъх, изгаряше от ярост. Анжелика я гледаше напрегнато, слисано опитваше да запази самообладание.
– Да, признавам, че искахме да поискаме малко пари от теб. И какво? – отвърна тя с леден тон. – Това беше идея на Дима, а аз го подкрепям. Нямаме почти нищо, бизнесът му фалира, сега нямаме къде да живеем.
– Анжелика, мълчи! – скара се Дима, разбирайки, че така само влошава нещата.
– Е, и? – промълви Саша през зъби, усещайки, че вече нищо не я спира да ги изгони.
– Саша, ти си длъжна да помогнеш. Нали си му сестра, нямаш никого освен нас. Така ли ти е толкова трудно да помогнеш на младо семейство? – продължи Анжелика.
– Дима мълчи, явно разбира, че по-зле няма накъде – помисли си Саша. Тя също сви устни.
– Да им помагам?! – Саша закри уста с ръка, за да не се разсмее с горчивина. – След всичко, което чух, след това, което причинявате на дома и котката ми? Да, явно си вярвате, че съм ви длъжна с нещо.
– Ами… – опита се да каже нещо Анжелика, но Саша не ѝ позволи.
– Наистина ли мислите, че ще ви оставя тук след всичко чуто? – попита тя, а в гласа ѝ се усещаше необичайно спокойствие.
След тези думи Саша твърдо им посочи вратата:
– Махайте се. Ако не излезете днес, ще извикам полиция.
Анжелика искаше да каже нещо, но Саша не ѝ даде възможност.
– Нанесохте вреда на котката ми, трошите вещите ми, манипулирате ме. И сега очаквате да ви помогна? Не. Вън. Веднага. А аз заминавам при Володя, за да не ви гледам…
Тя гушна Марусия и излезе, тръшвайки вратата след себе си.
– Не говориш сериозно, нали? – изкрещя подире ѝ Дима, но Саша дори не се обърна.
– Знаеш ли защо всъщност дойде Дима? – попита Саша, когато пиеше чай при Володя.
– Изненадай ме – изсмя се той, оставяйки чиния с бисквити. – Купих ги за хапване, заповядай.
– Искат да ми измъкнат пари. Снощи ги чух как говорят в кухнята. А и погледни Марусия — децата са ѝ орязали козината на опашката.
– Направила си правилно, че ги изгони – отбеляза Володя, разглеждайки опашката на котката. – Ако обаче…
– Ако откажат да си тръгнат, ще действаме – увери го тя.
Щом Саша се върна у дома, близките ѝ вече ги нямаше. Щом прекрачи прага, видя пълен хаос — последният „подарък“ от брат ѝ. Но докато разтребваше, тя усещаше облекчение, вместо яд. Маруся лакомо си хапна от купичката, а Саша забрави за Дима за няколко месеца.
Но веднъж вечерта, докато седеше на дивана у Володя, телефонът ѝ отново иззвъня. На екрана се изписа името на брат ѝ. Саша въздъхна, знаейки, че разговорът няма да е приятен, но все пак реши да вдигне.
– Привет, Саш! – обади се Дима с обичайния си, леко неуверен тон. – Как си, как е здравето?..
Тя мълчеше, очаквайки да чуе истинската причина. Разбра, че въпросът е само предлог за поредната му молба.
– Виж, имаме пак проблеми с пари. Би ли могла да ми услужиш? Знаеш колко е трудно днес…
Саша не се сдържа и се разсмя.
– Пари? – повтори с насмешка. – Сериозно ли? След всичко, което ми сторихте?
Дима млъкна, усещайки, че не върви по план.
– Но нали сме семейство! – опита се да продължи плахо той.
– Забрави! – отвърна тя студено. – И спри да ми звъниш!
С тези думи тя прекъсна връзката. Нито съжаление, нито тъга усети — само умора от вечните опити на брат ѝ да се възползва от нея. Володя, седнал до нея, беше видял кой звъни.
– Пак ли пари поиска? – попита спокойно.
Саша кимна, сведена глава.
– Не се променят – каза тихо тя. – Но повече няма да им позволя да ме разиграват.
Изминаха още няколко месеца и Саша заедно с Марусия се пренесе в апартамента на Володя. Изглеждаше, че връзката им се превърна в нещо повече от приятелство.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: