Глеб стисна волана по-здраво, докато черният му джип бавно се движеше по изоставения селски път. Нямаше представа как се е озовал на това сметище, но фактът си беше факт: вече цял час безуспешно лъкатушеше между хълмове боклук.
Всичко започна, когато през деня оглеждаше парцел, където скоро планираше да изгради новия си завод. Всичко вървеше по план, докато не обърка пътя. Сега, изгубен, той отчаяно търсеше някого, който да му покаже обратния път.
Телефонът се беше разредил, навигацията – безполезна. Оставаше единствена надежда – местните жители, ако изобщо имаше такива наоколо. И тогава той видя едно малко момиче.
То пълзеше по купчините боклук, ровеше в мръсотията с тънките си ръчички, сякаш търсеше нещо важно. Беше облечено в старо тъмновиолетово яке, очевидно не по мярка, по-скоро бабино, с ромбоиден десен. Шалчетата ѝ бяха прокъсани и изглеждаха така, сякаш отдавна е израснала от тях.
Глеб намали скоростта, после отвори прозореца, наведе се и извика високо към детето:
– Хей, момиченце, какво правиш тук?
Тя не отговори. Глеб се намръщи. Може би е глуха? Или просто се страхува? Вдиша есенния въздух, примесен с тежка миризма на отпадъци, и излезе от колата.
Черното му класическо яке, което му стоеше идеално на раменете, рязко контрастираше на фона на околната мизерия. Обувките му мигом се покриха с прах, но той не се притесни. Приближи се, а момичето сега го гледаше право в очите – уплашено, но и любопитно.
– Чуваш ли ме? – повтори Глеб по-меко. Детето само кимна мълчаливо.
– Добре, тогава какво правиш тук сама?
Тя само поклати глава отрицателно.
Глеб стисна зъби. „Значи може да говори, но не иска? Чудесно, ще се наложи да гадая“, помисли си той недоволно.
– Добре. Имам банани. Искаш ли?
Момичето премигна, а после, за учудване на Глеб, с писклив глас попита:
– Какво е това банани?
Глеб се слиса.
– Сериозно ли говориш? Никога не си яла банан? – „В Африка?“ – добави той, явно неволно.
– О, тогава непременно искам да опитам! – отвърна момичето.
Глеб неволно се усмихна. „Колко е малка и наивна!“ Той отвори вратата на колата, канейки я да се качи. Момичето се поколеба, после плахо пристъпи напред, но не успя да се качи сама – беше твърде високо.
– Хайде, ще ти помогна! – каза Глеб и ловко я вдигна под мишниците, настанявайки я на седалката до шофьора. Щом се озова в колата, страхът в очите ѝ се смени с искрено възхищение.
– Уау! Колко е голяма! – възкликна тя развълнувано. – В града съм виждала такива, но съм се возила само на трактор!
Докато тя бърбореше, Глеб вече вадеше връзката банани от жабката.
– Ето ти! Не ги бели, просто отхапвай!
Момичето грабна лакомо банана, но ядеше бавно, сякаш искаше да се наслади.
– Как се казваш? – попита Глеб.
– Лада – отвърна тя, без да спира да яде.
– Добре, Лада, сега разкажи, защо си сама тук? – Лада застина за миг, после въздъхна приглушено.
– Може ли първо да си доям?
Глеб кимна, осъзнавайки, че тя просто печели време и не иска да говори за нещо неприятно. Накрая, когато бананът свърши и не остана и троха, момичето неохотно заговори:
– Живея наблизо. С баба ми. Нямам мама и татко.
Съседите ме наричат сираче. Не харесвам тази дума – тя е тъжна.
Глеб усети болезнено стягане в гърдите.
– Баба ми е болна. Много тежко. В нашето село дори магазин няма, а лекарят идва веднъж седмично от съседното село.
Той носи лекарства, но те са скъпи. Веднъж чух как баба го молеше да ѝ ги даде на вересия… – Глеб се напрегна.
– И какво?
Лада наведе поглед.
– Той отказа. Каза, че дългът ще расте като снежна топка.
Баба не взе лекарствата, защото имахме пари само за храна.
За миг в колата се възцари тишина.
– И ти реши сама да събереш пари? – Лада кимна.
– Ако открия нещо ценно на сметището, мога да го продам. Съжаляват ме и купуват лесно.
Глеб се обърна към нея, вече гледайки я по съвсем различен начин.
– И какво успя да продадеш?
Лада извади от джоба си смачкана банкнота.
– Двеста гривни. Намерих плетени шапки, изпрах ги в реката и ги продадох на стариците.
Те сигурно са помислили, че бабите им са ги плели… Но не бяха плетени от моята баба – добави момичето честно.
Глеб въздъхна тежко.
– Няма да стигнат за лекарства – каза той, повече на себе си, отколкото на нея. – Помниш ли името им?
Лада сбърчи чело.
– Дълго е, написано е на едно листче, върху шкафа на баба.
Глеб не се колеба.
– Хайде да отидем да го вземем.
Лада го погледна уплашено.
– Наистина ли? Искате да помогнете?
Глеб затвори очи и бавно издиша.
– Да.
Момичето светна от радост.
– Но трябва да намеря още нещо на сметището. Може лекарят да го размени за лекарство…
Глеб поклати глава.
– Не. Повече няма да лазиш по боклука. Съгласна ли си?
Момичето въздъхна.
– Добре… А сега ми помогни да се измъкна оттук.
– Лада кимна. – Трябва да караш натам.
Глеб превключи на скорост. Той дори не знаеше в какво се забърква. Натисна педала на газта и джипът тръгна по осеяната с ями пътечка, внимателно заобикаляйки купчините боклук. Лада седеше до него, клатеше крака и с интерес разглеждаше салона на колата.
Глеб нямаше нужда да е психолог, за да разбере, че въпреки опита ѝ да изглежда смела, момичето все още не му вярва напълно. Нормално – чужд възрастен мъж изведнъж ѝ предлага помощ и я качва в скъпа кола.
– Накъде да завия? – попита той, следейки внимателно пътя.
Лада посочи с малкия си пръст напред.
– Виждате ли оная голяма купчина? Там вляво има пътечка, по нея трябва да минем.
Глеб се намръщи. Хич не му харесваше идеята да се навира по-нататък в този лабиринт от боклуци, но не му оставаше друг избор. Бавно насочи колата в посоката, която тя му сочеше.
– Откога вече събираш разни неща тук? – попита той след кратка пауза.
– От един месец – отвърна просто Лада.
Глеб я стрелна с крайчеца на окото.
– Месец? И никой не е забелязал?
Момичето сви рамене.
– А кой да ме забележи? Баба почти постоянно спи. Съседи имаме малко. А и кой би отишъл на сметище, освен такива като мен?
– Но ти си дете, не би трябвало да лазиш в мръсотията…
Лада изведнъж се усмихна, но в гласа ѝ нямаше радост.
– А какво да правя? Баба казва, че някога в селото ни имало много хора, а сега всички са се изселили. Магазинът работи през ден, а докторът идва веднъж седмично.
– Никой не ни помага.
Глеб се намръщи. Той бе свикнал с мисълта, че парите имат власт. В неговия свят всичко може да се реши с финанси: ако се разболееш – викаш лекар, ако ти трябва стока – поръчваш доставка, ако се изгубиш – включваш навигатор. Но тук, в глухата провинция, правилата му изобщо не вършеха работа.
– Тогава ще трябва да се справим сами – каза той, сякаш взе вътрешно решение.
Лада посочи тясна пътечка сред гъсти храсти.
– Ето там.
Колата изскочи иззад един хълм и пред Глеб се разкри странна гледка – мъничко селце, сякаш извадено от миналото. Къщи, строени още в миналия век, изглеждаха прегърбени от времето и лошото време. Тук-там покривите бяха хлътнали, прозорците – замърсени, а дворовете – пусти и западнали.
– Ей онази къща с номер три – посочи Лада към една от старите дървени постройки.
Глеб паркира до клатещата се ограда, която едва се държеше на ръждясали панти. Лада пъргаво изскочи от колата, бутна портата и тя изскърца жално, но се отвори.
– Бабо! – извика тя силно, влизайки вътре. Глеб постоя на прага и вдиша тежкия, застоял въздух на къщата. Миришеше на влага, на старо дърво и на нещо друго – лекарства ли беше, нафталин ли?
В малка стаичка, на провиснало легло, лежеше бабата на Лада – слаба възрастна жена, с побеляла коса, сплетена в тънка плитка. Бавно обърна глава към гласа на внучката си.
– Ладушка, къде беше? – Гласът ѝ звучеше немощно, но изпълнен с нежност.
– Намерих добър чичко, той ще помогне – отвърна весело Лада и се завтече към скрина, като се изправи на пръсти.
Глеб влезе, едва сдържайки желанието да запуши нос. Бедността тук се усещаше във всеки детайл – избелял килим, изтърбушено спално бельо, посуда с пукнатини по дървената маса.
– Кой сте Вие? – Бабата насочи отслабналия си поглед към него.
Глеб си спомни думите на Лада, че тук рядко има хора, и се досети, че старицата едва ли е виждала непознати от доста време.
– Да кажем, че съм благодетел – отвърна той, разбирайки, че още не е нужно да обяснява истината.
Жената се засмя дрезгаво:
– Тук благодетели не се мяркат, синко.
Междувременно Лада намери листчето с рецептата и го протегна на Глеб.
– Ето. Баба казва, че без тези таблетки няма да може да ходи…
Глеб разгъна хартията, но почеркът на лекаря беше толкова нечетлив, че не можа да го разгадае.
– В аптеката ще го разберат – промърмори той и сгъна листчето.
Бабата погледна уморено към него.
– Ако не ви е трудно, донесете лекарството. Ще платя, като взема пенсия.
Глеб усети отново тягостно стягане в душата.
– Не трябва да плащате. Ще го донеса просто така.
Жената се намръщи, но промълча. Лада обаче грееше от радост.
– Наистина ли? Значи баба ще оздравее?
– Разбира се – отговори Глеб, без да е сигурен доколко думите му са истина.
Погледна към стените и занемарените снимки в евтини рамки. На една от тях имаше млада жена, която държеше на ръце момиченце.
– Това ли е твоята майка? – попита тихо, сочейки снимката.
Лада кимна.
– Тя почина, когато бях на пет. А татко никога не съм имала…
Глеб извърна поглед. Изоставено дете, самотна старица, мизерия и болести – твърде много дори за него.
– Чичо Глеб, може ли да те питам нещо? – внезапно проговори Лада, накланяйки глава.
– Разбира се.
– Имате ли деца?
Глеб стисна челюсти.
– Да, имам.
– А къде са те?
Той задържа дъха си за миг.
– Дъщеря ми е в болница. Тя е болна…
Лада се намръщи.
– Как баба? – Глеб я погледна.
– Вероятно да.
Момичето замислено сключи ръце пред гърдите си.
– Но нали каза, че баба ще оздравее. Значи и твоята дъщеря също?
Глеб се почувства неловко.
– Надявам се.
Не каза на Лада цялата истина. Дъщеря му, Кира, вече няколко седмици не идваше в съзнание. Лекарите вдигаха рамене, без да открият обяснение. За първи път в живота си Глеб усещаше, че не може да контролира ситуацията. Парите не помагаха, връзките не даваха отговори, а скъпоплатените специалисти бяха също толкова безпомощни, колкото и лекарят в селото на Лада.
– Чичо Глеб, мога ли да дойда с теб? – неочаквано попита момичето.
– Къде?
– В болницата. Искам да видя къде лекуват деца.
Той не знаеше защо се съгласи. Може би защото искаше поне някой в тази история да остане наивен и вярващ в чудеса.
– Добре. Но после ще те върна обратно.
Лада радостно кимна. „Уговорено!“ Глеб не можеше да предположи, че тази среща ще промени всичко.
Пътят към града се оказа по-дълъг, отколкото Глеб бе очаквал. Докато джипът внимателно заобикаляше неравностите по пътя, Лада не спираше да се върти, да наднича през прозореца, да дърпа колана и да засипва мъжа с въпроси.
– Голям ли е болницата? Има ли много деца? Всички ли са болни като моята баба? А лекарите носят ли бели престилки като по филмите?
Глеб се усмихна и натисна малко повече газта.
– Болницата е огромна. Лекуват и деца, и възрастни. А престилки наистина носят, само дето това не ги прави по-умни…
Последното го промърмори под нос. Лада се намръщи:
– Нали лекарите трябва да помагат?
– Би трябвало. Но понякога… те просто не знаят какво да направят.
Момичето се замисли, после попита плахо:
– А дъщеря ти, тя отдавна ли е там?
Глеб стисна челюст.
– От няколко седмици.
– Спи, така ли?
Той кимна, без да влиза в подробности. „Как да обясниш на шестгодишно дете, че твоята дъщеря лежи в кома, а ти не можеш да направиш нищо?“
Лада въздъхна и вплете пръстчета едно в друго.
– А има ли си играчки?
– Разбира се – отвърна Глеб, макар да знаеше, че скъпите кукли и плюшени мечета, с които беше отрупал болничната ѝ стая, не можеха да заместят истинската топлина.
– Ами ако ѝ е тъжно? – промълви Лада и го погледна косо. – Може би ако усети, че някой я обича, ще се събуди?
Тези думи разтърсиха Глеб повече, отколкото беше очаквал. Той откъсна поглед от пътя за секунда, за да погледне Лада. Това селско момиче, което знаеше за живота много повече, отколкото трябваше на нейните години, каза нещо, което той самият се страхуваше да признае.
– Всеки ден ѝ казвам, че я обичам – прошепна той.
Лада стисна устни.
– Ами ако това не е достатъчно?
Глеб не намери какво да ѝ отговори.
Когато стигнаха до града, слънцето вече залязваше. Лада се прилепи с нос до стъклото, възхищавайки се на уличните светлини, сякаш ги виждаше за първи път.
– Леле, всичко свети! – възкликна тя, сочейки неоновите реклами и витрини. – Защо имате толкова много коли?
Глеб се засмя.
– Защото хората бързат нанякъде.
– Накъде?
– Кой на работа, кой у дома.
– А някои в болницата…
Глеб стисна волана.
– Да.
Лада кимна сериозно, доволна от своя извод, и пак залепи поглед в прозореца.
Щом стигнаха болницата, тя изведнъж замлъкна.
– Това е сградата? Тук лекуват дъщеря ти?
– Да.
– Прилича на замък…
Глеб се усмихна горчиво.
– Повярвай ми, Лада, ако беше замък, дъщеря ми отдавна да е оздравяла.
Слязоха от колата. Глеб ѝ помогна да слезе и двамата влязоха във фоайето.
– Върви до мен и мълчи – предупреди той. Лада кимна, но любопитството ѝ личеше в очите.
На входа ги спря охраната, хвърли бърз поглед към елегантния мъж в скъп костюм и детето, което видимо не принадлежеше към този свят.
– Късничко, Глеб Сергеевич.
– Знам. Трябва да отида при дъщеря ми.
Охранителят кимна, после огледа Лада със съмнение.
– Това е племенницата ми – отвърна спокойно Глеб.
Мъжът се намръщи, но не каза нищо. Знаеше, че не е разумно да спори с Глеб.
Когато стигнаха на втория етаж и влязоха в стаята, Лада онемя. В средата на помещението, на широка болнична койка, лежеше Кира. Бледа, крехка, с абокат на ръката, приличаше на порцеланова кукла.
– Тя наистина спи – прошепна Лада, сякаш се страхуваше да не наруши тишината.
Глеб се доближи до леглото и нежно оправи одеялото ѝ. Прекалено дълго вече…
Лада пристъпи напред, но погледът ѝ попадна на празно шишенце от лекарство върху шкафчето. Тя го взе, огледа го, после се намръщи.
– Какво има? – попита Глеб, изненадан от реакцията ѝ.
Лада присви устни.
– Мога да прочета какво пише.
Глеб рязко се обърна.
– Четеш на шведски?
– Да. Баба казва, че се уча бързо. У нас имаше една стара книга с преведени думи… Словар ли се казваше?
Глеб повдигна вежди.
– И какво пише?
Лада се зачете, мръщейки челото, после бавно каза:
– Пише, че във всяка капка има 200 милиграма активно вещество.
Глеб потрепери.
– Двеста?
Той грабна шишенцето, извади телефона и пусна преводача.
– Не, не може да е грешка… – промърмори, четейки текста на екрана.
Но грешка нямаше. Лекарството, което даваха на Кира, не отговаряше на предписанията на лекарите. Освен това дозировката беше тройно по-висока от допустимата.
Глеб усети как гърдите му се свиват от студена ярост. „Значи не я лекуват, а я тровят?“ – Лада гледаше го със широко отворени очи.
– Значи ѝ дават грешно лекарство?
Глеб се изправи на крака. Мислите му хвърчаха в главата една след друга. Ако наистина ѝ бият такъв медикамент в толкова опасна доза, излиза, че някой умишлено я отравя. Но кой и защо?
– Трябва да проверим – каза той. – Лада, тръгваме.
– Къде?
– В лабораторията.
Той грабна шишенцето, хвана Лада за ръка и се втурна към изхода. Дълбоко в гърдите му се надигаше ярост. Някой искаше дъщеря му да не се събуди.
Глеб караше по-бързо, отколкото е разумно. Лада седеше до него, здраво закопчана с колана, и хвърляше тревожни погледи ту към шишенцето, което Глеб стискаше в ръка, ту към мрачното му лице. Въздухът в колата сякаш се сгъстяваше от напрежение.
– Чичо Глеб, ядосан ли си?
– Да, Лада, много съм ядосан.
Момичето се размърда, без да знае какво да каже.
– А ако е грешка? – попита тихо.
Глеб стисна зъби.
– Ако е грешка, някой ще отговаря за нея.
– А ако не е?
Той не довърши, но Лада разбра, че вариантът е още по-страшен.
След 20 минути вече спираха пред лабораторията. Глеб паркира на тротоара и влезе, а Лада следваше всяка негова крачка, тромаво преплитайки ръкавите на бабиното яке.
– Тук работи мой познат – обясни той, блъскайки вратата.
Зад рецепцията седеше млада жена в бяла престилка, която веднага го позна.
– Глеб Сергеевич? Какво ви води тук?
– Търся Леонид Дмитриевич. Спешно!
Тя кимна и набра номер на телефона. След минута от коридора се появи мъж на около четирийсет, с тъмна, прилежно сресана коса. Загледа Глеб и Лада с учудване, после се подсмихна:
– Изглеждаш така, сякаш си готов да убиеш някого. Какво става?
– Виж това – Глеб му подаде шишенцето. – Спешно ми трябват точни данни за съдържанието. И дали то отговаря на етикета.
Леонид вдигна вежди, виждайки, че Глеб не е настроен за шеги.
– Разбрах. Остави го при мен. Но анализа не става за минута – ще го приключа до довечера. По-рано не мога.
Глеб стисна юмрук.
– Много е важно.
– Знам, но магии не правим. Ще ти се обадя довечера.
Глеб кимна, обърна се и излезе. Лада отново едва успя да го настигне.
– А сега накъде? – попита тя, щом се озоваха навън.
– Сега няма смисъл да се връщаме в болницата. Но в селото – да. Трябва да се погрижим за баба ти и да вземем лекарствата.
– Наистина ли? – зарадва се Лада.
– Да – потвърди Глеб и се запъти към колата.
По пътя към аптеката мислеше за вечерния разговор с Леонид. Ако подозренията му се окажат истина, означава, че някой умишлено е заменил лекарството на Кира. Тогава ще има нова задача – да открие кой стои зад всичко това.
Когато стигнаха до аптеката, Лада се вторачи в рафтовете, отрупани с всякакви лекарства.
– Колко много неща! – прошепна възхитено.
Глеб подаде рецептата на фармацевта, който започна да събира опаковки.
– Имате ли кой да следи как да се приемат? – попита тя, поглеждайки момичето.
– Аз ще обясня на баба – отвърна Лада.
Жената кимна, проби чека и каза сумата. Глеб дори не ѝ обърна внимание, просто плати с карта. Лада видя колко нули имаше в чека и ахна.
– Толкова много пари!
Глеб се усмихна.
– Здравето е по-скъпо.
В колата Лада стискаше пакета с лекарствата като най-ценен скъпоценен камък.
– Благодаря, чичо Глеб.
Той само кимна и запали двигателя. За пръв път от доста време усещаше, че наистина може да помогне на някого.
Когато се върнаха в селото, вече се беше стъмнило. Нямаше улични лампи, но Лада безпогрешно го упъти до къщата.
– Бабо! – извика тя щом влезе.
Старичката се надигна в леглото, гледайки внучката си с изненада.
– Лада, какво става?
Глеб влезе след нея и сложи лекарствата на масата.
– Вашите таблетки, Зинаида Василевна. Сега вече нямате право да боледувате.
Жената се втренчи в опаковките, след това в Глеб.
– Не знам как да ви се отблагодаря.
– Не е нужно. Просто взимайте лекарството навреме.
Старата жена се усмихна едва-едва.
– Добре, синко.
Лада сияеше.
– Сега със сигурност ще оздравееш, бабо!
Глеб ги гледаше и за пръв път от дълго време усети спокойствие. Но в дълбочината на съзнанието си знаеше, че бурята едва започва.
Той седна на масата и наблюдаваше как Зинаида Василевна внимателно преглежда опаковките. Пръстите ѝ трепереха, но не от слабост, а сякаш от изненада. Изглеждаше, че дори сега не вярва, че някой наистина се е притекъл на помощ – че този непознат в скъпите дрехи ѝ е донесъл спасение просто така.
Лада седна до нея, подпряна на ръце. Гледаше баба си с нетърпеливо очакване, сякаш вярваше, че само една таблетка може да я вдигне веднага от леглото.
– Трябва да се приема точно както пише в инструкциите – каза най-после бабата, разглеждайки блистера. – Знаеш ли, Ладушка, лекарството е такова, че ако го вземеш правилно – лекува, а ако сбъркаш, става по-зле.
Глеб неволно потръпна, спомняйки си за Кира и нейната фатална „грешка“ в дозировката.
Зинаида Василевна накрая вдигна очи към него.
– Глеб, синко, как да се разплатя с теб?
Той махна с ръка.
– Не бих взел и стотинка от вас, дори да исках.
– Така не става – въздъхна тя. – Никой не дава нищо даром.
– Аз не съм „никой“ – отвърна Глеб спокойно. – И не очаквам нищо в замяна.
Жената го погледна с благодарност, но все пак в погледа ѝ се четеше неверие. Явно цял живот беше свикнала да се бори за всяка стотинка и не можеше да приеме, че някой може да помогне просто така.
– Е, щом не искаш пари, поне чай изпий от път – рече тя и бавно се надигна от леглото.
Лада веднага скочи да ѝ помогне, придържайки я под лакът. Глеб не успя да скрие усмивката си. Момичето беше малко, но вече толкова грижовно и зряло.
– Хайде, аз ще запаля печката – предложи той.
Старичката се изненада.
– Значи можеш да палиш огън?
Глеб сви рамене.
– В детството се налагаше. Баща ми смяташе, че момчето трябва да може всичко.
Зинаида Василевна одобрително кимна.
– Прав е. Момчето, отгледано като в парник, не може да стане истински мъж.
Той се усмихна тъжно. Баща му наистина имаше подобни възгледи…
Докато водата завираше, Лада щъкаше насам-натам, вадеше чашки и чинийки. Глеб забеляза, че тя просто не може да стои на едно място. Искаше ѝ се да бъде полезна, да запомни този ден не само с това, че бабата получи лекарствата, но и с нещо топло и домашно.
– Ох, чичо Глеб, опитвал ли си чай с малиново сладко? – попита изведнъж тя, накланяйки се към него.
Той я погледна учудено.
– Разбира се.
– Но с бабиното сладко опитвал ли си?
– Не, с бабиното – не.
– Тогава непременно трябва да опиташ!
Глеб се засмя, но Лада вече отваряше един стар шкаф и изваждаше стъклен буркан с потъмняла капачка.
– Ето го, най-вкусното е! Баба го свари миналото лято, когато още можеше да бере плодове!
Старичката се подсмихна.
– И сега можех да бера, ако не беше тая слабост.
– Ще оздравееш и пак ще береш малини! – отсече Лада.
Глеб се съгласи, че трябва редовно да се пият лекарствата. Бабата се ухили и постави пред него чашка.
– Хайде, опитай, щом внучката така настоява.
Глеб гребна с лъжичка от гъстото сладко, размърда го в чая и вдъхна парата, която се носеше нагоре, изпълвайки стаята със сладък аромат. Отпи и кимна.
– Вкусно е.
Лада грейна още повече.
– Наистина ли?
– Наистина.
– Няма по-добро лечение от това!
Така те седяха на масата, пиеха чай и за пръв път Глеб усети как напрежението му постепенно намалява. В тази стара къща, с пропукания под и избелелите тапети, имаше нещо истинско, нещо, което отдавна липсваше на Глеб.
След известно време Глеб погледна телефона си и видя, че скоро ще настъпи вечерта – и с нея очакваният от него разговор.
– Трябва да тръгвам – каза той, ставайки.
Лада се намръщи:
– Нали ще се върнеш?
Той я погледна.
– Разбира се.
Тя кимна, но в очите ѝ се четеше колебание.
– Обещаваш ли?
Той отново седна, протегна ръка и я погледна право в очите.
– Лада, аз винаги си държа на обещанията.
Момичето се поколеба, после сложи длан върху неговата.
– Добре тогава.
Глеб се увери още веднъж, че Зинаида Василевна е взела първото хапче, и се насочи към вратата.
– Благодаря, синко – обади се старичката, изпращайки го с поглед.
Той не каза нищо, само кимна. Качвайки се в колата, Глеб усети как в гърдите му отново се надига тревога. Предстоеше му да научи истината.
Глеб караше, с поглед, втренчен в далечината, а напрежението вътре в него растеше. Знаеше, че Леонид ще се обади всеки миг. Мракът на града се разкъсваше от студените улични лампи и светлините на автомобилите, хората около него си вършеха делата, без да подозират за бурята, вилнееща в главата му.
Той отбиха към лабораторията и точно когато паркираше пред сградата, телефонът му завибрира в джоба.
– Е? – гласът му прозвуча по-остро от очакваното.
Чу се въздишка от другата страна.
– Глеб… Лошо е.
Глеб стисна волана, очаквайки подробности.
– Препаратът, който ти дадоха, не е това, което са предписали на дъщеря ти – продължи Леонид. – Съставът е тотално различен. А най-страшното е, че дозировката е направо чудовищна – 200 милиграма, три пъти над допустимото за дете.
Глеб затвори очи. Най-страшните му опасения се потвърдиха.
– Значи са я тровили – изрече глухо.
Леонид се поколеба:
– Не искам да правя прибързани изводи, но… да, така изглежда.
Гневът в Глеб напираше да избухне. Той си представи как отива в болницата и изисква обяснения на секундата. Но знаеше, че ако изгуби контрол, може да навреди още повече.
– Кой има достъп до лекарствата? – попита той, опитвайки се да се овладее.
– Главният лекар, медицинските сестри и, разбира се, аптеката в болницата. Но това не значи, че са замесени всички. Ако искаш да стигнеш до истината, действай внимателно.
Глеб се ядосваше само при мисълта за предпазливост, но знаеше, че е прав.
– Благодаря, Леня.
– Дръж ме в течение – добави Леонид и затвори.
Глеб се отпусна на седалката. Значи някой умишлено е отровил дъщеря му. И той възнамеряваше да разбере кой.
Преди да се върне в болницата, реши да се отбие вкъщи. Трябваше да събере мислите си и да обмисли какво ще прави.
Апартаментът го посрещна с тишина. Без Кира изглеждаше пуст и студен, сякаш никой не беше живял в него отдавна. Глеб влезе в детската ѝ стая и седна на ръба на леглото. Всичко си стоеше така, както в деня, когато я откараха в болницата – поличките с любимите ѝ книжки, прилежно подредените играчки, нощната лампа във форма на луна, която тя обичаше да свети.
Той взе плюшен заек от рафта. Беше малко прокъсан, а панделката му едва се държеше. Кира не се разделяше с него, откакто беше на три години. Глеб прокара пръсти по меката материя и тежко въздъхна.
– Ще се справим, мъничка. Обещавам ти.
Телефонът му отново завибри – непознат номер. Той се намръщи, но вдигна.
– Глеб Сергеевич? – гласът прозвуча глухо, сякаш говорещият нарочно го изкривяваше. – По-добре да не си пъхате носа, където не трябва.
Глеб усети как кръвта му кипва.
– Кой е?
– Няма значение. Просто приятелски съвет – стойте надалеч, където ви е мястото.
Глеб стисна телефона така, че кокалчетата му побеляха.
– Ако нещо се случи с дъщеря ми, ще ви заровя.
Чу се къс присмех.
– Вече се случи.
Връзката прекъсна. Глеб застина, усещайки как студът проправя път в гърдите му. Повече нямаше право да отлага.
Двайсет минути по-късно вече влизаше в болницата. Охранителят пак се опита да го спре, но този път Глеб нямаше намерение да обсъжда нищо.
– Пусни ме, Сергей. – Гласът му бе низък и заплашителен.
– Вече е късно… – понечи да каже охранителят, но Глеб му хвърли такъв поглед, че той само замълча и се отдръпна.
С бързи крачки Глеб се насочи към кабинета на главния лекар. Вратата беше леко открехната и отвътре се чуваха гласове. Той я бутна и влезе, без да почука.
– Имаме да говорим.
Главният лекар, мъж на около петдесет с уморено лице, вдигна поглед от документите.
– Глеб Сергеевич, вече говорихме, че приемното време е приключило…
Глеб се доближи и постави с трясък шишенцето на бюрото.
– Какво е това?
Лекарят се намръщи.
– Лекарство за дъщеря ви, предполагам?
– Не. Това не е онова, което вие ѝ предписахте.
Тишината залегна в кабинета.
– Проверих състава. Това е съвсем различно лекарство, с три пъти по-висока доза.
Очите на доктора се разшириха.
– Това… това е невъзможно!
– Напротив, точно това се случва. И искам да знам кой го е дал на детето ми.
Лекарят пребледня.
– Кълна се, нямам нищо общо.
– Тогава кой?
Той се изправи бавно.
– Сигурно е станала грешка. Някой е разменил опаковките…
Глеб стовари юмрук на масата и лекарят се сепна.
– Не ми говорете за грешка! Искам имена!
Докторът трескаво приглади челото си.
– За лекарствата отговаря старшата сестра. Тя ги разпределя…
Глеб усети как яростта му набира скорост.
– Къде е тя?
– Не мога просто…
– Или ме водите при нея, или вдигам скандал!
Лекарят разбра, че няма избор.
– Добре, елате.
Глеб беше решен да стигне до истината.
Точно когато научи за подмяната на лекарството, Глеб вече бе задействал свой познат детектив – Артьом Громов. Той беше не просто адвокат, а човек, който знаеше как да изкопава истината и да събаря най-високите стени.
– Артьом, наложително е – каза Глеб с твърд тон по телефона, без излишни емоции. – Искам да разровиш цялата документация, свързана с лекарствата, изписвани на Кира. Разбери кой ги доставя, кой отговаря за съхранението им, кой дава разпореждания.
– Колко време имам? – попита Артьом.
– Колкото по-бързо, толкова по-добре.
– Тогава до сутринта ще имаш първи доклад.
Глеб не се съмняваше в думите му. Артьом не обещаваше нищо, което не можеше да свърши. Сега оставаше да се справят със София – старшата сестра.
Главният лекар, който вървеше редом с Глеб по пустия коридор, очевидно беше напрегнат. Дърпаше яката на престилката си, кашляше и избягваше да срещне погледа на мъжа до себе си, който крачеше бързо и решително.
– София работи тук от 10 години – заговори накрая той, опитвайки се да звучи спокойно. – Добра сестра е, отговорна…
Глеб изсумтя.
– Толкова отговорна, че за малко не уби детето ми.
Главният лекар видимо пребледня.
– Не знам, Глеб Сергеевич… не искам да обвинявам никого, преди да чуя нейната версия…
Глеб не отговори. Беше достатъчно ядосан, за да не слуша оправдания.
Накрая спряха пред врата с табелка „Старша медицинска сестра“.
– Готов ли сте? – попита лекарят, сякаш надявайки се Глеб да се откаже.
– Отворете.
Докторът почука боязливо, после натисна дръжката. София седеше на бюрото и преглеждаше някакви книжа. Беше жена на около 35, с тъмна коса, прибрана на кок, и поглед, който трепна от безпокойство, щом видя кой влиза.
– О, Андрей Викторович! – гласът ѝ звучеше спокойно, но леко напрегнато. – Нещо се е случило?
Докторът се закашля, но Глеб го изпревари:
– София, вие отговаряте за лекарствата на дъщеря ми.
Тя мигна:
– Разбира се. Аз водя списък на всички медикаменти…
Глеб сложи на масата шишенцето.
– И това ли е от вас?
София го погледна, а Глеб долови едва доловим блясък на паника в очите ѝ.
– Да, това е… лекарството, което ѝ бе изписано…
– Лъжа – отряза го той. – Това не е препаратът, предписан от лекаря.
София сбърчи чело.
– Съжалявам, не ви разбирам?
– Това не е онова, което пише в рецептата. Съставът е друг, дозата – тройно по-висока.
Жената се опита да запази спокойствие, но пръстите ѝ вече трепереха.
– Може да е станала грешка…
– Грешка ли? Когато става дума за дете, грешка няма как да има. Това е бавно убийство!
Глеб удари по бюрото, заставяйки я да се сепне. Главният лекар отстъпи и прокашля нервно.
– София, ако това е истина, по-добре кажете всичко сега…
Сестричката преглътна шумно.
– Аз… аз само раздавам лекарствата. Не знам какво има в тях. Взимам ги от аптеката, после сестрите ги вливат.
Глеб я изгледа пронизващо.
– Кой доставя тези лекарства?
София погледна притеснено лекаря, сякаш търсеше помощ.
– Снабдяването е централизирано… от една фармацевтична фирма…
– Конкретно кой достави това? – изръмжа Глеб.
Тя се поколеба, вдигна очи към лекаря и накрая промълви:
– Последните няколко партиди дойдоха от нов доставчик…
Глеб стисна юмруци.
– Име?
– Не знам…
– Лъжете! – сряза я той студено.
Тя преглътна пак, после прошепна:
– Успенски… Егор Дмитриевич.
Глеб застина, сякаш го бяха ударили. „Егор Дмитриевич“ – собствен баща му. В стаята зацарува тежка тишина.
Той впи поглед в София.
– Сигурна ли си?
Тя кимна боязливо.
– Намери ме чрез мъжа ми… Каза, че иска да помогне с осигуряване на лекарства. Уверяваше, че може да достави нужното по-евтино.
Глеб бавно пое въздух, опитвайки се да подреди мислите си.
– Разбирахте ли, че давате нещо друго на дъщеря ми?
Тя свеждаше поглед.
– Не бях съвсем сигурна… Просто…
– Парите ли искахте? – отсече Глеб.
София се сви.
– Имам трима синове, мъжът ми е затънал в кредити. Той обеща да погаси част от дълга…
Глеб извърна глава, опитвайки да се овладее.
– Нямате представа какво направихте.
София се вкопчи в ръба на бюрото, раменете ѝ се разтрепериха.
– Не исках… не мислех… Аз само исках да помогна на семейството си…
Глеб повече не слушаше. Обърна се рязко и излезе. Главният лекар стоеше мълчаливо, не смееше да каже нищо. София проплака:
– Простете…
Глеб спря за миг, без да се обръща.
– Искайте прошка от Кира.
И изчезна зад вратата. Усещаше само горчивина и ярост. Сега вече знаеше кой се опита да убие дъщеря му – собственият му баща.
Тази седмица се превърна в ураган от събития. Глеб не помнеше кога за последно е спал спокойно. Цялото му ежедневие беше погълнато от мисли какво още може да направи, за да спаси Кира и да изправи виновните пред правосъдието.
Артьом се трудеще без почивка. Докато Глеб научи за участието на баща си, детективът вече бе изровил достатъчно компромати, за да имат сериозна основа.
– Успенски-старши се е замесил в няколко съмнителни схеми с доставки на лекарства – съобщи Артьом, докато двамата седяха в офиса му, затрупан с документи. – Не е случайност. Целенасочено се е захванал с фармацевтичния бизнес, при това неофициално.
Глеб слушаше, стиснал здраво пръсти.
– Той е финансирал подставени фирми, които сключват договори за доставки на медикаменти в частни и държавни клиники. Формално не фигурира никъде, но всичко минава през негови доверени хора.
– Значи е разпространявал фалшиви лекарства чрез измислени фирми? – повтори мрачно Глеб.
Артьом кимна.
– Точно така. Но в случая с Кира изглежда специално. Според информацията ми тя е единственият пациент, на когото са давали точно този препарат. В нито една друга болница в града не е използван.
Глеб потрепери.
– Значи го е направил умишлено.
Артьом въздъхна тежко и захвърли бумагите.
– Още нямаме доказателства, че конкретно е искал да отрови Кира. Но знаем, че той е знаел, че доставя некачествен продукт.
Глеб стисна юмруци.
– Не са ми нужни доказателства за намерението му. Знам на какво е способен.
Артьом скептично вдигна вежда.
– Личните ти догадки не стигат. Трябва ни категорично признание.
Глеб замълча. В главата му бушуваха спомени и съмнения. Баща му винаги е бил суров и студен, но да стигне дотам да посегне на живота на собствената си внучка…
– Трябва да го разобличим – каза накрая.
– Имаш ли план? – попита Артьом.
– Ще го накарам сам да си признае.
Двамата подготвяха плана два дни. Глеб не просто искаше да уличи баща си, а да го накара да не може да се измъкне. Решиха да използват стар, но изпитан метод – подставен разговор. Артьом щеше да осигури техника за скрит запис, а Глеб лично щеше да говори с баща си, за да изтръгне самопризнание.
– Може да подозира, че ровиш нещо – предупреди Артьом, докато седяха в колата, изяснявайки детайлите.
Глеб поклати глава.
– Сигурен съм, че вече го усеща, но не знае докъде съм стигнал.
– Не действай прекалено грубо, остави го да си мисли, че е в безопасност, за да го накараш да говори – посъветва го Артьом.
Глеб стисна волана.
– Ще направя, каквото е нужно.
Артьом го изгледа внимателно.
– Глеб, готов ли си?
Глеб не отговори веднага.
– Честно? Не знам.
Допреди малко би се заклел, че баща му не е способен на такова нещо. Но сега вече знаеше обратното.
– Само не се поддавай на емоциите – добави Артьом. – Трябва ни чисто самопризнание.
Глеб кимна.
– Не се тревожи. Ще го направя.
Артьом въздъхна.
– Добре. Значи действаме.
На следващия ден Глеб се обади на баща си.
– Трябва да се видим – каза, стараейки се да звучи спокойно.
– По работа ли, синко? – попита Егор Дмитриевич с обичайния си уравновесен тон.
– Искам да обсъдим един проект.
Мълчание.
– Добре. Къде?
– В кабинета ти.
– Довечера?
– Става. Ще дойда.
Глеб затвори. Знаеше, че този разговор ще сложи край на всичко.
В уречения час се запъти към офиса на баща си, стиснал волана до побеляване на кокалчетата. Яростта в него кипеше, но трябваше да запази самообладание. Този разговор щеше да бъде не просто тежък, а пагубен за отношенията им.
Сградата, където се намираше офисът на Егор Дмитриевич, беше в центъра на града – сива, строга, пропита с усещане за власт и пари. Охраната на входа позна Глеб и го пусна мълчаливо.
Когато влезе в кабинета, баща му седеше зад масивно дървено бюро, преглеждайки някакви документи.
– Здравей, синко – каза той, без да вдига поглед.
Глеб седна мълчаливо отсреща.
– Давно не сме се виждали – продължи бащата, накрая остави хартията и впи поглед в лицето на сина си. – Изглеждаш нервен.
Глеб се усмихна презрително.
– Да, напоследък нервите ми са опънати.
Егор Дмитриевич се наклони леко напред, сякаш го изучаваше.
– Предполагам, не е за бизнес. Така ли е?
Глеб задържа пауза.
– Така е.
Бащата кимна, сякаш разбрал всичко.
– Значи вече знаеш.
Глеб усети как в гърдите му всичко се стяга.
– Какво трябва да знам?
Егор въздъхна и се облегна назад.
– Не ме взимай за глупак. Щом си тук, значи си разбрал какво се случва.
– Тогава го кажи ти – отвърна Глеб.
Егор се усмихна иронично.
– Винаги си бил умно момче. Цялата ти смелост е от мен.
Глеб стисна зъби.
– Значи не отричаш, че си отровил дъщеря ми?
Настъпи тежко мълчание. Бащата леко вдигна вежда:
– Каква прибързаност. Откъде реши, че е било отравяне?
– Проверих лекарството. Знам, че това не е предписаното ѝ. Дозата е смъртоносна. И знам, че ти си зад доставките.
Егор се подсмихна.
– Да речем.
– Да речем?! – Глеб усети как гневът му е на път да изригне. – Това ли ще кажеш?
Баща му се залюля леко на стола, сякаш водеше приятен разговор.
– Нима смяташ, че съм искал да я уморя?
Глеб го гледаше, без да отмества поглед.
– Какво друго може да е?
Егор се приведе напред:
– Исках да те спася от грешка.
Глеб не разбра веднага.
– Грешка?
– Не осъзнаваш ли? – Егор поклати глава, сякаш говореше на дете. – Това дете ти съсипа живота.
Глеб усети как нещо в него се къса.
– Говориш за дъщеря ми.
– Говоря за товара, който си сложи на врата.
– Товар?! – Глеб се намръщи, все едно не вярва, че чува тези думи.
Егор го изгледа надменно.
– Ти можеше да бъдеш всичко. Аз ти дадох средства да стигнеш върха. А ти… – той се намръщи, сякаш думата сама по себе си го отвращаваше – се влюби.
Глеб стисна подлакътника на стола.
– И?
– Тази жена те съсипа, дърпаше те надолу. Когато тя умря, ти имаше шанс да започнеш на чисто, но вместо да се възползваш, се закачи за нейното копеле.
Глеб затвори очи за секунда, а яростта в него гореше като огън.
– Това „копеле“ е моята дъщеря.
– Грешиш, синко. Можеше да си свободен. Но пак се остави на слабостите си.
Глеб не вярваше на ушите си.
– И затова искаше да я убиеш? – изрече тихо той.
– Исках да те спася – поправи го Егор с леден тон. – Ако тя си отидеше тихо и незабелязано, лекарите щяха да кажат, че не е издържал организмът ѝ. Ти щеше да скърбиш, но накрая щеше да разбереш, че така е по-добре.
Глеб гледаше баща си с ужас и погнуса.
– Ти… ти си болен изрод.
Егор въздъхна, сякаш му доскучаваше:
– Синко, направих го заради теб.
Глеб скочи на крака.
– За себе си го направи, защото не можеш да понасяш, че не ставам твое копие!
Баща му сви рамене.
– Може би.
Глеб едва се сдържаше.
– Знаеш ли кое е смешното, „татко“?
– Слушам те.
Глеб извади телефона от джоба и го постави на бюрото. Екранът светеше, записът беше пуснат. Лицето на Егор застина.
– Какво…
– Всичко записах – каза Глеб студено. – Всяка твоя дума.
Егор се хвърли да грабне телефона, но Глеб не помръдна.
– Късно е. Записът вече е при адвоката ми.
Егор се вцепени.
– Подстави ме!
Глеб се наведе над него, в очите му пламтеше студен огън.
– Не, татко. Ти сам се унищожи.
В същия миг вратата се отвори рязко и влязоха двама мъже в цивилно.
– Егор Дмитриевич Успенски, арестуван сте.
Глеб отстъпи встрани, за да ги пропусне. Баща му изглеждаше абсолютно невярващ на очите си.
– Нямаш право!
Глеб се усмихна уморено.
– Ти сам ме научи да не се колебая.
Единият полицай закопча белезниците на Егор:
– Става дума за опит за убийство на малолетен.
Бащата погледна Глеб с омраза и презрение.
– Не си ми син.
Глеб сви устни.
– И ти не си ми баща.
Обърна се и излезе от кабинета, без да поглежда назад. „Шах и мат.“ Сега дъщеря му беше в безопасност.
Процесът срещу Егор Дмитриевич приключи, както трябваше – с осъдителна присъда и белезници. В съдебната зала Глеб го видя за последно, седнал на подсъдимата скамейка, изпълнен с презрение и злоба, но не и със съжаление.
– Унищожи семейството си – изсъска бащата, когато Глеб мина покрай него.
– Семейство? Никога не съм го имал – отвърна той спокойно.
Делото мина бързо – доказателствата, записите и показанията на лекарите и самата София (която сключи сделка за смекчаване на вината си) бяха достатъчни. Съдията произнесе присъда от 20 години строг режим. Егор не каза нищо, нито веднъж не погледна към сина си, когато го отведоха. Глеб също не погледна назад. Миналото за него вече не съществуваше.
Кира се събуди две седмици след като я преместиха в друга болница. Глеб беше до леглото ѝ и държеше малката ѝ ръчичка, когато усети леко, но категорично стисване в дланта си.
– Татко? – гласът ѝ бе слаб, но познат.
Глеб вдигна глава и сърцето му сякаш избухна от щастие. Тя го гледаше с ясни, макар и уморени очи.
– Малката ми, чуваш ли ме? – гласът му трепереше, буцата в гърлото го задавяше.
Кира кимна едва-едва.
– Много се уморих да спя.
Глеб не успя да спре сълзите. Наведе се и я прегърна, усещайки как страхът и болката се отдръпват.
– Всичко свърши, слънчице – прошепна. – Вече ще е добре.
Когато Кира се възстанови напълно, Глеб си спомни друго обещание – да се върне в селото.
Лада изскочи насреща му, щом чу двигателя на джипа.
– Чичо Глеб! – извика тя и се хвърли в прегръдките му. Още отдалеч започна да нарежда, прекъсвайки сама себе си: – Баба вече е по-добре! Чета ѝ книжки, а тя ми разказва приказки! Научих се да меся питки! Искаш ли да опиташ?
Глеб се разсмя.
– Разбира се!
От къщата излезе и Зинаида Василевна – този път без бастун, без прималял поглед. Все още беше същата дребна старица, но в очите ѝ се четеше живот.
– Не вярвах, че пак ще те видя, синко.
– Винаги си държа на думата – отвърна Глеб.
Лада го гледаше с блеснали очи.
– А как е дъщеря ти?
Глеб се усмихна.
– Много по-добре. И иска да се запознае с едно момиче, което ѝ спаси живота.
Лада замръзна от изненада.
– Наистина?
– Разбира се! – каза Глеб.
Момичето притисна устни, но в очите ѝ проблесна радост.
– Много искам да станем приятелки!
– И ще имате цял живот за това – засмя се Глеб и разроши косата ѝ.
Не след дълго всичко наистина тръгна по-добре. Зинаида Василевна вече не страдаше без лекарства. Глеб ѝ купи малка къща близо до града, за да не бъдат в студ и забрава. Кира се сприятели с Лада за нула време – караха колела, ходеха в парка, играеха като стари познати.
За първи път от много време Глеб не усещаше празнота. Прибираше се вкъщи, където го посрещаше смехът на дъщеря му, а не мъртвата тишина. Вече не се страхуваше от следващия ден, не мислеше дали ще стане по-лошо. Сега имаше настояще, не само спомени за миналото.
Един ден, докато гледаше как Кира и Лада рисуват с тебешир по тротоара, при него на верандата излезе Зинаида Василевна и седна до него.
– Какво, синко, сега щастлив ли си?
Глеб погледна двете момичета и кимна:
– Да. Сега съм щастлив.
Животът не беше станал идеален, но в него вече имаше нещо истинско и ценно – и точно това си заслужаваше всички изпитания.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: