Валентин за кой ли път виждаше как по-големи момчета гонят едно малко хлапе. То плачеше, криеше се, но пак се връщаше на мястото си до магазина и пак стоеше с протегната ръка. Валентин го забелязваше вече от няколко месеца, а тези нови хулиганчета досега не беше срещал – вероятно бяха някакви пришълци. Този път реши да се намеси.
Доярката приюти в лютата зима непознат с дете… А на сутринта скитникът видя странна снимка – и мигом се вцепени!
— Хайде бягайте оттук! — В средите на просяците малцина не познаваха Валентин. Той винаги беше сам, никога не се присъединяваше към никого, а ако възникнеха някакви недоразумения, ги решаваше бързо с юмруците си. А юмруците на Валентин бяха като чукове и той умееше да се бие доста добре още от времената, когато бе „обикновен човек“.
Подрастващите се разпръснаха веднага, а момчето – не повече от шестгодишно – го погледна уплашено.
— Не се бой. Как се казваш?
— Никак.
— Ха, че си и зъл.
— С кого си? Защо никой не те защитава?
Всички бездомни просяци се движеха на кланове, работеха за клана, придвижваха се заедно и, естествено, се застъпваха един за друг. А това дете беше само, без никаква подкрепа.
— Няма кой да ме защити, избягах.
— Избяга ли? Така ли било. А защо тогава не отидеш да се предадеш? Ще те пратят в дом за деца и ще живееш на чисто и на топло.
— Не искам в детски дом — подсмръкна момчето. — Трябва да си намеря роднините.
— Сигурен ли си, че ги имаш?
— Имам. — Хлапето стисна устни упорито.
Валентин го гледаше и разбираше, че по-големите могат да го пребият и да не му дадат да диша.
— Ох, ох, ох, какво да те правя сега? Гладен ли си?
— Много.
— Е, хайде, ще те нахраня.
Той тръгна към своето скривалище.
Валентин дори не се обръщаше да види дали хлапето го следва. Ако дойде – добре, ако не – и това не е беда. Момчето известно време го гледа в гръб, а после хукна подире му.
Не стига, че беше гладно, ами и студът така хапеше, че носът го болеше. По принцип Женька винаги беше живял на улицата. Не, той точно знаеше, че някога е имал дом, но доколкото се помнеше, беше бездомник.
Той беше в голяма група просяци, където имаше и няколко други деца. Женька имаше непокорен характер, заради което често отнасяше бой от възрастните. Имаше една мечта и една тайна — да намери роднините си и… нещо друго, за което не споделяше с никого. Знаеше я само една бездомна жена, с която бяха много близки, но тя замръзна пияна преди три месеца.
След това Женька остана без никаква закрила и реши да избяга. В този град дойде с товарен вагон и едвам не замръзна. После цял ден се топлеше на гарата, докато чистачката не го изгони. Градът се оказа не само негостоприемен, но и пренаселен с бездомни. Разбира се, успяваше някак да изпроси пари за парче хляб, но с големи трудности.
И онзи едър мъж беше виждал – дори беше питал за него един безног просяк, който свиреше на хармоника на пазара. Той му каза, че това е Валентин, скитник-единак, от когото дори другите като него се страхуват. „Страшен човек ти казвам. Ако се ядоса, десет ще повали, без да му мигне окото. А иначе не закача никого. Самотник е, не му трябва никой.“
Вероятно нещо лошо се беше случило в живота му. Сега Женька крачеше до него и усещаше, че е толкова изморен и толкова измръзнал, че не му пука дали този човек е страшен или не.
Стигнаха до някакъв отвор. Валентин отмести кашоните, с които бе запушен отворът.
— Какво стоиш? Влизай.
Женька се напъха вътре. Какво друго да прави? Вътре беше топло. А и Женька го нахраниха.
Малчуганът заспа веднага, с всичките си връхни дрехи. Странно, но с този голям чичко наблизо Женька изобщо не се страхуваше и някак му беше спокойно. Валентин поклати глава, извади иззад една тръба голяма ватенка, отърси я и зави хлапето.
Една седмица вече Валентин и Женька бяха заедно. Валентин се чудеше колко любознателен, схватлив и бъбрив е Женька. Той можеше да говори безспир, сякаш години наред е мълчал и сега изведнъж искаше да излее всичко.
Валентин разбираше, че този малък Женька е като глътка свеж въздух за него. Преди около седем години Валентин се озова на улицата тъкмо защото загуби детето си. Обвиняваше само себе си за това, че неговата Оксанка и жена му Светлана вече ги няма на този свят.
Съпругата му отдавна му казваше, че колата има някакъв проблем. Той все нямаше време. Качи се за кратко да покара, видя, че „уж“ всичко е наред.
Каза на Светла, че си въобразява, и че ако се страхува, да си викне такси. На следващия ден те катастрофираха. Никой така и не разбра какво точно се случи.
Колата просто изхвърчала от пътя. Направили няколко експертизи, всичко било технически изправно – и спирачки, и гуми. Но вече нямаше значение. Важното бе, че Валентин загуби двете си момичета. Той се обърна рязко.
— Женька, бягай! — И те хукнаха. В града имало нов кмет – разбраха го от разлепените плакати. И този нов кмет обещал, че до месец в града няма да остане нито един бездомник. Не каза обаче къде ще ги дене. А те нямаха желание да разбират.
Първо бягаха, после се качиха на електричка. Като ги свалиха, тръгнаха по някакъв път. В далечината се виждаше някакво селце, но това не ги зарадва. Нямаше причина да вярват, че там хората ще са по-добри към тях. А и не е град – няма къде да се скриеш, да се стоплиш. Валентин усещаше как краката и ръцете му изтръпват от студа.
Поглеждаше Женька, който стоически вървеше до него, но носът му вече беше посинял.
— Ей, хора, полудяхте ли! В такъв студ и с дете?! Влизайте веднага!
Валентин се обърна. При портата на една къща стоеше жена. На вид към трийсет години, може би по-млада, но с „нощ“ в очите. Има такива очи – непроницаеми, пълни само с болка и тъга.
— Благодаря ти, стопанке, няма да те притесняваме. Момчето съвсем замръзна.
Влязоха в къщата, застанаха свити в ъгъла.
— Съблечете се, ще ви сложа чай.
Валентин свали големия си шубен пухов бушлат, а от Женька измъкна якето му.
— Женька не успя да си допие чая, заспа направо на масата.
— Пренесете го на дивана — рече жената.
Валентин се смути.
— Ама ние не сме много чисти, ще ви изцапаме навсякъде.
— Нищо, ще измия. Сложете го там.
Валентин отнесе заспалото дете, положи го на дивана и замръзна на място. На стената висеше портрет: същата жена, а до нея – мъж и мъничко момиченце, на не повече от две годинки. Изуми го колко много приличаше това дете на Женька. Дявол знае, може някакви роднини да са.
— Починете си, аз трябва да отида на работа, имам вечерно доене. — Жената съвсем спокойно ги остави, непознати хора, сами в дома си и излезе. Валентин също задряма, сгушен на дивана до момчето.
Събуди го звукът от отварящата се врата. Стопанката се бе върнала.
— О, спите. Е, хайде, ще вечеряме.
Женька още спеше, а Валентин седна на масата. Едва сега успя да разгледа добре жената. Красива, но много печална.
Той някак си мислено разбра, че вероятно знае защо: като няма кукли и детски неща, значи и онова момиченце вече го няма.
— Аз съм Валентин.
— А аз – Тамара.
— Извинявайте за въпроса, но видях снимката.
Жената потръпна, сякаш от удар, после седна.
— Семейството ми беше… Мъжът ми ме напусна и отвлече дъщеря ни, като разбра, че искам развод. След седмица го намериха убит, а дъщеря ми никъде я нямаше. Пет години вече…
Една сълза се търкулна по бузата ѝ. Валентин беше готов да се намрази, задето задава такива въпроси, но все пак не се сдържа:
— Момиченцето ви… толкова прилича на Женька. Ако не беше момче, щях да си помисля, че е ваше дете.
Тамара го погледна. В очите ѝ се четеше упрек „защо ми причиняваш още болка“, но не успя да каже нищо.
— А аз не съм момче. Аз съм момиче. Просто не казвам на никого. Много по-трудно е за момичетата.
Двамата се обърнаха.
До тях стоеше Женька и гледаше уплашено към Тамара. Тя пребледня, изправи се бавно и сякаш на себе си промълви:
— На Саша точно над лакътя имаше белег от изгаряне, беше се опряла на печката…
На Женька вече сълзите му течаха от очите. Тя (или той) вдигна ръкава и показа следата. Тамара скочи, после се строполи на пода.
Валентин и Женька се втурнаха към нея. Докато Валентин я вдигна, занесе я на дивана и ѝ донесе вода, Женька не пусна ръката на жената. Най-накрая Тамара дойде в съзнание.
— Дъще… дъще, не мога да повярвам, че те намерих!
Валентин ги гледаше и имаше усещането, че му се ще да се разплаче.
На мъжа му се наложи да остане при Тамара. Безкрайна върволица от хора – полиция, лекари и пак полиция. Тамара не пускаше Саша и за миг от себе си. Още на първия ден запалиха банята. Валентин се изкъпа, обръсна се, сложи дрехи от бившия ѝ съпруг и заприлича на човек.
Дори полицаите не помислиха, че е обикновен скитник. За да не яде чужди продукти без полза, той ремонтираше всичко, което му попадне, и междувременно научи историята на раздялата на Тамара със Саша. Наистина искала развод, защото мъжът ѝ я биел, пропил се, за нищо не ставал. За да я „накаже“, отнел дъщерята за известно време – да усети тя мъката и да не смее да се оплаква. Но в града влязъл в някаква свада с бездомни, явно бил пиян, и така Саша попаднала при просяците. Това беше версията на полицията, а и Валентин смяташе, че точно така е станало.
След още една седмица той започна да се стяга да си ходи:
— Благодаря ти, стопанке, за подслона и топлината. Няма да ви досаждам повече, време е да тръгвам.
Саша, която вече ходеше само с роклички, го сграбчи за ръката.
— Къде отиваш?
Тамара също го погледна някак странно:
— Да не би да ти е лошо при нас?
Валентин се смути:
— Не искам да ви се бъркам, аз съм скитник, мястото ми е на улицата.
— А не мислиш ли, че стига вече? Та ти не си дете.
— Какво да стига? — дори самият той не разбираше защо се изчервява така.
Не успяваше да избяга от погледа на Тамара. Колкото и да свеждаше очи, усещаше, че тя не спира да го гледа.
— Стига вече да бягаш.
— Не бягам, така живея.
— Живееш? Кротнал си се, но се криеш от себе си, наказваш се. А за какво? Кога за последно беше при твоите на гроба? Знаеш ли поне къде почиват, да им занесеш цветя? А ти все се опитваш да се самонакажеш.
Валентин поклати глава упорито:
— Късно е нещо да се променя. Много е късно.
— Не е вярно. Остани.
Той вдигна очи учудено.
— Да остана? Толкова лесно ли е?
Тамара го гледаше сериозно. И Валентин изведнъж осъзна, че иска да остане, иска да е с тази жена, иска да е до Саша. Но какво страшно нещо е да обичаш някого и да се боиш да не го загубиш отново…
Минаха три години.
— Мамо, тате, имам само шестици за срока! Представяте ли си, нито една петица!
Валентин хвана Саша и я вдигна във въздуха.
— Разбира се, че си представяме. А това е, защото си най-умната, най-красивата и най-обичаната.
Саша беше неузнаваема. Нямаше и помен от онази болезнена слабост, а вместо късите ѝ мръсни коси сега се спускаха красиви къдрици, вързани на висок опаш. Самият Валентин също се беше преобразил – строен, широкоплещест мъж с добър поглед.
Тамара подреждаше масата и се усмихваше. Едва сега разбираше колко е щастлива. Тя беше убедена, че никога вече няма да изпита такова щастие.
Но имаше една новина, която се чудеше как да сподели. Валентин току-що се беше прибрал от работа, караше камион и получаваше добро заплащане. Така че Тамара не бе имала възможност да му каже по-рано.
Седнаха да обядват. Тамара прочисти гърлото си, чудейки се как да започне:
— Саша, искам да те питам нещо.
— Да, мамо?
— Как ще реагираш, ако ти се появи братче или сестриче?
Валентин изпусна вилицата, а Саша се засмя:
— Мамо, това е страхотно!
Тя изхвърча от масата и изчезна някъде, а Валентин стана, приближи се до жена си:
— Тамара, истина ли е?
— Не се шегувам…
— Не знам какво да кажа, направо ми се плаче. От радост, надявам се…
— Разбира се.
Той я вдигна на ръце и я завъртя из стаята. Същата секунда Саша се появи отново и буквално се метна на приемния си татко. Смешен смях, радостни възгласи.
Тамара малко ги беше заблудила – попита ги за „братче или сестриче“, а всъщност роди едновременно и братче, и сестриче. Когато Сашка го разбра, веднага каза:
— Така е правилно. При нас всичко трябва да е най-хубаво и най-много. Затова и братче, и сестриче накуп!
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: