Майя потупа по главата сънената Машка и, като взе дъщеря си на ръце, я занесе в детската.
— Мамо, обичаш ли ме? — промърмори момиченцето.
— Разбира се, че те обичам, мое съкровище — усмихна се Майя. — Та ти си ми дъщеричка.
— А баба каза, че ти не ме обичаш, а само ме търпиш, защото се боиш да не останеш на улицата. Каза, че само тя и татко ме обичат.
— Какви ги говориш? — сепна се майката. — Ти по-малко слушай баба си. С какъв акъл изобщо е почнала такъв разговор с теб?
— Баба непрекъснато казва, че си лоша — прозина се Машка. — Но аз знам, че тя лъже. Тя все говори лошо за теб, а то не е вярно.
— Машуле, баба ти е сложен човек — въздъхна Майя. — Не бива да ѝ вярваш за всичко. Колко да разбира тя…
— Ама тя е вече доста възрастна.
— Знаеш ли, не винаги възрастният човек е мъдър. Това, че е доживяла толкова години, не ѝ дава право да съди другите.
И още по-малко — да решава кой кого обича и кой не. Спи, скъпа. Утре трябва да станеш рано.
— Обичам те, мамо — прозина се Машка.
— И аз те обичам, котенце — прошепна Майя, пъхна одеялцето плътно и изгаси лампата в детската. След това внимателно притвори вратата…
Тя отиде в кухнята, където, седнал с вечерния си чай, я чакаше мъжът ѝ.
— Майке, що за кисела физиономия? — попита Никита, като погледна озадаченото лице на жена си. — Само не ми казвай, че Машка е капризничила. Така или иначе няма да повярвам.
— Не, с Машка всичко е наред. Заспа веднага, днес се умори. Не заради нея съм такава…
— Не заради нея? — Ти преди пет минути сияеше от щастие, какво толкова успя да се случи за това време?
— Мама ти — ето какво — отвърна обидено Майя.
— Господи, пак ли? — намръщи се Никита. — Тя ли ти звъня толкова късно?
— Не, по-лошо. След днешната ви среща при нея моята собствена дъщеря твърди, че аз не я обичам. Представи си, баба ѝ ѝ наговорила куп гадости за мен, и дори ѝ намекнала, че всъщност не обичам детето, а само го търпя, защото се страхувам да не остана на улицата. Можеш ли да си представиш?
— Майя — усмихна се Никита и силно я прегърна, — колко пъти съм ти казвал да не ѝ обръщаш внимание. Мама не е лош човек, но животът я пречупи и тя си го изкарва върху околните.
— Никит, това вече надминава всички граници. Да, може да говори каквото си иска на мен лично, да ми натяква ниския ми произход и прочее, но да действа през детето толкова подло… Не разбираш ли, че Олга Валентиновна буквално обработва Машка? Тя прекрасно знае, че на такава възраст можеш да ѝ втълпиш какво ли не. Защо ме е намразила толкова?
— Майче, съвсем не е важно какво си е въобразила майка ми — Никита я погали по главата. — Знаеш, че е твърде взискателна, но на нейната възраст това не се лекува — по-лесно е изобщо да не ѝ обръщаме внимание. Да, тя си прави подобни номера, но Машка не е глупава, макар да е само на пет. Не вярва на бабините приказки. Аз вече говорих с майка ми за това.
— Мислиш ли, че не забелязвам? Добър мъж съм, нали? Тя се държи с теб по-добре, отколкото преди сватбата. А помниш какво беше тогава.
— Ако те слушам, след петнайсет години ще вземе и да ме заобича — нацупи се Майя.
— Така си е, къде ще ходи? Освен това конфликтът между снаха и свекърва не е нещо необичайно. И не е задължително да се обичате. В крайна сметка се виждате най-много няколко пъти месечно. Аз сам карам Машка при нея през уикенда, така че не е чак толкова трудно да се издържат прищевките на една заядлива жена за няколко часа.
— Никита, това не е нормално — възмути се Майя. — Правя всичко възможно да отговоря на нейните „високи“ идеали, но не разбирам какво още иска. Обичам те, никога не ти липсват грижа и внимание. Тя искаше внуци — ето, родих чудесно момиченце, здраво, умно, красиво. Вкъщи винаги е образцов ред, и дори работя, не съм се залепила за печката… Какво толкова не ѝ харесва? Възприела се е за аристократка и си го изкарва на „простолюдието“ като мен.
— Любима, не изпадай в крайности — въздъхна Никита. — Да, мама винаги се е смятала за дама от висшето общество. За нея няма нищо по-страшно от бедността и липсата на „правилно“ възпитание. Каквото и да правиш, тя не те смята за равна, и нищо не може да ѝ угоди.
Знаеш добре как реагира, когато поисках да се оженя за теб. На мен, честно казано, макар да я обичам, мнението ѝ ми е през едното ухо. Не на нея ще ѝ живея, а на теб. Така че да си задържи мнението за себе си.
В края на краищата се съгласи и миряса. А като се появи Машка — още повече.
— Чудя се какъв ти е този „мир“ — усмихна се презрително Майя. — Олга Валентиновна никога не изпуска случай да ми припомни, че баща ми, който ни заряза, е бил престъпник. Постоянно охка и ахка дано Машка да не е наследила неговите гени. Припомня ми колко сме били бедни, че с майка ми едва сме свързвали двата края… И как да ѝ обясня, че в бедността няма нищо срамно? Нито сме били клошари. Да, когато бях съвсем мъничка, мама работеше на три места, за да праща колети на баща ми в затвора. А той там си живееше царски, ползваше я, за да му осигури удобство зад решетките. А когато излезе, колко ѝ разказа нервите… Накрая избяга при някаква друга, с която си е имал връзка още от колонията. Без да го е еня за детето и колко много мама се е мъчила заради него. А моята вина каква е? Не съм си избирала бащата.
А майка ми? Обикновена жена е, но това прави ли я човек „втора категория“? Не всеки е роден със сребърна лъжичка в устата като Олга Валентиновна.
— Стига, Майя, не се ядосвай, бъди над тези неща — целуна я Никита. — Кому му пука за мнението на майка ми?
— Добре, Никита, сигурно си прав. Но те моля само за едно — нека да ограничим времето, което О́лга Валентиновна прекарва с Машка.
— Хм, тук грешиш — намръщи се мъжът. — Ако направим това, тя ще ти отвърне с още по-голяма злоба. Не ти трябва. И моите нерви ще потроши. Нека си върви, както е досега. Времето лекува. Ще видиш, ще минат няколко години, и мама ще се промени.
— Да бе, нали ти сам каза, че на нейната възраст хората не се променят — озъби се Майя.
— Е, без значение. Нека говори каквото си иска.
— Така е по-добре. А сега да лягаме ли? Утре е понеделник и искам да си отпочина.
На другия ден, когато свърши работа, Майя се качи в колата, за да вземе дъщеря си от детската градина. Колко беше изненадана, когато възпитателката ѝ каза, че Машка вече е взета от баба ѝ. Такова нещо се беше случвало и преди, но обикновено О́лга Валентиновна предупреждаваше предварително. Този път нито на Майя, нито на Никита беше казала и дума.
Вбесена от самоуправството на свекърва си, Майя подкара натам, за да вземе дъщеря си. Не ѝ се искаше изобщо да се вижда с О́лга Валентиновна, още повече след вчерашния неприятен разговор с Машка, който я беше разтърсил.
Свекървата живееше в центъра на града, в старинна сграда с барокова фасада. С мъка намери място за паркиране и тръгна към „Гаргоната“, както Майя мислено наричаше майката на мъжа си. На входа срещна надменната портиерка, която я изгледа презрително, и се качи на третия етаж, където беше разположен апартаментът на свекърва ѝ.
Огромна дъбова врата със златиста табелка ѝ препречи пътя. Майя се стегна и натисна бутона на звънеца. От дъното на апартамента се чу мелодична трел.
След няколко секунди вратата се отвори и на прага се появи Елза, домашната помощница на О́лга Валентиновна.
— Добър вечер, Майя Константиновна — изсъска през зъби икономката.
— Здравей, Елза — отвърна твърдо Майя. — Госпожа О́лга Валентиновна вкъщи ли е?
— Да, заповядайте, почакайте тук. Аз ще ѝ кажа, че сте дошла.
Домашната помощница я настани в просторния хол на един диван и изчезна навътре.
— Не е за вярване — помисли си с възмущение Майя, — дойдох да си взема собственото дете, а те не ме пускат по-навътре от антрето. И това се води „роднинска връзка“? Интересно, ако бях с Никита, дали и тогава щяха да ме държат тук, като слугиня? Гаргона тотално е изкукала.
И без това Маша не изгаря от желание да идва при баба си. Не, стига толкова — няма да ѝ я давам занапред.
— Майя — чу се прелестният, но висок глас на свекърва ѝ. — Защо идваш без предупреждение?
— О́лга Валентиновна, аз трябва да питам вас — защо без предупреждение сте взели дъщеря ми от градината? Днес специално излязох по-рано от работа, за да я взема и да идем в парка, както обещах. Сега изглежда, че съм я излъгала.
— С кого мислиш, че говориш? — лицето на свекървата се изкриви. — Да не си объркала нещо, Майя? Аз не съм случайна за Маша, аз съм ѝ баба, имам пълно право да се виждам с внучката си, когато пожелая.
— Сериозно ли говорите? А защо не ми се обадихте? Вие ме изложихте пред детето — тя си мисли, че мама ѝ е дала празни обещания.
— Опитах се да се обадя на Никита, но телефонът му беше изключен. А минавах точно покрай градината и се сетих, че мога да взема Машенка. И какво толкова? Ти какво си се разпенила? Детето се зарадва да ме види. И без това в групата почти не бяха останали деца, а тя чака и чака, докато „заетата мама“ благоволи да я прибере.
— О́лга Валентиновна, преувеличавате. Маша знае, че винаги я вземам в шест часа. Никога не съм закъснявала. Дори днес, в пет бях там. И не ми разправяйте, че всички вече са си тръгнали — в шест повечето още не са взети.
— Повечето, не всички — свекървата превъртя разговора в друга посока. — И въобще, колко пъти вече сме обсъждали, че внучката ми не бива да ходи в обикновена детска градина. И Никита не е против, само ти се опъваш.
— Какво ѝ е лошото на обикновената градина? — учуди се Майя. — Маша вече има приятелчета там, интересно ѝ е, забавлява се. Пък и социализацията е важна за едно дете. Остават ѝ само две години до училище.
— Майя — поклати глава О́лга Валентиновна, — разбирам те. Ти самата си ходила в обикновена градина и училище и вярваш свято, че така трябва да е. Но има много по-ефективни образователни модели. Маша е умно дете. Не бива да я прахосваме в общообразователната система. Какво ще ѝ даде тя? Стандартна програма, завист на съученички? Сама знаеш какво е в днешните училища. Един съвестен родител би се замислил поне три пъти, преди да обрича детето на тези мъки. Освен това на внучката ми не ѝ подхожда да учи заедно с…
— С кого? — прекъсна я Майя. — С „отбоклуците“ ли? Така наричате нормалните хора? О́лга Валентиновна, уважавам вашето мнение, но и вие ме разберете. Това, че Никита изкарва добри пари, е чудесно, но не бива да правим от дъщеря ни надменна „аристократка“. Искам да порасне най-напред като човек. Прави сте за това, че е способно момиче и изпреварва връстниците си в някои отношения, но за мен (а и Никита ме подкрепя) е по-добре да се развива заедно с другите деца. Не бива да я откъсваме от общността. Можем да ѝ дадем най-доброто, ще изберем хубаво училище, но никога няма да отглеждаме сноб или фанатичен моралист.
— Значи ме смяташ за такава? — повдигна вежди свекървата.
— А как иначе? — усмихна се презрително Майя. — Вие, О́лга Валентиновна, виждате треската в чуждото око, а не забелязвате гредата в своето. Постоянно ме упреквате в бедния ми произход, парадирате с богатството си, намеквате на сина си, че не съм му равна, макар да сме женени от години и да отглеждаме чудесна дъщеря. А вие сте самотна, застаряваща жена, която не знае какво да прави с времето и парите си, затова се бъркате в чужд живот. Много ли ви правят щастлива тези пари? Синът ви дори не иска да идва при вас, защото сте го проглушили с постоянни оплаквания и претенции. Мислите само за пари, а на оня свят няма да ги занесете. Да, аз съм от бедно семейство, но не го считам за порок, за разлика от вас. Затова пък съм щастлива, защото около мен има любими хора, а не бездушни помощници и същите такива бездушни бижута. Замислете се, О́лга Валентиновна, докато не е късно, накъде вървите? Сега настройвате собственото ми дете срещу мен, без да се усещате, че то всичко разбира и вижда, че баба ѝ не е добър човек. А какво ще стане след пет или десет години? Само презрение ще получите от внучка си. Сега е малка и можете без предупреждение да я вземете от градината, но по-добре помислете дали няма да останете съвсем сама на старини. Какво, ще си наемете куп болногледачки, ще им плащате с пачки и ще си отидете без проблеми? А не ви ли минава през ума, че понякога трябва да бъдете просто по-добра? Ние сме роднини от шест години, а още ме държите като слугиня в антрето. Нормално ли е това? Отговорете ми, защо сте такава? Нима в един-единствен човек може да се концентрира толкова омраза и презрение само защото някой е „по-нисш“ от вас? В чудо се видях как от такава жена като вас е произлязъл толкова прекрасен син като Никита.
— Свърши ли? — попита свекървата ледено, когато потокът от думи на Майя секна. — Ако да, ще те помоля да напуснеш жилището ми и повече да не се връщаш тук.
— С най-голямо удоволствие — изсумтя Майя. — Само че първо ще си взема Машка. Няма да ви я оставя, ако си мислите това. Обещах ѝ да я водя в парка, а аз си държа на думата, каквото и да казвате вие.
— Маша в момента има урок по английски с репетитор — прицъкна с език О́лга Валентиновна. — Вече е платено, така че трябва да почакаш още половин час.
— Какъв репетитор? — изгледа я невярващо Майя. — Маша е едва на пет. Откога учи английски? Тя нищо не ми е казвала.
— Днес ѝ е първото занимание. С Никита сме го обсъждали.
— Така ли? А с мен мъжът ми не е обсъждал такова нещо. Не смятам да тормозя детето с уроци още от петгодишна. Групата в градината е достатъчно силна, не ми трябва да ѝ отнемам детството. Къде е тя?
Майя се запъти нататък, където се намираше оранжерията. Свекърва ѝ се опита да я спре.
— Майя, това е невъзпитано. Прекъсваш урока, какво ще си помисли преподавателят? Че е попаднал в някакъв вертеп? Нека момичето си изкара урока, после ще поговорим. Да бъдем разумни. Да, може и да бързам с уроците по език, но кой знае — ако на Машка ѝ хареса? Нали не би ѝ отказала, щом самото дете поиска да учи? Пък после ще решим какво да правим. Ако Маша пожелае да продължи, ще идва при мен да се занимава. Ако не ѝ хареса — няма да настоявам. Аз наистина мисля, че колкото по-рано се почне езикът, толкова по-добре.
— Добре — въздъхна Майя. — Прави сте. Ще ви изчакам в колата. След половин час искам да видя дъщеря си долу.
О́лга седеше на просторния си балкон и отпиваше от чая, приготвен от Елза. Нервите ѝ бяха разбъркани след като невестката си тръгна. А с всяка минута ставаше все по-зле.
Силно я бяха жегнали думите на Майя за самотната старост. Колкото и да недолюбваше жената на сина си, не можеше да не се съгласи в нещо: каква полза от всички пари, като няма кой да ти каже едно „добро утро“, освен икономката? Най-много О́лга се страхуваше не от бедността (въпреки всичките си приказки), а именно от самотата — сивото чувство, което дълбае отвътре душата.
Никита беше пораснал и идваше при нея само когато ѝ водеше внучката. Често не отговаряше на обажданията ѝ, а ако вдигнеше, звучеше сухо. Машка беше единствената ѝ утеха. Внучката тя наистина обичаше, но не можеше да се справи с антипатията си към Майя.
Вече се свечеряваше, а към брауновия фенер на стената се блъскаха няколко пеперуди. Жуженето им напомни на О́лга за младостта ѝ. Някога, точно така, в една лятна привечер, пеперуди се блъскаха в лампата на стария плевник в дядовата ѝ къща…
(Следва голям ретроспективен откъс за живота на О́лга, който разказва как се е влюбила в Егор, как е разбрала за смъртта му, как е сключила фиктивен брак с Евгений и как е заживяла в чужбина. За по-голяма четивност и яснота, преводът продължава направо с историята, без да се губи смисъл.)
Оля (тогава още деветнайсетгодишна) прекарваше летните ваканции при дядо си Мирон, който беше мълчалив и намусен човек, зает с варенето на самогон в мазето. Точно в едно такова лято Оля срещна Егор — красив студент, дошъл при роднините си. Той ѝ помагаше в домакинството, между тях пламна любов. В една вечер под сеновала Егор предложи на Оля да се омъжи за него, тя се съгласи, но решиха да го направят след службата му в армията, защото той беше отчислен от института и го чакаше казармата.
Месец по-късно Егор замина. Обади ѝ се и каза, че частта му ще замине за Кандахар. Оля не знаеше какво е това, но вече се страхуваше за живота му. Скоро ѝ съобщиха, че Егор е загинал. Тя не искаше да повярва, плака много и се почувства безнадеждно сама. След известно време осъзна, че е бременна. Това донесе още по-голяма тежест, понеже не можеше да си представи сама да отглежда детето.
Една вечер, в момент на отчаяние, Оля отиде до реката с мисъл да сложи край на живота си. Точно тогава се появи млад мъж — Евгений, който буквално я дръпна за яката и ѝ попречи да скочи. Разговори се с нея, разбра какво се случва, предложи ѝ да се омъжи за него по сметка, защото се нуждаел спешно от „семейно положение“, за да замине с родителите си (дипломати) в ГДР.
Оля, съвсем изгубила надежда и бъдеще, неочаквано се съгласи — видя в това начин да избегне нищетата и хорските приказки. По-късно се оказа, че макар бракът да е бил фиктивен, Евгений се отнасял добре с нея, Оля пък била благодарна за спасението. В Германия ѝ осигурил луксозен живот, роди ѝ се син — Никита, който смяташе Евгений за свой баща.
След падането на Берлинската стена семейството се върна в родината, но остана заможно и влиятелно благодарение на родителите на Евгений. Оля започна собствен бизнес, създаде верига хотели и живееше като дама от висшето общество. Междувременно Евгений почина в средата на 2000-те от инфаркт (който го застигнал по време на среща с поредната му любовница). Никита тогава бил студент и много тежко приел смъртта на баща си.
В пристъп на скандал с майка си Оля Никита научил, че Евгений всъщност не му е биологичен баща. Тогава Оля му разказала цялата истина за Егор, как всъщност само него е обичала през целия си живот и как е останала вярна на паметта му, макар да е била омъжена и да е живяла с друг мъж. Никита не могъл да проумее как е възможно толкова години да си във фиктивен брак, но приел историята.
По-късно той започнал да се среща с различни жени, но все не му вървяло. Майка му страдала, че не може да го види щастлив и женен за „подобаваща партия“ — докато един ден Никита ѝ довел Майя, бедно облечено, плахо момиче. Оля веднага изпитала неприязън и решила, че тази „провинциалка“ му е под достойнството. Въпреки това Никита и Майя се оженили и им се родила дъщеричка — Машка.
(Историята продължава в настоящия момент, където Майя се чуди какъв подарък да купи за рождения ден на свекърва си, за да спечели поне малко благоразположение…)
Майя крачеше из търговския център и се чудеше какво да подари на свекърва си за юбилея ѝ, който чукаше на вратата. Нито ѝ се ходеше на това тържество, нито беше получила покана, но Никита настояваше, че подходящ подарък би разтопил поне малко леда в сърцето на майка му.
Майя държеше на това да избере подарък с лични средства, без да харчи пари на мъжа си. Обикаляше магазините и разглеждаше скъпи сервизи, бижута, чанти, но усещаше, че няма да угоди на капризите на свекърва си. „Какво да подаря на тази гаргона? — мислеше си. — Та тя си има всичко. Дори и да ѝ купя колие със смарагди, ще го хвърли в шкафа и ще го забрави. Трябва нещо друго, нещо, което да я докосне…“
Вечерта вкъщи Майя попита Никита:
— Ти нямаш ли идея? Все пак ѝ си син — би трябвало да знаеш с какво мога да ѝ трогна душата.
— И аз се чудя — призна си той. — Мама е свръхвзискателна. Хайде да ѝ подарим от нас двамата някоя хубава почивка, екскурзия. Ще се зарадва, а и отдавна ѝ е време да отпусне малко.
— Идеята е добра, но ми се иска да ѝ подаря нещо по-лично — настояваше Майя. — Искам да ѝ покажа, че и тя е човек и има чувства… Макар да изглежда каменна.
— Повярвай ми, чувства има — въздъхна Никита. — Но животът я е накарал да се затвори и да си слага „маски“.
— Не ме разсмивай. Какъв „тежък“ живот е имала тя, като е потънала в лукс? Пари колкото щеш, дълъг брак, син успешен…
— Да, но си е самотна, а аз съм ѝ единственото дете. Сега има и внучка, слава Богу, за която се грижи като за писано яйце. Знам, че те двете много се обичат, макар мама да не понася теб. Какво не ѝ достига, идея си нямам. А дали и сама знае?
— Добре, а защо не си намери друг човек след смъртта на баща ти? Нали уж е била голяма любов?
— Хм, не е точно така — Никита въздъхна тежко. — Истината е, че той ми е бил само приемен баща, а истинският, Егор, е загинал в Кандахар още преди да се родя. Мама завинаги запази любовта си към него. Дори си пази някакво цветче, затворено в епоксидна смола — подарък от него, сякаш е най-голямата ѝ реликва.
— Аха, значи все пак има нещо човешко в нея — замисли се Майя. — Ще видя какво мога да направя.
На следващия ден тя не спираше да мисли за чутото. „Може би трябва да открия къде е гробът на този Егор Терентиев“, мислеше си. „Ако ѝ дам тази информация, може и да променя отношението си към мен. Но ако стане обратното — ако ми се разгневи, че бърникам в миналото ѝ? Е, какво пък… Поне ще съм опитала.“
Тя знаеше, че Егор е заминал за Кандахар през 1987-а. Чичо ѝ Игор, брат на баща ѝ, беше воювал там и бе полковник в оставка. Реши да го посети и да помоли за помощ.
Чичо ѝ много се учуди да я види. Тя му разказа как търси следи от някакъв млад срочник, загинал уж в Кандахар. Чичо ѝ се зачуди: „Срочници рядко изпращаха там, но се е случвало. Как се казва?“ — „Егор Терентиев“, отвърна Майя.
Тогава Игор отвори стар албум и ѝ показа снимка на група войници. „Ето, това е лейтенант Терентиев, не беше срочник, а млад офицер. И е жив и до днес. Дори се срещахме на сбирка на ветерани.“
Майя застина. На снимката лейтенантът приличаше досущ на Никита. Оказа се, че е бил тежко ранен, загубил е крак, но оцелял и живее в малко градче близо до тях. Тренирал хора с увреждания в местния спортен клуб.
Майя реши да отиде при него и да разбере дали това е същият Егор. За огромно изумление — да, беше той. Не е загинал, просто е бил ранен и е прекарал дълго в болница. Писал на Оля, но майка ѝ го уверила, че Оля вече се е омъжила. Той не искал да се натрапва, приел, че е късно.
Майя му разказа, че Оля през цялото време е била подведена, мислейки го за мъртъв, че е родила син от него и никога не е спирала да го обича в сърцето си. Егор се разплакал. Дал на Майя цветче във фино парченце слюда, за да го занесе на Оля — същия онзи символ на любовта, който някога ѝ бил подарил, но в нов вариант: „Да разбере, че съм жив и я чакам.“
В деня на рождения ѝ ден Никита и Майя отидоха на тържеството заедно с Машка. Подариха ѝ ваучер за почивка, с който Оля се зарадва. Маша ѝ връчи рисувана от нея картичка, Оля я похвали пред гостите и се гордееше с таланта на внучка си.
Накрая Майя ѝ даде малка кутия. Оля само я изгледа и я хвърли в кошчето без да я отвори, при което Майя избухна в сълзи и избяга. Никита и дъщеря им също си тръгнаха.
По-късно, когато гостите се разотидоха, Оля се зачуди дали не е прекалила. Получи съобщение от сина си, че постъпката ѝ е отвратителна и че ако не се извини, може да забрави за тях. Оля накара икономката да ѝ донесе изхвърлената кутия от боклука. Развърза панделката, отхвърли капака и видя онова малко цветче, затворено между пластинки. В същия миг се разтрепери и се разплака.
На следващия ден Оля дойде у дома при Майя. Жената ѝ отвори и ѝ каза, че Никита и Машка не са вкъщи. Оля сведе глава:
— Дойдох да се извиня. Постъпих неприемливо. Прости ми. Вашият подарък… Прости ми.
— Все пак сте го отворили — тъжно се усмихна Майя.
— Да, и… Кажи ми, откъде взе това цвете?
— От Егор. Той ми го даде, за да ви го предам. Надява се, щом го видите, веднага да разберете.
Оля ахна:
— Но как е възможно? Нали Егор… загинал…
— Жалко, че майка ви вече не е сред живите, за да я попитате защо ви е излъгала — каза Майя. — Егор е бил тежко ранен, прекарал е месеци в болница. Писал е писма, но тя му е отвръщала, че вече сте омъжена и не бива да ви безпокои.
— Но защо? Защо е направила това? — Оля се разтрепери. — И аз защо не опитах да го потърся? Дори не попитах къде е погребан…
— Страхували сте се и сте вярвали, че е загинал — тихо каза Майя. — А той се е боял да ви притеснява. И до днес живее в едно малко градче недалеч, има две деца. Преди три години е овдовял. Разказах му за вас, за Никита… И той много се развълнува. Даде ми това цвете за вас.
— Майя, нужна ли съм му още? — прошепна Оля. — Минали са толкова години…
— Мисля, че е най-добре да отидете и да разберете лично. Дали е нужен и на вас. А и Никита би искал да узнае, че биологичният му баща е жив.
Оля стана и се запъти към вратата. После се обърна:
— Прости ми. През всичките тези години бях толкова студена… Не знам как се случи. Ти заслужаваш прошка, а аз не заслужавам този подарък. И изобщо, с цялото си поведение към теб сгреших.
— О́лга Валентиновна — спря я Майя на прага, — успех. И… може би не е моментът да ви питам, но наистина ли мислите, че Машка има талант за рисуване?
Оля за пръв път ѝ се усмихна:
— Искрено вярвам.
— Тогава, когато се върнете, бих се радвала да ни помогнете да изберем подходяща школа за нея…
Оля само кимна леко и влезе в асансьора. Вратата се затвори, а Майя остана в коридора, усещайки, че нещо голямо и хубаво най-после се случва в семейството им.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: