Женя слезе от влака. Свежият мразовит въздух проряза дробовете му. Младият мъж неволно потръпна и вдигна яката на якето си още по-високо.
Пътят към дома минаваше през борова гора. Метна чантата на рамо, включи фенерчето и тръгна уверено по познатата пътека. През целия ден валя мек, пухкав сняг, който спря едва привечер.
Снежната покривка леко затрудняваше придвижването, но на Женя му се искаше колкото може по-бързо да се прибере у дома. Беше изморен и гладен.
Изминалото денонощие беше напрегнато, но много ползотворно. В продължение на половин година Евгений чакаше възможността да асистира на Валерий Григориевич — водещ хирург и същевременно началник на клиниката. И ето че вчера най-накрая получи този шанс.
Операцията беше дълга и сложна. Началникът, който рядко хвалеше, се изказа само с една фраза:
– Младежо, пред вас се очертава голямо бъдеще.
Тези думи бяха напълно достатъчни, за да накарат Женя да лети на крилете на вдъхновението през остатъка от деня. Разбира се, така и не беше успял да обядва, нито дори да закуси, затова стомахът му свиреше звучни рулади.
Женя бързаше към дома, както никога досега. Гладът бе само половината от проблемите, а за капак му се наложи спешно да облекчи и една дребна нужда. Реши да не отлага този деликатен въпрос.
Така че се отмести леко навътре в гората и спря до един широко разперен храст. Не беше дори успял да разкопчае колана на панталоните си, когато чу хлипания. Отначало си помисли, че му се привижда, но нещо се размърда под самия храст.
Той насочи фенерчето към мястото, откъдето идваха глухите звуци. Срещу него се взираха огромни, насълзени очи на изплашено момиченце.
— Коя си ти? — изплъзна се от устата на Женя.
— Аз съм Белочка — отвърна уплашеното създание. — Изгубих се.
Малката се разрида още по-силно.
Този развой на събитията смути Женя. Най-малко бе очаквал да попадне през нощта в гората на малко премръзнало и плачещо дете. Той нямаше представа какво да прави с деца, а изведнъж се натъкна точно на такова.
Женя беше тринайсетгодишен тийнейджър, но вече можеше да мисли по-зряло, защото отдавна помагаше на майка си у дома. А и тя — Катерина Степановна — не пропускаше случай да му напомни, че всички момчета на неговата възраст вече били „семейни“. Разбира се, това бяха само нейни шеговити упреци, че не ѝ води снаха.
— Ще се женя само за Снежанка и съм готов дори да осиновя седемте джуджета! — отвръщаше ѝ той на майтап.
Катерина Степановна, разбира се, му се сърдеше и го обвиняваше в несериозно поведение. Но Женя не се впечатляваше от уговорките ѝ.
Тъкмо когато реши да вземе детето и да го отнесе у дома, където е топло, се сети, че все още не е успял да облекчи нуждата си. Момиченцето плачеше силно и това го накара да действа бързо.
Той разтвори широко обемното си яке, гушна замръзналото дете вътре и хукна към къщата. Катерина Степановна вече го очакваше, защото се бе забавил.
— Миличък, защо… — започна тя и замлъкна, щом видя детето в ръцете му.
— Не стой на вратата, мамо, пусни ме да мина! Къде можем да я сложим? Трябва да я прегледам веднага. Не знам колко време е стояла в студа и се страхувам да не е измръзнала.
Катерина Степановна беше толкова ошашавена от вида на сина си с дете на ръце, че зяпна насреща му като риба на сухо.
— Отде накъде… откъде това дете, Женичка? — успя най-накрая да пророни.
— Как откъде? Намерих го в гората.
— Сине, остарявам, но още не съм слязла от ума. Не мога да си представя как така ще намериш дете под някакъв храст посред зима!
— Мамче, нали и ти твърдиш, че си ме намерила в зелката — опита се да разсее напрежението Женя.
— Ох, много смешно. Престани с тези шеги. Обясни какво точно става!
— Сега ще ти разкажа всичко, само ми дай първо да сложа детето да легне някъде. И още нещо: ако не отида веднага в тоалетната, ще се пръсна. Моля те, стопли нещо за вечеря, умирам от глад.
За изненада на Женя, майка му не възрази, а веднага се зае да претопля храната. Той, от своя страна, огледа спящото момиченце. Не изглеждаше сериозно премръзнало, поне външно. То бе свило крачетата си и дишаше спокойно.
— Сине, ела да хапнеш! — извика от кухнята Катерина Степановна.
Женя нямаше нужда от втора покана. Надве-натри разказа какво се е случило в гората.
— Трябва веднага да съобщим за това на участъковия или да се обадим в полицията — обади се Катерина Степановна, след като изслуша сина си. — Сигурно вече я търсят. Представям си какво изпитва майка ѝ в този момент.
— Да, мамо, права си. Ще се обадя веднага.
Той се пресегна за телефона, но в този миг някой започна да блъска по вратата. Застина на място и погледна въпросително майка си.
— Очакваш гости? — прошепна.
— Какви ти гости, синко, нощ е! — отвърна тя също шепнешком.
Чукането се засили и вече приличаше на опит да разбият вратата.
— Леле, сигурно идват да те арестуват за отвличане на дете! — простена Катерина Степановна.
— Мамо, успокой се, нищо не съм отвличал. Намерих я в гората! — настоя Женя и отиде да отвори.
На прага, леко олюлявайки се, стоеше техният съсед — Митрофан Кузмич, когото в селото наричаха просто Митя. Той беше добър човек, но обичаше да си попийва, и то стабилно. Явно сега пак беше прекалил.
— К’во става, съседи? Признавайте, намерихте ли я? Къде беше? — изрева Митя толкова силно, че съседските кучета се разлаяха в хор. — Изпуснах я под храста. Ако не ми я върнете веднага, ще викам полицията!
Тук се намеси Катерина Степановна.
— Я по-добре кротко се прибирай у вас, Митрофане. Как така си я „изпуснал“? И кой въобще би ти поверил дете на теб, такъв пияница? Никой няма да ти я даде!
— Да не мислиш, че нямате задължения, а? Тя си е моя, връщайте ми я! — тросна се той.
— Никой няма да ти даде детето в това състояние, Митрофане Кузмич. Първо трябва да изясним откъде се е появило това момиченце при теб. — намеси се и Женя.
— Какво момиченце? Не ми трябва никакво дете! Искам си бутилката водка, дето я изтървах под храста ви!
— Ах ти, пияницо такава! — извика Катерина Степановна и светкавично се шмугна в къщата.
Преди Женя да успее да реагира, майка му се върна с тежка ръженова маша и се нахвърли с нея върху натрапника. Митя, подплашен от буйния ѝ отпор, бързо изчезна.
Разразилият се шум събуди спящото дете. Малката отново захлипа. Ту викаше „мамо“, ту просто ридаеше.
Катерина Степановна седна предпазливо на ръба на леглото.
— Не плачи, миличка! Как се казваш?
— Анечка съм, но мама ме нарича Белочка. А мама се казва Оля — отвърна през сълзи момиченцето.
— Къде е мама ти, Анечка?
— Тя замина с влака.
— Ти си изостанала, така ли?
— Не знам. Аз само исках да видя къде отива една катеричка. Беше толкова красива и пухкава. А мама заспа във вагона, а аз не исках да я будя. После влакът потегли без мен.
— Сигурно си гладна. Хайде да отидем в кухнята. Тъкмо съм изпекла топли мекички. Имам и малиново сладко. Искаш ли?
Детето кимна през сълзи. Спокойният, ласкав глас на Катерина Степановна я успокои и тя ѝ протегна пухкавата си малка ръчичка.
— Хайде, миличка! Сега ще пием чай и ще ми разкажеш всичко.
— Какво се мотаеш, като статуя? — обърна се тя към Женя. — Обади се в полицията!
Докато Женя съобщаваше за намереното дете, Катерина Степановна успя да разприказва Анечка.
— Анечка, кажи ми, моля те, накъде пътувахте с мама?
— При баба.
— А защо толкова късно?
— Татко ни изгони от къщи. А е зима и е тъмно… — очичките на детето отново се насълзиха.
— Ох, миличка, не плачи! Скоро мама ти ще дойде при теб.
— Мама каза, че при татко няма да се връщаме. Ще живеем при баба. Много ми е мъчно за мама, понякога я чувам да плаче нощем. А аз не съм толкова малка вече, скоро ще навърша седем години. Тя е такава красавица! Всички в детската градина ѝ завиждаха.
В този миг Женя влезе в кухнята.
— За какво си бъбрите, момичета? Ще ми сипете ли и на мен чай?
— Какво казаха от полицията? — обърна се към него Катерина Степановна. — Майката на Анечка намериха ли я?
— Да. Вече пътува насам, за да си прибере малката принцеса.
— Ура! Мама скоро ще дойде! Тя много ще ви хареса, сигурна съм! — възкликна радостно Анечка.
Топлите мекички и горещият чай си казаха думата, и момиченцето бързо се унесе в сън. Женя внимателно я взе на ръце и я пренесе на леглото. Анечка се сгуши на кълбо и тихо задиша.
— Горкичката — промълви Катерина Степановна. — Какъв тежък ден е имала. Баща им ги изхвърлил от къщи, посред зима, и тя дори се е изгубила в гората! Какъв мъж може да стори това? Жена и дете да изгони…
— Аз никога не бих постъпил така — каза Женя.
— Знам, сине, знам.
Двамата останаха на масата, чакайки да пристигне майката на Анечка. Около час по-късно на вратата се почука силно.
— Хайде, Женечка, да посрещнем гостите — каза Катерина Степановна.
На прага се появи полицай с недоволен вид — все пак му се наложило посред нощ да пропътува заснежения път до селото. До него стоеше невисока, крехка жена, облечена в бяло палто и бяла шапка. В очите ѝ се четяха страх и молба.
Щом зърна непознатата, Женя сякаш се вцепени. Не можеше да откъсне поглед от нея.
— Снежанка! — прошепна той, пристъпи назад и направи път на Оля да влезе.
Година по-късно Женя и Оля се сдобиха с момченце. Анечка беше на седмото небе от радост, че си има братче.
— Ето го и първото ни джудженце — шегуваше се Евгений със съпругата си. — Какво ще кажеш, Олечка, да опитаме да съберем цял футболен отбор?
— Шегаджия такъв! — отвръщаше нежно Оля. — Да не забравяш, че в приказката джуджетата са само седем?
— Ще поживеем и ще видим! — усмихваше се лукаво щастливият млад татко.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: