Вече второ денонощие Егор беше във влака. Още пет часа и ще бъде у дома? Колко много му домъчня за семейството, за родното селище. Радваше го и това, че тази Нова година ще посрещне не в задимената вагонче-спалня с мъжете, а вкъщи.
Все пак пета година вече ходи по смени (вахти), и за пръв път точно на празника шефът го пусна. Егор се радваше и едновременно му беше тъжно, хвърляйки поглед към огромния плюшен мечок, който се беше разположил на третата полица. Заемаше я цялата, а дори и малко висеше надолу.
Носеше го на сина си, на своя четиригодишен Ваня. „Ей, как ще се учуди малкият на тази огромна играчка!“
— Кой имаш – син ли или дъщеря? — попита спътникът Андрей, също вахтовик. Само че Андрей е от Сургут, а Егор преди работел на трактор, във влака се запознали.
— Син — усмихна се Егор.
— Аз имам и син, и дъщеря — кимна Андрей, — и на тях подаръци нося. Макар че не са толкова големи. Едната е кукла, другото – кола с дистанционно.
Жена ми – ето още ѝ нося кожено палто. А ти какво ще подариш на жена си за Нова година?
— Нямам жена — промълви Егор след кратко мълчание. — Почина.
— Прости… — Андрей съчувствено докосна рамото му. Може би му се искаше да разбере какво се е случило с Егоровата жена, но през цялото пътуване самият Егор не беше твърде разговорлив и и сега замълча.
Андрей го погледна очаквателно, разбра, че нищо повече няма да научи, и отиде в тамбура, а Егор само въздъхна и се загледа през прозореца. Отвън се мяркаше пейзаж, приличащ на родните места, а Егор мислеше за своето, спомняше си. С Таня бяха заедно от първи клас, жили в съседни къщи, после първата любов ги връхлетя някъде в девети клас.
Родителите тогава о, как се ядосваха, страхуваха се, че децата им преждевременно ще поискат да навлязат в живота на възрастните. А те само се шегуваха, „какви ли глупости“. И Егор нямаше как да обиди или нарани своята Таня – помнеше, че цветето не бива да се къса преди време. Някъде го беше чул този израз, хареса му, а към Таня се отнасяше като към цвете, чисто, светло, най-прекрасното. Нищо не се случи между тях през училище, макар всички отдавна да ги дразнеха като „младоженци“. След като завършиха, Таня постъпи в Медицински техникум, а Егор искаше да влезе в технически университет, но не успя на изпитите.
Отиде в армията, и ето, след изпращането им имаше една-единствена нощ, покрита с тайна от всички. Избягаха Таня и Егор от празнуващите към езерото и там, в едно подслонче, се случи всичко.
— Ще ме чакаш ли? — питаше Егор, прегръщайки момичето.
— А как иначе? Нали вече сме заедно, завинаги заедно — шепнеше Таня в отговор.
Две години в армията минаха в мъчително очакване. Толкова много писма, колкото Таня пишеше на Егор, никой друг войник в поделението не получаваше. Момчетата дори му завиждаха, а Егор и сам понякога се страхуваше „да не урочасат“. Когато се уволни и тръгна към дома, мислено подканяше влака да се движи по-бързо. „Защо се влачи толкова бавно?“ Танечка пръв го посрещна на перона, хвърли се на врата му, Егор я хвана на ръце и я целуна.
После се осъзнаха, Таня се изчерви и се дръпна от него, оглеждайки се за родителите на Егор – и те бяха там. Но майка му само се усмихваше, и баща му също: „Ех, синът ни си хареса добро момиче още от дете.“ После последва сватба. В селото им – то беше малко – поне половината жители ги поздравяваха. На тържеството имаше стотина човека и беше много весело. А Таня и Егор бяха най-щастливите.
Започна семеен живот – представяха си го безоблачен и радостен. Дотогава Таня беше завършила техникума и я разпределиха в родното селище, като фелдшер във ФАП (Фелдшерско-акушерски пункт). Егор се хвана като тракторист в колхоза. Родителите им събраха пари и купиха къщичка за младите. И така потече семейният им живот.
Колко щастлива беше Таня, когато след два месеца разбра, че е бременна.
— Танюш, а сигурно ли е? — Егор все още не вярваше.
— Сигурно е. — смееше се тя. — Та аз съм медик, а и в районната поликлиника ходих, седем седмици съм.
— Танечка, миличка, колко те обичам — възкликна Егор, завъртя жена си на ръце, а тя се смееше и го целуваше по темето.
А после се случи онзи ужасен случай. Беше есен. Таня се прибираше от посещение при болен, когато от тъмна уличка изскочи огромно куче и се нахвърли върху бременната. Терминът ѝ вече беше към седмия месец, скоро щеше да излиза в отпуск по майчинство.
Кучето, огромен алабай, се хвърли върху Таня, блъсна я, тя падна. Никой не знае какво още можеше да направи звярът, но стопанинът му Петър се появи и го издърпа. Дълго се извиняваше, че не допилял, кучето се скъсало от синджира. Таня го слушаше, държейки се за корема, а после извика от болка. Петър прибра кучето и извика линейка. Медиците дойдоха бързо, взеха Таня, но вече нямало какво да се направи. Детенцето им – момиченце – беше загинало в утробата.
Принудиха Таня да роди мъртвото бебе. Беше страшно и ужасяващо. Обикновено жената, когато ражда, знае, че след болката ще последва радост – срещата с рожбата. А тук я чакаше само смъртта.
След този случай Таня дълго се възстановяваше, плака. Егор страдаше, обвиняваше се, че не я е посрещнал в онази вечер. До късно се ровичкал в трактора в колхозния хангар. И ето че се случи нещастието.
Но след година дойде нова радост: отново бременност. Този път Таня се пазеше повече от всякога. Егор я изпращаше на работа и я прибираше, когато можеше. И всичко протичаше добре. Само че в шестия месец настъпи кръвоизлив без явна причина и Таня загуби бебето. Трябвало им се роди момченце, но не се случи.
Отново сълзи… Егор я утешаваше колкото можеше, а и неговото сърце се късаше от болка. Преживяха и тази трагедия. С работа и задължения уж се поотърсиха. След година — нова бременност. Таня на никого не казваше, докато не ѝ порасна коремът. Само Егор знаеше.
Отиде да се запише в женската консултация, о, колко я мъмриха лекарите. „Ти си медик, а се държиш безотговорно!“ Таня само мълчеше. Какво да каже? Колегите ѝ нямаше да разберат. След две неуспешни бременности ставаш волю-неволю суеверен. Този път Таня успя да доноси бебето и роди момиченце — живо и здраво, както мислеха в началото. Но когато на Алёнушка ѝ беше само един ден, тя просто не се събуди. Почина в болницата. Синдром на внезапна детска смърт.
Изглеждаше, че ще полудеят. Таня се „почерни“ от скръб, Егор дори започна да пие. Само подкрепата на родителите им помогна донякъде да се изправят. Лекарите ги убедиха да отидат в града за обстойни изследвания. Лекарите откриха някаква рядка патология у Егор. Според тях, от него на практика не може да се роди жизнеспособно дете. Има вероятност, но само теоретично.
— Колко? — попита Егор.
— Какво колко? — не разбра докторът.
— Процентът? Каква е вероятността от мен да се роди здраво дете, което да расте и да се развива нормално? — попита Егор с болка в гласа.
— Един процент, не повече — отговори лекарят, навел поглед.
След това Егор не беше на себе си. Смяташе се за непълноценен, за „повреден“. Пак посегна към чашката, но сега не съжаляваше Таня, а себе си. „Какъв мъж съм, като не мога деца да имам?“ Да, пиеше зверски, и гонеше Таня от себе си.
— Остави ме — крещеше ѝ, — може да си намериш нормален мъж и да имаш дете, а с мен само ще се мъчиш!
Таня плачеше и не си тръгваше. Сутрин му даваше хапчета за махмурлук и отиваше на работа, където поне малко се разсейваше. А вечер отново Егор с „концертите“ си. Не е ясно с какво щеше да свърши всичко това, но дойде друго нещастие.
И то „изби клин с клин“. Родителите на Егор се разбиха с колата. Баща му изгубил управление по заледения път. Загинали и той, и майката. Тази трагедия като че ли отрезви Егор. Разбра колко отвратително се бе държал напоследък, като парцал. Родителите му знаеха за това, тревожеха се.
— Мамо, татко, почивайте в мир — шепнеше той на погребението, — не се безпокойте, повече капка в устата си няма да сложа, няма да опозоря рода ни и паметта за вас.
И удържа на думата си. Върна се на работа, от която го бяха уволнили заради отсъствия, когато пиеше. Но мисълта за детето не го напускаше, а и разбираше, че и Таня продължава да мисли за това. И един ден ѝ предложи:
— Таня, изневери ми… — каза ѝ го една вечер, когато тя тъкмо довършваше съдовете.
Таня зяпна, изпусна чашата, тя се счупи със звън.
— Какви ги говориш? — прошепна тя, пребледняла. — Пак ли си пил?
— Ни капка — поклати глава. — Сериозен съм, Таня. Знам колко искаш дете, и аз искам, но не става при нас. Да, казвал съм ти да ме оставиш. Прости, това беше от емоции. Не мога без теб.
— И аз не мога без теб, мили мой — разплака се Таня, седна до него и отпусна глава на рамото му. — Заедно сме, като две половинки.
— Заедно сме, Танечка, и занапред ще сме заедно. Ти само си намери някого, забременей, аз и дума няма да кажа. Няма и да знам кой е бащата. Ще продължа да те обичам, ще си живеем заедно и ще си отгледаме детето.
— Хайде да се разберем — повдигна глава Таня и погледна Егор сериозно, — че не съм чула нищо от това, и ти да не смей да мислиш за подобно нещо. Никога не съм ти изневерявала и няма да ти изневеря, обичам само теб. Нямаме деца, нека да живеем двамата.
Егор наведе глава. Ако трябва да е откровен, очакваше тези думи от жена си, беше щастлив да ги чуе, но едновременно беше и болно. Защо се случва така в живота? Двама души се обичат истински, могат да бъдат щастливи и са заедно, но…
Премина време, повече не се опитваха да имат дете. Таня започна да пие противозачатъчни, успокои се, и Егор сякаш забрави. Онази година отново се оказа тежка. Най-напред почина от болест бащата на Таня, после колхозът се разпадна, фалира – хората останаха без работа, и Егор също. Дойде един нов фермер, почна да набира хора, но плащаше жълти стотинки, а никой не искаше да робува почти без пари на непознат. Мъжете тръгнаха по северите, на вахти, и Егор също. Намери обява в един вестник, че на север търсят шофьори и трактористи, и се стегна натам. Таня го подкрепяше – виждаше, че без работа Егор гасне и му е срамно да седи на врата ѝ. А преди заминаването си тя каза на Егор неочакваното:
— Бременна съм.
— Как така? — Егор се стъписа. — А хапчетата?
— Спрях ги — призна си Таня.
— Танечка, защо? — отчаяно я погледна Егор. — Знаеш докъде води това. Защо пак се измъчваш?
— Не мога иначе — прошепна тя. — Тогава лекарят ти каза за един процент вероятност да се роди здраво дете.
— Таня, това е само един процент!
— Цял цял процент — погледна го тя в очите и прошепна. — Вярвам, че ще се получи.
Егор я прегърна. Тревожеше се много. Как сега да замине? Кой ще помага на Таня? Но тя го увери, че ще се справи, а ако се наложи, ще помага майка ѝ, Олга Василиевна.
— Тръгвай и за нищо не се тревожи — усмихна му се тя. — Аз съм силна, ще се справя.
— Ох, моето луково човече — засмя се той и я притисна силно.
На сбогуване хиляда пъти ѝ повтаряше да се пази. Изяде ѝ и мозъка на Олга Василиевна — да внимава за дъщеря си. Двете жени кимаха, съгласяваха се. И те се притесняваха, помнеха предишните загуби, но и имаха надежда: „Ами ако това е онзи единствен, тъй чакан процент?“ Таня вярваше. И Олга Василиевна нямаше друг избор, подкрепяше дъщеря си. И Егор повярва.
След три месеца се прибра, прекара един месец у дома. Таня беше напълняла и разхубавяла — бременността ѝ се отразяваше чудесно. Щеше да е момче. Ни Егор, ни Таня говореха как ще го кръстят. Всеки от тях се молеше за онзи единствен процент.
После Егор закара Таня в града. Пет месеца преди раждането тя постъпи на „запазване“ (болничен) в перинаталния център. Лекарите също се вълнуваха много за нея. А Егор отиде на вахта. Звънеше ѝ всеки ден. Таня беше спокойна, бременността вървеше нормално.
И ето, настъпи „часът Х“. Егор просто го почувства — сякаш нещо го жегна, сърцето му заби лудешки. А телефонът на Таня мълчеше. Звънна на майка ѝ:
— Нищо не знам — разплакана му отвърна Олга Василиевна. — Казаха само, че са я закарали в родилна зала. И вече почти денонощие нямам вести.
После Егор получи SMS от Таня: „Любими, момчето ни се роди. Всичко е наред.“ Егор се зарадва безумно. А после се зачуди защо Таня не спомена нито ръст, нито тегло. Звъня ѝ, но телефонът беше изключен. Ольга Василиевна също не знаеше нищо повече. Егор с големи усилия се отписа за неплатен отпуск и хукна към къщи. Два дни и половина с влак… На гарата го чакаше Олга Василиевна:
— Утре ги изписват Танечка и бебето — каза тя още при срещата. — А защо Таня мълчи? Телефонът ѝ не отговаря? Притесняваше се Егор.
— Ами повреди ѝ се нещо. Не се тревожи. Всичко е наред. Говорих с Таня по стационарния болничен телефон — успокои го Олга Василиевна.
Егор си почина малко и на другия ден запали старата си „девятка“. Хвърли вътре багажа за изписването и потегли за града, за да прибере жена си и детето си. Никога няма да забрави онзи миг, когато Таня излезе в приемното със сина им на ръце. Момченцето беше в празничен плик с голяма синя панделка, а Таня – бледа, изтощена, опитваща се да се усмихне, но усмивката ѝ стоеше някак криво.
— Всичко наред ли е? — попита Егор, целувайки жена си.
— Да, скъпи, всичко е добре — кимна Таня, наведе се към плика със сина.
— Танюшка, защо плачеш? Нали всичко е добре… — Егор я прегърна, после внимателно пое бебето, погледна го — спи, Ваня.
— Ваня? — стъписа се Таня.
— Да! Така да го наречем — Иван. Много хубаво име.
— Не възразявам. Нека да е Ванечка — съгласи се Таня.
Върнаха се у дома без произшествия. Малкият се държеше спокойно, после също не създаваше никакви проблеми – растеше здрав и силен. Само че Таня и Егор първата година почти денонощно стояха край легълцето му, вслушвайки се тревожно дали диша. Така отекваше в тях болката от предишните загуби. Но всичко беше наред. Лекарите в един глас повтаряха, че бебето е напълно здраво.
— Нашият един процент — щастливо казваше Егор, гледайки спящия си син. — Ванечка, скъпо мое дете… — Толкова много обичаше сина си, че не може да се опише с думи. И Таня беше весела и щастлива — тя беше станала майка.
Ванечка растеше, проходи на годинка, на две вече сричаше думички, но родителите не можеха да определят на кого прилича повече. Очите му бяха сини, като на Егор, нослето леко чипо, като на Таня, а косичката се накъдряше мъничко. Нито Таня, нито Егор имат къдрици.
— А за дядо забравихте — сети се Олга Василиевна. — Таня, баща ти също имаше леки къдрици.
— Така е — засмя се Таня.
— Да, синко, понаскубал си малко оттук, малко оттам — шегуваше се Егор, хвърляйки малкия високо нагоре и ловейки го, докато Ванечка се смееше, показвайки здравите си малки зъбчета. Да, всички бяха щастливи, истински.
Егор продължаваше да ходи на вахти, донасяше добри пари. Те си взеха хубава кола, ремонтираха къщата, купи на Таня кожено палто. Тя се сърдеше, че нямало нужда, така или иначе още е в майчинство, но Егор се шегуваше: „Жена ми трябва да е най-красивата!“
— А, без кожено палто не може, нали? — Таня се смееше.
— И без него си най-красива — прегръщаше я Егор, — но с него съвсем нямаш равна.
И двамата се смееха, но съдбата им поднесе ново изпитание. Таня се разболя — стана някак апатична, често я болеше глава, имаше гадене. В началото мислеше, че е умора — малко дете, куп задължения, после ѝ мина през ума, че пак е бременна, но не се потвърди. Лекарите я насочиха в града и едва там разбраха истинската причина — откриха ѝ тумор на панкреаса, вече беше трети, а може би дори четвърти стадий.
— Операция не дава смисъл — казаха лекарите, — твърде късно е. Коварството на този рак е, че не се открива на ранен етап, а сега вече е неоперабилен. Предложиха курс химиотерапия, но честно признаха, че шансовете са малки.
Като разбра диагнозата си, Таня отказваше да повярва, че става дума за нея. Не може да се разболее – тя е млада, здрава, силна, няма право да се разболява, има малко дете, как ще го остави? А после дойде осъзнаването, че е реалност, и скоро ще умре. Отказа се от химиотерапия.
— Защо? — ядосваше се Егор, когато се върна от вахтата. — Това е шанс. Не можеш така, ако не за себе си, помисли за Ваня, за мен… Е, за мен какво – ти си нужна на Ванечка, той е още мъничък.
— Да, нужна съм… — отвърна тя с горчивина. — Но не мога да направя нищо. Химията само ще ме довърши. Ще се наложи да стоя постоянно в болница. Аз искам времето, което ми остава, да го прекарам у дома – с теб и сина ни.
Егор тогава заплака, прегърнал жена си, а и Таня плачеше на рамото му. Още месец тя се чувстваше прилично, на моменти на Егор му се струваше, че лекарите са сбъркали, че Таня е здрава. Тя така се грижеше за къщата и Ваня, прекарваше всяка минута със сина си. А после рязко се влоши и легна. Ольга Василиевна се нанесе при тях да помага за Ванечка, а самата тя тайно плачеше – разбираше, че дъщеря ѝ си отива. А Егор не искаше да приеме това – стоеше неотлъчно до нея.
В онази последна вечер той влезе при Таня, тя сякаш спеше. Егор оправи одеялото, седна до леглото. Таня отвори очи:
— Егорушка… къде е Ваня?
— С мама е, не се тревожи, скоро ще го сложи да спи — отвърна ѝ нежно Егор. — Ти също дремни, мила.
— Егор, искам нещо да ти кажа… — прошепна тя, — трябва да знаеш…
— Какво? — Таня изведнъж захриптя и се закашля, Егор ѝ помогна да се приповдигне, даде ѝ вода.
— Егор… аз си отивам. Моля те, не обиждай Ваня… — каза с угасващ глас Таня.
— Защо говориш така? Той е моят син.
— Да… твоят, наш… — с последни сили произнесе Таня и затвори очи.
Егор не разбра веднага, че тя вече не диша. Помисли, че е заспала. Когато докосна устните ѝ, усети, че няма дихание. След погребението на Таня Егор месец беше като несвой. Напи се няколко пъти, но се спря, виждайки изплашените очички на Ваня. Малкият не можеше да разбере къде е мама, често плачеше. Олга Василиевна едва се държеше на крака от болка и също плачеше за дъщеря си, но храбро гледаше внука.
— Егор — каза му тя веднъж, — разбирам колко ти е тежко, но смили се над сина си. Той е малък, нужно му е внимание от баща му, а аз само бърша сълзите му, а ти пиеш. Егор се съвзе, скри болката си навътре и започна повече да се занимава със сина си, играеше с него. И така му стана малко по-леко. И Ваня все по-малко питаше къде е мама, постепенно забравяше. После Егор отново замина на север, трябват пари. Олга Василиевна обеща да бди над внука:
— Тръгвай, работи и за нищо не се тревожи. Ако намериш друга жена, няма да се противя. Знам, че обичаше Таня, но животът е такъв — един мъж не бива да е дълго сам.
— Никой не ми трябва, освен сина ми — махна с ръка Егор. Така и беше. На север работеше, там имаше жени, някои красиви го заглеждаха, но той не им обръщаше внимание. Всичките му мисли бяха за сина му. Когато началството обяви, че разпуска хората до февруари, Егор се зарадва, взе пръв билет за влака и тръгна при Ваня.
А преди това, на гарата, влезе в магазин за играчки. Видя огромна бяла мечка — щом я забеляза, си каза „Да! Това ще е подарък за Ваня!“ Парите тази година са прилични, заслужава си. Така се качи на влака и се понесе към дома. Пристигна в ранната сутрин. Олга Василиевна веднага се зае да готви — сложи чайник, хвърли картофи да се пържат. Егор погледна спящия син — колко е пораснал за тези месеци! „Ех, да можеше Таня да го види!“ Остави мечока до леглото и отиде в кухнята.
— Днес има празник в детската градина — каза Олга Василиевна, слагайки чай. — Ще отидеш ли?
Егор кимна:
— В колко часа?
— В дванайсет на обяд. Ваня толкова се вълнува, ще е зайче. Аз му уших костюм, получи се хубав.
— Благодаря ви — промълви Егор. — Ако не бяхте вие, не знам какво щях да правя.
— А как иначе, Егорушка? Ванечка е единственото, което ми остана от Танечка. Докато дишам, ще съм с вас. Но помни думите ми — намериш ли друга жена, няма да ти се сърдя. Знам, че Таня я няма, но един мъж не може да е сам цял живот.
— Олга Василиевна, казах ви вече — не ми трябва никоя — упорито каза Егор.
— Добре, ще видим… — въздъхна тя.
После чуха възклицание от спалнята и вик, а след това и плач. Егор с Олга Василиевна се втурнаха при детето. Ваня седеше в леглото, прилепен до стената, с уплашени очички гледаше мечока.
— Татко! — извика той. — Ти се върна? А това кой е?
— Сине, това е играчка, мечок. Изплаши ли те? — Егор го прегърна и целуна по топлото бузле. — Малкият, извинявай, не помислих. Мислех, че ще се зарадваш. Гледай колко е голям!
— Не се уплаших! — поклати упорито глава Ваня. — Просто се обърках. Заспах без него, събудих се, а той пред мен.
— Ами Дядо Мраз ти го праща — усмихна се Егор. — Пътувах с влака, а той се появи и ми каза: „Предайте на момчето Ваня! Тази година беше много послушен, заслужава голяма играчка!“
— А нищо друго не каза ли? — примигна Ваня.
— Какво друго? — Егор се озадачи.
— Поздрав от мама поне. Толкова искам да я видя… Тя ми се присъни…
Егор не отвърна, само прегърна по-силно сина си. „Какво да кажеш? И Дядо Мраз не може да върне мама… Тя ще идва само насън.“ После той се отърси и се усмихна, качи Ваня на коленете си:
— Имаш си празник днес, нали? Време е да се стягаме?
— Точно така — зарадва се Ваня. — Ще съм зайче там!
— Ауу, колко яко!
— Какво му е якото? — намусен каза Ваня. — Исках да съм вълк, но Сашка ще е вълк.
— Е, вълкът е зъл, а зайчето е добро — учуди се Егор. — Не, не, твоята роля е по-хубава.
— Така ли? — несигурно попита Ваня и след миг се сети за нещо друго. — Казаха ни, че на празника ще дойде ново момченце. Откъде се появи?
— Ах, да — сети се Олга Василиевна. — При нас дойде нова работничка в клуба — художествен ръководител. Нашата Василина – бившата артистка – избяга с любовника си в града точно преди празниците. А сега в клуба имаме толкова работа! Директорката ходи в районния център, молила се в отдела по културата за помощ, та пратили това момиче. Тя е от града, но баба ѝ живее в нашия райцентър. Съгласила се да дойде. Дали ѝ стаичка в клуба до пролетта. С централно отопление е. Тя е сама с дете, та именно днес ще доведе сина си. Не сме го виждали. Вчера вечерта го е докарала от райцентъра, момченцето си.
Егор слушаше разсеяно. Не го вълнуваше тази „артистка“, а се чудеше как ли Ваня ще се чувства на празника. Другите деца все с майките си ще са, Ваня пак ще си спомни за Таня. Дано не заплаче. „Все ще се оправим някак,“ помисли си той.
Половин час преди началото Егор, Олга Василиевна и Ваня вече бяха в детската градина. Ваня прилежно обличаше костюма на зайче, Олга Василиевна му помагаше, Егор стоеше наоколо да е в помощ. И другите родители също нагласяха децата си. После децата влязоха в салона. Възпитателката Ирина Александровна ги събра в кръг, давайки последни указания кой какво да прави. Възрастните седнаха на столчетата и зачакаха.
— А къде е новото момченце? — обади се някой от родителите. — Нещо не го виждаме?
— Точно, всички тук са си нашите! — потвърдиха и останалите. Повдигнаха рамене. И в този миг надзърна млада симпатична жена:
— Не сте почнали още? — усмихна се виновно на възпитателката. — Закъсняхме малко. В училището имаше тържество, помагах там. Сега ще преоблека Павлик. Пет минутки, добре ли е? — и отново изтича в съблекалнята.
Всички разбраха, че това е онази Даша (или Даша я наричаха?), която дошла в помощ на клубната дейност.
— Мисля, че се казва Даша — прошепна една от майките. — Тя е сама с детенце на четири години.
— Сама? — притеснено попита друга и погледна подозрително към вратата, зад която беше изчезнала Даша. — Как ли се държи?
— Кой да знае? — смееха се около нея. — Ще видим, ама мъжете си ги дръжте изкъсо. Гледай я каква е хубава, с хубава фигура.
— Егор, огледай се! — смигна му съседката му, баба Валя, която бе дошла за внучката си. — Ти си ни ерген!
— Всичко ми е наред, благодаря — отвърна хладно Егор. Никой вече не посмя да му каже нищо. Олга Василиевна сведе поглед, спомняйки си дъщеря си. Баба Валя разбра, че каза глупост, намръщи се и замълча.
Засвири музика, възпитателките и помощник-възпитателките сложиха дечицата на столчета срещу входа. Участниците — включително Ваня — излязоха в коридора.
Беше много смешно да гледаш как малките, облечени в костюми на зайчета, мишлета, лисички и разни други животинки, върволица тръгнаха към сцената. Родителите се усмихваха, гледайки своите деца. А после в залата влетя онази Даша с момченце. Нянята Анна Сергеевна го взе, усмихна се, но за миг се сепна и объркано стрелна поглед към родителите. По някаква причина (както Егор забеляза) тя погледна точно към него. После жената заведе детето до свободно столче. Много майки с любопитство оглеждаха Даша, която се беше сгушила в ъгъла, и в началото не забелязаха момченцето.
Ала Егор седеше, сякаш го бяха ударили с чувал по главата. Току-що в залата доведоха момче, което беше като две капки вода с Ваня. На Егор дори за миг му се стори, че това е неговият син. Същите сини очи, малко чипо носле, само косата… При Ванька беше късо подстригана, едва-едва накъдрената на темето, а на това момченце — цял сноп ленени къдрици, като шапчица около лицето.
Олга Василиевна също гледаше смутено.
— Егор, не разбирам… — прошепна тя. — Може би нещо не ми е наред със зрението. Това дете толкова прилича на нашия Ваня…
— Сигурно и аз нещо не виждам добре — прошепна той.
Погледна внимателно Даша… Тя седеше спокойно, усмихваше се на сина си и му махаше, а той ѝ отвръщаше с усмивка. Някои родители най-после също забелязаха момчето.
— Егор, това дете е копие на твоя Ваня! — прошепна баба Валя и нетактично добави:
— Да не е твой?
— Недейте така! — изсъска Егор. Стоеше като на тръни, искаше му се да скочи и да попита веднага тази Даша коя е, но това би било абсурдно.
Мнозина поглеждаха ту към момченцето и майка му, ту към Егор и сина му, шушукаха си. После започна програмата. Около елхата се въртеше Баба Яга, дечицата разиграваха сценка. Дойде Дядо Мраз, Снежанка. После дечицата казаха стихчета, пяха песнички. Ваня се веселеше от сърце, явно костюмът на зайче не му пречеше, с маската на лицето му беше удобно. Когато всички излязоха на хоровод, и тези от столчетата станаха, и новото момченце също. Така се случи, че застана до Ваня. Хванаха се за ръчичка и запяха „В гората се роди елхичка“. Явно на Ваня му стана по-трудно да пее през маската и я вдигна на челото. Всички пак впериха погледи в двамата малчугани. Ваня и Павлик бяха като близнаци. Егор ги гледаше, прехвърляйки поглед от сина си към това дете. После погледна Даша. От пребледнялото ѝ, объркано лице разбра, че има някаква тайна, за която той не знае.
След празника родителите и децата се приготвяха да се прибират. Малчуганите бяха радостни, родителите — доволни, но много от тях пак поглеждаха с любопитство ту към Егор и Ваня, ту към Даша и Павлика. Олга Василиевна, сякаш искаше да скрие Ванечка от любопитни очи, стоеше до него и му помагаше. Даша, без да поглежда никого, бързо обличаше сина си. Егор също се правеше на равнодушен. Реши да говори с нея по-късно, насаме.
По пътя към дома Ванька говореше безспир:
— Много беше хубаво! Дядо Мраз беше толкова добър! Толкова бонбони ми даде! А онова ново момченце видяхте ли го? Павлик се казва. Като водихме хоровод, се запознахме. Той ми даде чупа-чупс, а аз му дадох дъвка. Някого ми напомня, не мога да се сетя…
Баща му и баба му мълчаха, само кимаха, всеки потънал в мислите си. Вкъщи Олга Василиевна пръв заговори Егор:
— Може пък да е някакво съвпадение, казват, че има двойници.
— Вярвате ли в това? — поклати глава Егор. — И видяхте ли лицето на онази Даша? Побеля от страх за нещо…
— Не разбирам нищо. Ваня ни е внук, нали? Таня го роди. Да не би да е била двойна бременност? — И лекарите да не са видели? — рече Егор саркастично. — Щеше да е възможно в началото на ХХ век, но не и сега. Той беше единствен…
— Така е… А тогава? Как да си го обясним? — Олга Василиевна отчаяно погледна към съседната стая, където Ваня преглеждаше пакет с бонбони. — Ваня ми е внук!
— И мой син! — твърдо отвърна Егор. — Ще ида при тази фифа и ще изясня всичко!
Изхвърча от къщата, наметнат набързо с яке, почти тичешком стигна до клуба, без да обръща внимание на любопитните погледи. Цялото село вече се носеше мълвата, че Егор, докато е живял с Таня, имал и друга. И с нея направил дете, а тя сега пристигнала тук.
— Никога не бих помислила, че Егор ще изневери на Таня! — шепнеха бабите, гледайки го подире. — Изглеждаше порядъчен, а Танюша направо на ръце носеше, сина си толкова обича. А се оказа кобел като всички… И тя — никак не я е срам. Разбрала, че Таня е починала, и ето я тук… А Олга колко ли ѝ е тежко, да разбере, че Егор е лъгал дъщеря ѝ… Така е, ами децата им? Двама братя? Оф, младите въобще не мислят. На децата тежко им идва…
Накратко, селото вече беше решило всичко: Егор е виновен, а Даря — каква ли не. И прогнозите вървяха: сигурно Олга Василиевна ще прокълне зетя си, ще вземе Ваня при себе си, а на Даря ѝ трябва да намажат вратата с катран, че да се маха. Ама председателят на кметството няма да е доволен, защото вратите са общински. Защо я приеха в клуба, без да я познават! И така нататък…
В онзи миг, в стаичката на клуба, Даря трескаво пъхаше вещи в куфар. Малкият Павлик я гледаше с недоумение:
— Мамо, не искам да си тръгваме. Тук ми хареса — има деца, елхичка, а Дядо Мраз ми даде подарък.
— Сине, не можем да останем, тук ще ни бъде зле. След два часа има автобус, ще отидем пак при баба Клава в райцентъра… После ще измисля нещо.
— Не искам при баба Клава! — заплака Павлик. — Тя се кара и ме дърпа за ухото, когато седна на леглото ѝ.
— Ще потърпиш, миличък — Даря го прегърна и целуна мокрото му бузле. — Недълго ще е. После ще заминем за града. Ще се обадя на леля Люда, тя ще ни подслони…
— Не искам да се махам оттук! — проплака пак Павлик. Даря беше на косъм да ревне заедно с него. С останки от сили се държеше, но знаеше, че трябва да бяга. Изведнъж се чука на вратата. Даря се стресна. Вратата се отвори и на прага застана мъжът от утринното тържество — бащата на онова момченце, което през цялото време я гледаше.
— Добър ден — каза той. — Аз съм Егор. Трябва да говорим.
— Здравейте… — промълви Даря с приглушен глас. — Не се притеснявайте, веднага ще си тръгнем. Нито вие, нито жена ви ще имате повод за безпокойство.
— Жена ми почина.
— Как? Тани я няма? — прошепна Даря объркано.
— Няма я. Но вие откъде я познавате?! И как ще обясните, че нашите двама сина са същите като близнаци?
Даря се обърна към Паша, после отчаяно погледна Егор:
— Ще ви разкажа, само моля да не слуша детето. Хайде да минем в залата. …Павлик, моето слънчице, поиграй си тук, порисувай, хапни си от бонбоните. Аз ще поговоря с чичкото и веднага идвам.
Малчуганът седна умърлушен, мислейки за предстоящото им заминаване при злата баба Клава. Егор и Даря влязоха в залата. Той седна на стол, а тя остана права, опитвайки се да събере сили. Това беше нейната тайна, която я измъчваше през всичките тези години. А днес, щом видя Ваня, сърцето ѝ се сви като в окови. Трябва да си признае.
— Откъде познавате жена ми? — повтори Егор.
— Бяхме заедно в родилния дом…
— И вие… да не сте взели нашето второ дете? — Егор сам не вярваше, докато го изричаше, но друго обяснение нямаше.
— Не… аз дадох моя втори син на жена ви. На Таня. Защото на нея детето ѝ се роди мъртво…
— Какво?! — извика Егор. — Не може да бъде! Ваня е мой син! Не ви вярвам!
— Така е. Сега ще ви разкажа всичко, а вие преценете.
И Даря му разказа историята си — без излишни подробности. Всъщност беше дълга и печална история.
Даря израснала в сиропиталище. Още от малка била артистична, затова след училище без проблем влязла в колеж по изкуствата. Като сирак ѝ дали стая в общежитие. Завършила лесно. После почнала работа в Дом на културата в града. Там я забелязал местен богаташ, банкер на име Игор Данилович, на около петдесет. Той спонсорирал разни мероприятия и харесал Даря, двадесет и две годишна. Тя отхвърляла ухажванията му — а той се настървявал още повече. Хвърлял ѝ букети, разкошни подаръци, дебнел я вечер, канел я на ресторант. Даря не искала и да чуе за него. Но един ден насила я качили в колата му. Закарал я в луксозната си извънградска къща, насилил я. На сутринта я пуснал, заплашил я да не ходи в полицията — там всичко било „негово“. Оттогава банкерът постоянно я притискал. Даря била като хипнотизирана от страха си, изпитвала погнуса към него и към себе си.
Изведнъж всичко свършило, когато жена му ги хванала на местопрестъплението. Той паднал на колене пред жена си, „дължа ѝ всичко“, тя пак го простила, а Даря така и не изпитвала друго освен облекчение, че той вече няма да я търси. Но след време тя усетила гадене, оказало се, че е бременна. Като разбрала, че е бременна от този „подлец“, изпаднала в ужас. Той не искал да чуе, подиграл ѝ се: „Кой ще ти повярва? Ти си улична, кой знае от кого е.“ Накрая хората му я изхвърлили от общежитието, незаконно ѝ взели документите за стаята, останала на улицата. Приютила я приятелката ѝ Люда в своята квартира. Тъкмо се канела да направи аборт, когато получила остър апендицит. Докато се оправи след операцията, срокът за аборта минал. Трябвало да роди.
После лекарят ѝ казал, че има близнаци. Даря се сринала. „Как ще се справя с две деца сама, без дом, без пари?“ Люда ѝ говорела: „Остави ги в родилния дом, ти си млада, ще си устроиш живота, забрави ги.“ Но Даря израснала в дом, не искала същата участ за бебетата си. Все пак в родилния дом тя се оказала в една стая с Таня. Тя ѝ разказала, че три пъти е губила деца. „Този път се надявам да живее,“ — проплаквала Таня. Но четвъртото ѝ бебе също не оцеляло — родило се, глътнало въздух и починало. И Таня била отчаяна: как да каже това на мъжа си Егор, който така мечтаел за дете и се винял, че е „дефектен“.
Даря се разтърсила. Тя имала два здрави сина, а Таня отново мъртво бебе. „Предлагам ти да вземеш едното ми момче,“ — казала Даря. „Сама не мога да издържам две бебета, приятелката ми каза и двете да ги оставя в дома, но не мога, те са ми кръв… Ако дам едното, с другото ще се справя.“ И Таня цяла нощ се измъчвала, накрая решила да го приеме. Пазарили се с лекаря срещу скъп подкуп (Даря имала запазено едно скъпо пръстенче от банкера). Той преправил документите и дал на Таня едното дете, като че ли тя го е родила жива и здрава, а за Даря останало другото. Така Таня се върнала вкъщи „със здраво бебе“ Ваня, а Даря останала в болницата с Паша.
Егор не можеше да повярва, че Ваня не е негов по кръв. Но спомни си и поведението на Таня след раждането, преди смъртта ѝ, желанието ѝ да каже нещо, което не успяла. …Даря завърши разказа си със сълзи, обясни, че нямала никакво желание да нахлува в техния живот, просто животът я захвърлил на това място. „Сега веднага си заминаваме,“ — каза тя. — „Няма да ви пречим, с Павлика сме излишни.“
Егор замълча. „Ваня не ми е син по кръв… Но пък ми е син по сърце и душа. Таня ме излъга, ала за да ме защити, за да защити и себе си…“ Знаеше, че не може да я съди. А Даря продължаваше да плаче. „Прости ми, Господи, че причинявам болка. Но няма друг изход,“ — мислеше тя.
В същия миг влезе Павлик, попита: „Мамо, гладен съм.“ Магазинът беше затворен, а Даря смотолеви, че щяла да му изпържи яйца… Пък имал автобус след малко.
— Магазинът вече не работи — каза Егор. И ненадейно предложи: — Елате у нас, майка ми тъкмо сварила борш.
— У вас? Но защо? — уплашено попита Даря.
— Защото синът ти е гладен, и ти сигурно не си яла. Отиваме, достатъчно, че стоим тук и се измъчваме.
Той я взе за ръката и я изведе, без да обръща внимание на любопитните погледи на селяните. „Какво прави Егор? Да не е луд?“ — шушукаха хората. А Егор не им обръщаше внимание, в мислите си се чудеше правилно ли е да води Даря при Ваня — това дете е нейно, значи има някакво право над него… Но в същото време Егор се чувстваше негов баща…
Вкъщи Олга Василиевна гледаше смаяно. Даря стоеше на прага със сина си. Егор само помоли: „Мамо, момчето е гладно, дай им да хапнат!“ Той изрече „мамо“ – нещо, което рядко правеше. Тя разбра, че е станало нещо сериозно. Хвана се и сложи на масата. Децата се нахраниха с апетит, след което Ваня и Павлик отидоха да играят с голямата мечка, смееха се, бърбореха.
В кухнята възрастните се чудеха кой да заговори пръв.
— Егор, чакам обяснение — тихо рече Олга Василиевна.
— Не знам откъде да започна… — поклати глава той.
— Казвай! — почти извика тя.
— Паша е точно копие на Ваня.
— Та какво? Да не би Таня да е оставила едно бебе в родилния, а? Не, не може да е…
— Всъщност… — обади се Даря, — аз съм майка на Ваня… и на Паша. Те са близнаци.
Олга Василиевна пребледня, хвана се за сърцето. Даря разказа – че Таня родила мъртво дете, че Даря имала близнаци, предложила единия на Таня. Олга Василиевна ахна:
— Тя ни е излъгала! …Искаш да ни отнемеш внука?
— Не! Най-малко това искам. Разбирам, че Ваня е щастлив тук, а аз дори и на Паша не мога да осигуря нищо. Просто, ако можех, да го прегърна… и си тръгваме…
Олга Василиевна мълчеше, извърнала глава към прозореца. Егор не казваше нищо. Те разбираха, че Таня е мълчала, за да ги предпази от нова болка. „Какво да правим сега?“ След малко Даря попита дали може да отиде при децата. Егор щеше да се съгласи, но Олга Василиевна рязко извика:
— Не! Махай се! Няма да ти дам внука си. Била си го оставила, а сега се появяваш? Вън от дома ни!
Даря преглътна сълзите си, наведе рамене и пристъпи към изхода.
— Паше, ела… — повика тя сина си, който бързо се появи, облече се и двамата излязоха. Децата се сбогуваха с тъжни лица. По пътя към клуба Даря плачеше. „Сама съм си виновна. Тогава така реших.“ А Павлик вървеше до нея, държеше я за ръка и мълчеше.
А вкъщи през нощта дълго грееше лампата. Егор и Олга Василиевна не знаеха как да живеят с тази истина. „Таня защо ни остави такъв проблем?“ И двамата не спаха. Олга Василиевна стана сутринта да прави палачинки с зачервени очи.
— Цяла нощ мислих… — прошепна тя. — Какво ще правим сега?
— И аз мислих. — въздъхна Егор.
— Егорушка, само едно ще ти кажа: да не се сърдиш на Таня. Тя е искала най-доброто. …Но ето че съдбата сега ни поднася знак, а ние не знаем какво се иска от нас. Даша не е дошла току-тъй, а се оказа, че е майка на нашия Ваня и е съвсем безпомощна. А там е и друго момченце – близнакът. Сърце не ми дава да си представя, че то скита незнайно къде.
Егор усещаше същото.
— Може би… да поговориш с нея? Да се съберете?
— Олга Василиевна, аз обичах и обичам само Таня!
— Дъщеря ми я няма. А на Ваня му трябва майка. Ти помисли…
Егор излезе навън, видя на автобусната спирка Даря и Павлик с един куфар, явно заминаваха. Бързичко се отправи натам.
— Къде сте тръгнали? — попита ги.
— Ще хванем автобуса. Излишни сме тук. — отвърна Даря.
— Няма да ходите никъде. Елате у дома… да живеете. Да отглеждаме синовете си.
— Моля? — Даря пребледня.
— Мамо, значи няма да тръгваме? — Паша гледаше с надежда.
Егор взе куфара, вдигна Павлик на ръце и тръгна към къщи, Даря малко се поколеба, после тръгна след тях. Автобусът спря, хората се качиха и със зяпнали очи изпратиха Егор и Даря с поглед, мълвейки: „Чии са децата?“ А на Егор и Даря не им пукаше.
Тази Нова година те посрещнаха заедно: Егор, Даря, Ваня, Паша и Олга Василиевна. Момченцата бяха щастливи – вече не се разделяха. Даря все се притесняваше и се чувстваше неудобно. „Коя съм аз в този дом? Как?“ Но когато погледнеше децата, и двамата ѝ синове, сърцето ѝ се изпълваше с радост. Прегръщаше и целуваше ту Ваня, ту Паша и разбираше, че е наистина щастлива. „Две мои кръвчици, при мен са, но и тук им е добре…“
Ваня веднага намери общ език с Даша. Веднъж прошепна на баба:
— Бабо, ако наричам Даша „мамо“, мама Таня няма ли да се обиди?
— Няма, скъпи. Тя ще бъде щастлива. — отвърна Олга Василиевна.
И Ваня се затича при Даря, прегърна я и извика: „Мамо!“ Павлик се изненада, после и той се включи в прегръдката, а Даря плачеше и се смееше едновременно. Егор ги гледаше замислен: „Може би наистина мога да съм щастлив с Даря…“
След месец отново замина на вахта. С Даря бяха само приятели — тя го осведомяваше по телефона как са момчетата, колко им е добре в градината. В селото хората най-сетне започнаха да ги възприемат. „Е, случват се такива истории,“ — казваха. Егор се върна след три месеца и реши да остане завинаги у дома. Намери си работа да кара председателя на кметството. Така повече няма да бяга от Ваня и Паша — вече ги смяташе и двамата за свои. Те и на външен вид бяха неразличими, но и по характер станаха близки. Макар в дребни неща да се различаваха, Егор и Даря, а и баба Олга винаги разпознаваха кой е Ваня и кой Паша.
Но все така Егор и Даря бяха „просто приятели“, дори да чувстваха влечение един към друг. Егор го спираха спомените за Таня, а Даша се страхуваше да не сгреши — не познаваше истинската любов. И веднъж в края на лятото отидоха на гъби в гората. Момчетата бяха наблизо с Олга Василиевна. Егор пое в една посока, Даря — в друга. Изведнъж Егор чу вик и се втурна към нея.
— Вълк! — уплашено извика тя, сочейки гъсталака.
— Вълк ли? — учуди се Егор. — Тук не се срещат вълци.
— А кой е тогава, сив и голям…? — И изведнъж от храстите изскочи огромен заек. Беше паникьосан и побягна.
— Заек! — засмя се Даря, а после се изчерви. — Помислих, че е вълк…
— Хей, страхливке! — усмихна се Егор и без да се усети, я прегърна и целуна. Даря леко трепна, но не се отдръпна. Плахо му отвърна.
— Благодарен съм на този заек… — прошепна Егор.
— Защо? — попита тя.
— Ако не беше той, сигурно щях да се страхувам поне още хиляда години да те целуна…
И се прегърнаха пак. Отдалеч децата ги зърнаха, спогледаха се: „Мама и татко се целуват.“ Олга Василиевна видя и само се усмихна. „Най-сетне тези двамата ще бъдат щастливи.“ Нямаше обида — Егор е длъжен да живее и да е щастлив, и заради себе си, и заради Таня.
През ноември Егор и Даря сключиха брак. Станаха истинско семейство. Само след месец Даря разбра, че е бременна. Като чу това, Егор ужасено каза:
— Мила, не бива да раждаш. Спомни си какво минах с Таня…
Даря упорито поклати глава:
— Каквото дойде, не съм съдник на нероденото си дете.
Бременността мина леко. Колкото повече наближаваха родовете, толкова повече Егор се тревожеше. И Олга Василиевна също, боейки се да не преживеят повторно трагедията на Таня, но Даря беше спокойна. До последните седмици работеше в клуба, грижеше се за момчетата, вършеше домакинството. Две седмици преди термин Егор я заведе в градския родилен. Лекарите, знаейки историята им, настояха да е в града.
Даря позвъни призори:
— Родих дъщеричка! — прошепна в слушалката.
— Дъщеря?! — Егор мигом се разсъни. — Защо шепнеш?
— Спи до мен малката ни… Всичко е наред, 3 кила 300, 52 см.
Егор не вярваше на това чудо. Нима се е случил именно онзи „единствен процент“? По-късно я изписа от болницата, върна се у дома, където Ольга Василиевна и момчетата ги посрещнаха:
— Решихме как ще кръстим сестричката! — заявиха Ваня и Паша.
— И как? — попита Даря с усмивка.
— Таня! — казаха хорово двамата.
И всички се съгласиха: „Танечка, нека да бъде най-щастливото момиче…“
Минаха две години. Танюшка растеше здрава, силна. Даря отново се върна на работа, а Ваня и Паша бяха вече ученици. Един ден пред дома им спря луксозна кола. Оттам слезе млада жена. Олга Василиевна излезе на двора с внучката Таня на ръце.
— Извинете, тук ли живее Даря? Казаха ми в магазина, че е в тази къща — попита жената. — А вие коя сте ѝ?
— Май никоя — сви рамене Олга Василиевна. — Какво ви трябва?
Тогава се появи и Даря.
— Вие ли сте Даря? — оживи се непознатата. — Аз съм Снежана, дъщерята на Игор Данилович. Това име не ви ли говори нещо?
— Не. Сбъркали сте. Моля ви, тръгвайте си — отвърна Даря и поруменя.
— Но нали вие сте била любовницата му, родили сте близнаци от него. Търсех ви дълго. Идвам с добри намерения…
Даря не искаше да я слуша. — Махайте се или ще извикам полиция!
— Съжалявам, ще се върна пак — отвърна Снежана, качи се в колата и отпътува. Олга Василиевна и Даря се спогледаха озадачени. „Какво ѝ е нужно?“ — промърмори възрастната жена. „Може би да изкупи греховете на баща си“ — отвърна Даря. „Да отиде в църква по-добре,“ — добави тя и се успокои.
След месец по телевизиите гръмна новина: „Дъщерята на известен банкер, Снежана, е задържана на летището с чуждо дете.“ Оказа се, че детето на Снежана било тежко болно и се нуждаело спешно от присадка на бъбрек. Най-подходящ донор можел да бъде само близък по кръв роднина, дете. Тя търсела извънбрачните деца на баща си. Даря не ѝ се поддала, затова Снежана намерила друга жена, родила от Игор, и предложила да закара детето ѝ „на море“. Точно преди да отлетят, някой се обадил, разкрил плана, така властите успели да спрат похищението. Снежана била арестувана, а собственото ѝ дете все пак намерило друг донор.
Като научи това, Даря се уплаши. „Колко зли хора има!“ — помисли си. — „Ами ако беше станало с нашите момчета…“
— Не се тревожи — успокояваше я Егор, — ти ме имаш. И аз съм баща на тези деца. Какъвто пример им давам, такива ще станат. Не е важна кръвта, а възпитанието и обичта.
— Ти си най-добрият татко за синовете ни — прошепна Даря, — и за дъщеричката ни Танюшка също.
Седяха пред къщата, а малката Таня играеше на тревата. Ваня и Паша се мъчеха да ремонтират стар велосипед, Ольга Василиевна в кухнята печеше любимите си палачинки. Ухаеше великолепно. Всеки момент щеше да ги викне. Беше толкова хубаво и спокойно. А горе в небето сякаш някой ги наблюдаваше незримо и бдеше над тях. Може би това беше Таня? Или бащата на Егор и майка му? Или просто Бог, който казва: „Тези хора достатъчно са изстрадали, заслужават да бъдат щастливи.“
Край
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: