Маша, пак ли са ти онези дни? Днес си просто непоносима! – заяви ѝ още сутринта съпругът ѝ Андрей

Маша, пак ли са ти онези дни? Днес си просто непоносима! – заяви ѝ още сутринта съпругът ѝ Андрей, когато тя се появи рано сутринта в кухнята и му вдигна скандал. Мивката беше пълна с мръсни съдове, масата – лепкава и покрита с трохи, трохи имаше и по пода. На котлона стояха празна тенджера от картофено пюре и празен тиган от кюфтета. Снощи, точно преди да си легне, Мария беше почистила кухнята и всичко беше идеално чисто.

Тенджерата и тиганът с останалата храна бяха прибрани в хладилника, а Мария беше предупредила всички да не ги пипат – това щеше да е обядът ѝ за работа. А сега – празна кутия от сладки, въпреки че вчера там още имаше бонбони и бисквити. Така тя дори не можеше да си изпие чая сутринта преди работа. И това се случваше почти всеки ден – натрупаното раздразнение искаше да избие, и ето че тя избухна.

– Като се прибера довечера, да не виждам нито дъщеря ти, нито приятеля ѝ в моя апартамент. Разбра ли ме?
– Какво толкова се палираш? Да не си полудяла? Къде да отидат? Какво са ти направили?
– Какво ли? Три месеца живеят в моя апартамент, никой от тях не работи, не плащат комунални услуги и изяждат всичките ми продукти! За тези три месеца нито веднъж не са купили дори парче хляб, а ядат тройно повече.

– Не съм длъжна да храня, поя и издържам дъщеря ти, а още по-малко – гаджето ѝ.
– Маша, ама къде да отидат? Къде да отидат? Нямат къде да идат.
– Как така нямат? Преди да дойдат при мен къде са живели?
– Ами да, тя живееше при майка си, ама там положението е тежко, казвал съм ти – болната ми майка, синът ми с жена си, а и Аня с мъжа си. Просто няма как да се поберат всички.
– Той дори не ѝ е мъж, вече втори партньор за тези три месеца. Не ми трябва такава жена в къщата. Нямат къде да отидат? Да си наемат жилище.
– Нямат пари.
– Тогава да отидат да заработят.
– Те не стоят без работа, разбери, активно търсят, и веднага щом намерят, ще си наемат жилище.
– Това вече не ме интересува. Единственото, което ме вълнува, е довечера да ги няма тук.

– Маша, какво ти става, да не ти е дошло? Защо днес си такава?
– Каква такава?
– Непоносима.
– Ах, аз ли съм непоносима? А между другото, ти кога ще започнеш работа? И теб те издържам, храня те, а не съм длъжна. И ти не внасяш и стотинка – дори за комуналните.
– Какво ти става днес? Остави ме на мира. Като намеря работа, тогава ще започна да плащам. Пък и това е твоето жилище, ти си плащай…
– А парите за храна откъде?
– Какви пари? Аз нищо не ям, като мишка съм. И да не ти е жал за една чиния супа за собствения ти мъж?
– Да, жал ми е! Писна ми.
– Търпи, скъпа, аз съм ти мъж, не съм чужд човек. Длъжна си да ме издържаш!

– Какво?! Събирай си парцалите и вън от дома ми!
– Ти съвсем си откачила. Няма да ходя никъде.
– Между другото, ти си само временно регистриран тук.
– И какво от това?
– Така че бързо ще те отпиша.
– Опитай само! Тогава веднага ще се разведа с теб.
– Ха, давай, и без това може и днес!

Мария се насочи към банята. Денят на работа ѝ обещаваше да бъде тежък, а сега и този скандал…

Тя беше уморена всяка сутрин да отива гладна на работа, без никакъв обяд. Нямаше време дори за кафе или столова. Така вече три месеца се хранеше по веднъж на ден – вечерта, ако успееше да купи продукти и да сготви нещо набързо.

На сутринта не оставаше нищо. Дъщерята на Андрей и приятелят ѝ стояха цяла нощ пред компютъра, ядяха, пиеха чай. Към сутринта хладилникът беше опразнен. Изчезваха всички запаси за нощта.

А никой не почистваше след себе си. Вечният безпорядък се бе превърнал в мрачно присъствие в дома. И когато сутрин Андрей се прибереше (той често се прибираше по различно време), безпорядъкът беше неизменна част. Навсякъде: във всички стаи, в кухнята, в банята, в тоалетната.

Никой освен нея не се грижеше за реда. Цялата ѝ заплата отиваше за храна. Омръзна ѝ.

А и самият Андрей не работеше вече почти година, откакто се събраха. Още не бяха минали и трийсет дни от брака им и той вече беше спрял да работи. Ето вече почти година лежи на неин гръб, като „активно“ търсел къде да прилага „професионалните си умения“.

В същото време обичаше да си похапва по-изискани ястия и непрекъснато натякваше на Мария, че готви прекалено просто. Искаше му се нещо гурме, но за такива глезотии просто нямаше пари.

Но къде бяха изчезнали нейните кърпи? Та тя изрично беше предупредила да не ги пипат…

Напълно изгубили срам!

Без да спира водата, Маша излезе от ваната и се запъти към стаята за кърпа. Погледът ѝ се спря върху затворената врата на кухнята. Шестото ѝ чувство ѝ подсказа да се приближи и да чуе какво става вътре.

– Вие съвсем се оляхте, нахалници! Не стига, че изядохте всичките ѝ запаси, но и не почиствате след себе си! Сега тя иска да ви няма тук.
– В смисъл да ни няма? Завинаги?
– Точно така. Тате, ти луд ли си? Нали каза, че си намерил жена, която ще издържа всички нас!
– Сега какво, трябва да си ходим ли?
– Ние никъде няма да ходим! Какви са тия глупости? Както сме живели досега, така и ще продължим.
– И между другото, тя дори не подозира, че Игор ти е син, и че Миша също ти беше син, и не знае, че сме толкова много. Че ти обеща на мама да намериш богата жена, която да ни издържа всички. И дори не е нужно да спиш с нея за това.
– Та аз и без това не спя с нея. Тя не ми харесва. За какво ми е? Напълно достатъчно е, че ѝ позволявам да ни издържа. Планът ясен ли е?
– Разбира се, тате.

Вратата рязко се отвори…

– Маша, ти какво, подслушваш тук? Събирайте си нещата и да ви няма оттук! Ясно ли е?
– Ти полудя ли?
– Или сега се събирате и напускате това място, или отиваме заедно в полицията и подавам жалба за измама и жестоко отношение.
– Ами опитай.
– Съмняваш се? Голяма грешка. Не си предвидил нещо.
– Какво?
– Брат ми Кирил е началник на районното полицейско управление.
– Да бе, да, повярвах ти.

Маша взе телефона и кърпата и се насочи към банята. Тя се обади на брат си и му разказа какво се случва в дома ѝ. Точно десет минути по-късно на вратата се почука. Кирил пристигна в полицейска униформа, и не беше сам.

Като видя Кирил в униформата на полковник, Андрей се вцепени и занемя. Двамата, които го придружаваха, показаха служебните си карти на Андрей.

– Получихме сигнал от гражданка Озолина за домашно насилие. Събирайте си нещата, тръгваме към управлението.
– Никакво насилие не е имало. Нали, скъпа?
– Как да не е имало? Имаше! Вече три месеца не мога да живея нормално в собствения си дом заради този човек и децата му. Заплашват ме, подиграват ми се.
– Не, не, не, Кирил, не е така. Ти ме познаваш.
– Оказва се, че не те познавам.
– Това беше просто семеен скандал, нищо сериозно. Всяко семейство се кара, не сме изключение.

– Така ли? Тогава – или сега си тръгвате, или всички заедно отиваме в управлението и там ще приемем жалбата на гражданка Озолина. Какво избирате?
– Добре, добре, всичко е ясно, не трябва полицейско. Ще си тръгнем.

За няколко минути тримата се събраха и напуснаха жилището на Мария.

– Ох, сестричке, казвах ти, че този човек не е такъв, за какъвто се представяше, а ти ми разправяше: „Добър е, добър е.“ Е, поне се отърва леко. Смени ключалките и бягай на работа.
– Благодаря ти, Кирил.
– Моля, хайде, момчета. Благодаря ви за помощта.
– Всичко е наред, Кирил Иванович, мина лесно.

– А аз просто мечтаех за истинско семейство. Исках да родя дете…

Няколко месеца по-късно Мария и Андрей официално се разведоха. Стремяйки се към финансова облага, Андрей предяви претенции за половината от собствеността, включително апартамента, в който живееха, твърдейки, че е допринесъл за семейния бюджет, макар и без официална работа.

Мария, осъзнавайки правата и задълженията си, се обърна за правна помощ. Адвокатите бързо установиха, че апартаментът е закупен преди сключването на брака и не представлява придобита по време на брака собственост. Благодарение на ясната и добре аргументирана юридическа позиция бе доказано, че по време на брака не е имало общо имущество.

В съда Мария представи документи, удостоверяващи, че апартаментът ѝ принадлежи отпреди да се запознае с Андрей. Освен това тя представи финансови документи, доказващи нейната финансова самостоятелност и липсата на значителен принос от страна на Андрей за придобиването или подобряването на имота. Съдията взе предвид всички факти и решението беше в полза на Мария.

Останал без основания за претенциите си, Андрей трябваше да се примири с резултата. Мария, освободена от негативното влияние на бившия си съпруг, можеше да започне нова глава от живота си. След развода тя реши да се фокусира върху собственото си благополучие и лично щастие.

Тя вложи енергията си в кариерно развитие, срещи с приятели и грижа за себе си. Но, както се казва, съдбата ѝ бе подготвила приятна изненада. На едно фирмено събитие тя се запозна с Александър – успешен предприемач с добро сърце и чудесно чувство за хумор.

Постепенно от колеги те станаха приятели, а Мария усети, че в него намира подкрепа и разбиране. Общите им интереси и ценности ги сближиха и между тях пламнаха чувства. Александър също беше преживял развод и знаеше какво означават трудните периоди.

Той беше готов да бъде опора за Мария, да подкрепя стремежа ѝ към успех и да уважава независимостта ѝ. Така, след известно време от запознанството им, двамата решиха да започнат сериозна връзка. Постепенно любовта им укрепна и Мария осъзна, че е намерила в Александър не само партньор, но и най-добър приятел.

Прекарваха много време заедно, споделяха радости и трудности, градяха общо бъдеще. В новите отношения Мария усети, че е открила своето щастие. Няколко години по-късно, когато и двамата бяха готови да преминат на следващ етап, Мария разбра, че е бременна.

Радостта от новия етап в живота им изпълни дома им със светлина и щастие. Раждането на малкото момченце се превърна във венец на любовта им и доказателство, че в живота винаги има място за ново начало и щастливи промени.