Лида беше скромно и некрасива момиче. Дори майка ѝ признаваше, че дъщеря ѝ няма късмет, природата я е ощетила откъм красота.
– С такава външност ще ти е трудно да се омъжиш – въздишаше баща ѝ.
Редки коси, голям нос, едри зъби, малка брадичка и проблемна кожа, склонна към възпаления. Въпреки външния си вид характерът на Лида беше спокоен, добър и отзивчив. Изглеждаше, че изобщо не се притеснява за външността си.
Но това беше само привидно. Лида прекрасно разбираше, че не е красива. Какво да прави?
– Нищо, дъще, не в красотата е щастието. За всеки човек Бог е създал половинка. И ти ще имаш любов и семейство. Най-важна е душата, а твоята е добра. Който я забележи, той ще те обикне – казваше майка ѝ.
Но трябваше някой да види душата ѝ, а на Лида никой не обръщаше внимание. Погледите просто се плъзгаха по нея. Момчетата предпочитаха красиви момичета с кукленски личица.
Лида избра за своя професия психологията. Тук красотата не е нужна, дори обратното – не разсейва и не пречи на откровеността. Лида печелеше хората с искреност, съчувствие и умението да изслушва. Скоро стана търсен психолог. Родителите ѝ помогнаха да си купи жилище.
И всичко вървеше добре, само личният ѝ живот не се получаваше. Един ден при нея дойде мъж, който доведе порасналата си дъщеря. Тя тежко преживяваше развода със съпруга си и имаше нужда от психологическа помощ. Симпатичната девойка по всичко личеше, че го прави като услуга на баща си, като дойде на сеанс. Но след два сеанса самата тя вече бързаше да отиде при Лида.
Баща ѝ дойде да благодари:
– Светочка се промени, оживя, повярва в себе си. Отдавна не съм я виждал такава. Усмихва се, пак проявява интерес към всичко. Всичко е благодарение на вас. Вие сте истинска вълшебница! – засипваше я той с комплименти. – Не ми отказвайте да вечеряме заедно. Аз отгледах Светочка сам. Жена ми ни изостави, замина с любовника си за Америка. Повече не се ожених. Страхувах се да не ѝ навредя. Много я глезех, признавам си. Сега тя порасна, а аз останах сам. Надявам се отново да се омъжи и да ме дари с внуци.
Така разказваше Михаил Сергеевич, бащата на Света, в ресторанта на вечеря.
– Изглеждате много добре и със сигурност ще срещнете подходяща жена. Вие обичате дъщеря си и разбирате женската природа – каза Лидочка.
– А вие? Дали бих могъл да ви заинтригувам? – изведнъж попита той.
Лида не знаеше какво да отговори. Не беше подготвена за такъв обрат и смутено наведе очи. Михаил го разтълкува по свой начин:
– Не си мислете, че не го приемам насериозно. На моята възраст няма време за дълги свалки. Много ми допадате. Осигурен съм, нищо няма да ви липсва. Не ви притискам, помислете – каза ѝ той на сбогуване.
Тя не отговори нищо, а при удобен случай разказа всичко на майка си.
– И няма какво да му мислиш – одобри майка ѝ.
– Но аз не го обичам – все пак се колебаеше Лида.
– Любовта минава. Мислиш ли, че аз и баща ти се обичаме така много след толкова години брак? Всичко сме видели през живота си. Няколко пъти стигахме дори до развод. Всичко беше и отмина. Двамата е по-лесно, отколкото сама.
Лида се замисли какво я чака напред. Самотна старост? Млади и красиви – не. Михаил Сергеевич беше приятен и сериозен мъж, макар и доста по-възрастен от нея. И тя се съгласи. Гримьорите се бяха потрудили и на сватбата Лида изглеждаше чудесно. Младоженецът се гордееше с младата и успяла булка.
Той се оказа добър съпруг. Отнасяше се с Лида нежно и с разбиране. Наричаше я „Лидушка“ и никога иначе. Живееха спокойно и уравновесено. Лида се връщаше от работа изморена и премръзнала, а съпругът ѝ вече ѝ носеше чаша топло мляко, завиваше краката ѝ с одеяло и я обгръщаше с грижа и ласка.
Какво повече да иска? Един ден при Лида дойде бивша съученичка – една от най-красивите в класа. Момчетата тичаха подире ѝ на талази. Родила две деца от различни съпрузи. Влюбила се, омъжила се за трети. А той я кореше за миналото ѝ, ревнуваше, не обичаше децата ѝ и живееше на неин гръб. Да го изгони? Но кой би я взел с две деца? Още повече че сега е бременна с трето. И не знае какво да прави. Така че външната красота не е гаранция за щастлив живот.
Лида нямаше от какво да се оплаква – съпругът ѝ я обичаше, трепереше над нея. Какво още е нужно за щастието? Деца? Да, Лида искаше деца, но я беше страх, че ще се родят също толкова неугледни като нея. А и не им се получаваше да имат деца.
И всичко щеше да е наред, ако три години по-късно Михаил Сергеевич не се разболя. Сърцето му и без това не беше добре, а сега откриха и онкологично заболяване. Лида, доколкото можеше, го подкрепяше и успокояваше. Но той не можеше и не искаше да се примири с диагнозата. Стана капризен и раздразнителен, особено когато го обземаха депресивни пристъпи.
Първо операция, после безкрайни курсове химиотерапия. Лида безропотно и търпеливо се грижеше за съпруга си. Дъщеря му Светлана понякога се вясваше. Обвиняваше Лида, че тя е виновна за всичко: „Ако не се беше оженил за теб, нямаше да се разболее. Ти го довърши, млада съпруго!“
Не идваше да помага, а да проверява как Лида се грижи за баща ѝ и как носи своя „семеен кръст“ във време на нещастие.
– Светочка, остави Лидушка на мира. Тя и без това прави всичко, което трябва. Не можем да се оплачем. А ти по-добре ела по-често и помогни – опитваше се баща ѝ да вразуми своята своенравна и разглезена дъщеря.
– Тъкмо ми се наредиха нещата. Не мога. Като се ожени за млада, да си гледа. Знаеше за какво се омъжва – отвръщаше Света и тръшваше вратата.
– Лидушка, прости ми, че се разболях в такъв момент. Обещах да се грижа за теб, а какво стана… Ти трябва да се грижиш за мен, а и работиш. Знам колко ти е тежко. Не ме прекъсвай, изслушай ме – каза той строго, когато тя се опита да възрази. – Купих ти билети, запазих хотел. Замини за Италия, почини си. Виждам, че си се уморила… Само очите ти останаха живи. Уговорих се със Света – тя ще те замества за това време. Само десет дни.
– Това е невъзможно. Няма да отида. Нека Света иде. Какво ще кажат хората? Мъжът болен, а жена му на почивка?
– Няма да отида – отсече Лида.
– Никой нищо няма да каже. На никого не му пука за нас, всеки си има проблеми. Аз те изпращам, не ти ме напускаш – настояваше Михаил Сергеевич.
– А ако ти се влоши? – беше последният ѝ довод.
– Дъщеря ми ще е тук, лекарите, линейката… По-зле от сега няма да ми стане – дори се усмихна той на шегата си.
Лида се дърпа два дни, после се съгласи. Наистина беше много уморена. Разбираше, че чувството ѝ за вина, задето младостта ѝ минава до болничното легло, натоварва още повече съпруга ѝ. Звънеше му по няколко пъти на ден, вслушваше се във всяка промяна в гласа и интонацията. Но той говореше спокойно и бодро, че всичко е наред, че скучае по нея и ѝ пожелава добър отдих. Тя знаеше, че не може да му е чак „наред“, но се правеше, че вярва. Разхождаше се, дишаше морски въздух, ядеше вкусна италианска паста.
Един ден в кафенето при нея се приближи млад симпатичен италианец. Предложи да ѝ покаже града, а после доста недвусмислено даде да се разбере, че иска да отиде с нея в хотела ѝ. Лида едва се отърва от него – отиде до тоалетната и избяга през задния изход. Излезе на тясна уличка и не знаеше накъде да върви. Спря такси и каза на шофьора хотела си.
– Рускиня ли сте? – попита таксиметровият шофьор.
Лида се зарадва, че може да говори на родния си език, без да се мъчи с английския. Шофьорът също се развълнува, че е попаднал на своя сънародничка. Разказа ѝ как е дошъл в Италия. Оплакваше се, че тукашните жени са различни, не като руските. Оженил се за една, тя го обрала, развели се. Повече не рискувал.
Закара Лида до хотела и, като се разделяха, ѝ предложи на другия ден да ѝ покаже града, да отидат до лозята, да опитат младо вино. Цял ден бяха заедно, а Лида се плашеше да си признае, че за първи път в живота си се е влюбила. Пренощува в малкото тясно жилище на Антонио – така се казваше той по италиански маниер. Времето мина неусетно. Антонио я закара на летището и дълго я уговаряше да зареже всичко и да остане с него. Лида разбираше, че това би убило съпруга ѝ. Антонио ѝ даде телефонния си номер и адреса си за случай, че тя все пак размисли и реши да се върне при него.
В самолета Лида без колебание и без съжаление хвърли адреса на Антонио. Не ѝ трябваха изкушения и съмнения.
У дома я чакаха съпругът ѝ и болногледачка. Света беше останала само един ден при болния си баща и след това наела жена, която да се грижи за него. С Михаил Сергеевич така и не успяха да имат деца. Лида не търсеше виновни. Така че когато ѝ се появи гадене и слабост, помисли, че се е разболяла или е хапнала нещо развалено. Съпругът ѝ се разтревожи и настоя да отиде на лекар.
Лида се върна от болницата в приповдигнато настроение. Каза, че е здрава. Но с всеки ден все повече разцъфтяваше. Михаил разбра или се досети. Той пръв поведе откровен разговор:
– Не те обвинявам. Радвам се за теб. Съжалявам само, че няма да мога да ти помогна да отгледаш сина.
– Защо си толкова сигурен, че ще е син? – зачуди се Лида.
– Жена ми изглеждаше зле, като носеше Светочка, а ти цялата грееш, разхубавила си се.
– Прости ми, но ти сам ме изпрати – опита се да се оправдае Лида.
– Затова не те обвинявам. Роди детето и го запиши на мое име. Мой син ще е, знай го – каза Михаил уверено.
Лида го прегърна и се разплака. И в този миг ѝ се струваше, че наистина го обича. Как да не обичаш такъв благороден и силен човек? Но състоянието му се влошаваше, той отслабваше с всеки изминал ден. Лида сякаш получи второ дихание. Въпреки бременността не се отдръпваше от него, из къщи се носеше като пеперуда и сякаш не чувстваше умора. Ако и да ѝ тежеше на съвестта, беше съвсем мъничко – само защото беше безумно, дори неприлично щастлива от очакването на дете.
Лида гледаше да приема възможно най-малко клиенти. Но не можеше съвсем да се откаже от работата. При съпруга ѝ оставаше болногледачката, която Света бе наела.
Един ден Лида усети някаква необяснима тревога. Вече мислеше да отмени приема.
– Иди, Лидушка, днес се чувствам добре – каза ѝ мъжът ѝ.
Лида му повярва. След сеансите побърза да се прибере… Пред блока видя линейка и веднага разбра, че е за него. Сърцето ѝ се сви от предчувствие за беда. Усети тежест в долната част на корема, а краката ѝ сякаш натежаха оловно. Едва се добра до апартамента. Болногледачката се втурна насреща ѝ, припряно ѝ говореше нещо. Лида не чуваше нищо, само шум в ушите. Съпругът ѝ лежеше в леглото – спокоен и дистанциран. Тя падна на колене пред него и зарида. Едва я отдръпнаха. Сложиха я на стол. Лекарите ѝ дадоха успокоително.
Когато откараха мъжа ѝ, Лида намери под възглавницата му писмо. „Лидушка…“ – и нататък не можеше да чете, защото сълзите ѝ пречеха. В писмото той отново ѝ напомняше, че не е виновна за нищо, че е постъпила правилно. Молеше я да запише детето на негово име. Според завещанието апартаментът и банковата сметка щяха да останат за нея. На Света бе оставил вилата и половината пари.
На погребението Света вдигна скандал. Обвиняваше Лида, че тя е виновна за смъртта на баща ѝ, че била забременяла от друг и той не го понесъл. Крещеше, че ще ѝ отнеме всичко чрез съда. Едва я успокоиха и я изведоха от гробището.
Три месеца по-късно Лида роди момче. За нейна радост то не приличаше на нея. Но не приличаше и на биологичния си баща. Сякаш природата изведнъж си бе спомнила колко немилостива е била към Лида навремето и щедро бе дарила сина ѝ с красота.
– Може би е от италианския въздух, от слънцето и прекрасната природа – казваше Лида на всички.
Може би италианският въздух е виновен, може би мимолетната ѝ влюбеност, а може би защото душата на Лида беше независтлива и незлоблива. С годините и самата тя се промени. Чертите на некрасивото ѝ някога лице се смекчиха. Синът стана нейната радост и щастие. А щастието, както е известно, разкрасява всяка жена.
Французите казват, че ако едно момиче е грозно, виновна е природата. Ако една жена е грозна, вината е нейна.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: