Когато седна до колегата си в аудиторията, докато имаше свободна минутка, Аркаша попита:
— Защо си толкова натъжен, Руслан? Нещо се е случило?
Онзи го погледна с празен поглед и отвърна:
— Семейни неприятности… Открих, че баща ми от години ме е лъгал. Съгласи се, че това е доста гадно откритие.
Аркадий остави раницата си настрани и промълви:
— Не бързай да съдиш баща си. Може да не е имал друг изход. Или пък е постъпил така, без да иска злото ти. Трудно е да отсъдиш кое е правилно и кое — не, без да знаеш всички обстоятелства. Първо се опитай да разбереш какви са причините, а след това прави изводи.
Руслан извади от джоба си детска снимка, на която баща му го изпращаше в първи клас, и недоволно измърмори:
— Още оттогава, от тези години, той ме лъже, не е само сега. И искам да разбера защо татко го е правил.
В аудиторията започнаха да влизат и другите студенти, така че разговорът им бе прекъснат. А едва след три часа, когато лекциите приключиха, двамата продължиха разговора в близкото кафене, където обичаха да пият вкусно кафе. Настаниха се на една масичка и подновиха дискусията.
— Знаеш, Аркаша, че аз нямам майка и съм отгледан от татко и баба. Още в ранна възраст започнах да го питам къде е мама. Все пак при всичките ми връстници има майка, а при мен — не.
Докато бях малък, татко ми разказваше, че мама тежко е боледувала и затова вече не е сред нас. Тогава не разбирах много, но беше някакво обяснение. Колкото повече растях, толкова по-настойчиво настоявах да отидем на гроба ѝ…
Татко се оправдаваше с неясни обяснения, докато накрая ми „призна“, че всъщност мама ни е изоставила. Просто си била тръгнала мълчешком. Естествено, аз му повярвах — баща ми беше непоклатим авторитет. Нямах и капка съмнение в думите му. Така си живях, у мен се беше насъбрала болка към мама, понякога исках да я намеря, но… баща ми само питаше „Защо ти е да я търсиш?“. И аз си казвах: „Наистина, защо?“.
Наскоро обаче у нас се бяха събрали роднини. Ние не се виждаме често, само два-три пъти годишно. Братовчед на татко, подпийнал, ме дръпна настрани и взе да ми разправя, че не зная истината, и че мама не ни е напуснала просто така. Че баща ми е пълен негодник и е постъпил гадно с нея, а мама била златен човек. Опитах се да го разпитам подробно, но той повече нищо не каза.
Аркадий бутна към него току-що донесената чашка с кафе:
— На, отпий, че гласът ти вече прегракна. Та значи излиза, че чуваш някакви думи от този роднина, но всъщност нищо кой знае колко конкретно, и вече мислиш, че баща ти те е лъгал? Чуй ме, Руслан: цялата тази история може да е просто пиянски брътвеж и клюки, нищо повече. Как изобщо може да вярваш на това?
Руслан отвори уста да отговори, но Аркадий не го остави:
— Не, чакай. Още не съм свършил. Твоят баща, Борис Николаевич, е много уважаван човек. Сам виждаш колко усилия и средства влага за твоето благо. Не знам защо изведнъж реши да повярваш на този роднина, който вероятно си отмъщава за нещо на баща ти.
Руслан се замисли: „Може би Аркаша е прав и аз напразно се съмнявам в баща ми?“. Но телефонът му звънна и прекъсна мислите.
— Да, здрасти, Марина… Разбира се, ще се видим на същото място.
Като погледна как лицето му се проясни, Аркадий се засмя лукаво:
— Аха, това ли е онази девойка, с която се запозна миналата седмица? Ама че хитруваш, Руслан, не ми представи новата си приятелка…
Забелязвайки напрегнатия му поглед, Аркадий добави:
— Спокойно, няма да ти я отмъкна. Просто в компания би било по-весело да се разхождаме.
Руслан само сви рамене:
— Някога друг път, но не и днес.
Аркадий смени темата:
— А какво ще кажеш за баща ти? Знае ли, че се срещаш с тази Марина?
Руслан се помрачи:
— Не, засега не знае, но скоро ще му кажа. Все пак сме заедно едва от седмица, а и в момента не искам да му споделям, докато не се изясни ситуацията.
Аркаша изпи кафето си и рече:
— Добре, приятелю, тръгвам си. Ако решиш да ме включиш в компанията ви, звънни.
Руслан му помаха, после си поръча още едно кафе и две пастички. Сега можеше спокойно да се отдаде на размисли какво да прави нататък. Дали баща му наистина го лъже толкова години? Той беше вярвал сляпо, че майка му ги е зарязала и е отишла някъде, а пък цялото им обкръжение така и не опроверга тази версия. А сега, когато вече е голям, някакъв чичо му казва, че… Леле, какво да прави?
Докато си блъскаше главата, се сети за баба си. Тя винаги се е отнасяла добре към него и едва ли ще му откаже искрен разговор. Първо обаче имаше среща с Марина, както бяха уговорили. Щом приключи с нея, ще отиде при баба. А ако и тя не помогне, ще отиде при онзи чичо и каквото ще да става — но ще изкопчи истината.
След 20 минути такси го откара в градския парк — тяхното любимо място за среща. Малко по-късно се появи и самата Марина, която завладяваше сърцето му. Тънката фигура се приближаваше към него.
„Колко е красива! Просто чудо на природата“ — помисли си Руслан. Леко запъхтяна, тя седна на пейка:
— Привет, Руслан! Всичко наред ли е?
Той повдигна вежди:
— Да, защо питаш?
Тя се усмихна:
— Не знам, така ми се стори — гласът ти звучеше някак тъжен.
Той не искаше да разказва за историята с баща му, тъй като сам не беше наясно с истината, пък и не искаше Марина да се тревожи за неговите семейни проблеми. Прегърна я през рамо и промълви:
— По-добре кажи ти как мина денят ти? Не се случи ли нещо ново?
Марина отговори с усмивка:
— При нас, в салона за красота, само клиентите могат да ни изненадат. Иначе нищо особено…
Руслан леко се намръщи:
— Да, клиентът винаги има право. Но защо реши да работиш там? Нали беше казвала, че имаш педагогическо образование? Знаеш, че учителите и възпитателите са доста търсени. И според мен те са по-полезни на обществото от… обикновен фризьор…
Марина прие думите му с доза хумор:
— Не възразявам, но представи си, че ти самият не си подстригвал косата си и тя е стигнала до петите. Какво ще правиш? Пак ще дойдеш при нас. А иначе го правя, защото обичам работата си — виждам я като творчество, изкуство, което помага на хората.
През цялото време Руслан едва се сдържаше да не сподели семейния си проблем, но предпочете да не ѝ товари ума. Те станаха от пейката и тръгнаха по алеята. Забелязвайки павилиони за сладолед, Руслан предложи да хапнат, а след това да се поразходят. Марина се съгласи, и ето че след няколко минути двамата си хапваха шоколадов сладолед, наблюдавайки плуващите патици в езерцето.
Нищо не е по-хубаво от това да се разхождаш в топъл ден с някой, когото смяташ за своя половинка. Макар че се познават отскоро, любовната искра беше припламнала. Докато ядяха сладолед, стигнаха другия край на парка.
Поглеждайки часовника, Марина тревожно възкликна:
— Олеле, изобщо забравих, че трябва да се прибера — очаквам гости у дома, сигурно ще се обидят, ако ме няма. Ще ме изпратиш ли до автобусната спирка?
Руслан се съгласи, така или иначе и той имаше важна работа — да посети баба си. Тя беше единственият човек, който можеше да разсее или потвърди съмненията му. А ако се окаже, че и тя не знае нищо, остава да догони онзи чичо и да измъкне истината.
Само след десетина минути автобусът дойде, Марина целуна Руслан по бузата и се качи. Помаха му през прозорчето, а след малко той виждаше само гърба ѝ, докато автобусът не се изгуби в далечината.
Купи по пътя любимите на баба му бонбони, качи се до третия етаж и предпазливо почука. Чу се шумолене на пантофи.
— Идвам, идвам, сега отварям…
Щом го видя, възрастната жена се стъписа:
— О, Русланчо, не съм те очаквала. Хайде влизай, недей да стоиш на прага. Направо на кухнята, включи чайника.
Докато тя затвореше вратата, той вече бе налял запарка в чашките и включил електрическия чайник. Като седнаха един срещу друг на малката маса, Татяна Семьоновна го изгледа предпазливо:
— Как си, Русланчо? Рядко идваш ей тъй посред седмица…
Той нервно прокара ръка през косата си:
— Знаеш, бабо, нещо ме яде отвътре. Питах татко, а той отказва да ми даде отговор или се прави, че не знае.
Баба му промърмори:
— Тогава едва ли мога да ти помогна, ако Боря (Борис) не е в течение.
Руслан сякаш бе предвидил този отговор:
— Убеден съм, че не е толкова просто с изчезването на мама. Един чичо (братовчед на татко) ми го каза. Макар да не получих подробности, си мисля, че ти знаеш нещо. Стига да не искаш да лъжеш собствения си внук.
Татяна дори подскочи, сякаш уличена в нещо:
— О, не, Русланчо, почти нищо не зная… А и Боря сигурно вече ти е обяснил.
Той, разбира се, беше готов за това извинение, затова промени подхода:
— В такъв случай аз сам ще я открия, независимо от всичко. И ако успея, най-накрая ще науча истината.
Баба му стана от масата, отиде в стаята и се върна с една снимка, оставяйки я пред него:
— Това е всичко, което остана от майка ти. Всъщност тя не си тръгна доброволно, Боря я принуди да напусне. Извини ме, че криех досега, но сякаш вече няма смисъл да пазя тайна…
После му разказа, че когато татко му (Борис) започнал връзката си с мама, бил обикновен работник. Постепенно, с нейна помощ, се издигнал, намерил връзки, заел добра длъжност, а колкото повече печелел, толкова по-зле се държал с жена си. Вкъщи нямало ден без скандали. Тихата, скромна Елена, очевидно, не удовлетворявала повече Борис. А към самия Руслан той си останал много привързан.
В края на краищата Борис буквално изгонил Елена. Развели се светкавично, оставили я без пари и без покрив, а най-страшното — без сина ѝ. Съдът дал детето на бащата, и още я заплашили, че ако се опита да се доближи до сина си, ще я затворят в психиатрия. Тогава Руслан бил само на 3 годинки, не помнел нищо.
Гледайки я, Руслан прошепна:
— Поне вече знам името ѝ и как изглежда…
Изпи чая, благодари на баба си и си тръгна. Навън извади фотографията. „Трябва да помоля Аркаша за помощ. Но първо ще говоря с татко очи в очи. Защото се оказа, че чичото е казал истината, а татко наистина ме е лъгал…“
В душата му бушуваха чувства, сякаш всичко познато рухна: баща му се оказа негодник, а мама, която Руслан цял живот обвиняваше, била жертва. По пътя към дома — отново пеша, за да си избистри главата.
Погълнат от тези тъжни мисли, минавайки край един магазин, Руслан с крайчеца на окото видя възрастна жена, облегната на стената. Тя мъчително дишаше, опитваше се да повика минувачите за помощ, но болката в гърдите ѝ не ѝ позволяваше дори да извика. Руслан едва успя да я хване за ръкава.
— Какво ви е?
— Таблетките… в черната ми чанта… страничното джобче… — с мъка прошепна старицата.
Младежът бързо откри лекарството и ѝ подаде таблетка, после предложи да се преместят на пейката:
— Нека ви помогна, не бързайте, поемете въздух, изглеждате ужасно пребледняла. Да извикам ли линейка?
Тя поклати глава:
— Не трябва, синко, сега ще ми мине. Благодаря ти, че се спря. Тръгнах на гости, напълних торбите с гостинци… Уморих се, та сърцето не издържа. Синко, ако не бързаш, би ли ме придружил, а после сама ще продължа…
Руслан взе тежките ѝ торби:
— Добре, но ще ви изпратя чак до самия ви блок, да не стане нещо. Между другото, защо не се обадихте да ви посрещнат?
Тя потърси по джобовете:
— Щях да се обадя, но паметта ми вече не е същата, а и телефона май го оставих вкъщи…
Руслан поиска да позвъни от своя телефон, но бабата го спря:
— Не, нека стане изненада.
Момчето кимна и продължи напред, с торби в едната ръка, като придържаше жената с другата. Почти не говореха, от време на време той я питаше дали се чувства по-добре. Изневиделица тя спря и го изгледа право в очите:
— Нещо те мъчи. Виждам те сякаш през рентген, душата ти е натежала.
Руслан за миг замълча, но накрая отвърна:
— Да, права сте. Искам да намеря майка си. Изчезна преди двайсет години. Татко ми каза, че ни е изоставила, но имам сериозни съмнения…
Старицата въздъхна:
— Ако е писано, ще я срещнеш. И може би още съвсем скоро…
После тя показа с ръка някакъв блок и каза:
— Ето го и моят дом, синко. А ти се тревожеше, че няма да стигна. За семейството си мога да стигна до край света. Искаш ли да влезеш? Все пак ми помогна — ще е грехота да не те почерпя с чай.
Руслан леко се поколеба, но се съгласи:
— Само за малко, че имам среща с баща си.
Старицата го погледна отново и се усмихна:
— Ще опиташ от нашия вкусен чай, мигом ще ти олекне на душата, и няма да се сърдиш на баща си, това ти го обещавам!
Качиха се на втория етаж, тя натисна звънеца и зачакаха да им отворят. Но щом се открехна вратата, Руслан веднага се вцепени…
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: