Олеся трудно слезе от подножката на автобуса. Ето я, в града, откъдето е родом Андрей.
През цялото пътуване тихомълком бършеше сълзи. Животът ѝ приключи заедно с този на Андрей. Но след два месеца при нея щеше да се появи дъщеричка — нейна и на Андрей. Само това я спираше от последната крачка.
Те се запознаха две години след като Олеся напусна стените на дома за сираци. Момичето учеше в техникум и ходеше на нощни смени във фабрика. Разбира се, така не биваше да се прави, но понякога много се налага. Андрей дойде при тях във фабриката да монтира ново оборудване. Олеся знаеше, че някакъв богаташ е изкупил фабриката и на нея всичко се модернизира. Хората уж се радваха на промените, понеже е опасно да се работи на старите машини, но същевременно се притесняваха: „Нова метла“, както се казва. И Олеся се притесняваше.
Един ден Андрей остана на нощна смяна — трябваше да види как върви настройката на машините. Местните техници все още не се бяха ориентирали във всичко, а той провеждаше нещо като обучение. За опитен „подопитен“ се оказа машината на Олеся. След като всичко бе настроено, Андрей още няколко пъти се приближаваше до момичето, карайки я да се чувства адски неловко. Но към края на смяната той изчезна. Честно казано, Олеся въздъхна с облекчение.
Някак странно реагираше на този млад мъж. След смяната тя изскочи навън. Сега ще се прибере у дома и ще си почине. Днес няма занимания в техникума, значи дългоочаквана почивка.
— Момиче! Момиче! Олесия!
Тя се спря. До нея бавно се движеше кола.
— На мен ли говорите?
В колата седеше Андрей.
— Разбира се, че на вас. Качвайте се, ще ви закарам.
Олесия се намръщи.
— Може би не сме в една посока?
Той се засмя:
— Уверявам ви, че такова нещо просто не може да има.
Олесия и до днес не би могла да каже защо се качи в колата на един, по същество, непознат човек. Те се возиха до обяд. На Олесия вече никак не ѝ се спеше, а вечерта, когато отвори очи и надзърна през прозореца, видя познатата кола. Андрей спеше вътре, а на коленете му лежеше огромен букет.
Оттогава почти не се разделяха. След три месеца Олеся забременя. Андрей ѝ предложи брак: „Щом приключа тук, веднага заминаваме в моя град. Ще те запозная с мама и брат ми — страхотни са.“
„Не, първо трябва да им кажеш за нас. Представям си, пристигаме изневиделица: „Ето ви моята годеница, и то бременна…“
„Глупости!“
„Не е глупост. Олеся нацупваше устни, а той накрая ѝ угаждаше.“
Всъщност тя добре знаеше как в нормалните, а още повече — в заможните семейства се отнасят към момичета от домове за сираци. Много ѝ се искаше „първата вълна“ да мине без нея. „Нека Андрей ме смята за страхливка, няма значение.“
Той замина преди три месеца. Тя чакаше. Чакаше така, сякаш не ѝ достигаше въздух без него. Но Андрей изчезна — не се обаждаше, не идваше. Всички наоколо говореха с един глас, че я е изоставил, но Олеся не вярваше.
Два месеца по-късно, когато сълзи вече не бяха останали, тя, докато оформяше някакви документи в счетоводството, случайно дочу, че онзи сътрудник, който идвал да монтира оборудване, е загинал. На Олесия ѝ причерня. После всичко ѝ се губи. Свестява се в кабинета на главната счетоводителка — възрастна жена я гледаше със съчувствие.
— Ти ли си момичето, с което той се срещаше?
— Да… — Олеся се настани. — Моля, разкажете ми.
Тя се разплака.
— Какво да ти кажа? — въздъхна жената. — Нелепа случайност. Вече се беше прибрал вкъщи, слязъл от колата, и някакви изверги го нападнали. Трима били. Чух, че вече ги заловили, ама той… него вече го няма.
Олесия седеше навела глава, мислите ѝ бяха празни, само някаква ужасна болка в гърдите. Най-накрая успя да вдигне очи:
— Знаете ли къде е погребан?
— Да, бях на погребението от името на фабриката. Сега ще ти кажа и дори ще ти начертая как да намериш гроба. Няма ли да отидеш при роднините?
Олесия поклати глава:
— Не знам. Май няма смисъл. Защо?
Жената пак въздъхна и взе лист хартия.
Олесия крачеше бавно из гробището. Заваля ситен дъждец. Беше смъртно уморена, но упорито напредваше към мястото, където я чакаше Андрей. Бе сигурна, че той я чака. Че имат да си говорят, да си простят. Нали само заради нея той замина да „подготви“ роднините за срещата с нея… Тя мислеше само за това.
Дъждът се засили, Олеся усети как я обзема треперене. Сигурно ще настине, но не ѝ пукаше. Най-накрая видя онова, което търсеше. Както каза счетоводителката, не можеше да се сбърка — гробът беше сравнително „пресен“ и потънал в цветя. А отстрани се извисяваше старинна гробница — или склеп. Навярно там някога бяха погребани предците на Андрей, но отдавна никой не се грижеше за такива фамилни гробници, само я поддържаха да не се срути. На големия кръст висеше снимка на Андрей…
— Здравей, любими. Ето ни най-после… —
Олесия безсилно се строполи на колене пред гроба и зарида.
Не ѝ беше ясно колко време е плакала. Като се освести, усети, че е съвсем отпаднала. Трепереше от студ. И се оказа гладна, но не осъзнаваше, че може да ѝ прилошее.
— Трябва да отида, да намеря някакъв хотел…
Младата жена посегна да търси телефона си по джобовете, но не го откри. Въздъхна, затвори очи… силите ѝ бяха изцедени. Изведнъж над нея нещо „се скъса“ с гръм. И ако досега валеше като тих дъждец, сега рукна порой. Тя се затича към вратата на склепа, дръпна я и тя изскърца — оказа се отключена.
— Извинете ме… Простете, ще се сгрея само малко… —
Седна на земята, остави вратата притворена, та да влиза поне малко светлина, защото мястото беше зловещо. В тишината нещо завибрира, издавайки особен звук. Олеся се сепна и уплашено се огледа. На пода се въртеше луксозен, явно скъп телефон. Тя го взе в ръце.
В ума ѝ изплуваха някакви истории от телевизията, където покойници звънят „на онзи свят“…
— Ало? —
Гласът ѝ прозвуча дрезгаво, тя самата се стресна.
Мълчание оттатък…
— Ало?
— Здравейте, това е моят телефон. Изгубих го някъде вчера…
— Да, тъкмо го намерих…
— Къде сте? Ще ми го върнете ли? Ще платя, там имам важна информация…
— На… гробището съм…
— На гробището? По дяволите, аз бях там вчера, правих замервания, оставих си телефона на вратата… А вие къде точно се намирате?
— В някакъв… склеп? Вътре съм.
— Вътре в склепа?
— Да… много ми е студено, лошо ми е…
Олесия изпусна телефона и притвори очи.
Някой силно я раздруса:
— Момиче, момиче, събудете се!
Тя с мъка ги отвори:
— Андрюша, ти жив ли си? Знаех си, че е станала грешка…
Но мъжът, коленичил пред нея, вече не беше Андрей, каза строго:
— Вие Олеся ли сте?
Тя паникьосано закима:
— Андрей… Той беше тук…
Мъжът рязко я изправи:
— Може ли да ходите? — и тогава забеляза, че Олеся е бременна. — Мамка му…
Олесия се свлече, трепереше толкова, че Дмитрий се изплаши. Той не допускаше, че онази „Олеся“, за която брат му толкова е говорил на връщане у дома, съществува наистина. Или по-точно — не вярваше, че е било кой знае колко сериозно, понеже Андрей беше влюбчив… А ето че се оказва, че Олеся е тук и бременна, и е дошла на гроба му.
Дима я взе на ръце и я занесе до колата. Щом я настани вътре, взе телефона:
— Мамо, тук, на Андреевия гроб, намерих приятелката му. Оказва се, че не е шега. А тя е… бременна.
— Бременна? От Андрей?
— Изглежда…
— Тогава я води тук веднага, трябва да разбера всичко.
— Мамо, тя е в несвяст, измръзнала, болна.
— Заведи я в клиниката при Сергей Сергеевич. Ще му се обадя, и аз ще дойда.
Нина Николаевна винаги е била жена с желязна воля. И как не, след като рано се овдовя, оставяйки се с един разорен бизнес и двама сина? Много жени щяха да плачат непрестанно, но тя се хвърли в битка за бъдещето на синовете си. Да, разбира се, че страдаше и плачеше, но по нощите, незабелязано. Смъртта на Андрей я пречупи, но пък в бизнеса ѝ помагаше Дима, та можеше да забави темпото. Но характерът ѝ бе кален, и тя го понесе. Изглеждаше, че е остаряла с 10 години, но каменно се държеше.
Олесия я откараха веднага в болничното отделение. Дима зачака майка си. Странно беше… Той толкова пъти бе слушал Андрей да възхвалява една или друга девойка, че не бе приел на сериозно приказките му и този път. Но ето — оказа се истина. Този път в думите на Андрей имало нежност, а не голи хвалби. Дима тогава го бе предупредил да кара внимателно, а Андрей обеща. И… след това нямаше повече разговори…
Нина Николаевна пристигна заобиколена от медицински сестри. Дима дори се усмихна. Майка му умееше да се появи така, че всеки наоколо да чувства властта ѝ.
— Къде е Сергей?
— Тук съм, Ниночка… — притича мъж в бяла престилка.
Дима знаеше, че Сергей Сергеевич цял живот обичаше майка му и го беше жал за добрия човек.
— Така… Има ли силно измръзване?
— Не, само нервен срив. Мисля, че ще се оправи…
— Сережа…
— Да, Ниночка.
— Тя е бременна. Виждал ли си нещо притеснително?
— Доколкото виждам — здрава, не пие, не пуши.
Нина се обърна към Дима и доктора:
— Можем ли да влезем при нея? Поне за малко.
Олесия гледаше трескаво към посетителите.
— Здравейте, аз съм майката на Андрей…
Момичето се усмихна отслабнало:
— Много си приличате… Моля, не си мислете нищо, аз не идвах при вас, нищо не искам. Просто исках да се сбогувам с Андрюша…
Нина се отпусна в стол, Дима застана до нея.
— Разкажете ми за вас двамата с моя син.
Когато Олесия свърши разказа си, Нина стана, разходи се из болничната стая и накрая се обърна към нея:
— Кажете ми, защо не заминахте с него? Така щеше да е нормално.
— Понеже съм от детски дом — твърде много пъти съм виждала как хората вярват, че децата от домовете са болнави и престъпни. Страхувах се от тяхното отношение. Ами ако… Исках първите реакции да отминат без мене. И без това Андрей не би ме подвел, но…
Нина въздъхна:
— Глупости. Аз нямам такива предразсъдъци. Просто не си попадала на подходящи хора. Почивай си. Ще дойда утре, ще ти донеса нужните неща…
— Не, не бива. Аз имам багаж в гардероба на автогарата… Само че телефонът… го загубих…
Взеха ѝ нещата от гардероба. Нина ги разгледа.
— Дима, прости, но трябва да видим какво има в багажа ѝ… —
— Да, мамо, разбирам.
Тя отвори една папка с документи. „Чудесно, има си обменна карта — т.е. е сериозна и грижовна…“ И видя дребен плик с бележки и снимки. Бяха фотографии на Олесия и Андрей, такива, каквито Нина не бе виждала. Андрей явно е бил наистина щастлив… С очи, пълни със сълзи, Нина каза:
— Трябва да осигуря на това момиче всичко, за да отгледа детето си.
— Да, мамо, трябва…
…Две години по-късно:
— Каринка, ела тук! — Нина клекна, опитвайки се да прегърне внучката си. Момиченцето затича с всички сили към нея. Нина я вдигна и завъртя:
— Моята принцеса!
До тях се усмихваше Олесия. Живееше почти в центъра на града. Имаше добра бавачка, а Олеся изучаваше право.
— Олесь, трябва да поговорим — рече Нина.
Олесия се напрегна. Нина никога не ѝ беше казала лоша дума, но Олеся все още се страхуваше от нея…
— Да, Нина Николаевна? —
— Един въпрос: до кога ще се мъчите и двамата? Дима се е стопил от притеснения, не спи, не яде. И ти си някак все умислена и с кръгове под очите… Нещо не разбирам: вече не е позволено на хората да са щастливи?
Олесия почервеня.
— Струва ви се…?
— Олесь, ти не си на 15, нито аз съм на 16. Хайде да говорим като зрели жени. Какво има? Не обичаш ли Дима?
— Обичам…
— А той обича теб. Но?
Олесия вдигна очи:
— Андрей… не мога…
Нина рязко прекъсна:
— Андрей го няма. Той никога няма да се върне. Благодарна съм ти, че го направи щастлив, но живият трябва да живее. Помисли над думите ми.
Нина Николаевна си тръгна, а Олеся взе телефона, загледа го дълго, после отвори контакт „Дима“ и написа:
„Съгласна съм.“
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: