Тамара Ивановна вървеше бавно покрай рафтовете на огромна верига супермаркети и разглеждаше рафтовете с разноцветни опаковки

Тамара Ивановна вървеше бавно покрай рафтовете на огромна верига супермаркети и разглеждаше рафтовете с разноцветни опаковки. Тя идваше тук всеки ден, като на работа. Не, не й трябваха много хранителни продукти, за да изхранва голямото си семейство.

Тя изобщо нямаше семейство. Ето защо всяка вечер старицата бягаше от непоносимата самота на малкия си двустаен апартамент в изпълнената със светлина търговска зала. През топлия сезон беше по-лесно.

Спасяваше я седенето на пейка с клюкарите от двора. Но зимата не оставяше избор, а Тамара Ивановна обичаше екскурзиите до новия супермаркет. Той беше претъпкан, миришеше на вкусно кафе и в него звучеше приглушена музика.

И всички тези продукти в ярко оцветени опаковки, напомнящи детски играчки, радваха сърцето ѝ и я караха да се усмихва. Старицата завъртя в ръцете си бурканче с ягодово кисело мляко, примижа, опитвайки се да прочете името и състава, и го върна на рафта. С оскъдната си пенсия не можеше да си позволи такова кисело мляко.

Но не ѝ беше забранено да го погледне. Гледайки изобилието, царящо по рафтовете, тя се върна мислено в онези далечни времена, когато храната трябваше да се набавя. Спомни си за дългите опашки към щандовете, зад които се редяха свирепи продавачки, назначени на дефицит.

Помнеше дебелата сива, почти картонена хартия, в която бяха опаковани покупките. И се усмихна на мислите си. Беше хубаво време.

Тогава беше отгледала дъщеря. И за да ѝ угоди, Тамара Ивановна беше готова да застане на всяка опашка. Мислите за дъщеря ѝ накараха сърцето ѝ да бие по-силно.

Жената се спря до един нисък хладилник със замразена риба. Тя се облегна тежко на него с ръка. В съзнанието ѝ се появи засмяното лице на нейната Ирочка с кичур къдрава червена коса, огромни сиви очи, разпръснати лунички по носа и весели ямички по бузите.

Беше красиво момиче, помисли си тя с тъга и под неодобрителния поглед на продавачката се запъти към щанда с хлебни изделия. Ирочка е единствената ѝ радост в живота. Израснала е като светло момиче.

Рано разбра, че работата не е за нея, защото за красив живот не се печели. Затова се свързала с един съквартирант, който се занимавал със сурогатно майчинство. Тамара Ивановна ѝ казала, че това няма да ѝ донесе нищо добро.

Но кой слуша майки на двайсет години? Ако баща ѝ беше жив, тогава щеше да е различно. И така? Как се осмелиха мошениците да въвлекат в тази афера едно момиче-перверзник? Жената не го осъзнаваше. Всичко ще бъде наред – засмя се Ирочка, като погали закръгленото си коремче.

А майка ѝ поклати тъжно глава. Как ще предадеш детето? Ти си на девет месеца. То си е твое.

То си е твое. А Ирочка просто я махна с ръка. Сега си мисля, че това не е дете, а добри пари.

Тя помага. А после Ирочка родила трудно и не могли да я спасят. В интерес на истината, не се стараеха много.

Дъщеря ѝ почина три дни след раждането на бебето от остър перитонит. Роденото момиченце веднага било дадено на родителите си. Разбира се, на Тамара Ивановна не били изплатени парите.

Не с нея са се занимавали. Не с нея и със селището. Когато погребала дъщеря си, тя станала сираче.

Нямала никакви роднини. Сякаш беше попаднала в празна тресавищна стая. И предпочиташе да не излиза от нея.

Така й беше по-лесно. И сега се лута отчаяно към отдела за хляб. Трябваше да купи нещо.

За да не си помислят, че е дошла на разходка. Тя си взе един хляб „Бородински“. Бръкна за няколко дребни монети в джоба си и се насочи към касата.

Беше се забавлявала достатъчно за един ден. Можеше да се прибере у дома. Отброи предварително необходимата сума, даде я на касиерката без дребни, а останалото стисна в юмрука си.

Сега щеше да излезе през стъклените врати към паркинга и да я види. Старата дама се разтревожи. Тамара Ивановна забеляза тази млада просякиня още на втория ден след отварянето на супермаркета.

Почти преди месец. Тогава тя направи първата си екскурзия и забеляза всичко около себе си. Защо просякът привлече вниманието на възрастната жена, не беше ясно и на самата нея.

Може би това беше поразителната ѝ младост и трагичната неподвижност на позата ѝ. А може би фактът, че тя държеше бебето толкова нежно и здраво. Как се беше свлякла толкова ниско? Не приличаше на пияница, помисли си старицата, докато се приближаваше към познатата фигура.

Пусна приготвената дребна сума в стоящия до нея буркан и се обърна към момичето. Дъще, не те ли е срам да поискаш милостиня? Ръцете и краката ти са непокътнати. Защо не работиш? Младата жена се намръщила жално, като видяла как няколко минувачи бързат да минат покрай нея, без да могат да я приближат заради бабата, блокирала пътя.

Бабо, благодаря ти за стотинката, но продължавай по пътя си. Трябва да събера още, иначе ще имам неприятности. Старицата поклати тъжно глава и побърза да си тръгне.

Тя не искаше да бъде досадна и да чете морал. Решила да помогне и помогнала, както можела. На никого не му пукаше.

Нито полицията, нито органите за закрила на детето. Всички бяха толкова свикнали с просяците, че никой не им обръщаше внимание. По целия път към дома старицата не можела да изхвърли от ума си просяка с детето.

Сивите очи на младата жена й се сториха странно познати. И гласът ѝ също. Определено беше чувала тези интонации някъде преди.

Но къде? Тамара Ивановна се мъчеше да си спомни, напрягайки паметта си. Като затръшна входната врата зад себе си, тя свали ниските си, топли ботуши. Запали светлината и отиде в кухнята с хляба.

Петнайсет минути по-късно отпиваше горещ сладък чай от любимата си чаша и закусваше парче бородински хляб с тънко парче колбас. И тя е гладна там, в този студ, помисли си с тъга старицата. Що за живот е това? Не искам да замразявам бебето…

Тя погледна през прозореца, опитвайки се да види фигурата на млада жена, която се виждаше от кухнята. И замръзна от ужас. Двама мъже с неугледен външен вид бутаха момичето в колата доста грубо.

Старата жена се втурна към телефона, за да се обади в полицията. Но и тя замръзна. За да не се влошат още повече нещата.

Върна се до прозореца. Но районът пред магазина вече беше празен. Решила да изчака до сутринта.

В края на краищата така или иначе не можеше да види регистрационния номер на колата от това разстояние. Тамара Ивановна се мяташе и въртеше цяла нощ. Все си мислеше дали всичко е наред с момичето и детето.

А на сутринта сънува странен сън. Дъщеря ѝ, Ирочка, стоеше на вратата на супермаркета с бебе на ръце. Посиняла от студ, дъщеря ѝ притискала мъничкото телце плътно до гърдите си.

Като ги видя, Тамара Ивановна се втурна с прегръдки, искаше да я покрие, да я стопли. Но премръзналата Ира не реагираше. „Не ми е студено, мамо! Вземете я!“ Старата жена взе детето от ръцете на дъщеря си и отдръпна ъгъла на топлото одеяло, покриващо лицето ѝ.

Оттам към нея погледна голяма кукла с позната висулка на врата. Старицата изпищя и се събуди. Тя огледа стаята.

Спря погледа си на часовника, окачен на отсрещната стена. „О, днес съм спала! Вече е девет часа!“ Момичето и бебето бяха на първоначалното си място вдясно от вратата на супермаркета. „Всичко е наред“, издиша старата жена и се прекръсти широко.

Беше навечерието на Нова година. Навън бушуваше сериозен студ. Момичето беше стояло повече от час.

До вечерта ще измръзне – уплаши се Тамара Ивановна. Тя извади хляб, бързо направи сандвичи с колбас, наля малък термос сладък чай и отиде да се облече. Когато видя старата жена да бърза към нея, просякинята явно се изнерви.

Тя покри синината на слепоочието си с топла кърпичка. Отблъсна торбичката със сандвичи, която ѝ беше подала. „Какво правиш, бабо? Днес няма да получа достатъчно пари!“ – извика тя.

„Ще ме изгонят от мазето. Къде ще отида с него?“ – Тя кимна към плика с детето, който се движеше в ръцете ѝ. Но старата жена нямаше намерение да се откаже.

Със сила тя измъкнала бебето от ръцете на просякинята. „Яж – казах аз. Аз съм стара, съжалявам и аз.

Те ще ти сервират, не се притеснявай!“ Момичето се усмихна с едно око и взе сандвичите. Седна на една пейка малко по-далеч и се нахвърли върху храната. Натъпка хляба в устата си и преглътна почти без да дъвче.

Задушаваше се и кашляше тревожно, гледайки детето, което крещеше в чуждите ръце. Бързо напъха последното парче в устата си и го заля с чай. Отърсвайки се от трохите, тя побърза да отиде при старата жена.

„Благодаря ви. Сега ще стигнем до седем, а после ще ни отведат“. Тамара Ивановна погледна подозрително просяка.

„А как е малката?“ Момичето кимна към вратата. „Позволиха ми да я нахраня в женската тоалетна. А когато ми стане студено, се сгрявам в пазарната зала.

Всичко е уредено, не се притеснявай.“ През останалата част от деня старата жена ходеше до прозореца и тревожно гледаше термометъра, който висеше зад прозореца. Студът ставаше все по-силен.

Към пет часа вечерта тя си наля буркан с варен борш и отиде до супермаркета за ежедневната си екскурзия. Минавайки покрай едно младо момиче, тя сложи лакомството в краката му, подхвърли в буркана предварително подготвени дребни пари, намигна заговорнически и побърза да влезе в спасителната топлина на търговската зала. Този път нямаше да се задържи дълго.

Трябваше да купи наденички и кисели краставички за традиционната новогодишна маслинка. „Разбира се, шикозна празнична трапеза няма да се получи, пенсията не е достатъчна“, помисли си Тамара Ивановна. „Но пък и няма да се наложи да седим с празна чиния“.

Малко по малко тя вече беше събрала в хладилника всичко необходимо за скромно празненство. Излизайки от магазина, възрастната жена не видя просяка на предишното му място. Липсвала и кутия боршһттр://….

„Сигурно яде някъде“, помислила си старицата, усмихнала се и побързала да се прибере в къщи. Сега тя ще нареже закуски, ще сложи шарана във фурната да се пече и ще сложи масата. Ами ако някой от възрастните съседи реши да я посети? Наближаваше десет часа, когато Тамара Ивановна отново погледна през прозореца и се стресна, придърпвайки се по-силно.

Искаше й се да се увери, че момичето вече се е прибрало у дома на топло. Поглеждайки към веселите лампички на коледната елха, които светеха пред търговския център, тя замръзна. На пейката, под ярко осветения фенер, седеше позната фигура.

Съдейки по треперещите рамене, тя плачеше горчиво. Жената забързано обиколи къщата. Празникът започва след два часа, а мъжът замръзва под прозорците.

Преметна топъл шал през раменете си и тъй като беше с домашните си чехли, изтича надолу по стълбите, спря до просяка, поемайки си дъх. „Защо си още тук?“ Опитвайки се да успокои гърмящото си сърце, тя се сгуши до него. Момичето вдигна обляното си в сълзи лице.

„Нямам къде другаде да отида“, каза тя скръбно. „Баба.“ В очите на момичето проблесна надежда.

„Погрижи се за него, моля те.“ Тя пъхна изтощено крещящия вързоп в ръцете на възрастната жена, смъкна се от пейката и бавно закрачи към магистралата. Умът на Тамара Ивановна се замъгли.

Намеренията на младата жена се превърнаха в предел на мечтите. „Не така протича един щастлив живот“. Ставайки тежко, тя се втурна след този, който си беше тръгнал, настигна го и се обърна към нея от последна сила.

„Вижте какво сте замислили! Хайде, марш!“ Тя посочи посоката на една пететажна сграда в съседство и върна детето на майка му. Тя хвана момиченцето за ръка и го повлече след себе си. Вече в топлата стая Тамара Ивановна взе бебето и започна да го размотава край отоплителното тяло.

„Как се казваш?“ – тя кимна към детето и се поколеба, загледана в медальона, който проблясваше сред дрехите. „Мишка.“ Момичето проследи погледа ѝһттр://…..

„Не съм откраднала медальона, не се притеснявай. Това е всичко, което ми е останало от майка ми.“ Старицата погледна уплашено назад към просяка.

Тя изохка и се свлече на стола си. „Тя няма да сбърка този медальон с нищо, защото сама го е дала на покойната Ирочка“. Тогава на шестнадесетия си рожден ден Тамара Ивановна нямаше пари и занесе една стара брошка с красив медальон на бижутера, който я беше наследил от майка ѝ.

Той дълго цъкал с език, не се решавал да бракува ценната рядкост и му хрумнала идеята да направи висулка от медальона. Дал пари за самата брошка, с които купил златна верижка. И все пак останаха пари за малък банкет за приятелите на дъщеря му в едно кафене.

Момичето свали връхните си дрехи и погледна умолително към възрастната жена. „Мога ли да си взема душ?“ Тя получи благосклонен отговор и обясни. „Нарочно си сложих мечета на врата.

Често ме претърсват.“ Докато момичето се къпеше, Тамара Ивановна пиеше валериан. „Значи това е една просякиня и нейната внучка? Но това не може да бъде!“ Какъв обрат.

После сложи нахраненото момченце на дивана и настани гостенката си на приготвената маса. Алина, сякаш неволно, щракна възрастната жена, обърканото момиче. Последната вдигна вежди от изненада.

„Да? И откъде знаете?“ Тамара Ивановна несигурно махна с ръка. „Предполагам, че съм го чула.“ „Вие ядете, ядете!“ Тя усети студена пот по челото си.

Нямаше никакво съмнение в това. Беше приютила собствената си внучка. В края на краищата това беше името, което клиентите бяха избрали за неродената дъщеря, която Айриша носеше.

Момичето се усмихна с благодарност и с възхищение огледа изложената храна. Плахо започна да се храни. Старата жена я гледаше внимателно, търсейки местни черти.

„Е, кажи ми, Алинушка, какво се случи с теб?“ Момичето сякаш беше чакало този въпрос. Без да спира да дъвче, тя заговори объркано и бързо, сякаш освобождаваше душата си от дълго трупана болка. Според нея до петгодишна възраст е живяла с майка си и баща си и всичко е било наред, дори собственото ѝ малко пони.

Спомняйки си за това, Алина затвори сънено очи. А после родителите ѝ започнали да се карат и скоро се развели. Момичето останало при майка си, която един ден просто я завела в сиропиталището и написала отказ.

Защо се случи това, Алина не разбираше. От една красива и добре хранена приказка тя бе изхвърлена за една нощ като ненужна вещ. Дванайсет години момичето прекара в сиропиталището, а после ги пуснаха в зряла възраст.

Беше измамена с един апартамент. Настаниха я в една барака, която се разрушаваше. Именно там се запознала с водопроводчика Васка.

Когато той разбрал, че Алина е бременна, просто изчезнал. Бараката била преместена, на нея ѝ разрешили да остане в полуразрушеното жилище до раждането. А след това се оказало, че някой вече е взел новата ѝ квартира.

Момичето не знаеше как да си пробие път, а и не можеше, имаше дете в ръцете си. Затова се озовала на улицата. Започнала да се скита по гарите, да проси милостиня в метрото.

Именно там я забелязал Игор Сизи, който бил бездомник. Красива питаща с дете трябва да носи добри пари, решил той. Затова веднага ѝ предложил жилище в замяна на милостинята, която събирал отзад.

Тя и синът ѝ започнали да живеят в голямо мазе, огромна многоетажна сграда със същите като нея, побългарени. Много от тях там бяха различни, и колеги, и болни. Вярно е, че театралните просяци бяха много по-многобройни…..

Театър наричаха онези, които си рисуваха синини и рани и си слагаха фалшиви гърбици и бременни кореми. Отличните актьори носеха на собственика много пари, за разлика от Алина, която не можеше да проси. Дните минаваха.

Сутрин просяците били извозвани до пунктовете, а вечерта се прибирали с приходите. Всичко щяло да бъде наред, условията били поносими. Но напоследък й оказваха натиск, казваха, че не получаваш достатъчно пари, детето ти постоянно крещи и пречи на останалите.

И днес не дойдоха за нея, оставиха я на произвола на съдбата. Момичето се взираше с тъга в полупразната си чиния. „Благодаря ви.

Дори не знам как щяхме да оцелеем през нощта.“ Тя остави вилицата си и сви подигравателно юмрук. „На сутринта няма да ни има, обзалагаш се.

Искам само да поспя малко.“ Алина се облегна назад на облегалката на масата и заспа почти мигновено. Тамара Ивановна събуди момичето и я отведе до леглото, като настани плюшеното мече до себе си в дълбокия фотьойл.

Възрастната жена седеше на новогодишната маса и се усмихваше на президента, който говореше. Разбира се, тя нямаше да пусне внучката и сина си нито утре, нито вдругиден, никога. Нека да живеят при нея, така е правилно да се постъпи.

В подходящия момент ще им каже коя е в действителност, ще помогне на момичето да си стъпи на краката, да отгледа сина си. А междувременно нека я остави да се успокои, да се установи в нормални условия. Тя е преживяла достатъчно.

При звука на камбаната Тамара Ивановна си наля чаша с шот и отпи от сладката тинктура. Отиде до прозореца и дълго гледа осветената от фенери улица, любуваше се на падащите снежинки и си мислеше. „Благодаря ти, Господи, за невижданото щастие.

Ах, сбогом, самота! Тя отново има семейство!“