Евгения и приятелката ѝ Инна седяха в кафенето вече цял час, взирайки се през прозореца и страхувайки се да не пропуснат някой важен момент. И двете бяха изпили по две чаши кафе и се бяха наситили със сладкиши, но от другата страна на стъклото не се случваше нищо. Евгения решително прекъсна настъпилата тишина:
— Инна, стига вече! Омръзна ми да зяпам през прозореца за нищо. Няма никого там! Сигурно си се объркала — моят Артем не е такъв, ние сме заедно половината си живот. Характерът му не е лесен, няма да споря, но със сигурност не е способен на изневяра! Хайде да си тръгваме, клиентите наоколо вече ни заглеждат!
Но неотстъпчивата ѝ приятелка остана твърда:
— Почакай, още десет минути и тогава ще си ходим. Свършва работният ден, ей сега ще се появят нашите гълъбчета! Не съм се объркала, вече три пъти съм виждала мъжа ти с онази лисича мадама, нагласена до неузнаваемост. Казвам ти, тя му е любовница. О, ето ги най-после, погледни!
Евгения се прилепи до стъклото и наистина видя съпруга си да излиза от офиса, хванат за ръка с млада, пищна жена. Той ѝ отвори вратата на колата, целуна я нежно по бузата и ѝ помогна да се настани. По всичко личеше, че е изпълнен с абсолютна радост и гордост, че има такава дама до себе си.
Сърцето на Евгения се сви, гореща вълна обля лицето ѝ и тя дори издаде лек стон, мръщейки се. Стресната, Инна ѝ подаде салфетка и чаша вода:
— Жен, да не ти е лошо? Ето, пий малко… Каква глупачка съм! Исках да узнаеш истината, а сега те нараних…
Жената отпи вода и тежко въздъхна:
— Престани, добре съм, просто… нещо сърцето ми се обажда. Сигурно е от кафето. Ами помисли — може пък да не му е любовница, а колежка от работа или някоя позната. Стига вече с тези детективски истории! Трябва да се прибирам, иначе Артем ще се върне, а вечерята още не е готова.
Раздразнена, Инна отвърна:
— Добре, не вярвай, и не е нужно.
Евгения обаче започна да се колебае и измъчва:
„Разбира се, десет години сме заедно, а аз така и не успях да забременея, колкото и да се опитвах. Сигурно затова Артем си е намерил млада жена, за да му роди наследник. Ами сега? Как да продължа да живея? Толкова го обичам. Ами семейството?“
Като видя измъченото ѝ лице, Инна внезапно предложи:
— Знаеш ли какво? Вечерята няма да избяга. Тук наблизо живее една проверена гадателка. Хайде да отидем при нея? Нашите момичета са ходили няколко пъти и твърдят, че не лъже. Със сигурност ще ти каже цялата истина. Изневерява ли ти Тьомата или не?
Евгения избухна в истеричен смях:
— Инна, на по тридесет сме. Какви гадателки, каква детска градина? Никога не съм вярвала в тези глупости. Всичко това е чист шарлатанизъм, измъкват пари от хората. Но ако искаш — да вървим, може да е забавно. Любопитна съм какво ще предскаже. Колко взема твоята „врачка“? Сигурно не е евтино?
Приятелката ѝ възрази:
— Именно, тя не взема нищо. Хората ѝ оставят колкото преценят, като дарение, но тя не го изисква сама.
Всъщност Евгения малко се страхуваше за бъдещето си. „Ако каже нещо лошо?“ — мислеше си тя, — „После ще трябва да го мисля и да тръпна в очакване.“ Но любопитството надделя.
Тя си представяше, че ще види купища свещи, полумрак, силно гримирана жена в черна качулка, а на масата — колода таро. Точно така си представяше дома на ясновидката. Затова се изненада, когато ги посрещна закръглена, усмихната старица и ги покани в съвсем обикновена кухня. Евгения дори се почувства леко разочарована. Старицата я настани на един стол, не ѝ зададе никакви въпроси, само рече:
— Дай ми ръката си да видим с какво си дошла, какво ти е на сърцето?
Тя се вгледа внимателно в дланта на Евгения, прокара по линиите ѝ пръст и нещо промърмори под нос, след което изведнъж обяви:
— Наистина, миличка, съдбата ти е сложна, объркана. Скърби и радости вървят ръка за ръка. Преминала си през много, но не си се предала, устояла си. Много си добра и отзивчива, а мнозина се възползват от това. Не плачи за мъжа си, не страдай — той не е за теб. Пътищата ви са различни. Ще намериш щастието си, когато днес прибереш в дома си един скитащ се непознат. Той е твоята съдба, запомни го.
Евгения се усмихна, сдържайки смеха си, благодари на старицата и си тръгна с Инна, мислейки:
„Господи, какви глупости. Нищо конкретно, всекиму можеш да кажеш същото и ще пасне. Как може хората да вярват на подобно нещо в XXI век? Празни думи, кълна се.“
Вечерта заваля проливен дъжд, а Евгения тъкмо довършваше вечерята. Артем още не се беше прибрал. Чувстваше се тъжна и самотна, затова седна до прозореца, затвори очи и за миг прехвърли в ума си житейските си спомени като наниз от мъниста.
Като дете Евгения беше истински юнак в пола. Родена в бедно семейство — баща ѝ цял живот работеше като огняр, а майка ѝ беше чистачка в училището. Едва свързваха двата края. Шоколадови бонбони виждаше само по големи празници, а играчките и дрехите ѝ бяха все употребявани. Майка ѝ винаги беше уморена и изтощена, в очите ѝ се четеше примирение. Баща ѝ обичаше да пие и често мърмореше и вдигаше скандали. Евгения прекарваше по-голямата част от деня навън — играеше с едно куцо улично куче на име Тошка и хранеше всички животни в общия двор, за което получаваше укори: „Нямаме пари, а ти влачиш и последните трохи за тия бълхарници!“
В училище съучениците често ѝ се подиграваха и не искаха да бъдат приятели с нея. Особено в класа ѝ, който беше с математически профил и където се събираха или изключително талантливи деца, или такива от заможни семейства. Всички ходеха с нови, красиви раници, скъпи телефони и маркови дрехи. Само Евгения, с кърпена училищна униформа и евтин бутонен телефон, стърчеше като „черна овца“. При това не стигаше, че е вехто облечена, ами и майка ѝ я кръстила с това „Евгения“, дето и бездруго звучеше строго. Веднъж съучениците ѝ извикаха: „Женка! Женьок!“, и тя искаше да потъне в земята от срам.
Опитваха се да я закачат и унижават, но тя беше безстрашна и винаги влизаща в бой заедно с единствения си приятел — Матвей. Учителите не одобряваха тези сблъсъци и я хокаха, но я ценяха, защото имаше истински талант по математика и винаги печелеше състезания и олимпиади. Така те си затваряха очите за бойния ѝ характер.
Матвей беше, общо взето, единственият ѝ истински другар през всичките училищни години. Той самият беше срамежлив и тих, без родители, отглеждан от баба си. Знаеше какво е да нямаш пари за бюфета и да се преструваш, че „там не готвят вкусно“, а стомахът ти да стърже. Той не говореше много, просто носеше раницата ѝ, за да я предпази от подмятанията на съучениците. Когато го дразнеха: „Да не си хлътнал по Женя, Петров?“, той само им показваше юмрук и я повеждаше настрани.
След като завърши училище с отличен успех, Женя лесно влезе в икономическия факултет и пак блесна, завършвайки го с червена диплома. Беше общителна, участваше в КВН, обичаше дискотеките и всичко ѝ се удаваше с лекота.
След университета я взеха на стаж като икономист в известна фирма. Тя беше на седмото небе. Много се стараеше в работата и бързо се доказа. Но там работеше и Артем — млад перспективен мениджър, син на богати родители. Той гледаше отвисоко на Женя, смятайки я за някаква дребна новачка. Тя пък го мислеше за разглезен богаташ. Между тях постоянно прехвърчаха искри. Ако тогава някой ѝ беше казал, че Артем ще ѝ стане съпруг, тя щеше да си помисли, че е луд. Но едно фирмено парти промени всичко.
На рождения ден на компанията шефът реши да организира голям купон. В разгара на вечерта Женя печелеше конкурс след конкурс с остроумие и артистичност. Артем, нацупен като пуяк, я наблюдаваше — тя го привличаше като магнит, но той се дразнеше от това, че не може да спре да мисли за нея. „Какво толкова има в тази червенокоса? Леко закръглена, малко непохватна, с онези дълги извити мигли…“ — чудеше се той. И изведнъж се оказа, че в един от конкурсите попаднаха в един отбор. Артем се притесни, почти загуби, но Женя тихо го подкрепи и те спечелиха заедно. Неочаквано и за самия него, той ѝ прошепна „Благодаря!“ и я целуна по бузата. Тогава сякаш нещо ги привлече един към друг, враждата се стопи и те танцуваха цяла вечер. Така започна тяхната връзка.
Романът им беше бавен и постепенен. Характерите им обаче бяха коренно различни. Артем обичаше всичко да е точно по неговите правила, докато Женя беше весела, оптимистична, избягваше конфликтите и отстъпваше. Но след шест месеца вече вдигнаха пищна сватба. Женя дори не можеше да обясни на себе си защо обича този на моменти самонадеян мъж, но без него не си представяше живота.
Дотогава родителите на Женя вече бяха починали внезапно (първо майка ѝ, а после и баща ѝ, който не понесе загубата). А родителите на Артем не харесваха новата си снаха — бедна, без зестра и връзки. Те си повтаряха, че Артем е могъл да се ожени за богато момиче. След сватбата не спираха да ги питат: „Кога ще има внучета?“ Женя много искаше дете, но с годините така и не забременяваше. Лекарите само свиваха рамене. Артем отказваше да се изследва, убеден, че той е наред. С времето двамата все повече се отчуждиха, особено след като Артем смени работата си и рядко се виждаха. А сега и Инна ѝ беше доказала, че мъжът ѝ всъщност е щастлив с друга.
Докато Евгения се тормозеше какво да прави — дали да говори с Артем открито или да се преструва, че нищо не знае, навън се изля порой. На пейката пред блока ѝ седеше приведен скитник с дълго палто, който се тресеше от студ. Поройният дъжд барабанеше по покривите, вятърът вееше листата. На Евгения ѝ дожаля за този непознат. „Аз имам всичко — хубав дом, приличен живот, добра работа — и пак не съм щастлива. А този човек няма нищо. Къде ще отиде сега, в този дъжд?“ Подтикната от съчувствие, тя излезе и го повика:
— Господине, навън времето е ужасно. Влезте у нас, да се стоплите и да изчакате дъжда. Ще ви направя чаша топъл чай и после ще си тръгнете. Иначе може да се разболеете. Или поне вземете чадъра ми!
Той се поколеба, но все пак влезе и седна на столчето в антрето. Свали качулката и Евгения ахна:
— Матвей? Матвей Петров? Не мога да повярвам. Аз съм Женя — Женя Усова! Учили сме заедно. Не ме ли помниш?
Мъжът я погледна с видимо недоумение, сякаш я виждаше за пръв път:
— Коя Женя? Нищо не си спомням. Наскоро ме удариха по главата, после някакви бездомници ме приютиха. Не знам кой съм, откъде съм. Сигурна ли си, че се познаваме?
Точно тогава входната врата се отвори с трясък и подпийналият Артем влезе. Като видя в коридора скитник, който миришеше на улицата, той побесня:
— Така ли, честито, скъпа! Дотам ли стигнахме? Откога спиш с този просяк? Не съм изненадан, знаейки семейството, от което идваш…
— Артем, вразуми се! Какви ги говориш? Извини се веднага! Това е мой бивш съученик, който е попаднал в беда. Току-що влезе! Исках само да му помогна, да му дам малко храна и да се подсуши. Сега ще ти покажа снимките от училище…
Но съпругът ѝ сякаш не чуваше нищо:
— Всичко ми е ясно. Значи такава си била. Как не те е срам? И се наслаждаваш да спиш с него? Отвратително! Нямам място тук. Развеждам се с теб! Отдавна го обмислях!
Той започна да хвърля нещата си в един куфар, а Евгения плачеше и го молеше да се успокои. Но той излезе с гръм и трясък, обиден до дъното на душата. Евгения се разрида и излея всичко върху Матвей:
— Защо дойде? Тъкмо на мен ли трябваше да се случи това?! Съжалих те, а сега останах без мъж! Е, стопли ли се? Махай се! Развали ми живота!
Но за нейна изненада Матвей не отиде никъде. Той продължаваше да седи на пейката навън и да се мокри под дъжда. Евгения се опита да се обади на Артем, ала той не вдигаше. Накрая телефонът беше вдигнат от онази млада жена с медения глас:
— Артем е зает. Недей да му звъниш повече. Вие двамата май се разделихте, нали?
Женя се почувства предадена и унизена. „Какъв негодник! Изневерява ми, а после ме изкарва виновна. И ми затваря в лицето!“ Дъждът се усилваше, беше станало тъмно. Тя погледна през прозореца и видя, че Матвей още стои на пейката, плувнал в дъжда и треперещ от студ. Не можа да го остави така; облече се, слезе и решително го заговори:
— Прости ми, Матвей! Не си виновен ти. Аз… ти се разкрещях, защото ми е мъчно и съм афектирана. Ела вътре, Артем напусна къщата. Няма какво повече да губя…
Матвей се надигна и тръгна след нея, но щом прекрачи прага, цял пребледня и започна да се свлича по стената. Евгения се паникьоса и усети, че той гори целият. Явно беше настинал сериозно или дори пневмонично. Тя едва го дотътри до дивана, свали мокрите му дрехи, донесе леген с топла вода и започна да го обтрива. Сложи му и компрес с оцет на челото, но температурата му не спадаше, а той бълнуваше и не бе адекватен. Евгения се уплаши и се обади на приятелката си:
— Инна, не питай, просто бягай до аптеката и купи антибиотик и температуропонижаващи инжекции, после ела у нас! Моля те, бързо!
Инна пристигна, видя полуголия мъж на дивана и зяпна:
— Боже мой, Женя! Кой е този? Какво се случва? А Артем къде е?
— Артем ме напусна. Това е съученикът ми Матвей. В тежка беда е и няма документи. Навън стоя в дъжда, разболя се. Моля те, помогни ми, ти си медицинска сестра!
И двете поеха грижата за Матвей, сменяха му компреси, даваха му да пие вода и му биеха инжекции. Температурата стигна опасни стойности. Четири нощи се бориха за живота му и в един момент Инна уплашено прошепна: „Дали няма да го изгубим?“ Евгения държеше ръката му и се молеше: „Мили, не смей да умираш! Моля те, живей! Боже, помогни му!“
За щастие на заранта кризата мина, температурата спадна, а мъжът най-после заспа спокойно. Евгения, изтощена, също заспа на стола до дивана. Не усети кога Инна си тръгна. По някое време Матвей прошепна:
— Женя… Женечка, ти ли си?
Тя веднага скочи:
— Господи, Матвей, позна ли ме? Как се чувстваш? Температурата я няма, но дали не трябва да те закарам в болницата?
— Стига болница, вече съм добре, благодарение на теб. Главата ми се проясни и всичко си спомних. Оказа се, че имам малка транспортна фирма — няколко камиона, редовни клиенти. Преди няколко дни пътувах към вашия град по работа. По принцип не качвам стопаджии, но видях млада двойка, изглеждаха влюбени и измръзнали. Реших да спра, та нали и аз някога съм бил в беда. Почти стигнахме града, когато момичето каза, че ѝ се гади и помоли да спра за чист въздух. И в следващия момент ме халосаха по главата. Събудих се в някакъв приют за бездомници — взели ми колата, парите и документите. Страшно е да изгубиш паметта си. Три дни скитах без да знам кой съм и къде живея. Но сега, когато високата температура мина, сякаш и спомените ми се върнаха. Трябва веднага да ида в полицията.
— Ох, Матвей! — възкликна Евгения. — Семейството ти сигурно ще те търси под дърво и камък.
Той само поклати глава тъжно:
— Нямам никого. Родителите ми ги няма отдавна, а баба ми почина още когато бях студент. Не съм се женил и деца нямам. Колегите може би се чудят къде съм, но аз често пътувам…
Евгения се поколеба, после тихо попита:
— Защо не си се оженил? Не се ли влюби в никого през всичките тези години?
Матвей я погледна и взе ръцете ѝ:
— Влюбих се само в теб, още в училище. Носех ти раницата, защитавах те, надявах се да забележиш, че съм влюбен. Но ти ме имаше само за приятел. После всяко момиче, с което пробвах, ми се струваше „неправилно“, защото винаги те сравнявах с нея. С твоите червени коси и лъчезарна усмивка…
Евгения се изуми:
— Матвей, не съм подозирала… Мислех, че сме само другарчета.
Той се надигна:
— Благодаря за всичко, Женя. Спаси ми живота. Ако не беше ме прибрала, не знам дали щях да оцелея. Извинявай, че без да искам, разруших брака ти. Ако искаш, ще говоря с мъжа ти и ще му обясня, че нищо не е имало между нас…
— Няма нужда. — поклати глава тя. — Той прекрасно знае, че не съм го лъгала. Просто отдавна си има млада приятелка и все не смееше да се изнесе. Сега му се отвори удобен случай — обърна всичко наопаки и ме обвини в изневяра. Аз така или иначе не искам да живея с него след тази предателска постъпка. Гнусно ми е. А ти не се самообвинявай! Даже се радвам, че те срещнах пак. Спомням си те като високо, слабо момче с пъпки, а сега виждам силен и красив мъж. Ах, а и изпрах дрехите ти. Вземи ги.
Матвей се засмя:
— И ти не си онова пълничко момиче с плитки. Прекрасна си, истинска дама! А щом си „почти свободна“, няма да пропусна шанса си. Само да знаеш — почвам да те ухажвам!
Тя почувства как сърцето ѝ се изпълва с топлина и нежен трепет. Толкова отдавна не се беше чувствала лека и безгрижна.
Матвей пусна жалба в полицията и две седмици по-късно по време на акция в покрайнините на града откриха неговия автомобил — готвели се да го разглобят и продадат на части, ала нападателите бяха изчезнали. Въпреки това, Матвей въздъхна с облекчение и се върна към делата си.
За Евгения обаче предстоеше тежък развод. Артем не очакваше тя да бъде толкова категорична. Той си мислеше, че ако си тръгне с гръм и трясък, тя ще го умолява да се върне. А всъщност тя само се съгласи на развод, което го вбеси. Започна да ѝ създава неприятности на работа, да я клевети пред познати, а родителите му непрестанно ѝ звъняха да я поучават какви неблагодарници са „бедните снахички“.
През всичкото това време Матвей беше до Евгения, защитаваше я като в детството. Колегите ѝ вече я гледаха накриво, защото Артем разпространи слухове, че тя му е изневерявала. Родителите на Артем също я ругаеха, че уж били толкова „благородни“ да я приемат в семейството, а тя как се отблагодарила.
Първоначално любовницата на Артем — Жана, много се радваше, че той най-накрая се е изнесъл с куфара си. Но след месец живот заедно разбра, че той е взискателен, обича да командва и че по цял ден очаква уреден дом, вкусна храна и покорна съпруга — все неща, които Жана не умееше и не искаше да прави. Така тяхната връзка бързо се разпадна.
Останал сам, Артем се опита да върне Евгения — чакаше я пред офиса с цветя, молеше за прошка, но тя бе непреклонна. До нея беше Матвей — с него не се налагаше да се приспособява и да търпи неуважение. Той си остана същото добро, простодушно и предано момче от детството.
Но Матвей не можеше да гледа как Евгения страда от разправии и клевети, затова ѝ каза:
— Женя, омръзна ми всеки ден да пътувам дотук, а и на теб не ти е леко в този град. Хайде да се преместиш при мен. Ще работиш в моята фирма като счетоводител. Ще се оженим. Ако ни се усмихне късметът, ще си имаме деца, а ако не, ще живеем за себе си. Така Артем няма да може да те притеснява. Погледни се — отслабнала си, не спиш по цели нощи, измъчена си.
Евгения дълго се колеба — „На 30 години съм, мога ли да започна всичко отначало?“ — но накрая реши да рискува и прие.
Една година по-късно тя вече живееше спокоен и щастлив живот с Матвей. Двамата се ожениха скромно, без излишна показност, но с огромно разбиране и близост помежду си. Един ден Матвей се прибра от работа с хитра усмивка и каза:
— Любима, познай кого спасих под гумите на камиона? Виж го колко е дребен и мокър!
И извади изпод якето си малко сиво котенце, измършавяло и треперещо от студ. Евгения се зарадва като дете. Отдавна мечтаеше за коте, още от детството, но тогава майка ѝ не ѝ даваше. По-късно Артем категорично забрани каквито и да е домашни любимци. Сега най-сетне можеше да сбъдне желанието си. Изкъпа мъника, даде му топло мляко и го нарече Хари. Той сладко замърка и заспа в скута ѝ. Двамата с Матвей му направиха легълце, купиха му купички и играчки. Котето внесе още повече уют и радост в дома им.
Но през последните месеци Евгения не се чувстваше добре — нямаше апетит, постоянно ѝ се спеше. Една вечер я проряза остра болка в корема, Матвей се уплаши и викна линейка. След прегледа лекарят извика Матвей и му каза с тежък тон:
— Съпругата ви е бременна, но бременността е в много ранен етап и има сериозен риск от аборт. Освен това е на възраст, при която трудно се износва, има и проблеми с бъбреците. Мислете добре — не бих рискувал нейното здраве.
Притеснен, Матвей влезе в болничната стая, където Евгения го очакваше. Тя веднага му заговори:
— Знам какво ти каза лекарят. И на мен ми каза същото. Не искам да слушам. Толкова години съм мечтала за дете, молила съм се, плакала съм и накрая се примирих, че няма да имам. Сега, когато стана чудо, няма да се откажа. Ако ще и живота си да рискувам. Надявам се да ме подкрепиш.
Матвей въздъхна и я прегърна силно:
— Обичам те. Всичко ще бъде наред. Ще повярваме и ще успеем заедно. Не слушай другите!
Бременността протече много тежко. Евгения постоянно лежеше по болници, а след осем месеца получи преждевременни контракции. Сложно и рисковано раждане — но, слава Богу, на бял свят се появи едно малко червенокосо бебче — толкова слабо, че едвам смееха да го докоснат. Нарекоха го Богдан, защото наистина беше дар от Бога.
Матвей не можеше да си намери място от радост — къпеше го, масажираше го, гушкаше го. Евгения най-сетне усети пълнотата на живота. Кърмейки Богдан, тя искаше да вика с пълно гърло: „Аз съм майка!“ Усещаше, че това е истинският смисъл — нямаше значение кариера, пари, статус. Всичко избледняваше пред тази топлинка, сгушена в ръцете ѝ.
Решиха да кръстят Богдан, а за кръстница Евгения покани Инна — най-верната си приятелка, която винаги ѝ бе помагала. Седнаха двете на по кафе, а Евгения ѝ каза с блясък в очите:
— Инна, толкова съм щастлива. С Матвей животът е друг — сякаш досега съм живяла в чужда кожа. Навремето се опитвах да угаждам на Артем и да бъда „перфектна съпруга“, но това се оказа просто доброволно робство. С Матвей мога да си правя сандвичи и да ги ям на тревата в парка, да се смея до късно на филми, да карам колело и да пия кола в леглото — и всичко това е нормално. А той донесе онова котенце и аз плаках от радост, защото винаги съм искала да имам домашен любимец. Помниш ли колко пъти Артем ми забраняваше? И накрая — най-голямото чудо — родих Богдан. Лекарите казваха, че няма да се получи, а той е тук, здрав, макар и роден малко рано. Ако някой ми беше казал преди година, че ще стигна дотук — нямаше да повярвам.
Инна се ухили и вметна:
— Ами нали онази баба-гадателка ти предрече същото? „Ще срещнеш скитник, той ще бъде съдбата ти.“ Може и да не вярваш в магии, ама виж как позна!
Евгения се плесна по челото:
— Наистина! Бях забравила. Трябва пак да отидем при нея, да я попитам как е разбрала. Тя го предвиди едно към едно!
Двете отидоха при възрастната жена и Женя направо я запита:
— Помните ли ме? Преди година с моята приятелка дойдохме. Казахте ми, че „скитащият непознат“ ще е моята съдба. И така се случи! Животът ми тотално се промени, сега съм и жена, и майка. Как го видяхте?
Старата жена се усмихна благо:
— Просто видях колко си уплашена и колеблива, как сама се спираш да направиш крачка напред и да промениш съдбата си. Аз само те побутнах да отвориш сърцето си за нещо ново. Нищо повече. Всичко останало го направи ти.
Евгения отново не повярва докрай — „Дали е съдба, магия или просто самите ние избираме как да живеем?“ Но когато вървеше в парка с детската количка, хванала за ръка Матвей, не можеше да не се сети за думите на гадателката, които промениха живота ѝ. Как да не вярваш в предсказания след това?
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: