Когато нейният син реши да направи нещо за проблемите на майка си, той ѝ поднесе кутия, за която твърдеше, че баща му му е дал специално преди да почине.
Катрин останала да отглежда сина си Робърт сама, след като съпругът ѝ, Саймън, починал от рак преди четири години. Натрупали се били много дългове и заеми, а къщата им била отнета две години след смъртта на Саймън, тъй като не можели да плащат ипотеки и задължения.
След като загубили дома си, Катрин и Робърт заживели в малка, наета къща. Те живеели скромно, с точно толкова средства, колкото да изкарват всеки ден. Често Катрин изпадала в тъга, осъзнавайки многобройните им проблеми. Единствената ѝ причина да се държи била Робърт.
Робърт започнал да забелязва, че майка му пие доста в късните часове. Почувствал, че тя е на ръба да се предаде. Един ден, връщайки се от училище, видял я да седи до прозореца, разплакана и със сменена бутилка вино до себе си.
„Мамо, не бива да пиеш толкова. Не е добре за теб. Моля те, обещай, че ще спреш“, казал той. Но вместо да оцени грижата му, Катрин му се сопнала:
„Лесно ти е да го кажеш. Ти само си караш колелото всеки ден след училище! Изобщо не ми помагаш!“ – извикала ядосано.
Разстроен, Робърт решил да се прибере в стаята си без да спори. Разбирал, че майка му не е в състояние да води спокоен разговор и всяка дума би я подразнила още повече.
Около час по-късно майка му влязла в стаята, плачейки още по-силно и молейки за прошка: „Съжалявам, Робърт. Не знам какво ми стана. Не трябваше да ти крещя. Нищо не е твоя вина.“
„Знам, мамо. Знам колко ти е трудно. Иска ми се да завърша училище по-бързо, за да ти помагам“, отвърнал Робърт.
Катрин поклатила глава: „Моя отговорност е да те отгледам и да ти осигуря всичко. Просто съм толкова уморена, а с всички сметки и поскъпналите стоки навсякъде става все по-тежко.“
След кратка пауза добавила: „Но би било хубаво да прекарвам повече време с теб. Като те виждам, имам мотивация, и това е всичко, от което имам нужда от теб.“
„Съжалявам, мамо. Трябваше да ти помагам както мога. Няма нужда да носиш всичко сама. Тук съм, нали сме отбор“, успокоил я Робърт.
В този момент той отишъл до гардероба си и извадил стара кутия: „Ето“, казал, подавайки кутията на майка си. „Татко ми каза да ти я дам, ако някога наистина я поискаш. Съжалявам, мамо. Трябваше да ти я дам по-рано. Бях толкова несъобразителен, без да виждам колко ти е трудно. Трябваше да го усетя навреме.“
Катрин отворила кутията и вътре намерила бележка от съпруга си и запечатан плик със 15 000 долара. Най-напред прочела писмото:
„Скъпа Катрин,
Съжалявам, че вече не мога да бъда до теб всеки ден. Оставих те прекалено рано и знам, че всеки ден ти е тежък. Помолих Робърт да запази тази кутия и да ти я даде, когато наистина има нужда. Вярвам, че той ще знае точния момент.
Не исках да ти я дам директно, защото си ми била винаги любопитната съпруга. 100% сигурен съм, че щеше да я отвориш веднага. Обичам те, Катрин и Робърт. Завинаги ваш, Саймън.“
Катрин отново се разплакала. Мислела си, че последните спестявания на Саймън били похарчени за изплащане на дългове, и не подозирала, че е оставил резервен план за най-тежкия момент.
„Какво ще кажеш, Робърт? Да отидем на пътешествие? От толкова време не сме ходили никъде“, предложила Катрин.
„Не, мамо. Трябва да планираме внимателно тези пари. Да ги използваме, за да уредим месечните си плащания и разходи. С каквото остане, тогава може да помислим за пътуване или поне да излезем на хубава вечеря“, отвърнал той.
Майка му се усмихнала: „Прав си, миличък. Това наистина ще ми олекоти бремето. Сигурна съм, че ще остане и за малко удоволствия, благодарение на татко ти.“
След като Робърт заспал, Катрин седнала в стаята си и препрочела писмото няколко пъти: „Липсваш ми толкова много, Саймън…“ — ридаела тя. Решила да пъхне писмото в дневника на съпруга си, който стоял до леглото ѝ дори и след смъртта му.
Тогава забелязала нещо странно. Почеркът в дневника на Саймън изглеждал съвсем различен от почерка на бележката. Тя взела тетрадката на Робърт от масата и веднага ѝ станало ясно, че именно синът ѝ е писал писмото.
На сутринта го попитала защо е писал бележката, и той признал: „Съжалявам, мамо. Всъщност татко не беше оставил кутия. Започнах да работя на непълен работен ден като куриер, затова постоянно карам колелото. През уикендите работя и в едно кафене, а понякога шефът на куриерската служба ми дава допълнителни задачи, за да добави нещо към заплатата.“
Катрин заплакала: „Това си успял да спестиш? Това е страшно много, Робърт.“
„Работя, откакто ни взеха къщата, мамо. Съжалявам, че не ти дадох парите по-рано. Имах цел да стигна 20 000, но когато усетих колко ти е тежко, се отказах от тази цел“, обяснил Робърт и я прегърнал.
„Съжалявам толкова много за това, което ти казах, че не ми помагаш. Не трябваше изобщо да искам такава помощ от теб, а ти тайно си работил, за да ми помагаш. Благодаря ти, мили мой. Ти си най-добрият син, когото една майка може да си пожелае“, казала Катрин, плачейки.
След като прекарали още няколко мига заедно, Катрин казала на Робърт да се залавя с учене, защото му предстояли изпити, а тя искала да се справи добре. През това време тя се запътила към близкия търговски център, където се помещавала куриерската фирма, в която работел Робърт.
Попитала дали имат свободни работни места и се представила като майката на Робърт. „Всеки роднина на Робърт е добре дошъл тук – той е най-работливото момче, което съм срещал!“ — казал управителят.
Така Катрин започнала втора работа като виртуален асистент към куриерската служба. След известно време имала възможност да се срещне със собственика на фирмата, с когото споделила техните семейни трудности.
„Синът ми работеше тайно от две години, за да спестява пари за сметките. Загубихме къщата ни горе-долу по същото време, когато той започна работа, и оттогава насам се труди упорито“ — признала тя.
Собственикът, Адам, се оказал много добър човек и съпричастен към историята на Катрин и Робърт. Той веднага им предложил да се нанесат в къща, наследена от родителите му.
„Имам една празна къща, която не съм ползвал от около пет години. Наследих я от майка и татко. Може да живеете там, докато имате нужда,“ казал той на Катрин.
Тя поклатила глава: „О, съжалявам, нямах предвид да ви ангажирам по този начин. Просто съм много горда с моя син и до днес историята ни трогва.“
Адам също не отстъпил и настоял да приемат: „Не. Предпочитам някой да се грижи за къщата, вместо да стои празна. Радвам се да ви помогна, без наем. После, като сте готови, ми я върнете.“
В крайна сметка Катрин приела предложението му. Тя и Адам станали чудесни приятели и тя напуснала другата си работа, за да ръководи куриерската служба, където работели тя и Робърт.
Робърт също продължил да помага в службата и често помагал на Адам безплатно. Няколко години по-късно Катрин и Робърт успели да спестят достатъчно, за да купят малка къща, подходяща за двама им.
Те върнали ключовете за къщата на Адам и останали добри приятели. Като благодарност за щедростта му, го завели на пътешествие в Европа, което тримата споделили с радост.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: