Света искаше да ме изненада. Преди месец Сергей ѝ беше дал ключовете от апартамента си. Каза да й ги дам.

Света искаше да ме изненада. Преди месец Сергей ѝ беше дал ключовете от апартамента си. Каза да й ги дам.

Апартаментът беше нов. Както Света разбра, той живее през по-голямата част от времето при родителите си. Днес Светлана реши да изненада любимия си – да дойде по-рано и да приготви вкусна вечеря.

Серьожа се прибира от работа, а там е тя, Светланка, в уютен халат, домашни чехли и с миризмата на целия апартамент. Хъмкайки, Светлана се качи на петия етаж, вкара ключа, отвори тихо вратата, влезе в коридора и замръзна. Светлана чу гласове.

– Е, успокой се, успокой се, малката, защото ме имаш. Ами ти каква си? Нямаме нужда от никого, ние сме си само двамата. Успокой се, обичам те повече от живота, ти го знаеш и никога няма да те оставя. Светла никога не беше чувала от Сергей такъв нежен глас, такива интонации.

– Ти си моята ла-ла. Това довърши Светочка. Тя потърси нещо в голямата стая.

Там в един фотьойл седеше Серьожа и се люлееше в ръцете му като малко скърбящо момиченце, уютно сгушено в скута му. – Света! Серьожа малко се смути, но продължи да седи в креслото и да люлее момиченцето. Момиченцето обърна към Света обляното си в сълзи лицеһттр://….

– Красива – отбеляза Светлана за себе си, – и млада. Светла се обърна и без да каже нито дума, като сложи ключовете на нощното шкафче, слезе долу. – Светла, почакай! Тя се обърна и видя малко смутения и нещо усмихнат Сергей.

– Светла, почакай! Ще ти обясним всичко! – Ще ти обясним. Светла поклати глава и си тръгна. Колко много я боли!

Наранена и обидена! – Какъв глупак! – Тя проведе вътрешен диалог, сви устни.

– Е, добре, човек би си помислил, че един красив, а не беден, трийсетгодишен младеж седи като монах и чака нея, Светочка, която е с добри десет години по-възрастна от този на коленете. – Ляля! – с копнеж си помисли Светочка.

– Разбира се, Ляля! – Тя разбра, вероятно, че Серьожа с някоя леля прекарва времето си, и пусна в ход най-много това, което не е нищо друго освен женско оръжие – сълзите.

Боже, колко банално! Как може да е така? Успяла е да си навлече неприятности. Уф, това е отвратително! Цял уикенд Светла ревеше, все се надяваше Сергей да се обади, да започне да се оправдава, нещо да каже. Но не, мълчание.

В понеделник дойде текстово съобщение от номера на Сергей. Трябва да поговорим. Адрес и час.

Както винаги, точно, ясно и по същество, усмихна се и вътрешно притисна Света. Е, това е всичко. Ще ѝ благодари за отделеното време, ще ѝ каже да не я безпокои повече.

Или как е при тях, наварските? – Може би да не тръгва? – Не, ще отида – решително каза Светла на себе си. – Ще отида. Тя познаваше това кафене недалеч от работата, впрочем не много евтино.

Е, за една чаша кафе Светочка е в състояние да плати. Тиха музика. Безшумни, като сенки сервитьори, съпровождат до масата, на която седи младо момиче, отдалеч приличащо на някого.

Да, това е онази, която яда яда. Как, по дяволите, Света се е хванала така? Да се обърне и да си тръгне? О, не. Тя няма да позволи на никого да ѝ се подиграва.

Добър вечер. Здравейте. Момичето не изглеждаше грубо, непринудено, но открито разглеждаше Светла.

Аз съм тази, която ти изпрати съобщение. Да, разбрах го. За какво? Аз ти писах.

Трябва да поговорим. За какво? Не се преструвам на Сергей. Разбирам отлично.

Той те обича и… Казвам се Олга. Момичето погледна Света, без да мигне. Сядаш.

Това ще бъде дълъг разговор. Били ли сте женени? Да. Имате ли деца? Не, нямам.

Какъв точно е въпросът? За какво е разпитът и… Искам да ви разкажа една история и искам да ме изслушате. Той каза, че сте умна, мила и красива. Всичко, което виждам досега, е красиво.

Тя ме нарече красива. Светлана беше искрено изненадана. Слушам те.

Дашка беше лошачка. Играеше футбол с момчетата. Промъкваше се с тях из гаражите.

Биеше се. Започна да пуши, когато беше на 10 години. На 12 години се напива.

Не обичаше да пие. Серьожа произхождаше от заможно семейство. Той е почетен ученик.

Ходи в училище с преподаване на математика и английски език. Няма нито минута за губене. Къде са се пресекли пътищата им?

Отначало никой не знаеше за приятелството им. Те не се виждаха често. Приятелката от детството на мама беше учителка по физика в училището, където учеше Дашка.

Тя и казала веднъж на майка си на една среща, че Серьожка влияе благосклонно на момичето. Момичето не е лошо, и като цяло. Мама не обърна внимание на думите на приятелката.

И за нищо не става. Детското приятелство прерасна в нещо повече. Много повече, отколкото майката на Серьожкин можеше да си представи.

Е, и на Дашкин му беше, как да се изразя меко, все едно. На Серьожа от детството му бяха присъщи отговорността и педантичността. А и той, когато беше дете, мечтаеше за брат или поне за сестра.

Но мечтата не се сбъдна. Мама смяташе, че изпълнява дълга си към обществото и съпруга си, като ражда син. И може да си позволи да живее, както намери за добре.

Таткото на Серьожкин беше много далеч от всичко това. Той просто печелеше пари и също вярваше, че може да си позволи да живее, както си иска. Може би тези двамата са се привличали един друг, въпреки различията в социалната среда.

Отначало те бяха объркани. Не всеки четиринайсетгодишен знае какво да прави в такава ситуация. Възрастните се губят и правят каквото си искат…

А вчерашните деца, които правят такива неща от любопитство, още повече. Сега могат да разберат всичко в интернет. Училището бие тревога, когато кльощавата Дашка започва да се превръща в бомба на тънки крака.

Имаше комисии, някакво разследване. И което е много странно, нито веднъж не извадиха обица, сякаш той изобщо не съществуваше, сякаш Даша сама някак си измъкна всичко. И той някак си не се задълбочаваше, а се задоволяваше само с това, което му казваше Даша.

А учителката по физика, приятелката на майка ми, се беше отказала от работата си и беше заминала. На петнайсетия му рожден ден, в шест часа сутринта, Дашка се обади и безцветният глас я поздрави за раждането на детето. Серьожа благодари и си легна.

През деня някак си не беше в течение и едва вечерта си спомни, че сякаш се обаждаше Дашка. Набирайки номера ѝ, той чу ридания. Тя е в болницата, а на тях им се е родило дете.

Серьожа замина за адреса, който му беше дала Дашка, донесе това, което тя беше поискала. Тя стоеше на прозореца, малка, тънка, безцветна и някак загадъчна. Дойде, доколкото беше възможно, при тях, в парите не беше ограничен, така че можеше да купи някои неща, Киндери и всякакви глупости.

Серьожа все още не смееше да каже на родителите си, че са станали баба и дядо, докато една слънчева сутрин, когато, което беше рядкост, цялото семейство беше заедно, на вратата се позвъни. На прага стоеше майката на Дашка. Тя държеше в ръцете си хлипащо, мръсно детеһттр://…..

– Е, не можеш да стигнеш до теб! – Проклетите буржоа са се окопали. – А, ето те, татко! Последната дума майката на Дашкин изплю с омраза към Серьожа. – Вземи си богатството! Онази хъскарка избяга, а аз какво съм, хазна?

Нищо не разбиращите родители погледнаха жената, детето и прехвърлиха погледа си към Серьожа.

Той мълчаливо взе ревящото дете на ръце и влезе в стаята. Почувствало и разпознало родния човек, детето започнало да се успокоява. Родителите се появиха на вратата.

Майката, която държеше някакви документи в ръцете си, беше бяла като тебешир. Бащата, напротив, беше с червени петна. И двамата искаха обяснение.

Серьожа, който държеше бебето на ръце, спокойно обясни, че е баща от осем месеца. Майката започна да крещи, че не вярва, че всичко това е някакъв сюрреализъм, започна да плаче, да се обажда някъде и накрая каза, че не е готова, не иска да бъде баба.

Таткото я изхвърлил от стаята, казал на сина си да й каже.

Това е всичко. Бащата уредил оценка. Разбира се, детето било негово, на Серьожкинһттр://….

Майката ридаеше и кършеше ръце, търсеше варианти да скрие срама, докато не пристигна бабата на Сериожина, майката на татко. Тя бързо постави всичко на мястото му и помогна на Серьожка и Олечка. От време на време се появяваше и Дашка.

Тя си имаше свой собствен весел живот. Място, в което Серьожка и Олечка не бяха. А после съвсем изчезна.

Татко завърши училище, отиде в университета. Баба прие факта, че е баба, и се влюби в мен. Дядо също.

Татко имаше добро образование, добра работа, но никакъв личен живот. Разбира се, имаше жени, но те или си тръгваха сами, или той си тръгваше. Не знам, може би той си избира някои от същия тип, но всички те се опитваха да се отърват от мен, само дето бяха вкусили от властта.

Не, не в буквалния смисъл на думата, не в престъпния. Не съм капризен, Светла, не си го мисли. Затова тръгнах да търся майка си.

Мислех си, че тя може да ме обича, може да ме приеме, а и на татко ще му е по-лесно, без на хоризонта да се очертава пораснала дъщеря. Същата вечер не казах на баща ми, че съм я намерила. Тя не беше наистина изгубена, живее на 40 километра.

Заминах с кола. Тя отвори вратата, но не ме покани в апартамента си. Живее добре, макар че, слава Богу, не е пияна.

Тя ме попита какво искам. Знаеш ли, докато стояхме на вратата, от задната част на апартамента излезе едно момиченце на колело, на около три години. Те проведоха разговор.

Последиците от това посещение и този разговор са това, което си уловила, Светла. „Мамо – обади се момиченцето, – кой е този?“ – Дъще, иди при бавачката, мама идва. Аз стоях и гледах момичетоһттр://…..

Това е моята сестра, осъзнах аз, моята собствена сестра. А тази красива млада жена е моята майка. – Това е твоята дъщеря? Виждаш какво си искала, нали? Не мисля, че баба ти и дядо ти са фалирали, а ти ядеш последното си парче хляб.

Просто исках да те погледна. За какво? Няма да ти се извинявам за това, че те изоставих тогава. Не исках да повторя съдбата на майка си.

А баща ти никога нямаше да посмее да каже на родителите си за теб, за нас. Бях измислила всичко, така че трябва да ми бъдеш благодарна, че те подготвих така. Ами ако майка ти не ме беше завела при баща ми? Аз отидох с нея. Обещах ѝ пари.

Баща ти ги донесе, а аз ги бях запазила за бягството си. Затова, когато тя излезе, й дадох малко и си тръгнах. Какво още искаш да ти кажа? В училище ли си? Имаш ли си момче? Толкова си красива, че момчетата сигурно си изкривяват вратовете.

Не бъди глупава. Добре, съжалявам, но трябва да тръгвам. И не идвай повече тук. Недей.

Предполагам, че съжалявам, че не можах да ти бъда майка. Вървях като насън. Нощем сънувах, момиченце, че мама е някъде, чака ме, обича ме.

Не, имах достатъчно любов, разбира се. Дойдох в града, обадих се на татко, а той беше тук, в апартамента. Видях го, исках да го скрия, но не можех, затова се разплаках.

И ето те тук, по стечение на обстоятелствата. Е, от теб зависи да решиш дали искаш да имаш такъв мъж. Знаеш ли защо той не ти се обади през целия уикенд? Не му позволих.

Казах му, че имаш нужда да изстинеш и че предпочитам първо да поговоря с него. Както и да е, ето, ти помисли върху това. Знаеш номера на баща си.

Помисли за това сто пъти. Няма да ходя никъде. Ти също трябва да го обмислиш, за да не ти е мъчно после…

Година по-късно, разхождайки се с количката, бебето срещна майка си.

Беше дошла да погребе майка си, бабата на Елена. Здравей.

Здравей – каза майката.

Да, ябълката от дървото. Искаш да кажеш ти? Виждам, че си започнала да пиеш, миришеш на алкохол.

А ти, виждам, че си остроумен, като мен, предполагам.

Но това е само това. Какво? О, това? Татко, мамо, ние сме тук.

Това е малкият ми брат. Разхождаме се, докато родителите ми отидоха до магазина. Довиждане, Дария Андреевна.

Не пий прекалено много, иначе ще разбереш.