Вика се омъжи късно. Всички нейни приятелки отдавна бяха минали под венчилото – някои дори и по няколко пъти. Много от тях вече имаха по-големи деца, които ходеха на училище.
Тя никога не е била лишена от мъжко внимание: красива, стройна, поддържана. Но, както често се случва, тези, на които тя се харесваше, не я привличаха.
А да се омъжи ѝ се искаше единствено по несравнима, взаимна любов.
„Почакай, не бързай, да не сбъркаш. Щастието ще дойде“, казваше майка ѝ, когато Вика започваше да нервничи заради неуредения си личен живот.
„Майка ми е права, разбира се. Но ми омръзна да чакам“, мислеше си Вика. Искаше ѝ се всичко наведнъж.
А ако онзи „единствен“ така и не се появи в живота ѝ? Ако някоя друга жена вече го е срещнала, завързала го плътно и надеждно? Толкова ѝ се искаше възможно най-скоро да надене брачна халка, за да престанат всички роднини и познати да я питат, кога най-после ще се омъжи. Часовникът тиктака, времето лети. Влюби се, омъжи се.
Розовите ѝ очила се счупиха веднага след сватбения марш. Опитваше се да се успокоява, че се напасват, че скоро ще се оправят нещата. Но времето минаваше, а ставаше все по-зле.
С раждането на сина ѝ проблемите растяха като снежна топка. Подаде молба за развод и се върна да живее при майка си. Умора, неудовлетвореност, обиди, унижения, недостиг на пари…
Всичко това превърна Вика в неусмихната и раздразнителна.
„Слушай, иди в отпуска на юг, почини си. Аз ще стоя със Сережка“, предложи веднъж майка ѝ.
„Не, как така? Ти сама с него? А и аз няма да мога без вас“, възрази Вика.
„Ще се справя, не се тревожи. Имаш нужда от почивка.
Ще хванеш тен, ще поживееш една седмица за себе си“, настоя майка ѝ.
Вика взе отпуска и замина на юг в кадифения сезон. Сякаш се измъкна от есенната киша и се гмурна в ласкавото, топло море.
Липсваше ѝ синът, звънеше по няколко пъти на ден. Притесняваше се дали майка ѝ се оправя с тригодишното, много енергично момченце.
Един ден, на връщане от плажа, купи диня.
През целия път до хотела си представяше как с хрущене разрязва дебелата кора, вдишва свежия ѝ аромат и се впива със зъби в сочната, сладка сърцевина. Носеше тежката „торпеда“ пред себе си, притисната към корема. Насреща ѝ се зададе шумна компания млади хора.
Вика се отдръпна, за да не я блъснат, но мъж отзад се блъсна в нея. От изненадата тя изпусна динята от уморените си, вдървени ръце. Тя се разцепи с хрущене върху асфалта, пръскайки Вика и цялата компания с парченца зряла, сочна месеста част…
Младите хора се отупваха, ругаеха шумно и грубо.
— Ох, извинете! — оправдаваше се Вика, надвесена над парчетата раирана кора, окъпани в локва сладък динен сок. Чудеше се дали да не си вземе някое голямо парче — жал ѝ беше да остави всичко така.
— Аз съм виновен, простете! — чу се мъжки глас до нея. — Знаете ли какво, веднага отивам да ви купя нова диня, само не тръгвайте, почакайте ме тук! — предложи мъжът и я погледна с виновни очи.
Вика искаше да изрече някоя хаплива забележка, да откаже. Все пак и тя имаше вина — да беше държала по-здраво динята. После си помисли — защо да отказва?
— Добре, ще ви изчакам ето на онази пейка, — кимна тя нататък по пътя.
— Сега, веднага! — усмихна се мъжът и се затича, сякаш гони заминаващ автобус.
— Само ме изчакайте, не си тръгвайте! — извика той, вече отдалечил се на прилично разстояние.
— Разбира се, че ще изчакам! — помисли Вика, гледайки с тъга разбитата диня на асфалта. Въздиша, заобикаля я и сяда на пейката.
И ѝ се ядеше диня, а не ѝ се носеше сама още една тежка „торпеда“. Оглеждаше покрай нея минувачите: баща на семейство влачи раирана диня, млада майка бута количка, където някакво момиченце е впило поглед в динята…
Вика за пореден път се ядоса на неуспешния си брак.
— Ето ме! — прекъсна мислите ѝ радостен, запъхтян мъж. Лицето му беше почервеняло, а по челото му се бе избила пот.
Тичал е, бързал. В ръцете си държеше „торпеда“, по-голяма от онази, която лежеше на асфалта.
— Къде да я занесем? — попита услужливо той.
— Да тръгваме. — Вика се изправи и приглади роклята си. Мъжът тръгна редом до нея.
Известно време мълчаха.
— Казвам се Саша. А вие как се казвате? — попита той.
— Вика. — отвърна тя неохотно, опитвайки се да бъде учтива. Той все пак ѝ купи диня.
— Откъде сте?
— От Киев. — Вика замълча. „Защо му е да знае откъде съм? Може да си има жена, две деца, да е разведен, да плаща издръжка… Всичко като при останалите.“
— Не носите халка, значи не сте омъжена, — не се отказваше новият ѝ познат. Вика автоматично погледна ръцете му.
— И вие също, доколкото виждам. „На юг всички са неженени или неомъжени“ — каза тя саркастично.
— Защо така? Наистина съм ерген. Живях с една жена, но тя ме напусна и отиде при най-добрия ми приятел. После взех да страня от жените. „Който се опари от млякото…“, нали така?
Вика го огледа по-внимателно — стегнат, чернокос, доста симпатичен… Пълна противоположност на бившия ѝ.
— Недейте да ме гледате така. Неженен мъж на моята възраст е по-скоро недостатък, отколкото достойнство.
— Ето го моят хотел — спря се Вика.
— Хайде, ще ви изпратя до стаята. Динята е тежка. Чудя се как успяхте да я замъкнете сами? — в гласа му прозвучаха леки язвителни нотки.
Вика тръгна напред, сочейки пътя, без да му отговаря. „Точен е — наблюдателен“ — помисли си тя.
Изкачиха се до третия етаж. Тя отключи стаята и отстъпи, за да го пропусне да внесе динята.
— Нека я измия веднага в банята — каза Вика и отвори една странична врата.
Той се поколеба за миг, после решително влезе. След малко динята вече заемаше почетно място на малката масичка, а Саша стоеше до нея.
— Хайде да я опитаме! Нарежете я — предложи той.
Вика извади нож и чинии от шкафа. Саша заби ножа в дебелата ѝ кора, която издаде звънък пукот. Стаята се изпълни с аромата на свежа диня. Тя беше необикновено сладка.
Сърцевината се топеше в устата, сокът се стичаше по брадичките и ръцете им. И двамата почти едновременно казаха „Ммм…“ и се засмяха.
— Стига, наядох се — Саша стана от масата и отиде до банята да се измие. Когато се върна, Вика гледаше през прозореца.
Той се приближи и просто я целуна по сладките ѝ устни, ухаещи на диня. „А защо не? Нали съм на почивка!“ — помисли си тя и не го отблъсна, потопена в приятния миг и топлата целувка. Той се отдели и я погледна право в очите, сякаш нещо очакваше.
— Остани! — каза простичко Вика.
Дните минаха неусетно. Тя звънеше у дома. Мама, чувайки радостния и щастлив глас на дъщеря си, разбра, че Вика е завъртяла курортен роман. Радваше се, но и се притесняваше: дано не направи същата грешка пак…
Вика се върна в Киев — почерняла, но леко тъжна. Когато Сережа заспа, тя накратко сподели с майка си за почивката, без да навлиза в подробности.
— Всичко е наред, мамо. Отпочинах си. Да, виждах се с някого, но… оттук нататък всеки по своя път.
— Курортните романи бързо приключват, мамо. Макар да обеща да се обади…
Майка ѝ сложи сбръчканата си ръка върху нейната.
— Защо ти е това? Всички мъже дават обещания, а не ги изпълняват. Ти ли не го знаеш… — въздъхна Вика.
На работа се радваше — беше се натрупала камара задачи и нямаше време за спомени. Един ден шефът на отдела ги събра и обяви новия си заместник, тъй като самият той бил повишен.
Вика веднага разпозна Саша. Сърцето ѝ подскочи, кръвта нахлу в бузите ѝ. Опита да се скрие зад колегите.
След разпределянето всички започнаха да излизат. Тя също искаше да се измъкне тихо, но…
— Искам да ви препоръчам Виктория Игоревна, тя е опитен и знаещ специалист… — спря я при вратата гласът на шефа.
Вика застина и се върна. Александър учудено повдигна вежди, но не показа с нищо, че се познават.
— „Той ми стана шеф. И сега какво, как да работя, как да живея…“ — помисли тя и насила се усмихна.
— Е, запознайте се по-отблизо, а аз имам още ангажименти — каза досегашният началник и излезе.
— Не знаех, наистина, но се радвам. Ти замина, а аз… Честно, не знам какво да кажа. Съдба е. Такива съвпадения не са случайни… — измърмори Саша, поглеждайки към Вика.
— Курортните романи рядко стават сериозни. Ще се чуваме само по работа… — Вика задържа погледа му.
— И ще се правим, че сме пълни непознати? — попита или потвърди Саша.
— Точно така — отвърна тя и се загледа през прозореца към почти оголените дървета върху сивото есенно небе.
— Искам да знаеш, че съм готов на нещо повече — каза тихо Александър.
— Ще видим. — Вика стана. — Ако имате въпроси — повикайте ме, Александър Владимирович.
Излезе, прехапала устна. На майка си не каза, че новият ѝ шеф е онзи романтичен южен герой. Щеше веднага да се развълнува и да настоява да се запознаят.
Вика се опитваше да диша равномерно, да не се издава в негово присъствие. И на двамата обаче им беше трудно да крият чувствата си.
В един почивен ден, когато Сережа се тръшкаше, че не иска грис каша, а Вика се беше уморила да го уговаря, на вратата се позвъни. Майка ѝ отиде да отвори. След малко в кухнята влезе Александър с голяма, ярка кутия в ръце.
Сережа се вторачи в кутията, а Вика скочи като опарена. Майка ѝ ги поглеждаше ту Вика, ту госта.
— Селесная довога! — възкликна развълнувано Сережа, опитвайки се да каже „железная дорога“ (влакова релса, влакче). Протегна се към кутията.
— Да, в детството и аз имах такава. А ти какво ядеш тук? Грис каша? Голям късметлия си! Аз не съм я опитвал от 30 години… — Саша се настани край масата, оставяйки кутията на пода до краката си.
Вика му сложи купичка каша.
— Хайде да видим кой ще свърши първи, за да може да отвори пръв кутията! — Саша загреба голяма лъжица и започна да яде бързо.
Шумно се състезаваха, а Сережа ловко наблюдаваше колко остава на госта, забързан и той самият да довърши своята порция. После тримата седнаха на пода в хола и започнаха да подреждат релсите от кутията, а Вика и майка ѝ ги гледаха с умиление.
— Отивам да сложа чай! — прошепна майка ѝ и излезе от стаята.
Вика се приближи и седна на пода до сина си. Александър вдигна очи към нея.
— Извинявай, не мога да крия повече. Дойдох да се запозная. Искам да бъда до вас. — Той я гледаше с надежда.
Вика погледна Сережа, който ги гледаше със същия молещ поглед, изпълнен с нетърпелива надежда.
— Мамо, хайде, моля те!
Финал
Вика се усмихна през сълзи и се обърна към Саша.
— Добре… Нека опитаме заедно.
Той я придърпа в прегръдката си, а Сережа, смеейки се, се шмугна между тях. Тъкмо в този миг влезе майка ѝ, спря се на прага и ги огледа с сияещо лице.
— Е, време е за чай! — провикна се доволно тя.
„Курортните романи не винаги свършват, щом приключи почивката“, помисли си Вика, заглеждайки се как Саша оправя с усмивка косичката на Сережа, докато майка ѝ слага чашите на масата. Понякога, когато истинската любов се появи, тя просто ни намира — независимо от мястото и обстоятелствата.
Край
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: