Обаждане посред нощ не е на добро. Галина научила това, когато съпругът ѝ бил още жив. Често през нощта той получавал обаждания да дойде на работа.
Нощта е идеалното време за убийства и грабежи. А той е работил като оперативен работник. Умира, когато синът му е на шест години.
А сега Данила е на двадесет и осем години. Името на сина му проблесна на екрана на мобилния телефон. Сърцето ми се разтуптя и сънят изчезна.
– Да, сине. Галина отговори с дрезгав глас след съня. – Мамо, съжалявам, че те събудих.
Гласът на Данила прозвуча развълнувано. – Аличка имала ли е друг пристъп? – Галина попита разтревожено. – Да, ние сме в болницата.
Реших да продам апартамента и колата. Няма други възможности. Мога ли да остана при теб? – Да, разбира се.
Как? Ние сме само четирима в един двустаен апартамент. – Чакай, не се вълнувай прекалено, трябва да преценим всичко. Какво ще кажете за средствата? – Няма време.
Ето защо ти се обаждам. Докторът каза, че след седмица ще е твърде късно за операция. – Почакай, сине.
Имам друго предложение. Да продадем апартамента ми. Той е в центъра и ще струва колкото твоята двустайна, ако не и повече.
Набързо, но объркано изказа идеята на Галина, която току-що ѝ беше дошла на ум. В слушалката настъпи тишина. – Здравей, Дан, ти ли си там? – Мамо, Настя и аз сме съгласни.
– Тогава ще се преместиш при нас. Така наистина е по-добре. Можеш ли да се справиш? Просто трябва да продадем бързо.
– Ще направя всичко възможно – обеща Галина. Не ми се искаше да спя. И не можех да спя.
Единствената внучка страда. Трябва да го обмислим и да претеглим всичко. Галина стана, метна халата и отиде да сложи чайника.
След като завърши института, Даня си намери добра работа. Галина се гордееше с умния си и красив син. А и момичета не липсваха.
– Но не бързай да се жениш, а си стъпи на краката – увещаваше го Галина. – Но кой слуша мама? Данила се влюби, стана разсеян, замислен, изчезваше някъде вечер или дори не се прибираше през нощта. – Кога ще ме запознаеш с някое момиче? – Попита го веднъж Галина.
Три дни по-късно синът доведе вкъщи Настя. Тънка, под прозрачната бледа кожа на дребното лице се виждаха сини нишки от вени. Но огромните ѝ сиви очи гледаха предизвикателно.
Галина се стъписа, като забеляза изпъкналия корем на Настя. Подписаха се, седнаха заедно вкъщи с торта и бутилка сухо вино. Това беше цялата сватба.
Когато Данила беше на работа, Настя почти не излизаше от стаята. Веднъж Галина я помоли да ѝ помогне да направи кнедли. Искала, така да се каже, да се опознаят по-добре и да изградят връзка.
Настя влезе в кухнята, погледна с огромните си очи разточеното на масата тесто. Ти си шефката в кухнята. И отиде в стаята на нея и Даня.
Не се получи. Настя дойде в кухнята само за да яде, дори не изми чиниите. Галина каза на сина си.
– Мамо, не й досаждай. Тя е срамежлива, бременна е. Данила защити съпругата си.
Галина не харесваше Настя. А и самата тя не беше доволна от ролята на прислужница на сина си и съпругата му. Не, не ѝ е трудно да готви и да ходи по магазините, да чисти, какво ли още не да прави в пенсия.
Но синът ѝ има собствено семейство. И съпругата трябва да бъде господарка. И бебето ще дойде.
Решила е, че да живее заедно с младите хора и да не се меси в живота им няма да се получи. Сменя тристайния си апартамент, оставен ѝ от родителите, с два. Преместила се в едностайно.
Синът ѝ и съпругата му се преместили в двустаен апартамент в нова сграда в покрайнините. Остави ги да живеят, както искат. Седмица след преместването Настя родила слабо момиченце.
А на четиригодишна възраст на Альошка била поставена диагноза сложен сърдечен праг. Лекарите посъветвали да я оперират в Израел. Там щяло да е по-бързо, макар и по-скъпо.
Кандидатствахме за помощ от благотворителни фондове. Но състоянието на Альошка се влошаваше. А пристъпите ставаха все по-чести и по-тежки.
Не ни оставаше време да събираме пари. Галина едва дочака сутринта, за да действа. Тя се обаждаше по телефона, уреждаше срещи с брокери на недвижими имоти.
Всичко се въртеше в спирала, въртеше се в бесен ритъм. Галина бързо продаде апартамента с част от обзавеждането. Останалото раздаде и продаде почти безплатно на приятели и познати.
Три дни по-късно тя занесе на сина си пухкава торба с пари. Галина не искаше да смущава сина си и снаха си. Настя е господарка на собствения си апартамент.
Галина не беше свикнала да мълчи търпеливо и да се стяга. Не можеше, нямаше темперамента за това. Обади се на приятелката си от училище Ирка и я помоли да остане при нея.
– Галка, с удоволствие бих го направила, знаеш ли. Но току-що върнах личния си живот в правия път. Вадим дойде да живее при менһттр://….
– По моя вина – каза приятелката. – Добре, не се притеснявай, измисли нещо. – отвърна Галина и искаше да се изключи.
Ира изкрещя в телефона. – Чакай. – Галка, аз имам къща в селото.
Искаше да продаде, но ръцете не достигаха. Това, разбира се, не е най-доброто от Бога, но можеш да живееш. Там има печка, колоната е наблизо.
На петнайсет минути с автобус от града. Елате и вземете ключовете. Когато таксито спря до счупената ограда и почернялата къща, Галина помисли, че е сбъркала адреса.
– Как би могъл някой да живее тук? Оградата беше паднала, единият прозорец беше счупен, керемидите на покрива на места липсваха, а вратата беше изкъртена. Таксиметровият шофьор разтовари куфарите и чантите ѝ от багажника и потегли. Галина въздъхна и влезе в къщата.
Сложи вещите си в средата на къщата и се разплака за първи път през последните няколко дни. – Какъв беше смисълът да плаче? Тя не искаше да живее със сина си, така че вземи и подпиши. Галина огледа къщата.
В килера намери обикновен хартиен тапет, който по чудо беше оцелял от зъбите на мишките. Но първо трябваше да закърпи покрива. В селото имаше всякакви къщи – големи и каменни, зад високи огради и закърпени дървени.
Повечето от собствениците идваха тук през лятото и през уикендите. Но някои живееха в селото през цялата година. В едно малко магазинче, където Галина дойде да си купи хранителни продукти, тя попита продавачката кой в селото може да поправи покрива, да сложи стъкло на прозореца и изобщо.
– Да, Тимофей, а кой друг? – посъветвала нетърпеливо бъбривата продавачка Люба. – Той е специалист по всички професии тук. Живее три къщи по-надолу от вашата.
Има зелена ограда. Ето го и него. Люба посочи през прозореца минаващия покрай нея висок мъж, обут в големи гумени ботуши и с нахлупена на челото шапка.
Галина грабна чантата си и се втурна да го настигне. – Тимофей, почакай! – изкрещя тя, задъхана от тичане. Той спря и се обърна към нея.
Галина си помисли, че вижда старец, но като се приближи, разбра, че е на същата възраст като нея, е, може би малко по-възрастен. Тимофей изчака мълчаливо. Галина се смути от острия му поглед.
Набързо и объркано тя започна да обяснява молбата си. – Ще се върна след един час – каза Тимофей и продължи по пътя си. Галина го погледна объркано и се прибра вкъщи.
Тимофеич дойде след два часа. Измери прозореца, качи се на тавана, погледна в навеса и без да каже нито дума, се отправи към изхода. – Къде отиваш? Какво ще кажеш за покрива? – Галина го попита уплашено.
– Да взема материала – каза Тимофейч, без да се оглежда. – Утре ще направя покрива. Галина осъзна, че ще ѝ е много трудно да се справи с мрачния и мълчалив мъж.
– Хайде, щом къщата е закърпена. Вече е краят на септември, вали дъжд, през нощта има студове. На сутринта тя се събуди от звука на стъпки над главата си.
Отначало се уплаши, после се досети, че Тимофей се е качил на покрива. Не се намеси, макар че ѝ беше любопитно. Той чукаше по покрива до късно вечерта.
След това, без да влиза в къщата, отишъл в стаята си. Галина излезе навън, отдалечи се и погледна към покрива. Всички дупки бяха грижливо закърпени.
На следващия ден валяло от сутринта. Тимофей се прибра по-късно, като остави Галина да спи. Той сложи стъкло на прозореца, поправи изсъхналата врата и направи всичко тихо, старателно, без да бърза.
Три дни по-късно вдигна оградата. И тогава един камион дойде до къщата и младият шофьор изхвърли трупите до оградата. Галина изтича навън и започна да пита.
– Дърва за огрев тази домакиня! – Младият шофьор й викна приятелски. На следващия ден Тимофей режеше трупи насред двора. Галина излезе от къщата и известно време наблюдаваше работата му.
Мускулите на ръцете и гърба му бълбукаха под праната риза на матроната. Изведнъж той спря и погледна Галина. – Е, стани в двойка, по-бързо ще тръгне работата! – каза той.
Галина искаше да се възмути от него, но промени решението си. Хвана се за другия край на пилата. – Не дърпай, дърпай плавно! – заповяда Тимофей.
– Що за неразрешено поведение е това? Дори не ме попита дали имам нужда от дърва, или не. Може би нямам пари за него. Може би ще си тръгна утре…
– Ако искахте, отдавна щяхте да си тръгнете. Щяхте да сложите нови тапети, помолихте ме да поправя покрива. И нямаш достатъчно дърва за огрев.
Не стигат за зимата. Ще замръзнеш! – каза Тимофей, като продължаваше да пили. Галина мълчеше, мислейки как да попита за парите.
– Не се притеснявай, няма да те обера. Поръчах дървените трупи отдавна и изпратих част от тях на теб. – каза невъзмутимият Тимофей, сякаш беше чул мислите ѝ.
Изведнъж започна да вали и работата трябваше да бъде спряна. Тимофеич облече якето си и се прибра вкъщи. На следващия ден той не дойде.
Не се появи и на третия ден. Галина се разтревожила и отишла при него. Предпазливо влязла в просторната здрава къща и видяла Тимофей да лежи на леглото под две памучни одеяла.
Тя докосна челото му. Беше горещо. Галина изтича вкъщи, донесе антибиотици и парацетамол, загрее чайник на печката и когато Тимофей се събуди, го накара да си вземе хапчетата и да пие чай.
Тя погледна в хладилника му и намери едно пиле. Два часа по-късно тя донесе тенджера с бульон, увита в одеяло. Тимофейч прие помощта без възражения, сякаш беше необходима.
На Галина ѝ се стори, че той не се изненада да я види в дома си. Три дни по-късно той отново режеше и цепеше дърва. Галина ги подреждаше на купчина под покрива.
„Това е. Ако имаш нужда от нещо, обърни се към мен – каза той, облече якето си и се приготви да си тръгне. „А парите? Колко ти дължа? Все още не си ми казал, нали?“ – Галина попита.
„И сме изравнени.“ Тимофей не си тръгваше, като гледаше Галина. Под погледа му тя потрепери.
„Какво? Избягала ли си от съпруга си?“ – попита той внезапно. „Какво те кара да мислиш така?“ „Съпругът ми почина много отдавна. Продадох апартамента.
Внучката ми се нуждаеше от пари за лечение.“ „Е, аз я излекувах.“ „Какво? Вие излекувахте внучката си?“ „Да.
Направиха ѝ сърдечна операция в Израел. Синът ѝ се обади и каза, че скоро ще се върне“. Самата Галина не знаеше защо е разказала всичко на този мрачен и мълчалив мъж.
„Апартаментът, значи, е продаден. И аз се преместих да живея в къщата на Иркин“. „И ти знаеш всичко“, каза Галина.
„Знам.“ “Израснали сме в едно и също село. Веднъж дори бях влюбен в нея.
Но тя се омъжи за градски.“ „А ти? Защо не се омъжи?“ „Нямах време. Просто – отвърна Тимофей.
По някаква причина Галина извади телефона от джоба си. Опита се да го включи, но екранът не светна. Зарядното устройство беше изтощено.
Докато търсеше зарядно, докато включваше телефона към него, тя видя, че Тимофейч го няма. Той си беше отишъл. Галина нямаше търпение да дочака момента, в който ще може да се обади.
„Мамо, къде си? Мислех, че живееш с нас, обадих се на съседите. Не можах да се свържа с теб“ – извика разтревоженият син. „Останах при една приятелка.
Всичко е наред. Батерията на телефона падна, не забелязах“. „Как е Аличка?“ „Добре! Тя се усмихва, можеш ли да повярваш? Искаш ли да говориш с нея?“ Галина чу радостния глас на внучката си и се разплака.
„Какво става, мамо? Всичко е зад гърба ни, успяхме, благодарение на теб!“ Седмица по-късно всички се върнаха у дома. Галина също отиваше в града и дойде да се сбогува с Тимофей. „Ти изобщо си тръгваш или какво?“ – попита той мрачно.
„Или както. Ще се срещна с внучката си и ще се върна. Изпуснах ги.
А как се казваш? Не е хубаво да използваш второто си име“. „Свикнал съм с него. Наричам те Георги.
Мама ме наричаше Егор. Това е по-кратко.“ Галина видя сина си и внучката си.
Аличка се беше съвзела и по бузите ѝ се появи руменина. „Мамо, може би ще останеш?“ – попита синът ѝ, след като научи, че Галина живее в селото. „Не, няма да те безпокоя.
Ще дойда на гости. Не е далеч тук. А през лятото ще взема Альошка при мен.
Тя ще укрепне на чист въздух.“ „Да извикам ли такси?“ „Няма нужда. Аз не съм принцеса. Ще взема автобуса.
Пътуването е кратко.“ Галина бърза да се прибере у дома. През последния месец беше свикнала с него, дори намери удоволствие в селския животһттр://….
Тихо, спокойно. От какво друго се нуждаеш при пенсиониране? По пътя към гарата тя си купи хранителни продукти. Влезе в къщата и се загледа изненадано в букета от жълти листа на половинлитров буркан на масата.
Къщата беше топла, отоплена. „Егор“ – отгатна тя. Свари няколко картофа, намачка ги с яхнията.
После отиде при Егор и го покани да отпразнуват успешното завръщане на внучката ѝ. Той се поколеба, но все пак дойде. Месец по-късно Ирина дойде на гости на Галина.
Тя изтръпнала, когато видяла преобразената къща. „Сега ще я продавам много по-скъпо!“ – каза тя развълнувано. „Искаш да продадеш къщата?“ – Галина се изплаши.
„Да, виждаш ли, решихме с Вадим да подпишем. Аз ще продам къщата и ще си купим кола“, похвали се Ира. „Не сега, а през пролетта.
Засега можеш да живееш.“ Но Галина усещаше, че спокойният живот е приключил. Тя си помисли: какво да прави? Ще трябва ли да отиде при сина си? Нямаше пари за квартира под наем.
Единствено започна да подобрява отношенията си с Настя, сякаш за да не развали всичко. Егор ѝ помогна. Научил, че Галина иска да си тръгне, и дошъл да я убеждава да остане.
„Мечтаеше си да вземеш внучката си за лятото, нали?“ – “Не, не. „Да, предполагам, че това не е съдба“, въздъхна Галина. „Аз самата не искам да заминавам. Свикнала съм с това тук.“
„Тогава остани. Имам голяма, силна къща. Знаеш колко е красиво тук през пролетта.
Ще направя беседка в градината. Ще пием чай сред природата.“ Егор замълча.
Галина също замълча, без да знае какво да каже. „Аз… ще се чувствам зле без теб.“ Егор гледаше, както винаги, право пред себе си и чакаше отговор.
„Искаш да ми предложиш?“ – Галина попита объркано. „Да. За първи път в живота ми.“
Галина остана в селото. Тя не очакваше да стане безсрамно щастлива на стари години. Проблемите и нещастията изведнъж се превърнаха в щастие.
Животът си течеше, оставяйки зад себе си неприятностите и скърбите. Понякога щастието не идва при нас като благодат. Но много по-често то е победа и преодоляване.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: