Детството на Рита премина в града, обикаляйки квартири под наем. Бяха трима – двама братя и тя, най-малката.
Родителите не се разбираха, вкъщи постоянно беше задимено от цигари, чуваха се скандали. Бащата биеше майката и се държеше като истински тиранин. Но когато братята на Рита пораснаха, го отучиха от този навик.
В мига, в който по-големият брат осъзна, че може да се справи с бащата, той започна да му посяга, за да не вика по майката, да не я бие и да не ги закача. Рита баща ѝ не я удряше, почти не ѝ говореше. Тя го виждаше, знаеше кой е, но сякаш бяха непознати.
Когато беше на тринайсет, Рита случайно чу разговор на родителите си. Баща ѝ казваше, че майката е „нагуляла“ дъщеря, а той я бил приел, но така и не успял да ѝ прости. Повтаряше, че е трябвало да се разведат още тогава, когато тя дошла със сълзи на очи.
Рита научи чак след смъртта на баща си, че майка ѝ всъщност е искала да го напусне. Срещнала била първата си любов и имала връзка с този мъж. Той обаче, макар да бил образован и от добро семейство, не възнамерявал да се жени за жена с двама сина.
Разделили се, а майката на Рита, вече бременна от него, се върнала при съпруга си с позор. Той я приел обратно, защото много я обичал и искал да гледа как растат синовете, но само на думи. Едва ли можеш напълно да простиш подобно нещо от душа.
Такъв тип постъпки винаги оставят следа и хвърлят сянка върху целия остатък от съвместния живот. Рита разбра защо баща ѝ дори не се доближавал до нея. Била му чужда.
С майка ѝ започнаха проблеми, скандали. Това засегна и момчетата, които винаги защитаваха майка си. Така си живяха през целия ѝ детски свят.
По-големите братя се разотидоха. Бащата на Рита почина, когато тя беше на петнайсет. А майка ѝ си отиде, когато момичето едва завърши училище.
Тогава тя беше вече на осемнайсет. Опита се да учи и работи едновременно, но не ѝ се получи, и замина на село при своя братовчедка на баба ѝ. Там имаше хубава тухлена къща и старицата ѝ обеща да ѝ я завещае, ако Рита остане при нея и се грижи за нея.
Така вместо да учи, Рита стана слугиня. Характерът на бабичката беше просто ужасен. Можеше да я кара да мие пода по три пъти на ден.
Рита ѝ правеше масаж, напомняше ѝ да си взема лекарствата, следеше кръвното ѝ налягане. Господарските ѝ прищявки правеха живота на момичето непоносим. Освен това тя обичаше да унижава Рита и да ѝ внушава, че не е хубава, прекалено е слаба и никой няма да я вземе за жена.
Рита търпеше, понасяше всичко и се стараеше да не се ядосва на роднината си. „Старост – нерадост“ – казваше си. Когато ѝ обърна внимание мъж – местният тракторист, Рита беше на седмото небе от щастие.
Неговата съпруга загинала по време на буря – скрила се зад дърво, а мълнията ударила точно там. Цялото село шумеше за този случай. Разказваха го като местна страшна история.
Допълнителна мистична нотка внасял фактът, че преди повече от десет години на същата поляна мълния убила друга жена по абсолютно същия начин. Трактористът, който загледа Рита, се казваше Евгений. На нея ѝ се виждаше мил и добър, обаче след като го опозна, Рита осъзна, че се е сдобила с мъж точно от същия тип като онзи, който беше неин „баща“.
По-точно – мъжът на майка ѝ, тъй като истинския си биологичен баща Маргарита така и не бе узнала. С Евгений заживяха заедно. От първия брак на Жена (Евгений) бяха останали двама сина.
Те бяха още съвсем малки и моментално се привързаха към Рита, започнаха да я наричат „мамо“. По-големият беше на три, по-малкият само на годинка. Така Рита стана майка, още преди да роди своя първороден син Илия.
Женя имаше собствена къща – не голяма, но все пак негова, и Рита се пренесе при него. За бабата намери болногледачка, която се съгласи да изпълнява всички прищевки за дребно заплащане. Когато Рита си тръгваше, бабата ѝ пожела да умре по-бързо, задето я „изоставила“.
Беше ѝ все едно, че младото момиче има семейство, за което да мисли, и деца. На старицата ѝ се изплъзваше робинята, принудена да стои при нея поради безизходица. Рита нямаше къде да отиде, зависеше финансово от бабата и онази не се свенеше да ѝ го натяква с досадна редовност.
А когато Рита ѝ съобщи, че Женя я е поканил да се омъжи за него, бабата изпадна в истерия. Рита си събираше вещите под най-лоши пожелания, заплахи и проклятия.
— Ела с мен, бабо – предложи Рита. – Говорих с Женя, каза, че мога да те доведа. Ще живеем заедно, ще те гледаме и няма да ти е скучно.
Старицата само презрително изсумтя:
— Тоя твой Женька само чака да му прилапа къщата. Я виж моята каква е голяма, а вашата е дребна. Няма да дойда, а ти, ако си тръгнеш – да пукнеш дано.
Вече не си ми внучка, не идвай и на погребението ми. Рита тежко въздъхна.
— Харесва ми Женя, той ще ме вземе за жена, има момчета, нуждаят се от майка, не мога да остана. И не те изоставям.
Ако не искаш да дойдеш в къщата на бъдещия ми съпруг, утре сутрин ще ти доведа Настя, тя е медицинска сестра и търси допълнителна работа. Каза, че ще се разбере с теб и ще идва редовно, може и да нощува. Децата ѝ са вече големи, разпилени, не гледа добитък.
Аз не те оставям, бабо, защо си такава?
На бабата не ѝ пукаше. Тя разбираше, че вече няма да може да си изтрива краката в някаква външна жена и беснееше. След заминаването на Рита Женя, старицата поживя още четири години.
Накрая все пак завеща къщата на внучката, тъй като така и не се спогодила с Настя. Всяка година ѝ се налагаше да наема нова болногледачка, но дори най-търпеливите селски жени не издържаха на толкова обиди и прищевки. Рита осинови момчетата.
Те не помнеха родната си майка, но в селото няма как да скриеш подобно нещо. Още в детската градина други деца ги питаха: „Знаете ли, че истинската ви майка е умряла?“. По-малкият, Игор, само плачеше, мислейки, че става дума за Рита, а по-големият, Гена, разбираше и се хвърляше на бой.
Той помнеше малко от майка си и я беше виждал на снимки. Но и двамата приеха Рита за своя майка. Ходеха заедно на гроба на покойната, но не ги деляха на „първа“ и „втора“ – приемаха, че имат две майки, и двете са им родни, истински.
Синът на Рита, Илия, обожаваше по-големите си братя, бяха доста задружни, а и разликата във възрастта не беше голяма. Рита забременя година, след като заживя с Женя. Разбира се, сватба нямаше – просто отидоха и подписаха документи.
Рита казваше, че ѝ е все едно, важно е само, че вече имат семейство, но тайно ѝ се искаше да има булчински воал и водещ на тържеството, да стои в бяла рокля и да предизвиква завист у всички гости. Шест години след раждането на Илия, Рита пак забременя. Отношенията ѝ с Женя обаче бяха трудни – той се оказа заядлив, скандалджия, вечно клюкарстваше по селото и дърдореше на пейката.
Често го предупреждаваха да спре, а заедно с него и Рита слушаше упреци. Женя постоянно се караше с някого, ругаеше, сякаш изпитваше удоволствие от това. Ако на работа нямаше с кого да се изпокара, непременно заяждаше с Рита вкъщи.
Когато Рита научи, че отново носи детето му, отчасти повтори съдбата на собствената си майка. Женя побесня, заявявайки, че детето не е от него. Скандалите не спряха чак до раждането на малката Варя. Момиченцето се появи като негово точно копие, дори имаше същата бенка на бузата.
Като я взе на ръце, Женя се разплака и поиска прошка от Рита. Тя обаче настоя да се направи тест за бащинство. И когато се оказа положителен, укори Жени, събра си вещите и децата и си тръгна.
„Опитай да ми ги отнемеш“, каза му. Но Женя не я даде на съд. Вместо това спря да пие, отказа цигарите, спечели пари и дойде да се сдобрят.
Разбира се, тя му прости. Варя беше глезенката на татко, търсеше го непрекъснато. Но когато навърши четири години, Женя почина.
В младежките си години беше получил тежък токов удар, който увредил вътрешните му органи. Тогава лекарите казвали, че няма да оживее, но той се оправил и поживял почти до петдесет. Пристъпът дойде внезапно, след като пак го удари ток – поправяше вкъщи лампа, напрежението било слабо, но сърцето не издържа. Така Рита остана вдовица.
Те живееха в голямата къща на покойната ѝ баба. От стопанството гледаха само кокошки и гъски. Момчетата растяха, големите скоро завършваха училище и помагаха за всичко на майка си.
Малката Варя беше на седем и тъкмо тръгнала в първи клас. Илюша обожаваше сестра си и най-често беше с нея. Рита никога не е делила децата на осиновени и „свои“, но виждаше, че момчетата все пак държат повече едни на други – Гена имаше най-голямо доверие на Игор, а Илия беше по-близък с Варя.
Може би беше въпрос на възраст, може би беше заради кръвното им родство, но в края на краищата баща им беше един и същ. В онази заснежена нощ навън виеше вятър. Къщата имаше големи прозорци, които пропускаха течение, отоплението не успяваше да се справи с цялата площ.
За да им е по-топло, всички се събираха в стаята на родителите. Там имаше огромно легло, на което се побираха момчетата, а Рита разпъваше дивана в ъгъла и спеше там с дъщеря си. Прозорецът беше на юг, по-топъл, а и Рита затваряше капаците през нощта, за да не влиза студ.
Щом се наговориха и легнаха да спят, тя чу почукване на вратата.
— Ох, мамо, някой дойде! – стресна се Варя. Момчетата също надигнаха глави изпод завивките.
— Сега ще видя кой е, останете в леглата. Може някой да има нужда от лекарство или друга помощ – опита се да ги успокои Рита с усмивка. На нея самата ѝ беше притеснено от нощни посетители. Ами ако на вратата има някой бандит? Момчетата са още малки, сама едва ли ще се справи.
Докато се приближаваше до вратата, от другата страна пак затропаха, този път по-силно. Тя се изплаши, но все пак отвори. На прага стоеше непознат мъж с мешка на рамо.
Целият бе в сняг, приличаше на Дядо Мраз. Брадата му и тя беше пълна със сняг, синьо-червени ръце – без ръкавици, видимо премръзнал.
— Кой сте вие и какво искате? – попита Рита. Тя се досети, че вероятно има нужда от подслон в тази виелица… Но ѝ беше тежко да пусне в къщата непознат.
— Изгубих се, нищо не виждам, навън е тъмно и вие буря. Помогнете ми да преживея метелицата, моля ви. Няма да ви навредя, кълна се – промълви мъжът и рухна на прага.
Рита осъзна, че вече няма избор. От шума и разговорите пристигнаха и момчетата.
— Гена, помогни ми да го пренесем, сигурно е измръзнал здравата. Добре, че успя да стигне дотук – рече тя и се опита да не плаши децата. Гена и Рита внесоха мъжа и го положиха на дивана.
Игор сложи чайника да загрява, за да го стоплят.
— А той да не е някой престъпник? – попита със свита душа Илия.
— Какъв престъпник, той е ловец. Виж му мешката и пушката. Изгубил се е в метелицата. Успя само да каже, че е загубил очилата си и не вижда добре… Да и зрящ човек в такова време не би различил нищо.
Рита забеляза пушката едва след като внесе мъжа вътре. Вероятно той я беше оставил на верандата, за да не плаши домакинята. Тя занесе оръжието в студения коридор и сложи там и мешката, за да не се развали уловът от топлината.
Когато нежеланият гост дойде в съзнание, Рита го почерпи с чай.
— Ловец ли сте? – попита го Варя, надничайки в очите му.
Рита видя как непознатият се усмихна от въпроса на дъщеря ѝ. Улыбката му беше съвсем естествена, сякаш много искрена. В онзи миг Рита усети, че този човек едва ли е опасен за семейството им.
Разбира се, една усмивка не означава нищо сигурно, но Рита някак го почувства – инстинкт, вътрешно усещане.
— Ловец, – отвърна непознатият, оглеждайки се, сякаш търсеше улова си.
На Рита ѝ хрумна, че може да иска да покаже на децата заека или друга плячка, но реши, че това не е добра идея – момчетата може би щяха да се зарадват, но Варя би се разплакала от жал.
— Оставих улова ви в коридора, не се тревожете. Там е около минус три градуса, няма да се развали. Сигурно ще ви търсят. Да ви дам телефон да се обадите на близките? Те навярно са притеснени.
Мъжът въздъхна.
— Никой не ме чака. Майка ми в момента е в болница, а ѝ е вече късно да звъня. Няма да я тревожа. Тя и не знае, че тръгнах на лов.
Говориха си още половин час. От разговора Рита научи, че гостът ѝ се казва Павел Данилов, че е програмист, живее в града, а е дошъл в техния край да поизлезе на лов, но се изгубил. После всички си легнаха. През нощта Рита чу как гостът става.
Показа му къде е тоалетната и откъде да пие вода. Странно, но се чувстваше спокойна. Довери се на инстинкта си и спа като бебе чак до сутринта.
В крайна сметка и без това нямаше какво да им открадне.
На сутринта, още в ранни зори, се чу сирена откъм селото.
— Пожар ли има? – попита сама себе си Рита. Излизайки от спалнята, срещна погледа на Павел. И той беше чул и бе скочил.
— Спокойно, навярно някъде гори, – опита се да го успокои тя. Гостът обаче поклати глава:
— Не, Рита, идват за мен. Само не се плаши и не ме осъждай веднага, ще разбереш.
Рита го изгледа неразбиращо, а той наведе глава виновно. В този миг се чу силен трясък, който уплаши всички обитатели на къщата.
— Вадик, какво правиш? Нагледал си се на екшъни ли? – чу се глас в коридора. Оказа се, че полицай е изритал с крак крехката входна врата.
В дома веднага нахлу студ.
— Селяните ги укриват тия бегли престъпници, това ни стига, – отвърна друг служител.
Децата се стекоха по шума, а по-малките се притиснаха към майка си. Полицаи и охранители, без да се събуват, нахлуха във вътрешността.
— Е, не избяга далеч, а? Паше, как можа, работеше при нас, приехме те по човещина, а ти ни обра. Къде са парите? – попита висок мъж с прошарена коса. Беше на около петдесет години, с тесни очи, които сякаш пронизваха.
Рита осъзна, че в мешката няма улов.
— Знаете защо ми трябваха тези пари. Отказахте ми заем, други банки също ми отказаха. Какво друго да направя? – възрази Павел.
Рита забеляза как прошареният се усмихна подигравателно. Тогава се обърна към нея:
— А вие, гражданко, защо укривате престъпник? Заплаши ли ви? Кажете всичко, каквото има. Така ще ни помогнете да го тикнем в затвора.
Рита не знаеше какво да отговори и мълчеше. Вместо нея се обади Павел:
— Изгубих се и попаднах случайно в дома ѝ, излъгах, че съм ловец. Те не знаеха нищо. А парите ги изхвърлих в гората, докато вървях в метелицата. Стана по-важно да оживея, отколкото да дотътря мешката.
Полицаи и охрана претърсиха цялата къща на Рита, надзърнаха във всеки ъгъл и създадоха страшна бъркотия. Рита само се хвана за главата, като видя какво оставиха след себе си. Освен това ѝ разбиха вратата, която момчетата трябваше да поправят.
Докато я приспособят отново, Рита изпрати по-малките деца при съседката-баба, която понякога ѝ помагаше и оставаше с децата. Всички те бяха послушни и не създаваха много грижи.
— Мамо, значи онзи чичко е лош, престъпник ли е? – питаше любопитната Варя.
— На мен не ми изглеждаше лош. Не ни навреди, а онези, които го прибраха, ни оставиха погром в дома. Защо трябваше да разбиват вратата – нямаше ли да отворя?
Варя въздъхна:
— Значи ловецът е добър, а лошите го арестуваха?
Рита поклати глава:
— Ех, Варе, светът не се дели само на добри и лоши. Те просто изпълняваха задълженията си, а кой е прав и кой – не, ще реши съдът.
Риту извикаха на делото и тя свидетелства. Едва после в полицейския участък ѝ разказаха, че Павел Данилов бил служител в частна банка, където давали кредити на всеки, определяли лихвите индивидуално, но почти не отказвали на никого. Имали и собствени колектори. Павел отговарял за софтуера, да са изправни всички системи.
Собственикът на банката бил стиснат и дори не платил за лицензиран софтуер. Всичко се крепяло на уменията на Павел да превърне пиратските програми в нещо, което да работи все едно е лицензирано. После майка му се разболяла тежко, лекарите му казали, че лечението е възможно, но скъпо и трябва бързо да се плати. Шефът му в банката отказал заем – тъкмо бил в лошо настроение, напуснала го жената.
И Павел откраднал парите. Но после побягнал в гората с тях, където го застигнала бурята. От отчаяние едва не се предал на смъртта. Не искал майка му да погребва единствения си син.
Така попаднал в дома на Рита.
— Той ви заплаши ли? Кажете в съда всичко, каквото ви е казал, – наставляваше я адвокатът на банкера, сякаш Рита ще се уплаши от Павел. Но на Рита ѝ стана жал за него. Той опитал да спаси живота на майка си, а шефът му така и не проявил човещина, само се погрижил да го вкара в затвора.
Рита каза всичко в полза на Павел, настоя, че той не е бил груб, тя сама го пуснала, помислила го за ловец, а той бил примерен, мил и внимателен. Обясни, че човек, който е толкова отчаян, може да стигне до глупости, че майка му умира заради пари, а банкера не се трогнал, макар да имал излишък.
Съдът я прекъсна, но тя все пак усети, че думите ѝ повлияха на съдията. В крайна сметка Павел получи само две години.
Докато траеха съдебните разправии, Рита си намери работа. В селото рядко се появяваха свободни места, но този път дойдоха при нея вкъщи:
— Ритке, не искаш ли да дойдеш при нас да доиш кравите? – попита я жената на местния фермер, Валентина Петровна. Тя работеше в училището като учителка по география. Съпругът ѝ отглеждаше всякакви животни – птици, крави, голямо стадо свине. Наемаше селяните, плащаше редовно, помагаше, ако е нужно – на погребения, на тържества, на юбилеи.
Имаха добра репутация, но лошият привкус в семейството им идваше от единствения им син – Антон. В младежките си години той бил задържан за побои, дори бил поседял малко в затвора. Баща му нарочно не платил, за да го освободи. Като се върнал, го изпратил в казармата.
Антон се кротнал след армията, записал се задочно да учи и помагал на баща си във фермата. Но продължавал да се държи надменно и заядливо към работниците. Те не го харесвали, а той го усещал и ставал още по-зъл.
Рита помнеше това, затова се двоумеше.
— Ами Нинка? Тя нали доеше? А и Тоська?
Валентина Петровна въздъхна:
— Нина се уволни, с мъжа ѝ продадоха къщата и отидоха в града. А Тоська боледува често и е на възраст. Не ѝ се седи вкъщи, скучно ѝ е, та идва да помага, но не може да поеме цялото доене. Трябва ни по-млада, здрава, като теб. Имаш деца, а парите ще са ти от полза.
— Така е. Мен ме съкратиха и оттогава съм си вкъщи, а с помощите не се живее. Големият иска таблет, по-малкият – колело. Цените са ужасни. Кога да започвам?
Така Рита се захвана на новата работа. Децата ѝ се оправяха сами едно друго, вече бяха понаучени. Сутрин тя отиваше да дои кравите, занимаваше се около два часа, същото и вечер. Не беше тежко, беше свикнала да носи кофи, а и имаше доилен апарат.
След като съдът издаде присъдата на Павел, Рита отиде да го посети. Искаше да му каже, че го разбира и да му предложи помощ. Ако иска нещо да прати на майка си, или самият той да има нужда от нещо. Нямаше кой друг да се погрижи за нея, щом е болна.
Павел се появи с белезници. Здрависаха се, но неловкостта беше голяма.
— Дойдох да попитам дали ти трябва нещо. Мога да го донеса. Или пък нещо да предам на майка ти?
Павел вдигна очи:
— Благодаря, нямам нужда.
— Виждам… – прошепна Рита.
— Защо дойде тогава? – попита той направо.
— Не знам. Струваше ми се, че може да ти трябва някаква подкрепа, след като целият свят се е обърнал срещу теб. Поне морална…
— Да ме жалиш? – възмути се Павел.
— Не, говоря за човешка подкрепа и разбиране!
— За мен това е чиста жалост. Аз си знам грешките, и твоето благотворително идване няма да ми помогне. Не можах да спася майка си, тя ще умре, а аз няма да я видя повече.
Сълзи проблеснаха в очите му. Той рязко се изправи и почука по вратата:
— Приберете ме! – извика към надзирателя, който надникна и го отведе обратно. Рита си тръгна разстроена и се почувства глупаво, че е дошла.
Върна се в къщи, измръзнала и подгизнала. Извади от мазето бутилка домашна наливка, донесена ѝ от съседката за Коледа. Реши да пийне за сгряване и за успокоение. Децата бяха у съседката, Рита ѝ се обади да ги накара да се приготвят да си ходят у дома. После заслиза в мазето.
Почти залитна, когато извади от скритата яма под пода същия онзи мешок.
— Това е същият, който така упорито търсеха полицаите! Нито им дойде акълът да погледнат под пода, а във всяка стара къща има мазе…
Рита го отвори и ахна – беше пълен с пари, толкова, колкото никога не бе виждала накуп. „Ясно. Затова Павел се държа така студено. Сигурно е помислил, че съм взела парите за себе си. А аз не подозирах… Защо не помоли да занеса парите в болницата и да платя операцията на майка му?“
Може би е искал да я предпази – полицията можеше да проследи превода, да арестува Рита, а децата да пратят в дом. Вероятно така си го е мислил. Рита въздъхна, мушна мешката обратно, взе бутилката и се качи горе.
На следващия ден отиде в града, без да се колебае. Знаеше името на майката – Анна Николаевна Данилова, и кое е онкологичното отделение. Намери я в болницата.
Жената тъкмо била минала тежка процедура и лежеше изтощена. Рита ѝ разказа коя е и как е попаднал Павел в нейния дом.
— Бъдете спокойна, той много ви обича. Много го е страх за вас. Простете му… – усмихна се Рита. Болната отвърна на усмивката ѝ:
— Благодаря ти, мила. Много си добра. Отишла си при него да го подкрепиш, а той е такъв импулсивен, винаги е бил. Разправяше ми, че работи в някаква банка без лицензирани програми, страхуваше се, че ще го хванат, но ето как стана…
— Ще ви помогна. Имам брат, който живее в Латвия. Утре минава оттук на път, ще дойде да ви види. Мога да му дам парите и да ги преведе по сметката ви. Ако полицията проследи, ще кажете, че имате приятел в чужбина, който е обещал да помогне. Разбира се, и за мен има риск, и за него, но вашето здраве е по-важно.
— Ох, значи парите са у теб? Тези, дето Паша ги открадна?
Рита кимна:
— Намерих ги едва вчера. Но Павел така и не ми каза, вероятно е искал да ме защити, за да не се замесвам. А парите на банкера били застраховани… Ще ги преведа чрез брат ми, като валута, и през друга страна. Така по-трудно ще проследят. Съгласна ли сте?
Очите на Анна Николаевна се насълзиха.
— Разбира се. Синът ми отиде в затвора, за да ме спаси. Ще му помогнеш да не е напразно. Благодаря ти, дъще. Но моля те, бъди внимателна, имаш и свои деца.
Рита ѝ се усмихна и поклати глава:
— Да, разбирам, но никой друг не може да ви помогне. А аз ще направя, каквото трябва. Сметката ви я знам, ще я попълня. Обещавам, че всичко ще е наред.
На следващия ден ѝ се обади единият от братята ѝ – бил в страната за няколко часа и щял да ѝ дойде на гости, да види племенниците. Рита приготви богата трапеза. Не бяха общували често, но не бяха прекъсвали напълно връзката.
След като децата се наиграха и разприказваха, Рита извика брат си настрани и му разказа всичко.
— Знам, че искам много от теб, но това е съдба. Да дойдеш точно сега, когато открих парите. Жената ще умре, ако не ѝ направят операцията. Един човек рискува всичко заради майка си.
— Бих направил същото за нашата майка, ако беше жива… Само че тя вече я няма. Не пожелавам на никого подобна съдба. Аз познавам хора, които биха помогнали да се замаскира преводът. В полицията няма такива спецове. Това е истински гений, ще уреди всичко. Не се тревожи.
Рита му подаде пачката:
— Тук е сумата, която е необходима за операцията. Останалото ще оставя, докато Паша излезе от затвора – сам да реши какво да прави с тях.
Брат ѝ я прегърна:
— Радвам се, че си станала такава, приличаш на нашата майка – добра и готова да се жертваш за другите. Спокойно, след три дни парите ще бъдат в болничната сметка.
След четири дни Анна Николаевна сама се обади на Рита, като ѝ каза, че операцията е платена. „Ела да ме подкрепиш“, помоли я тя. Рита не можеше да остави Варя сама, затова я взе със себе си, но не ѝ разказа подробно, само ѝ каза, че това е „майката на чичкото, който ни гостува скоро, а после го взеха неговите приятели от полицията“.
Операцията продължи цели четири часа. Когато приключи, лекарят ги успокои, че е минало успешно, макар прогнозите да са внимателни – трябва да се правят допълнителни изследвания, болестта не е напълно изучена. Анна Николаевна щеше да остане в болницата още няколко седмици, а след това да има нужда от грижи у дома.
— Ще можете ли да я гледате? – обърна се лекарят към Рита. – Знам за положението ѝ, за сина ѝ…
— Разбира се! Ще я взема у нас, ще има най-добрите грижи, – отвърна Рита.
След месец Анна Николаевна се нанесе при Рита в селото. Местните веднага започнаха клюки: „Ритка си доведе някаква бабка да я изстиска за пари. Нали укриваше и престъпник, сега и родата му…“. Ала в това село рядко говореха хубаво за някого, всекиму намираха кусур, дори на най-праведния.
Анна Николаевна първоначално се колебаеше да приеме помощта на Рита. „Едно е, че си предала парите, които синът ми открадна, така или иначе не са били твои. Но сега ще ме гледаш, а ти и без това имаш толкова деца!“. Само че друг избор нямаше. Нужен ѝ беше специален режим на възстановяване, а тя си нямаше никого.
Големите момчета на Рита знаеха истинската история, макар че майка им премълча подробностите за парите. Не биваше да се изпуска тази информация – деца са, можеха да я раздрънкат на някого. Малките приеха Анна Николаевна като своя баба.
Тя обичаше децата. За жалост, нямаше си внуци. Малчуганите на Рита обаче бързо ѝ станаха по-близки и от родни. Рита продължаваше да ходи два пъти на ден на работа във фермата, но вече беше спокойна за децата – Анна Николаевна ги наглеждаше. Тя четеше приказки на Варя, играеше „Морски шах“ с Илия, а по-големите ѝ носеха тетрадките си за проверка, защото ги чакаха изпити. Гена сега завършваше училище.
Анна Николаевна му помогна да се ориентира накъде да продължи. Момчето беше силно в химията и математиката. Решиха да кандидатства в химико-биологичен колеж, а да живее в апартамента на Анна Николаевна в града. Така отпадна проблемът с общежитието, което колежът нямаше, и Гена можа да учи там, където искаше.
Времето минаваше. На Анна Николаевна ѝ стана по-добре. Животът на село беше нещо съвсем ново за нея. Цял живот бе живяла в града, била е сираче, отгледала я леля. Омъжила се рано, на 18. По нещо съдбите ѝ с Рита бяха сходни – и двете търпели възрастни и капризни роднини, и двете се намирали в безизходица.
Анна Николаевна бе овдовяла, когато Паша още бил пеленаче. Мъжът ѝ бил електротехник, приел работа пиян, катерил се на стълб, паднал лошо и загинал на място.
Един ден тя извика Рита в кухнята и ѝ направи любимия си чай с мляко:
— Рит, исках да те помоля нещо. Ако можеш, отиди при Паша. Аз вече ходих, знаеш, и той каза, че иска да се извини и да ти благодари. В миналия ви разговор е бил груб…
— Разбирам, само че тогава ми показа, че не иска да ме вижда.
— Тогава беше друго. Сега той сам помоли да ти кажа. Ако, разбира се, искаш. Не си длъжна. Но му е много неудобно пред теб. Не знаеш всичко за него. Реално той не е точно „откраднал“ парите – взел е своето…
Анна Николаевна обясни, че Паша е спестявал години, като работил на север, за да си купи жилище и кола. Стигнал до банката на онзи собственик, където се трудел за прилична заплата, но понеже бил майстор в софтуера, шефът го уговорил да вложи своите спестявания в „развитието“ на банката. Обещал да му ги върне с проценти. После парите „изгорели“. Паша нямал разписка, а му повишили малко заплатата „за компенсация“. После майка му се разболяла, той помолил да му върнат спестеното, но получил само отказ и подигравки. Затова бил извършил тази кражба – всъщност взел това, което вече му било откраднато.
— Не е бандит, Рита. Ако не беше това положение, никога не би крал. Моля те, иди при него. Нека поговорите.
Така Рита се реши. Пътуването до затвора не ѝ беше приятно, имаше лош спомен от миналия път. Но този път Павел беше друг. Изглеждаше изморен, отслабнал, а в погледа му четеше вина.
— Благодаря, че дойде. Миналия път бях извън себе си, прости ми. Бях груб, а ти толкова много ми помогна. Ти спаси майка ми. Искам да ти се отплатя някак.
Рита поклати глава:
— Ти преди ме упрекна, че не искаш жалост. Аз пък не искам благодарности. Постъпих така, защото бе правилно. И всеки нормален човек би сторил същото.
— Не се залъгвай. Повечето биха се възползвали за себе си…
Говореха на заобиколен език, защото парите все още се водеха „неоткрити“. Техният разговор обаче потръгна и се оказа, че имат много общо, много теми за споделяне. Забравиха се във времето, докато охраната не ги прекъсна. Рита обеща, че ще дойде пак. И така започна тяхното общуване.
Те си пишеха, чуваха се по разрешения телефонен ред. Срещаха се един-два пъти в седмицата, по-често, отколкото Анна Николаевна. Тя виждаше, че между тях припламва пламък, и се радваше. Павел рядко успявал да изгради сериозни връзки – или момичето се оказвало „недалечно“, или пък било меркантилно, а той не харесвал такива.
Сега обаче срещна Рита, която беше точно човек с голямо сърце. Тя също се влюби. Но Павел не получи условно предсрочно освобождаване. Трябваше да изчака още близо година.
Анна Николаевна, поживяла на село, разбра, че няма желание да се връща в града. В апартамента ѝ отседна Гена, по-късно и Игор щеше да отиде там. Но неотдавна синът на фермера – Антон – забеляза Рита.
— Момче, аз мога да ти бъда майка! – засмя се тя, когато той направи недвусмислен намек. Той беше десет години по-млад от нея.
— Какво толкова, разликата не е голяма!
— Зарежи, аз харесвам зрели жени. Сигурно си опитна, с толкова деца…
— Антоне, да ти го кажа направо – между нас няма да стане нищо. Мога да ти изтъкна всякакви причини: че имам връзка с човек, който в момента е в затвора, или разликата ни в годините. Но истината е, че сме твърде различни. Не намирам в теб онова, което ми трябва в един мъж.
Антон не се остави: — Аз не ти се натискам за женитба. Можем просто да си направим кефа, нали така? Тялото ти си иска своето, а мъжът ти в момента е зад решетките.
Той се приближи плътно до нея, без да я докосва. Беше чисто психологическо насилие. Ако тя го нападне, ще излезе виновна.
— Аз имам всичко, което ми трябва, от мъжа, с когото искам да прекарам живота си. В селото има много млади момичета, Антоне. Махай се, иначе ще кажа на майка ти.
— Кой ще ти повярва? – повдигна той вежди.
— Тя. Аз съм ѝ бивша ученичка, а теб те знае достатъчно добре. Не си създавай проблеми.
Този път го разкара, но той пак се появи. Опита се да я притисне физически – изчакал я да приключи вечерното доене, изключил осветлението в помещението, където тя се миеше, и нахълтал. Но да сломиш жена, която сама отглежда четири деца, не е толкова лесно. Тя го бутна и той изхвърча, удряйки лакътя си.
— Ще подам жалба в полицията – заплаши го Рита.
— Подай, имам чичо там! – отвърна Антон.
— И преди не ти помогна… веднъж вече лежа.
Антон се изправи, усмихна се злорадо:
— Спокойно, това беше само първият рунд.
Подмигна ѝ нагло и си тръгна.
Да се работи в такава атмосфера беше тежко, но друга работа нямаше. Рита стискаше зъби и търпеше.
Една вечер, когато се върна у дома, Анна Николаевна ѝ каза:
— Хайде, сядай да вечеряш, всичко съм приготвила.
— Не съм гладна, – отвърна Рита. Тя разглеждаше сметки за ток и вода.
— Не си обядвала, сега и вечеря отказваш. Да не си болна?
— Не, добре съм. Просто съм бременна.
У Анна Николаевна се изписа недоумение:
— Как така? Имаш ли някого?
— Да. Синът ви. Нали позволяват семейни свиждания? Стана така, извинете ме… Не очаквах да стане толкова скоро. – Усмихна се леко.
Анна Николаевна се просълзи от радост:
— Ще имам внук… Собствен внук! Боже, дочаках. Благодаря ти! – прегърна я тя. – Само недей да казваш още на децата.
Клюката за бременността на Рита се разнесе със скоростта на светлината. Селяните заговориха още по-лошо за нея. Рита ѝ се искаше да избяга някъде надалеч и да няма нищо общо с тези завистници и зли езици. Само че сега вече беше още по-трудно – щеше да има не четири, а пет деца.
Когато сама каза на децата, те се зарадваха искрено. Тя обаче се срамуваше, сякаш бе направила нещо нередно. Но това дете беше силно желано и от нея, и от Павел. А той се окрили, щом разбра, че ще става баща. На всяко свиждане светеше от щастие.
Анна Николаевна продължи да се възстановява, лекарите казаха, че операцията е успяла да премахне напълно рака, но все пак рискът от рецидив остава. Тя спазваше стриктно предписанията им. Животът ѝ на село ѝ действаше добре – въздухът ѝ се отрази отлично, излекува стари болежки с помощта на местните билкарки. Идваше ѝ нова сила.
Рита вече бе в петия месец, когато Анна Николаевна сложи ръка на рамото ѝ:
— Искам да ти благодаря за всичко. Ти ме спаси, иначе досега щях да съм мъртва. Скоро Иля ще заминава в града – малкият гений. Мисля и аз да се върна там, поживях и се подлечих, време е да ви освободя от мен. Мога да наглеждам момчетата. Така и ти ще бъдеш по-спокойна.
Рита се намръщи и седна:
— Защо говорите така? Аз бях щастлива да ви помогна. И вие ми помогнахте много, нали бях съвсем сама в домакинството. Мъжът ми не ми помагаше, а момчетата са още млади. Ако решите да се върнете в града, няма да ви спирам, но ще ми липсвате. И не сме никак чужди хора. Искрено ми е по-леко, когато сте у дома. Моля ви, останете, ако искате.
Анна Николаевна се просълзи:
— И аз не мислех, че чужд човек може да ми стане по-близък от родния. Имам сестра Наташа, богата жена, но щом чу за парите за операцията, веднага заговори колко зле са те самите. Обажда се само като има нужда.
— Роднинството не е само по кръв, а кой как застава до теб в добро и лошо. И аз се радвам, че ви има, затова не тръгвайте никъде. Скоро ще ви родя внуче. Ще имам нужда от помощ.
Анна Николаевна попи сълзите си:
— Аз бих останала тук завинаги. Хората са всякакви, но мястото е чисто и просторно. В града не мога да дишам, няма хоризонт…
Като наближиха дните ѝ, Павел пак подаде молба за предсрочно освобождаване, за да е до нея при раждането. Отново му отказаха. Но само седмица по-късно неочаквано го освободиха. Никой не му даде обяснение.
— Така е разпоредено, върви при началника, ако искаш разяснения. – Намръщен конвой му подаде документите. – Радвай се, че те пускат.
Павел прекрачи прага, взе багажа си и се запъти пеш, а на изхода го пресрещна черен автомобил. Прозорецът се смъкна и отвътре го повика познат глас:
— Качвай се, трябва да поговорим. Аз те освободих.
Оказа се бившият му шеф, Едуард Романович. Павел не искаше да говори с него, но мъжът повтори:
— Моля те. После ще те закарам в селото при жена ти и майка ти.
В колата Едуард му признал, че го е освободил и иска прошка. „Когато съдът те осъди, аз се успокоих, но точно тогава откриха на сина ми рак. А после и у мен… Разбрах как се чувства човек, който няма време и пари за лечение на близките си. Постъпих ужасно с теб, ти беше вложил спестяванията си при мен и аз ти ги отнех. После те тикнах в затвора. Простих ти едва когато се озовах в същото положение. Отивам си, Паше, имам месеци живот. Синът ми ще живее, защото го оперираха навреме, но аз няма да се оправя. Свещеникът ми каза да се опитам да изкупя вината си. Затова ходатайствах за твоето оправдаване. Искам да ти дам фирмата си, тя не е голяма, но има редовни клиенти. Ти си новият ѝ собственик. Прости ми.“
Павел не искаше никакви подаръци. Но Едуард вече бил прехвърлил на негово име цялата компания и сметката ѝ. „Прави каквото искаш, само не я затваряй. Служителите разчитат на теб. Синът ми не се интересува, а и сам се лекува. Ти си ми длъжник само за едно – да ме простиш и да помниш, че и злите хора могат да се осъзнаят.“
Мълчаха по пътя към къщата на Рита. Едуард му връчи папка с документи преди да го остави. Павел слезе с буца в гърлото. Майка му беше навън, видя го и хукна да го прегръща. Варя също затича да вика майка си. Рита се показа с големия си корем. „Ето те, вече си при нас, вкъщи…“ – прошепна му.
От вълнение Рита усети силна болка ниско в корема и ѝ извикаха линейка. Родила същия ден голямо момче – 4,5 кг, нарекоха го Витя (Виктор). Името си беше харесал Павел – „Виктор Павлович“ звучеше внушително.
В селото зашушукаха още по-силно: Рита довела осъден, а той бил престъпник. Но на Павел не му пукаше. Харесваше му спокойствието на село. Почна да си търси дистанционна работа. Месец по-късно, докато Рита му редеше дрехите, тя случайно намери документите за банката.
— Защо не ми каза, че си собственик? – зарадва се тя.
— Не мога да приема тази „подачка“. Какъв банкер съм аз? – сви рамене той. На него най-важен му беше синът му, не искаше да се отделя от семейството си.
— Тогава я продай или намери друг начин. Ще те подкрепя във всяко решение. А може да се използва за добро – да се помага на хора.
Павел прегърна Рита и я целуна. Обожаваше тази жена.
— Може би ще е най-добре лично да поема управлението. Така ще печеля повече и ще помагам на повече хора, ще оправим пътищата в селото, ще подобрим двора, ще дадем образование на децата. Ще купим кола на Генка и на Иля, когато вземат книжки. Само че ми е трудно да се разделя с вас. Толкова дълго бях без тебе и без Витя… Но все пак мисля, че е правилно да приема банката. Това е последната воля на Едуард.
— Знаеш ли, жив ли е още? – попита Рита.
— Не знам. Заминаха за Израел, там лекуват сина му и него. И аз искам да се оправи. Да се помоля за тях… Ще го почета, като продължа делото му.
На другия ден Павел отиде в банката, където му казаха, че се е натрупала сериозна печалба, макар да го нямало. Заместникът го въведе в нещата. Оказа се, че работата е сложна и трябва често да е в офиса. Купи просторен четиристаен апартамент с изглед към Волга и убеди Рита да се преместят в града с децата. Момчетата се прибраха при нея, Варя и Иля записаха в ново училище. Анна Николаевна получи хубава къща в близко вилно селище, понеже вече ѝ беше шумно при толкова деца. Там тя намери приятелки на своята възраст, записа се в читателски клуб, приюти изоставено кученце.
Рита се зае със семейството и домакинството изцяло. Павел ѝ сподели, че мечтае за дъщеричка, но тя не се осмеляваше. Ала на 36 научи, че пак е бременна. Стресът ѝ се отразяваше, не се чувстваше добре напоследък, мислеше, че е болна. Оказа се, че чака дете. Всички бяха щастливи, сигурни, че ще е момиче. И не сбъркаха – ултразвукът показа дъщеричка, решиха да я кръстят Лера.
Синът им Витя приличаше много на баба си Анна Николаевна. Павел спази обещанието си и всяка година отделяше средства за деца с онкологични заболявания – в памет на Едуард, който почина в Израел, но бе погребан у дома. Паша ходеше на гроба му, разказваше за успехите на компанията. Той оправи и пътищата в селото на Рита. А синът на фермера, Антон, пак се озова в затвора – този път за опит за насилие над две нови доячки, и бащата отново не му плати гаранцията: „Нека си носи отговорност сам“.
Така завърши историята на Рита и Павел – от едно неочаквано почукване на вратата в зимната нощ до общия им живот, изпълнен с изпитания, взаимопомощ, прошка и любов.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: