Марианна Вишневская, потомствена лечителка, както гордо се наричаше, седеше в своя шикозен, оригинално обзаведен апартамент и пийваше кафе, когато на вратата ѝ позвъниха.
— Мария Сергеевна Володина — произнесе човекът в униформа, назовавайки нейното, сякаш забравено, име.
— Марианна Сергеевна Вишневская — гордо отвърна лечителката.
Жената изглеждаше впечатляващо. Прави, жарко черни коси до кръста, украсени с екстравагантна ярка лента, огромни обици от разноцветни камъни в тон с нея, колоритен грим и някакъв невъобразим тоалет.
— Известен ни е псевдонимът ви, но няма смисъл да си играем на комедия — строго произнесе мъжът и разтвори пред нея служебната си карта.
Майор Лисицин.
— Мария Сергеевна, вие сте обвинена в незаконна медицинска практика.
Не беше успял да довърши, когато знахарката се изсмя.
— Медицинска практика? За какво говорите? Та аз само предписвам билки, правя заклинания, отвари. И никога не обещавам сто процента резултат. А какво се е случило?
— Е, това вече е делови разговор. Вчера при вас е идвала Елена Николаевна Воробьова с бъбречно заболяване. Така ли е?
— Знаете ли, хайде да седнем — предложи потомствената лечителка.
— Нямам нищо против. Къде може да се седне?
— Да отидем в дневната. Седнете, където ви е удобно.
— Благодаря — кимна майор Лисицин.
— Та, какво ще кажете за Елена Николаевна Воробьова?
— Ами, много хора идват при мен — измърмори Мария-Марианна. — И документи не им искам.
— О, така ли — ухили се майорът. — Лекувате, без дори да питате как се казват?
— Не, името задължително го питам, без него накъде. Иначе как ще моля за човека?
— Кого ще молите? — намръщи се служителят на компетентните органи, напълно объркан.
— Е, как кого? — окръгли Марианна своите ярко гримирани очи. — Всевишния, разбира се. А и не обичам безличното обръщение.
— Явно за Елена Николаевна Воробьова не сте се помолили достатъчно добре — поклати глава майорът.
— Но какво точно се е случило? Обяснете ми.
— Извинете. Става дума за това, че вчера на Елена Николаевна ѝ прилошало, получили се болки в бъбреците, след което жената загубила съзнание и е била хоспитализирана.
— Така ли? А сигурен ли сте, че аз съм виновна? Може, като се прибрала, да е яла нещо развалено или да е изпила някакво хапче?
— Виждате ли, обикновено предупреждавам, че за особено тежки случаи не се наемам. Не пропагандирам самолечение и ходене по хора като мен. Ако видя, че човек задължително трябва да отиде на лекар, така и казвам, не ми трябват неприятности.
— Радвам се да го чуя, но точно след визитата ви състоянието на жената рязко се влошило — разтвори ръце полицайът.
— Предупредихте ли нея самата?
— Разбира се — кимна знахарката. — Казах ѝ, че не мога да помогна.
— И въпреки това сте се захванали — обобщи Лисицин. — Как ще го обясните?
— Дадох на Елена да изпие една пикочогонна смеска, толкова. След това прочетох молитва. От нито едното, нито другото се губи съзнание.
— Така, Мария Сергеевна, говорите убедително, но разбирате, че не мога да ви повярвам само на думи.
— Разбирам — увери Марианна.
— Щом разбирате, ще трябва да дойдете с нас.
— Но след половин час имам посетителка — възпротиви се знахарката.
— Нищо, някак ще го преживеете, надявам се и тя също — усмихна се майорът. — Че да не вземе още някой да загуби съзнание.
Лисицин откара обвиняемата в отделението, а после, както си му е редът, и в следствения арест (СИЗО). Гражданката Воробьова все още беше в безсъзнание.
Въпреки че пациентката на Марианна имаше немалки шансове да се оправи, а и вината на знахарката по същество не беше доказана (нали беше предупредила), роднините на пострадалата настояваха да я вкарат зад решетките на всяка цена — въпрос на принцип.
— Ще я пуснем при нашата „елита“ в прес-хатата — весело каза началникът. — Я да видим дали няма да се изпусне някоя интересна подробност.
— О — посочи с пръст Марианна една висока, мъжеподобна жена, подстригана като момче. — Каква жена дойде при нас?
— При вас — повдигна вежда знахарката. — А мама не ви ли е учила, че е невъзпитано да се сочи с пръст?
— Нямах нито майка, нито баща — ухили се високата жена и запя: „По приютите скитах се от детство, без свой собствен дом…“
Изведнъж жената се хвана за гърлото и единственото, което успя да направи, беше да отваря уста, без да издава звук. Но след пет минути „блатнячката“ (затворничката с „авторитет“) отново проговори.
— Ти наистина ли си знахарка? — попита я тя с възхищение. — И ти ли ме затапи току-що?
— Нямам представа за какво говориш — сви рамене Марианна.
— Умно момиче — одобрително каза една около шестдесетгодишна жена със златни зъби и татуирани пръсти. — Уважавам.
— Как се казваш, красавице?
— Марианна.
— Ха, точно като в онзи сериал — изхили се рижавата жена със силиконови устни. — Помня, момичета, имаше един сериал. Цялата страна страдаше за Марианна. Да не си онази Марианна случайно?
— Ами че прилича — развесели се баба Маша.
„Кое точно ѝ прилича?“ — помисли си потомствената лечителка, но разбра, че да спори с „пресовчиците“ е само във вреда. Една излишна дума и можеш сам да си докараш още неприятности.
Сивокосата блатнячка продължи:
— Момиче, ще се сприятеляваме ли? С нас трябва да си в добри отношения, тогава няма да те закачаме. Знаеш ли коя съм аз?
— Не — отвърна Марианна.
Инстинктът ѝ подсказваше, че най-сигурните отговори тук са „да“, „не“ и „не знам“. Както и безопасни разговори за природата и времето. Всичко друго е табу. Иначе те чакат дълги месеци, ако не и години, зад решетките.
— Така да бъде. Аз съм воровка в законе, Мария Фьодоровна, за своите — леля Маша. Нали сме адашки, а?
Лечителката трепна. Не беше кой знае каква изненада, че я бяха сложили при такива кошмарни жени с цел да ѝ изкопчат колкото се може повече информация. Марианна реши, че с тези дами наистина е по-добре да се сприятели. А щом трябва да е „приятелство“, ще трябва и да се говори. Но за какво? Най-безопасно — за природата и времето, да, но Марианна реши, че нищо няма да ѝ стане, ако им каже неща, които и без това полицията вече знае. Трябваше да установи контакт. Интуицията ѝ подсказваше, че така не само ще спечели благоразположението на съкилийничките, но и ще си облекчи положението.
— Не, ако човек има сериозен здравословен проблем, аз не се заемам с него — поклати глава Марианна. — Това вече е работа за лекарите. Така че, убивайте ме, ако щете, но не съм виновна за това, което стана с оная жена. Уговарях я как ли не, а тя ме молеше със сълзи на очи.
— Но все пак си се захванала да я лекуваш — каза Рижата и я погледна изпитателно. — Лиса, умолявам те! — провикна се тя.
Само след час в прес-хатата Марианна почти се чувстваше като своя сред тях.
— Дадох ѝ само един пикочогонен чай и прочетох молитва.
— Правеше се на заета — кимна разбиращо Стрижаната, която носеше прозвището Башня. — Но на ментите това не можеш да го обясниш.
— Знам — тъжно каза Марианна. — Но каквото е писано, това ще стане.
— Момичета, имам предложение — обади се баба Маша. — Хайде да сръбнем чефир за вечната женска дружба и да попеем.
Честно казано, на Марианна не ѝ се пиеше чефир с тези особи. Но щом бе решила да се сприятелява… Оказа се, че самото „пиене“ е само върхът на айсберга. Защото се пиеше от една и съща чаша. А като видя жълтите, а на някои направо изгнили зъби, на Марианна ѝ се доповръща. Но нямаше как — в такива места, пуста му Воробьова! — това е положението. И тя отпи първата глътка.
За неин ужас чефирът беше силно горчив, но не чак толкова гаден, колкото очакваше. А и съвместното пиене явно активираше инстинкта ѝ за оцеляване. После започнаха песните. Те първо молеха студа да не ги мъчи, после се признаваха: „Напих се пияна, няма да стигна до дома…“ След това дойде ред на песни от репертоара на „Сектор Газа“ с припеви. Изпяха няколко песни на Алла Борисовна и, разбира се, малко шансон.
Марианна сама се чудеше на себе си. До вчера нямаше и представа, че ще седи при блатнячките, ще пие чефир с тях от една чаша и ще пее песни, които смяташе, че отдавна е забравила. Наистина, непредвидими са пътищата Господни.
Ирина Бердишева, надзирателката, пиеше кафе. Погледна часовника. След десет минути ѝ предстоеше обход.
— Интересно, как ли е нашата знахарка? — помисли си тя. Доизяде си парчето пай, допи кафето и, след като прибра храната в хладилника, тръгна да обхожда. Щом излезе от своята стаичка, Ирина чу силен шум.
— Не идва ли от прес-хатата? — запита се тя. В коридора тя се засече с Анатолий и надзирателя Пашка.
— Толя, какъв е този шум? — поинтересува се тя.
— Момичетата се забавляват — сви рамене Пашка. — Вероятно мачкат нашата знахарка по пълна програма.
„Музика ни свърза!“ — долетя силно от прес-хатата, та и тримата подскочиха. Ирина поклати глава и тръгна натам. Момчетата я последваха. Тя влезе при блатнячките.
— Как сте, момичета? — попита ги.
— Всичко е окей, Ерен! — вдигна палец нагоре Башнята. Ирина крадешком погледна към Марианна, но тя не трепна дори с поглед.
Тогава се случи нещо неочаквано. Надзирателката изведнъж се сгърчи и седна на близкия стол.
— Какво става, Ирина Леонидовна? — изплаши се баба Маша.
— Преряза ме в кръста — простена тя. — Не мога да се изправя.
Марианна трудно сдържаше усмивката си, гледайки как тия груби затворнички се суетят като квачки около строгата надзирателка, която, между другото, май не беше толкова строга. Лечителката буквално усети болката на жената. Решително пристъпи към Ирина и се обърна към съкилийничките си:
— Хайде, разминете се.
— О, не, не ме докосвайте, шарлатанко! — викна надзирателката.
— Успокойте се — каза Марианна с особен, почти хипнотичен глас, движейки ръце във въздуха покрай гърба на Ирина. Вгледа се в очите ѝ и съвсем бавно добави: — Няма да ви навредя. Вярвате ли ми?
Ирина я гледаше объркано и мълчеше.
— Вярвате ли ми? — повтори въпроса знахарката. Ирина най-сетне кимна.
Марианна зашепна нещо и прокара ръка по гърба на надзирателката, сякаш разсейвайки болката. Пашка и Толик гледаха тази сцена като хипнотизирани. Същото се отнасяше и за „пресовичките“. След около петнайсет минути Ирина се почувства по-добре. Тя стана от стола и учудено възкликна:
— Все едно нищо не ме е боляло! Как сте казвате — Марианна? Благодаря ви много!
— Няма за какво — усмихна се тя.
След като надзирателите излязоха от прес-хатата, Лиса запита със заекване:
— Какво беше това?
— Нищо особено — невинно отвърна Марианна. — Видяхте, че оказах помощ.
— Това го видяхме — възкликна баба Маша. — Но как успя?
— Имам дарба. Лекувам хората — сви рамене потомствената лечителка.
— Не говоря за това — многозначително сниши глас воровката в законе. — Признай си, нарочно го подреди така, нали?
— За какво говорите, баба Маша? — усмихна се Марианна. — Не е в моето положение да правя такива номера.
— Хайде да лягаме — предложи Башнята. — Очите ми се затварят.
На другата сутрин в прес-хатата влезе друга надзирателка:
— Володина, с вещите — навън.
— Ох, колко е странно да чувам тази фамилия — помисли си тя.
Блатнячките се спогледаха. Всяка си помисли: „Е, тя ни преметна.“ А надзирателката добави:
— Пациентката ти дойде в съзнание.
По-късно се разбра, че веднага след визитата при Марианна на Елена Николаевна ѝ олекнало, но тя решила, от радост, да хапне солена рибка. Тогава ѝ станало лошо, та чак припаднала. Марианна веднага повярва — при бъбречни проблеми това е твърде опасно.
— Чудно, че бъбреците ѝ не са отказали съвсем — отбеляза тя впоследствие.
Няколко дни след освобождаването на лечителката при нея пристигна огромна кошница с цветя и кутия бонбони от същата онази надзирателка. Какво беше това — щастливо съвпадение или някакво вълшебство? Никой не можа да разбере.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: