– Гръм, да вървим! – извика той на верния си спътник.
Кучето радостно размаха опашка. Тези пътувания до гората бяха тяхно общо удоволствие: Александър търсеше гъби, а Гръм изследваше нови миризми и гонеше катерички.
Тази сутрин беше особена – хладна, но слънчева, с лека мъгла над върховете на боровете. Идеално време за тих лов – така обикновено наричат хобито си ловците на гъби. Александър се опакова бързо: термос с чай, няколко сандвича, нож, кошница. В последния момент пъхна в раницата си стара тетрадка с молив – навикът на геодезиста е винаги да има нещо за записки.
Първите два часа минаха чудесно. Кошницата беше натежала от твърди прасета и златни лисички. Гръм тичаше напред и после се връщаше при господаря си, като докладваше със звънлив лай за откритията си.
– Е, приятелю, още един час – и после у дома? – Александър потупа кучето по тила и извади телефона си, за да направи снимка на една особено красива трепетлика.
„Няма мрежа“ – екранът мигаше равнодушно.
– Нищо, скоро ще се свържем – промълви той, направи снимката и прибра телефона в джоба си.
Запътиха се към непозната част на гората. Старите дървета тук бяха толкова гъсти, че короните им почти закриваха слънчевата светлина. Под краката им се виждаха паднали стволове, покрити с мъх.
– Гръм, близо до мен! – заповяда Александър, като се чувстваше леко притеснен.
И тогава се случи нещо неочаквано и трагично – кракът му се подхлъзна от един мокър дънер. Остра болка прониза глезена му, очите му причерняха. Той падна, опита се да се хване за нещо, но само разпръсна съдържанието на раницата си, която не беше закопчана здраво.
– По дяволите… – изстена Александър и се опита да се изправи. Кракът му не го слушаше.
Гръм захлипа тревожно до него, като търкаше носа си в лицето на господаря си.
– Спокойно, приятелю, спокойно… – Александър се опита да се усмихне, но от него излезе само гримаса на болка.
Времето минаваше… Слънцето бавно се плъзгаше към залез. Опитите да се изправя или поне да пълзя се проваляха един след друг – всяко движение беше толкова болезнено, че от него очите ми потъмняваха.
Познавате ли онова чувство на безпомощност, когато осъзнаете, че не можете да се измъкнете сами? Е, Александър го почувства точно така.
– Така че, помисли, Саша, помисли… – прошепна той, като се опитваше да запази яснотата на мислите си.
Погледът му падна върху разпилените вещи от раницата – тетрадка, молив, телефон без връзка. И верният Гръмовержец, който не се беше отдалечил и на крачка. Идеята му дойде внезапно…
– Гръм, при мен! – Гласът му трепереше, но заповедта звучеше ясно.
Кучето се изправи, като погледна вярно в очите на господаря си.
С треперещи ръце Александър откъсна лист от тетрадката си. „Ако си намерил тази бележка, помогни!“ – Буквите подскачаха, но той се опита да пише четливо. – „В гората съм, кракът ми е счупен, нямам връзка. Координатите са приблизителни: квадрат 25-26, до стария парцел…“ След като довърши бележката още малко, той справедливо я препрочете.
Гръм търпеливо изчака, докато господарят му нагласяше раницата на гърба си.
– Слушай внимателно, приятелю. – Александър придърпа муцуната на кучето към лицето си. – Най-важното сега е да се приберем у дома! Разбираш ли? До-мой!
Гръм тихо захленчи, без да иска да напусне господаря си.
– Вкъщи, Гръм! Бързо!
Кучето направи няколко колебливи крачки и се огледа.
– Хайде! – последната команда прозвуча дрезгаво.
И Гръм побягна. Казват, че кучетата усещат болката ни. Може би затова са способни на такива подвизи. Или просто любовта ни прави по-силни – всички нас, независимо колко крака имаме?
Александър се облегна на ствола на един бор. Сумракът се сгъстяваше. Някъде в далечината се чуваше бухал. Кракът му пулсираше от болка, но той се опитваше да мисли само за едно: Гръм ще се справи, трябва да се справи. Оставаше му само да чака и да вярва.
Уморените лапи се плъзнаха по мократа трева. Гръм дишаше тежко, но упорито тичаше напред, носейки на гърба си изпокъсана раница. Цял час път – без спиране, без вода, без почивка. Само напред – към хората, към помощта.
„Вкъщи, Гръм, вкъщи!“ – отекна в главата му дрезгавият глас на неговия господар. И кучето вървяло, преодолявайки болката в износените възглавнички на лапите си, провирайки се през храсталаците, през гъстия подраст, през умората и страха.
Беше се стъмнило, когато светлините проблеснаха отпред. Патрулният автомобил спря рязко, като едва не удари изтощеното куче. Младият лейтенант Сергей изскочи пръв:
– Хей, момче, откъде си дошъл?
Гръм замръзна, като погледна войнствено към мъжа в униформа. В очите на кучето се четеше негласна молба – разбери, помогни, побързай!
– Серег, виж – раница! – извика партньорът ми. – Тук има някаква бележка…
Ръцете на полицая трепереха, докато четеше. Буквите подскачаха пред очите му.
– Майната му… – Сергей издиша. – Диспечер на телефона, веднага! И вода за кучето, бързо!
Гръм жадно лакомо сипа вода от пластмасовата купичка. Всяка глътка връщаше силите му, но нямаше време за губене. Кучето продължаваше да поглежда към полицаите – защо намаляват скоростта?!
Понякога секундите отнемат цяла вечност. Особено когато знаеш, че там, в тъмното, има някой, който чака да те спаси.
– Потърсете господаря! – Сергей най-накрая заповяда. – Да вървим!
Кучето се втурна в гората, без да поглежда назад – знаеше, че мъжете ще го последват. Те тичаха след него, препъваха се, мърмореха, но не изоставаха. В тъмнината трептяха фенери, пращяха радиостанции… А Гръм продължаваше да тича и да бяга до мястото, където под един стар бор лежеше човек, който вярваше, че верният му приятел непременно ще донесе помощ.
– Спри! – изведнъж извика Сергей. – Мисля, че там…
В светлината на фенерите се показа тъмна фигура под дървото. Александър лежеше, облегнат на ствола на бора – блед, полузаспал, но жив.
– Знаех си… – прошепна той, докато носилката беше вдигната в линейката. – Знаех, че ще се справиш, приятелю.
Гръм положи глава в скута на Сергей. Не можеше дори да хленчи.
– Хайде да отидем при мен, момче – каза тихо полицаят, като почеса кучето зад ухото. – Ще си почиваш, докато собственикът е в болницата. А после… после ще видим.
Понякога съдбата ни изпраща уроци в най-неочаквана форма. За лейтенант Сергей Ковальов такъв учител беше едно куче на име Гръм…
– И така, какво да правя с теб? – Сергей стоеше насред ергенския си апартамент и гледаше новия наемател.
Гръм, измит и нахранен, седеше в коридора, сякаш се колебаеше дали да се задълбочи. В интелигентните му очи се четеше въпрос: „Мога ли да вляза?“.
– Влез вече, герой! – Сергей махна с ръка. – Къщата, разбира се, не е дворец, но за един месец ще се справим някак.
Първата нощ беше неспокойна. Гръмотевиците хленчеха, препускаха из апартамента, драскаха по входната врата.
– Ей, приятелю, – Сергей седна до кучето в третия час на нощта. – Разбирам – скучно ти е. Но господарят ти ще се оправи, обещавам. А дотогава… нека просто се опитаме да бъдем приятели, нали?
Сякаш разбрал, Гръм се притисна до крака на мъжа и въздъхна тихо.
Ден след ден новият живот си дойде на мястото. Сутрешният джогинг (кой би си помислил, че Сергей отново ще започне да тича?), закуската за двама, пътят до работа…
– Ковальов, имаш ли куче? – Колегите бяха изненадани да видят как Гръм се разхожда важно по коридорите на отдела.
– Временно приютен, – махна с ръка Сергей, но в гърдите му нещо се стопли от гордост за подопечния му.
А Гръм… Сякаш беше решил да благодари на временния си стопанин за грижите. Всяка сутрин го посрещаше на вратата с чехли в зъбите (а къде ги намираше?), даваше му падналите вещи.
– Е, ти си се побъркал, съдружнико! – засмя се Сергей, давайки на кучето любимото му лакомство.
Вечерите се превърнаха в специално време. Преди Сергей просто лежеше на дивана с телефона си, но сегаһттр://….
– Знаеш ли, приятелю – каза той, почесвайки Гръм зад ухото му, – и след развода ми за първи път се чувствам… не самотен?
Кучето въздъхна разбиращо и положи глава в скута на мъжа.
Двамата се разхождаха в парка, където Гръм гонеше гълъби и поздравяваше кучетата на съседите. Отидоха да посетят Александър в болницата – той се оправяше и всеки път със смях изслушваха нови истории за пакостите на домашния си любимец.
– Разпознавам ученика си – усмихна се Александър. – Благодаря ти, Серьожа, за грижите.
Времето летеше неусетно, а някъде дълбоко в него се зараждаше непонятна тревога: как ще остане сам, когато Гръм се прибере?
В деня на изписването на Александър апартаментът изглеждаше необичайно празен. Гръм, щастлив до лудост, се въртеше около истинския си господар, но от време на време поглеждаше към Сергей.
– Знаеш ли – изведнъж каза Александър, – той също те обичаше.
– И аз го обичам… – Сергей се поколеба. – Слушай, а може ли… може ли понякога да идва на гости?
– Разбира се! – Александър се усмихна. – Но първо отиди в сиропиталището. Мисля, че там те чака някой.
На следващия ден в отдела имаше нов служител – рошаво червено кученце на име Вихрушка.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: