Василиса седна в кухнята. Беше петата чаша кафе, третият час на нощта, а Николай все още го нямаше

Василиса седна в кухнята. Беше петата чаша кафе, третият час на нощта, а Николай все още го нямаше. Това не беше първият път, в който той можеше да закъснее. Но преди това се случваше рядко, а напоследък се бе превърнало в редовно явление. Василиса се усмихна недоволно. Жените се притесняват, че мъжете им изневеряват, мислят си, че ако той закъснява или се връща късно, значи е с друга жена.

Началникът на колонията хвърлил пияния си съпруг в килията на една изгоряла затворничка… На сутринта пазачите надникнали – и просто позеленяли от това, което видели!
Но тя не се притеснява. Знае със сигурност, че мъжът ѝ може да ѝ изневери само с „бяло момиче“, но не с някоя блондинка, а с бутилка водка. Василиса въздъхна тежко.

Не ѝ харесваше, че съпругът ѝ постепенно се напива, но не можеше да направи нищо по въпроса. Коля си мислеше, че всичко е по нейна вина. И тя се опитваше да се сдържа, да не приказва вкъщи, макар че не винаги успяваше.

Коля казваше, че тя е истински тиранин, не чува чуждото мнение, свикнала е само да заповядва. Да, професиите им бяха съвсем различни. Докато децата живееха с тях, това някак си не се набиваше на очи и не се подчертаваше.

Но когато те заминаха да учат, всичко се промени. Колко пъти го е питала, колко пъти е плакала, чисто като жена, макар че това изобщо не ѝ беше присъщо. Съпругът ѝ, интелигентен човек, някога обещаващ адвокат, сега просто се напикаваше до припадък.

И ако преди пиеше вкъщи или в някой бар, сега му беше все едно с кого и кога пие. Тя осъзнаваше, че ще става само по-зле. Съпругът ѝ напълно бе загубил вяра в себе си и нищо не можеше да го извади от това състояние.

Когато Коля се напиеше, той се чувстваше като буря в морета и земи. И всеки път се опитваше да докаже на Василиса кой е истинският господар на къщата. Правеше го лошо, защото благодарение на професията си Василиса знаеше не само основите на самозащитата, но и нещо по-сериозно.

Но да вижда как мъжът, когото обичаше, се опитва да я нарани, беше непоносимо неприятно. Чувстваше, че само още малко и просто ще го прати по дяволите. И в края на краищата, те бяха заедно от толкова много години.

Тя чу как ключът се завъртя в ключалката на вратата. Той беше там, не беше прашен. Василиса седеше тихо, надявайки се, че съпругът ѝ ще влезе в стаята и ще се срути на дивана, както често правеше.

Но на надеждите ѝ не беше съдено да се сбъднат. Коля се насочи право към кухнята. Още миг и в стаята проблесна ярка светлина.

Съпругът избухна в пиянска усмивка.

– О, какви хора! Шефът в цялата си слава!

– Кольо, не ти ли омръзна да пиеш?

– Не, скъпа, как може да ти омръзне? Ти си този, който има много сериозна работа, и ти си шефът, а аз съм просто един обикновен човек.

Василиса набръчка носа си. Никога през живота си не се беше гордяла с работата си. Напротив, винаги се беше опитвала да подкрепя съпруга си в трудни моменти.

Но или някой го лъжеше, или наливаше отрова в ушите му, или той сам се изкарваше толкова настървен.

– Кол, не можеш ли да го спреш? Това е невъзможно. Всеки ден е едно и също нещо.

– Нима ти самият не го мразиш?

Коля хълцаше. Опита се да налее вода от чешмата в чаша, но я разля по себе си. После хвърли чашата на пода и едва не падна сам.

– Замълчи! Човекът се е прибрал у дома!

Той удари с юмрук по масата и се срина. Василиса почти се разплака. После се наведе към съпруга си.

– Ако не искаш да го направиш по трудния начин, ще го направиш по трудния начин.

Тя грабна телефона от масата.

– Ало, Вася, изпрати кола до дома ми. Това е спешно. И няколко души, които могат да си държат устата затворена.

– Василиса Андреевна, убили сте някого там и трябва да изнесете тялото? – Вася се ухили.

– Почти така, Вася.

Коля веднага заспа в колата. Събуди се малко, когато го водеха из бръмчащите коридори.

Той се обърна. Видя Василиса.

– Какво си измислила?

– Нищо.

Тя сви рамене.

– Ще те вкарам в килия с осъдени за една нощ. От онези, нали знаеш, които не могат да седят спокойно. Между другото, три от тях са в затвора за това, че са убили съпрузите си, които са ги докарали до пиянство.

– Василис, ти луд ли си?

Коля се дръпна, но Василиса стисна зъби.

– Твърде късно е, скъпа. Хубаво, не ме чуваш.

Василиса се обърна настрани. Колко уморена беше тя.

Вратата се отвори с трясък и тя чу как жените ахнаха в килията. Не ѝ пукаше, не ѝ пукаше повече, но колко още можеше да издържи? Василиса беше ръководителка на женската колония от пет години насам. С приказно име и деликатна външност, тя имаше железен характер.

Ако планираше нещо, непременно щеше да го изпълни. Николас някак мигновено изтрезня. В главата му биеше една-единствена мисъл – търпението на жена му не е безкрайно.

„Нещо наистина прекалих“ – помисли си той.

– Уау, какво красиво момче са подхвърлили! Защо нашата Василиска е била толкова щедра?

Жените се приближиха към него. Те бяха различни. Някои от тях вече носеха вечния печат на медицинска сестра, други все още изглеждаха съвсем свежи.

– Чия ще бъдеш ти? Какво направи нашата принцеса Жаба, за да ядоса толкова много нашата принцеса, че тя те назначи при нас?

Николай разбра, че никой няма да го пребие и разкъса на малки парченца наведнъж, затова леко се усмихна.

– Значи аз съм този… съпруг на принцеса Жаба!

– Какъв си ти, това не може да бъде!

Николай бръкна в джоба си, където отскоро винаги носеше паспорта си. Знаеше, че може да се изгуби в нетрезво състояние, затова го носеше със себе си, за да му е под ръка регистрацията по местоживеене. Жените погледнаха документа, поклатиха глави, после го върнаха.

– Не е ясно какво правите тук, нали?

Коля се усмихна.

– Жена ми ме превъзпитава, иска да танцувам по нейната мелодия.

Една от жените го погледна замислено.

– Да, тя иска от теб да хапнеш поне една закуска. Съпругът ми не искаше да му казвам да не пие. И къде е той сега?

Тя махна с ръка, отдалечи се и седна на масата. Коля я погледна объркано.

Всъщност той си мислеше, че щом не го бият, ще обсъждат заедно каква лоша жена има. Но разговорът тръгна в погрешна посока. Втората жена го дръпна за ръкава.

– Хайде да отидем да пием чай, сигурно не се чувстваш добре. Разбирам, че никой няма да ни безпокои до сутринта, така че можем да се отпуснем. Казвам се Катя, а това е Маша.

Тя кимна към този, който седеше на масата.

– Зина и Валя – тя посочи към още две.

– Николай.

Седнаха на масата, на Коля му дадоха чаша с чай, който приличаше по-скоро на чиста отвара. Той отпи глътка и попита Маша:

– А къде е мъжът ти? Ти, съжалявам, но все още не си казала.

Маша се обърна към него.

– Съпругът ти? Вече няма съпруг. Той си е отишъл. Аз съм в затвора, а децата ми са в сиропиталище.

– Какво правиш тук?

– Ще ти кажа, ако ти е интересно.

Съпругът ми изведнъж започна да пие, бяхме живели заедно десет години. Отначало не можах да разбера, но после разбрах. Един колега от работата го зариби да играе карти за пари.

А там, където има карти, има и алкохол, разбира се. Как се молех, как плачех, как коленичих, как се кълнях. Казах му, че това няма да му помогне.

Но той се напиваше и казваше: „Млъкни, жено, аз самият съм мъж, знам какво правя“. И тогава… Той също така губеше много, когато беше пиян. Толкова много, че започна да ни заплашва.

Нищо не ми каза, просто всеки ден си наливаше на очи, за да не е толкова страшно и да не мисли за дълга си. И така той умря от някаква лоша водка. И тогава те дойдоха при мен, имам предвид мен и децата.

Казаха, че той дължал пари, че трябва да се изнесем и да препишем апартамента на тях. Казах им да се махат. Един от тях хвана сина ми за обицата.

Държеше го срещу мен и каза, че ако не се съглася, с всички нас ще бъде свършено. Когато видях пълните с ужас очи на сина ми, изгубих ума си. Грабнах ножа, с който бях нарязал зелето.

Този беше паднал, но другият беше на вратата. Отидох при него. Както и да е, ще се видя с децата, когато пораснат.

И то само ако изобщо искат да ме видят. Коля седеше в мълчание. Едно беше да прочетеш някъде такава история и да не повярваш, или по-скоро да си мислиш, че много неща са измислени, а друго – да я разкажеш така, очи в очи.

Жените мълчаха известно време. След това една от тях, Валентина, мисля, заговори.

– Аз също съм тук, а също и заради пиенето на мъжа ми, макар че, разбира се, вината си е моя.

Николай премести погледа си към нея.

– Съпругът ми пиеше веднага, първо малко, после все повече и повече, после започна да краде пари от семейството, после и вещи. После не остана нищо и той започна да ме бие от гняв.

Аз го търпях, търпях го и един ден не можах да го издържа.

Николай седеше там и не знаеше какво да каже. Какво може да каже, някакви банални думи? Глупости.

Някак си сега не му се пиеше, изобщо не му се пиеше. После чу, че някой плаче. Беше най-младото момиче в килията.

Катя каза с тих глас:

– „Зинка беше ударена в лицето. Тя беше невинна, не беше виновна за нищо, но сега и тя беше осъдена.

Коля попита тихо:

– Какво се случи с нея, имаше ли и тя съпруг?

– Не, тя дори не беше имала време да се омъжи.

Не му се струваше редно да я пита за какво е била в затвора. Както и да е, майка ѝ умряла, баща ѝ довел друга, много пиели, затънали в страшни дългове и тя била предадена заради дълговете си.

А Зинка удари със статуя по главата този, на когото я дадоха. Така че е срамно: момичето не било виновно, човекът оцелял, но тя била осъдена на адски много време.

– Е, как така? Самата врана, състоянието на афект.

Катя го погледна.

– Ти си като адвокат. А кой би потърсил всичко това, би го доказал? Откъде ще вземе пари за адвокат, а този човек има пари.

Коля смръщи нос. В главата му се въртеше някаква мисъл, само че той не осъзнаваше каква е тя. Но като че ли я беше схванал.

– Зина, мога ли да поговоря с теб?

Момичето избърса носа си и се приближи.

– Зина, аз бях адвокат. Не мога да кажа, че бях за дълго, отказах се от това глупаво. Можеш да ми разкажеш всичко, което ти се е случило, и най-важното – да посочиш имената на онези, които знаят нещо за това. Няма да ти обещая нищо, но ще се опитам, ще се опитам да ти помогна.

Момичето го погледна изненадано, а после и Катя. Очевидно Катерина беше главната тук. Тя на свой ред погледна към Николай.

– Ти ли отговаряш за базара? Или даваш надежда на момичето, а то вече я има.

– Казах ти какво мога да направя, ще направя всичко възможно.

Василиса не можеше да намери място за себе си. Тя осъзна, че е направила такава глупост. Нерви, разбира се, нерви, но сега Коля щеше да й се обиди и никога нямаше да спре с този бизнес. Няколко пъти се опитваше да му каже да го заведе, но после се спираше и пак опитваше, и така до сутринта. Накрая, като взе същия този Василий и няколко ескортиращи, тя се придвижи към килията.

„По дяволите, какво ли ще види сега там? И какво ще стане, ако Коля, както го наричат, си изкриви пръстите и тези жени го разкъсат на парчета?“ В килията беше тихо, тя постоя известно време и каза с дрезгав глас:

– „Отвори.

Когато вратата се отвори, всички замръзнаха. Коля седеше на масата, наоколо изобщо не се виждаха странични хора, говореха много мирно, дори се усмихваха на нещо. Николай се обърна:

– О, Василис, здравей!

Тя не можеше да каже нищо, езикът ѝ просто беше изтръпнал от изненада.

– Защо, всъщност?

Коля се изправи и излезе от килията, като помаха на всички за довиждане и получи много добри пожелания в гръб. Василиса видя, че и Вася, и пазачите са еднакво учудени – тази килия се смяташе за най-проблемната.

– Василиса, няма време, хайде да се прибираме, трябва да се обръсна и измия, трябва да потърся още един човек, – и той я повлече по коридора.

Честно казано, Василиса не позна мъжа си: от седмица не беше пил алкохол в устата си. Тя не разбираше какво се случва. Не, разбира се, тя беше много щастлива, но защо така? Накрая не можа да издържи.

– Кол, можеш ли да ми кажеш какво се случи там и къде продължаваш да изчезваш?

Той се обърна към нея.

– Разбира се. Зин, там имаш едно младо момиче, несправедливо е било хвърлено в затвора, животът на едно момиче е бил съсипан, а на нейно място трябва да бъде баща ѝ и този, когото не е довършила. Ето, аз търся, ще разбера, може би ще мога да направя нещо, за да помогна.

Василиса постоя минута, после се втурна към него.

– Коля, Колячка!

Той я прегърна.

– Съжалявам, Василиса, наистина страдах от някаква глупост и ти благодаря, че ми сложи мозъка на място.

Шест месеца по-късно имаше съдебен процес. След като Коля събра много свидетели, намери един лекар, който беше подкупен, Зина беше освободена в съдебната зала, но баща ѝ и онзи човек бяха задържани.

Николай действаше като адвокат и ги привлече под отговорност по статията „Трафик на хора“. Зина плачеше толкова силно, че дори не можеше да се изправи от пейката зад решетките. Коля се втурна към нея, помогна ѝ и я сложи на един стол в коридора.

Една стара баба се приближи до тях, тя също плачеше. И Зина, като я разпозна, се втурна в прегръдките ѝ. Оказало се, че старицата е нейната баба, която живеела в селото и тогава дори не знаела, че внучката ѝ е в затвора.

Зина я обгърна с двете си ръце и се разплака още по-силно. Николай и Василиса излязоха от двора. Жената погледна мъжа си и каза:

– Никога не съм се гордяла с никого така, както сега с теб.

Коля се усмихна, но нямаше време да отговори. Едно момче се затича към тях и бутна някакъв пакет.

– Ето, помолиха ме да ти дам това.

И веднага избяга. Коля внимателно отвори съобщението. От него изпадна парче хартия.

На него беше написано: „Ресторант край камината“. Платена е маса за двама. В зоната уважават тези, които държат на думата си.

Коля се засмя.

– Е, Василис, там един ресторант чака теб и мен. Подарък от твоите подопечни.

Тя изхърка.

– Предполагам, че не можеш да откажеш, нали?

– Ти луд ли си? Това е от сърцето!

Край!