Здравей, скъпа, вече съм свободен. Ще се прибера вкъщи и ще ти приготвя нещо хубаво за вечеря. Какво да ти приготвя? Какво ще кажете за печен заек със зеленчуци, както обичате? Кога ще дойдеш? Ще закъснееш ли отново? Пак ли има доклади? Това е срамно.
Е, ще отскоча до магазина и ще ни купя торта за чай. Чувствам се малко сладка. Ще се видим довечера.
Целувки. Ирина, въздъхнала тежко и стиснала смартфона си в ръка, погледна с огорчение и разочарование снимката, която беше поставила на заключения екран. На нея беше изобразен съпругът ѝ Олег, когото тя обичаше безрезервно.
Ира и Олег бяха женени от три години. Жената ценеше съпруга си и се радваше на всяка минута, прекарана с него, но мъжът имаше нервна тежка работа, която изсмукваше цялата му енергия. Напоследък Олег често оставаше до късно в офиса, твърдейки, че новият началник на отдела не дава почивка, че има проблеми с докладите, презентациите и т.н.
Ирина не беше доволна, че съпругът ѝ прекарва по-голямата част от времето си в офиса и няма възможност да общува със съпругата си. Жената искрено вярваше, че щом всички служебни проблеми бъдат решени, Олег отново ще започне да ѝ обръща достатъчно внимание. Този ден Ира решила да почерпи съпруга си с любимото му ястие.
Беше сигурна, че умореният, гладен мъж ще се зарадва на обилна топла вечеря и пламенни целувки на любяща съпруга. Изведнъж мобилният телефон на Ирина изпищя, напомняйки ѝ, че батерията е на път да се изтощи. Оставаха само десет процента заряд.
Жената подсмръкна раздразнено, спомняйки си, че беше оставила зарядното си устройство в дома на майка си снощи, когато беше спряла след работа. В апартамента нямаше друго зарядно устройство, а Ирина очакваше обаждане от дългогодишен партньор на компанията. След кратък размисъл жената реши, че трябва да се отбие в апартамента на майка си и да вземе зарядното.
Маргарита Михайловна живееше на 10 минути път с кола. Ира ѝ се обадила, за да види дали е вкъщи, но Маргарита не отговорила на обаждането на дъщеря си. Жената си спомнила, че има ключове от апартамента на майка си, и отишла до дома ѝ.
Ира позвънила няколко пъти на вратата и получила мълчание в отговор. Тя решила, че майка ѝ е излязла, и отворила вратата със собствения си ключ. Прекрачвайки прага на апартамента, Ирина ахнала от изненада и замръзналаһттр://….
В коридора стояха ботушите на съпруга ѝ. На закачалката висеше тъмносиньото му сако. Жената стоеше в недоумение.
След няколко секунди тя влезе в кухнята, но не откри никого там. Изведнъж от спалнята се чули нечии стонове. Ирина потръпна от изненада.
Тя изпадна в захлас, но бързо се опомни и предпазливо се приближи до вратата, за да види какво става. Жената я отвори леко и онемя от това, което видя. Маргарита и Олег правеха любов в спалнята.
Ирина изкрещя, като по този начин привлече вниманието на майка си и съпруга си. Жената моментално била обзета от непреодолим чудовищен ужас. Тя беше зашеметена от изненада.
Маргарита, виждайки онемялата си дъщеря, конвулсивно се измъкна от прегръдката на Олег и набързо захвърли халата. Върху нея нямаше лице. Зашеметен и зашеметен от случилото се беше и мъжът, който не се съмняваше, че жена му се е прибрала вкъщи, за да приготви вечерята.
„О, Боже мой!“ – Ирина извика от шок. – „Сигурно сънувам. Това просто не може да е истина.
Не, не е вярно. Не мога да повярвам. Съпругът ми и майка ми.
Дъще, скъпа, след малко ще ти обясня всичко – объркано каза Маргарита. – Виждаш ли, аз… – Айра, ти би трябвало да си вкъщи, един вид. Защо си дошла тук? Марго и аз…“ „Питаш ме защо дойдох да видя майка си?“ “Не, не. – жената възкликна с поривист, гръмовен глас.
„Отговорете ми, защо сте дошли тук? За да правиш любов с майка ми?“ „О, Боже мой! Какво видях току-що? Просто нямам думи за това.“ „От колко време вие двамата изпитвате тайни страсти? От няколко месеца се прибираш късно вкъщи. Така че това са вашите доклади.
Рапортуваш ли на майка ми в леглото?“ „Това ми е ясно. Какъв мошеник си, Олег. Какъв гадняр си.
Как бих могла някога да се омъжа за теб?“ Смаяният мъж трескаво скочи от леглото и се затича към смаяната си съпруга. Опитал се да я докосне, но Ира не му позволила да го направи. Тя рязко дръпна ръката на съпруга си и го погледна с огнен, изпълнен с омраза поглед, който изпепели всичко по пътя си.
„Никога повече не ме докосвай – изкрещя жената, като преглъщаше сълзите си. „Не се доближавай до мен, чуваш ли ме? Мразя те. Ти си просто чудовище.“
„А ти, скъпоценна моя мамо, защо ми направи това, а? Нима на света не са останали други мъже освен Олег?“ „Ти дори няма какво да отговориш. Ти си последният.“ Ирина бързо излетя от апартамента.
Тя беше в състояние на шок и не можеше да разсъждава адекватно. Жената не се качи зад волана. Вървеше пеша, където и да отиваше, и непрекъснато плачеше.
Сълзите я задушаваха. Изведнъж заваля проливен дъжд. Ирина не се скри от него.
Тя спря по средата на безлюдния път и замръзна. Искаше есенният дъжд да отмие не само грима, но и чувствата, които разкъсваха сърцето ѝ. Ирина бързо опакова нещата си и напусна апартамента на съпруга си.
Той седеше пред нея на колене и със сълзи на очи я молеше да не прави това, да му даде още един шанс. Но жената беше непреклонна. Осъзнаваше, че няма да може да прости и да забрави, че животът ѝ никога няма да бъде същият като преди.
Беше й непоносимо мъчително и трудно да остави зад гърба си всичко, което й беше донесло въображаемо щастие. Съкрушена и разкъсвана от жестокото предателство в сърцето си, тя крещеше и лееше кръв. Всички надежди бяха разбити на пух и прах.
Мечтите ѝ бяха разрушени от най-скъпите хора. Ирина не искаше да говори с майка си, която също ѝ се обаждаше без да спира. Жената в пристъп на гняв бясно хвърли мобилния си телефон и венчалната си халка в реката.
В този момент тя осъзна, че не може да остане повече в този град. Ирина трябваше да се отдалечи колкото се може повече, за да не полудее. Скоро Ирина напуснала работата си и се преместила в града, където наела едностаен апартамент в живописна местност.
Не ѝ било трудно да си намери работа по специалността си. Получавала малка заплата, но тя била достатъчна, за да живее в провинциален град. След всичко, което се случило, Ирина изпаднала в дълбока депресия.
Тя рядко общуваше с някого и не искаше да мисли за връзки с мъже. Жената беше сигурна, че остатъка от живота си ще прекара в горда самота, че никой друг няма да допусне до себе си. Айра нямаше да преживее още едно предателство.
Беше забравила как да се доверява на хората. Годината отлетя необичайно бързо. През това време мъчителната душевна болка не изчезна.
Но жената се научи да живее с нея. Натрапчивите мисли за бившия ѝ съпруг и майка ѝ престанаха да я измъчват. Постепенно тя успяла да се отърве от тях …
Ирина се опитвала да се занимава колкото се може повече, така че да няма възможност да се отдава на болезнени спомени. Работа, фитнес, йога, участие в живота на местния благотворителен фонд – всичко това разсейваше жената и ѝ носеше радост. Това продължило, докато в една дъждовна априлска вечер Ирина получила в социалната мрежа съдбоносно съобщение от миналото.
Пише ѝ сестрата на бившия ѝ съпруг. „Здравей, Ира. Това е Лида, бившата ти половинка.
Отдавна се опитвам да те намеря. Ти изчезна безследно. Никой не знаеше къде да те търси.
Най-накрая намерих старата ти страница в социалната мрежа. Не си влизал в нея от шест месеца. Но се надявам, че на електронната ти поща ще дойде известие и ще прочетеш съобщението ми.
Преди три седмици имаше голяма скръб. Брат ми и майка ти загинаха в планината, докато бяхме на почивка. Те останаха с тримесечен син Семьон.
Детето беше изпратено в сиропиталище. Не мога да го задържа при себе си. Аз самата имам четири деца.
Едва ли ще мога да ги вдигна сама. Не мога да си позволя пето. Мой дълг е да ви информирам за бебето.
Можете да се погрижите за него оттук. Ирина се стресна от изненадата си. Дълго време тя седеше вцепенена, без да може да помръдне.
Жената препрочиташе съобщението отново и отново. Думите на бившата Заловка я хвърлиха в шок. Оказа се, че Маргарита е родила дете от съпруга на дъщеря си.
Ира винаги е мечтала да стане майка, но не е могла да забременее. Олег я успокояваше по всички възможни начини, като казваше, че всичко си има време, че не си струва да се бърза. От осъзнаването, че Маргарита е родила син от Олег, Ира се почувствала зле и непоносимо наранена, сълзливо обидена.
Тя трескаво притискаше ръка към устните си, опитвайки се да сдържи сърцераздирателния писък, готов да избухне всеки момент. Сърцето на Ирина се блъскаше бясно в гърдите ѝ. По някаква причина новината за смъртта на майка ѝ и бившия ѝ съпруг не ѝ направи силно впечатление.
Много повече Ирина беше изненадана от малкия Семьон, който за една нощ стана сирак. Отначало жената беше обхваната от яростна ярост. Беше необичайно ядосана на бившата си изгора за това, което си беше позволила да ѝ напише.
Ирина нямаше намерение да се връща в миналото заради плодовете на греховната любов. Тя си каза, че няма нищо общо с това момче, че е напълно безразлична към съдбата му. Ирина изтри съобщението, което беше получила от бившето увлечение, и добави самата нея в черния списък.
Това не накара жената да се почувства по-добре. Ирина изгуби спокойствието си. Старите рани отново започнаха да кървят, а спомените безмилостно измъчваха и тормозеха нараненото разбито сърце.
В продължение на няколко дни Ирина живееше с мислите за сина на Маргарита и Олег. Една нощ жената беше събудена от отчаяния плач на едно дете. Ирина познаваше добре съседите си и беше сигурна, че никой от тях няма бебе.
Този сърцераздирателен плач започнал да преследва Ирина навсякъде. Тя го чувала на работа, в автобуса, в парка, в съня си. Така изминаха две седмици.
Ирина осъзнала, че не може да живее спокойно, знаейки, че някъде на този свят има роднина, малко беззащитно дете, което има остра нужда от любов и внимание. Ирина си каза, че детето не е виновно за нищо. То е само едно невинно дете.
След поредната безсънна нощ тя решава да се върне в родния си град. Все още не беше сигурна в нищо. Единственото, което Ира знаеше, беше, че трябва да види бебето.
Тя разчиташе на съдбата и нейната милост. Пристигайки в родния си град, Ирина реши да отиде в парка, за да седне сама и да събере мислите си. Да по-познати места развълнуваха душата ѝ и я потопиха в миналото.
В този парк някога беше срещнала бившия си съпруг. Олег дълго време се опитваше да получи номера на Ирина, но напразно. Момичето не му обръщаше никакво внимание.
Той ѝ се струваше арогантен, вятърничав човек. Когато Олег отново поиска номер, Ирина лукаво се усмихна и със снизходителен тон му каза: „Ще дам номера си само на принц на бял кон. Къде е твоят бял кон? Аз не го виждам.“
Няколко дни по-късно, когато Ирина четеше любимата си книга, седнала на една пейка, Олег се върна при нея. Той яздеше снежнобял кон и се усмихваше широко. Ирина изпадна в шок от ужас, като отново видя настойчивия почитател.
После се предаде и му даде номера си. Скоро младите хора започнаха да се срещат. Пламенни чувства бързо обхванаха и двамата.
Няколко месеца по-късно Олег и Ирина се ожениха. От мъгливия свят на спомените на младата жена я извади внезапен детски плач. Ира се размърда и, обръщайки се рязко, видя висок, русокос мъж, приблизително на нейната възраст.
Той тромаво държеше бебето в ръцете си и се опитваше да го успокои. Мъжът се затрудняваше да го направи. Бебето крещеше непрестанно.
Няколко секунди по-късно манекенът, който мъжът се опитваше да сложи в устата на бебето, падна на земята. Айра скочи от мястото си, изтича до мъжа, взе манекена и му го върна. Бебето скоро се успокои и заспа.
Мъжът издиша с облекчение и погледна към Ирина, като вдигна глава. Тя помръдна. И двамата замръзнаха на място от изненада и учудване….
Едва тогава Ирина осъзна кой стои пред нея. Това беше приятелят ѝ от детството, Коля Иванов. До десети клас Ирина седеше на едно и също бюро с червенокосото момче Николай.
След това Коля беше преместен в друго училище и децата престанаха да общуват. Жената се разкрещя от радост. На устните ѝ заигра благоговейна усмивка.
– Ирка, ти ли си? – Удивен възкликна Николай, взирайки се в смаяната жена. – Уау! Толкова години не сме се виждали! Каква среща! Как си ти? – Здравей, Коля! – каза озадачената Ирина. – Аз също съм толкова изненадана.
Изглежда, че бебето ти е заспало. Ако не бързаш, защо не седнем и не поговорим? – С удоволствие! – отвърна мъжът и внимателно сложи бебето в количката, след което се спусна на пейката. Ирина седна до Николай и не откъсваше поглед от него.
Тънкото червенокосо момче беше пораснало и се беше превърнало в красив зеленоок мъж с очарователна снежнобяла усмивка. Ира разказа на приятелката си от детинство, че преди година се е преместила в друг град и е получила работа в малка търговска фирма, но се е наложило да се върне заради обстоятелствата. – Какво сладко момче имаш! – каза Ирина с възхитителен тон, като погледна нежно бебето, което спеше сладко в количката.
– Това е момиче, моя Катя! – каза Николай с умиление, като се любуваше на спящото бебе и внимателно оправяше одеялото. – О, съжалявам! – Ирина се изчерви. – Прекрасно бебе! И името ѝ е хубаво, добро.
На колко месеца е? – Благодаря ви, на три месеца е. Катюша ми е любимата, която крещи и скандализира. Понякога си мисля, че ще стане певица.
– На тази възраст всички са певци и музиканти! – каза Ирина с тъжна усмивка и погледна спящото дете. – Сигурно си добър, грижовен баща, като помагаш на жена си с дъщеря си. – Аз нямам съпруга! – тъжно й отговори Николай, рязко мрачен и яростно стиснал с пръсти дръжката на количката.
– Тя е починала при раждането. Катенка я отглеждам сам. Ирина прекара няколко часа в парка с приятелка от детството.
Докато дъщерята на Николай спеше, мъжът и жената разговаряха страстно, спомняйки си ученическите години и забавните моменти от миналото. Ира и Коля размениха телефонните си номера и се абонираха един за друг в социалните мрежи. След това си дадоха обещание да не се изгубят и не искаха да се разделят.
Ирина нае едностаен апартамент за един месец, уверена, че през това време ще успее да реши всички проблеми и да се справи с миналото си. На сутринта жената отиде в сиропиталището, за да се срещне с директора. Тя плахо почука на вратата на кабинета му и затаи дъх в очакване на отговор.
След като получила разрешение, Ира бавно отворила вратата и влязла вътре. Жената се изненадала, като видяла старата си позната в стола на директора на детския дом. Това беше закръглена руса жена с яркосини очи.
Ирина я разпозна веднага. Преди пет години, благодарение на Ирина и на приятелството ѝ с влиятелните ѝ началници, Светлана Генадиевна бе успяла да се сдобие за кратко време с жизненоважни лекарства за болния си внук. Като видя Ирина, Светлана Генадиевна изпъшка, скочи от мястото си и я прегърна силно.
„Ирочка, не очаквах да те видя в кабинета си. Толкова много години не сме се виждали. Всеки ден се сещам за теб с някоя добра дума.
Ако не бяхте успели да убедите шефа си да ми помогне с лекарствата, страхувам се да си представя какво щеше да се случи с внука ми сега. Нямаш лице, скъпа. Какво става? Какво те доведе тук? Кажи ми.
Съдбата ме доведе при вас, Светлана Генадиевна. Не очаквах да те видя и на режисьорския стол. Знам, че във вашето сиропиталище има едно момченце, което е мой роднина.
Това е момчето Семьон. Той е на три месеца. Светлана Генадиевна, това е детето на покойната ми майка.
Тя почина наскоро. Наистина трябва да видя Семьон. Моля ви, позволете ми да го видя.“
Разбира се, с глас, изпълнен с възторг и страхопочитание, жената възкликна, поставяйки ръка на рамото на Ирина. „Моля, приемете моите съболезнования. Загубата на родител е голяма скръб.
Така че именно твоето братче е прието в нашето сиропиталище. Сега ще организирам всичко.“ Светлана Генадиевна веднага повика някого и даде нареждане да изведат малкия Семьон на двора, където Ирина щеше да го чака.
Жената беше видимо нервна и притеснена. Чувстваше, че първата среща с бебето ще бъде съдбовна. Тя трябваше да види детето…
Ирина стоеше под една ябълка и нервно въртеше между пръстите си малко клонче. Десет минути по-късно при нея излезе възрастна жена, облечена в бял халат. Тя държеше бебе, увито в снежнобяло одеяло.
Сърцето на Ирина се размърда в гърдите ѝ. „Мога ли да го видя?“ – С треперещ глас тя попита. „Разбира се“, отвърна рязко жената.
„Можете дори да го държите. Аз ще седна на пейката. Няма да ви преча.“
Възрастната жена внимателно подаде на смаяната Ирина снежнобялата завивка с бебето и си тръгна. В този момент Ира престана да усеща земята под краката си. Сърцето ѝ биеше бясно в гърдите.
Кръвта сякаш замръзна във вените ѝ. Тя си пое дълбоко дъх и погледна бебето. Беше тъмнокосо, кафявооко момче, което приличаше точно на баща си.
Жената беше пронизана от непоносима пареща болка. Всички спомени я връхлетяха наведнъж. Айра сякаш се озова в миналото, обратно в онзи ужасен ден, когато хвана съпруга си с майка си в леглото.
Тя осъзна, че няма да може да прибере бебето, че няма да може да се справи. Детето извънредно много приличаше на мъжа, когото Ирина някога бе обичала повече от живота. Не че Ирина се страхуваше, че няма да може да отгледа момчето.
Беше нещо съвсем друго. Струваше ѝ се, че ще нарани невинното дете, че неволно ще го накара да плати за греховете на родителите си. Ира се страхуваше, че няма да може да обича Семьон така, както трябва да го обича една майка.
Отговорът беше очевиден. Ирина нямаше да отнеме бебето. Но не можеше да изчезне от живота му толкова лесно.
Скоро Ира върна бебето на старата жена в бяла престилка и като се сбогува, си тръгна. Отишла направо на гробището, където била погребана майка ѝ. Ирина застана до гроба на Маргарита и като се обля в сълзи, ѝ каза.
„Не мога да го направя, мамо. Няма да мога да го понеса. Прости ми, но не мога да взема сина ти.
Това е плод на греховната любов. Знам, че това малко момче не ми е направило нищо лошо, но той не ми позволява да продължа напред. Трябва да оставя миналото зад гърба си и да продължа напред.
Обещавам, че няма да изчезна от живота на Семьон, докато не се уверя, че той ще попадне при добри хора. Ще му намеря семейство, обещавам. Няма да го оставя в сиропиталището.
Твоят и на Олег апартамент ще отиде при него. Нямам претенции към нищо.“ След кратък разговор с покойната си майка Ирина се канеше да напусне гробището, но изведнъж видя мъж и жена, които бяха облечени изцяло в черно.
Те, хванати за ръце, стояха до гроба на децата и горчиво плачеха. Айра спря рязко и замръзна. „Сони, любима, скъпа, защо ни напусна толкова бързо? Толкова години те чакахме.
Ти ни напусна и стана ангел. Как ще живеем сега без теб?“ – говореше, преглъщайки сълзи, една хубава жена на 35 години, стиснала ръка, поглаждайки надгробната плоча. „Хайде, скъпа, трябва да вървим.
Трябва да се успокоиш. Сълзите ти измъчват душата на едно невинно дете. Трябва да оставим сина си да си отиде.
Без значение колко е трудно, трябва да го направим. Хайде, любовчице. Нашето момче се нуждае от мир.
Ще се върнем, когато можем да говорим с него на спокойствие. Нека не безпокоим душата на ангела“. Ирина с болка чуваше тези думи, пропити с неизразима тъга и скръб.
В очите на нещастните си родители тя видя толкова много скръб и отчаяние, че сърцето ѝ болезнено се сви в гърдите. Ира едва успя да сдържи сълзите си. Тя се замисли за това, че животът е много несправедлив и жесток.
Някой губи, някой намира, някой си тръгва, някой идва. Всички временно тези мисли навяваха на Ирина безнадежден копнеж и отчаяние. В малкото провинциално градче, откъдето Ирина беше родом, всички се познаваха добре.
От стари познати Ира научила, че двойката, която видяла на гробището, е погребала дългоочакваното си първородно дете преди месец. След седем години безплодие жената успяла да забременее и да износи детето. Но по време на раждането внезапно настъпили усложнения и бебето било тежко ранено.
То умира часове след раждането. Трагедията съкрушила и двамата съпрузи. Те идвали на гробището всеки ден и плачели на гроба на сина, когото не им било съдено да отгледатһттр://….
Стара позната със сълзи на очи разказа на Ирина, че Мария и Игор били достойни хора със средни доходи. Ирина решила да се запознае по-отблизо с младото семейство. Тя не се съмняваше, че самата съдба я е събрала с опечалените родители.
След обяда жената отиде в парка и написа на Николай съобщение, в което го покани да се присъедини към нея. Той с готовност се съгласил и скоро приятелите от детството отново се срещнали. Този път Николай беше сам.
Той казал, че е оставил дъщеря си при майка си. Мъжът и жената известно време се разхождали спокойно около голямото езеро, като се любували на дивите патици. После започнаха да хранят гълъбите.
Николас не откъсваше поглед от приятеля си от детинство. Ирина постоянно улавяше върху себе си внимателен, изпитателен поглед. Младата жена имаше мрачен вид.
Избледнелите ѝ, тъжни очи сякаш викаха силно, отчаяно призовавайки за помощ. Николай плахо докосна ръката на Ирина и като я погледна тревожно в очите, попита. „Ира, какво става с теб? На теб няма никакво лице.
Имам чувството, че носиш на гърба си чувал с камъни“. „В известен смисъл е така“, отговори Ирина и въздъхна отчаяно. Жената се разплака, защото искаше да проговори, да се освободи от чувствата, които тежаха на душата ѝ и ѝ пречеха да диша спокойно.
Тя не забелязваше как сълзите се стичат по бузите ѝ. Ира осъзна, че е много уморена, че твърде дълго се е опитвала да бъде силна. Изведнъж тя се разплака горчиво и се хвърли в прегръдките на Николай.
Той усети цялата сила на болката ѝ и притисна плачещата жена плътно до гърдите си. Николай прошепна ласкаво в ухото на Ирина. „Какво се случи, Ирочка? Кажи ми, ще те изслушам.
Ще ти помогна с каквото мога. Не се измъчвай, не задържай всичко в себе си. Сподели го с мен.
Помниш ли, когато бяхме деца, си казвахме всичко и се подкрепяхме взаимно?“. След няколко секунди Ирина бавно се отдръпна от приятеля си и с дълъг ридаещ плач му разказа тъжната си история. Николай я изслуша внимателно. Когато Ирина завърши дългия си мъчителен разказ, мъжът нежно докосна лицето ѝ и развълнуван глас каза: „Мило мое момиче, ти пострада, Ирочка, получи двоен удар в сърцето.
Но не забравяй, че всяко изпитание ни прави по-силни и ни отваря пътя към щастието, което ни очаква. Не бива да изпадаме в униние и отчаяние. Човек трябва да върви напред.
За да направите това, трябва да се откажете от миналото. Знам колко е трудно за вас в момента. Чувствам болката ви.
Тя е непреодолима. Но трябва да се бориш, защото си силна. Винаги си била силна, със силна воля.
Не се отказвай. Победи нещата, които те убиват, които разкъсват сърцето и душата ти. На първо място, трябва да се освободите от хората, които са ви наранили.
И двамата са мъртви, но няма да ви дадат покой, докато държите обидата и болката в себе си. Опитайте се да простите на съпруга си и на майка си и ги оставете да си отидат. Ти си добро момиче, Ирочка.
Никой няма да те съди за това, че не си могла да вземеш сина на Маргарита. Въпреки всичко ти се опитваш да намериш добро семейство за момчето. Това не е ли почтено? Сигурен съм, че ще успееш.
Ирина слушаше думите на Николай със затаен дъх. Те се превърнаха за нея в истинско чудодейно лекарство, което жената търсеше, но не можеше да намери. Тя осъзна, че през цялата година ѝ е липсвал човек, който да я изслуша и да я подкрепи.
Човек, до когото да се гушне, да затвори очи и да се отпусне, без да мисли за нищо. Ирина беше необичайно уютна и спокойна до Коля. Беше благодарна на мъжа за това, че е бил там в точния момент.
Няколко дни по-късно Ирина отново отиде на гробището и, както очакваше, намери там една опечалена двойка. Известно време тя наблюдавала замислено мъжа и жената, после се приближила до тях, поднесла съболезнованията си и се запознала с тях. Ирина не заговори за Семьон, като реши да изчака още малко.
Редовно идваше на гробището, като се преструваше, че покойната ѝ майка е там. Жената всеки път започваше разговор със съпрузите. Те се оказаха обикновени, добродушни хора.
Ирина научила, че младата жена работи като учителка в детска градина, а мъжът е преподавател по история в училище. С всеки изминал ден Ира все повече се убеждаваше, че е намерила подходящите родители за Семьон. Един ден, по време на поредния разговор, Ирина ненатрапчиво им разказва за едно тримесечно момченце, което се е озовало в сиропиталище.
Жената не скри от тях факта, че е имала да детето със сестра му, и призна, че отдавна му е търсила приемни родители. „Ако успея да намеря за бебето любящи майка и татко, ще бъда много щастлива – каза Ира с въздишка и внимателно се огледа – Ще се върна в моя град и никога повече няма да се появя в живота на Семьон. Това момче и аз сме извън моята лига.
Просто трябва да се уверя, че до него има достойни, грижовни и добросърдечни хора като теб“. Двойката се погледна шокирано един друг. Ирина осъзна, че началото е поставено.
Тя не се съмняваше в успеха си и беше сигурна, че сърцата на двамата и семейството в този момент и на мъжа, и на жената не изричаха нито дума. Ирина не ги притискаше. Скоро се сбогува учтиво с новите си познати и се прибра у дома.
На следващата вечер получи неочаквано телефонно обаждане от Мария. Тя помолила Ирина за среща и тя с готовност се съгласила. Два часа по-късно Ирина отиде на насипа, където трябваше да разговаря със съпруга си.
Щом Ирина се приближи до тях, развълнуваната жена докосна рамото ѝ с трепереща ръка и каза с провлачен глас: „Ирина, с мъжа ми цяла нощ не можахме да си затворим очите. Всички си мислехме за това, което ни разказахте онзи ден. Искаме да вземем това малко момче при себе си.
Ще бъдем добри, любящи родители за него. Но предполагам, че не е било писано да се случи. Ще се радваме да имаме малкия Семьон като част от нашето семейство.
Умолявам ви, дайте ни шанс. Смилете се над нас.“ Същия ден Ирина завежда съпруга си в сиропиталището, където успяват да видят Семьон.
Мария взела бебето на ръце, притиснала го плътно към гърдите си и плакала до насита. Ирина нежно погали жената по гърба и ѝ каза: „Не е нужно да плачеш повече. Намерила си своя син.
Обичайте го и го пазете. Станете най-добрата майка на света за него. Бог да ви дари с три щастия и здраве.
Не плачете.“ Мария, обляна в сълзи, прегърна Ирина, целуна я по челото, по бузите и с въздишка каза, че Семьон ще бъде най-щастливото дете на света. Скоро двойката започна да събира документи.
Мария започна да им помага и да не отлага процеса на осиновяване. Ирина въздъхна с облекчение. Тя разбра, че сега със спокойна душа може да се върне в столицата, където я чакаше работа.
Жената реши да се срещне с Николай за последен път и да се сбогува с него. Старите приятели се срещнаха отново в парка. Ирина с доволен поглед каза на Николай, че е намерила достойни родители за момчето в столицата.
Тази новина не зарадва младия мъж. Той видимо помрачнял. Ентусиазираната усмивка веднага изчезна от устните му.
„Значи това е всичко?“ – Николай попита с разочарован глас. „Заминаваш си и никога повече няма да се върнеш тук. Никога повече няма да се видим“.
„Коля, аз няма да живея на друга планета, а само в столицата.“ “Освен това благодарение на интернет винаги ще сме във връзка. Безкрайно съм ти благодарен за всичко. Ако не беше ти…“ Ира я прекъсна Николай внезапно хвана жената за ръката.
„Защо би го направила? Това изобщо не е това, от което се нуждая. Никакъв интернет не може да замени живия диалог с теб. Обичам те, Ирка.
Влюбен съм в теб още от детството си“. „Какво?“ – Ирина беше изненадана. „Ти не си забелязала това, Ирка…
Още от първи клас исках да бъда с теб, но ти никога не ми обърна внимание. За теб бях просто приятел, близък приятел, но все пак приятел. Това не беше достатъчно за мен.
Когато съдбата ни разведе, се опитах да те забравя, но напразно. Години по-късно се срещнахме отново. Чувствата на един безнадеждно влюбен младеж пламнаха отново и през всичките тези дни си представях как ще ти кажа какво изпитвам към теб.
Ако си тръгнеш сега, празнотата ще погълне сърцето ми“. Ирина слушаше Николай в захлас. Думите му я разтърсиха до дъното на душата.
Жената не можеше да си представи, че приятелят ѝ от детинство изпитва романтични чувства към нея. Но сега пред нея вече не стоеше малко момче, а достатъчен мъж, който се стори на Ирина необичайно привлекателен и красив. Тя се изплаши; паниката я обзе мигновено.
Ирина си каза, че няма да преживее още едно предателство, че няма да може да се довери отново на мъж. Но не и на този. „Не мога – прошепна сълзливо Ирина и направи няколко крачки назад.
„Съжалявам, но трябва да си тръгна. Простете ми. Бъди щастлива.“
Казвайки това, Ирина се обърна с гръб към мъжа. Сърцето ѝ се блъскаше силно в гърдите. Краката ѝ се превърнаха в памук.
Секунда по-късно тя чу звука от отдалечаващи се стъпки. В този момент жената осъзна, че не може да си тръгне толкова лесно, да изчезне от живота на Николай. Ирина страстно иска да бъде близо до него.
Ако си тръгне сега, тя никога повече няма да бъде щастлива. Ирина се обърна рязко и извика силно. „Коля, спри! Не си тръгвай!“ В същия миг Николай замръзна на място.
След още една секунда той се обърна към Ирина. Мъжът и жената се затичаха един към друг и се прегърнаха силно. Николай жадно притисна устните си към тези на Ирина.
Първата им целувка се оказа толкова гореща, страстна, хипнотизираща. „Обичам те, Коля – каза Ира, покривайки с нежни целувки челото, шията и носа на приятеля си от детинство. „Искам да бъда с теб.
Прости ми, прости ми. Не ме изоставяй никога повече.“ Влюбените напуснаха парка, хванати за ръце.
И двамата бяха сигурни, че са намерили истинското си щастие. И им предстоят още много красиви, радостни дни и мигове. Игор и Ира наемат просторен апартамент от столицата и започват да отглеждат дъщеря си в любов и хармония.
Ирина успя да остави болката, обидите и лошите спомени в миналото в името на щастливото бъдеще до тези, които обичаше с цялото си сърце.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: