Бездомно момиче намери телефон и искаше да го върне, но чу позната мелодия в слушалката.

Бездомно момиче намери телефон и искаше да го върне, но чу позната мелодия в слушалката.

Света наблюдаваше с лека завист как родителите прибират децата си у дома.

„Миша, не плачи, утре пак ще дойдем тук,“ успокояваше една от майките.

„Коленка, татко ни чака вкъщи. Хайде по-бързо,“ подканяше друга.

„Катюша, пясъкът няма да изчезне. Утре пак ще си играем, а после ще изпечем няколко пирога,“ добави трета.

Света избягваше да се приближава прекалено много до площадката. Първо, беше почти на осем години, може би дори вече осем, и ѝ се струваше, че е по-голяма от останалите деца. Второ, веднъж беше успяла да се включи в детските игри. Въпреки че децата бяха по-малки от нея, игрите им се оказаха завладяващи.

Но щом майките я забелязаха, настана истински хаос! Света чу толкова много обидни думи и просто я изгониха.

„Просякиня! Сигурно има въшки. Или дори краста.“

Тогава тя седна в храстите, без да крие сълзите, които продължиха през целия ден.

Преди – макар за Света да се струваше, че е било цяла вечност – тя имаше майка. Живееха в голямо село, а за момичето майка ѝ беше най-добрата и най-грижовната на света. Но майка ѝ се разболя и никога не се върна от болницата.

Леля Оля, сестрата на баща ѝ, която Света никога не беше виждала, я прибра при себе си.

Майка ѝ не харесваше леля Оля и в представите на Света тя беше човек от редките им срещи, които завършваха със скандали. Под влияние на алкохола лелята ставаше твърде натрапчива, което винаги дразнеше майката на Света.

Момичето не искаше да се премести в града при леля си, но когато тя каза, че ако се противи, ще „си го получи“, Света не разбра какво означава това. Скоро обаче разбра.

Света не остана дълго при леля Оля. Щом всички документи бяха уредени и помощите получени, лелята загуби интерес към нея. Не веднъж момичето не успяваше да влезе в апартамента, защото леля ѝ се заключваше и спеше.

Веднъж съседка, като забеляза Света в коридора, вдигна скандал, събуди леля Оля и заплаши да извика полиция. След това лелята я наказа жестоко и вече не я пускаше навън.

Но веднъж, когато леля ѝ отново беше пияна, Света намери възможност да избяга.

Колко време прекара на улицата, не знаеше – може би месец, може би два. Научи се да моли за храна само от онези минувачи, които изглеждаха добри, защото се страхуваше, че леля Оля може да я намери.

Момичето страшно много тъгуваше за майка си. Толкова много плачеше нощем, че сутрин ѝ беше трудно да се усмихне. Когато ѝ ставаше съвсем непоносимо, тихичко си припяваше приспивната песен, която майка ѝ пееше преди сън.

Думите не ѝ бяха напълно ясни, но усещането от мелодията ѝ носеше спокойствие.

Когато всички деца се прибраха, площадката остана празна. Света се полюля още малко на люлката, пусна се по пързалката и се запъти към едно изоставено здание наблизо. В мазето му често намираха подслон бездомни деца като нея.

Но този път, когато слезе долу, веднага усети, че нещо се е променило. Тайното им място беше разкрито, там вече имаше възрастни.

Света веднага побягна, без да знае накъде. Често се чудеше дали не би било по-добре в сиропиталище, но мисълта за връщане при леля Оля я изпълваше с ужас.

Тя се скри в старото гробище, където много деца намираха убежище. Сред надгробните плочи и паметници беше по-лесно да се скрие. Застана зад една елегантна ограда, под гъстите клони на туите.

Обстановката тук беше необичайно спокойна.

Света се изненада, че досега не беше забелязала ангелските статуи, украсяващи гробовете. Започна да разглежда снимките на паметниците. Лицата на хората в тях ѝ изглеждаха красиви и загадъчни, а имената им будеха любопитството ѝ.

Когато се наведе да прочете един надпис, усети нещо твърдо под крака си. Това беше телефон.

Света се огледа, но всичко наоколо бе потънало в такава тишина, че се чуваше само далечното тракане на влак.

Тя знаеше, че не е правилно да взема чужди вещи, но телефонът изглеждаше прекалено примамлив.

Седна под едно дърво и задържа телефона в ръцете си. Никога не беше имала такова нещо.

Избърса праха и натисна едно от бутончетата. Екранът светна, а картинките я омагьосаха.

Света реши, че трябва да се обади, за да съобщи, че е намерила телефона. Но беше страшно и притеснително.

Докато разглеждаше контактите, забеляза познато име – „Мама.“

Усмивка озари лицето ѝ. Вярваше, че майките не могат да бъдат зли или страшни.

След кратка пауза телефонът зазвъня, но вместо обичайния сигнал се чу песен.

Приспивна песен.

Нейната приспивна песен.

Песента, която майка ѝ пееше, когато я прегръщаше вечер преди сън.

В този миг сълзите я завладяха.

„Ало?“ – прозвуча нежен женски глас.

„Аз… аз намерих вашия телефон…“ – едва успя да каже Света.

„Моят телефон? Но той е на сина ми, Ваня… Къде си, мило дете?“

„В… в гробището…“

„В гробището?! Вече се стъмва! Остани там, ние идваме!“

Света не можа да се спре и заплака още по-силно.

„Защо плачеш, мъниче? Чуваш ли ме? Страх ли те е?“

„Не… просто… тази песен… мама ми я пееше…“

От другата страна на линията настъпи тишина.

„Как се казваше майка ти, мило?“ – прошепна жената нежно.

„Вече я няма… замина на небето…“

Мъжки глас се чу на заден план:

„Ние сме близо. Стой там, не мърдай.“

След малко пред нея застанаха мъж и жена. Жената, макар и бледа, изглеждаше като истинска баба – като онези, които Света беше виждала с внуците им в парка.

„Не се страхувай, миличка. Изгуби ли се?“

Света едва прошепна:

„Нямам дом. А ти… ти приличаш на мама…“

Мъжът се наведе към нея:

„Искаш ли да дойдеш с нас?“

Света кимна.

Тази нощ тя заспа в топло легло, за първи път от много време.