Аз не съм твоята дойна крава! – Тимур се усмихна и здраво натисна бутона на звънеца на входната врата.

– Аз не съм твоята дойна крава! – Тимур се усмихна и здраво натисна бутона на звънеца на входната врата.
– Любов моя, нещо не е наред? Днес изглеждаш напрегнат – посрещна го Виктория, която веднага забеляза промяната в настроението на съпруга си.

– Вика, трябва да поговорим. – Без да се съблича, Тимур отиде във всекидневната, където луксът на интериора контрастираше с мрачното му изражение.
– Какво се случи? – Виктория замръзна на вратата, усещайки как по гръбнака ѝ преминава ледена тревога.

– Делови проблеми… – Мъжът потъна тежко в креслото си, закривайки лицето си с ръце. – Един от проектите се е провалил. Поемаме огромна загуба.
– Какво имаш предвид, провал? Какви загуби? – Вика седна до него и го хвана за ръка.
– Днес уволних половината си персонал. Нямам пари да им плащам заплатите. Проектът, в който вложихме парите на инвеститорите… Градът замрази строителството. Открили са някакви нарушения… – Тимур въздъхна, без да може да погледне жена си в очите, и започна да изучава мраморния под, сякаш се надяваше да намери там отговори.
– И какво означава това за нас? – Виктория попита предпазливо, усещайки как сърцето ѝ започва да бие по-бързо.
– Две новини: добра и лоша. С коя от тях трябва да започнем? – Тимур избягваше погледа ѝ, опитвайки се да изглежда спокоен, но отвътре всичко кипеше.
– Лошата новина – отговори тя след миг размисъл.

– Почти не ни останаха пари. Всичките ми сметки са замразени. Тази сутрин ме разпитваха…“ Гласът му звучеше приглушено, сякаш не можеше да повярва на случващото се.
– И какви добри новини можеше да има след това? – Вика беше изненадана.

– Е… няма да вляза в затвора – опита се да се пошегува Тимур, прехвърляйки погледа си върху съпругата си.
– Каква радост! – Виктория изхърка. Тя се изправи, отиде до бара и си наля щедра порция едномалцово уиски.

– Ами да живеем? Със замразени всички сметки? Мислил ли си за това, когато си започнал това строително начинание? – Жената пресуши чашата си с една глътка.
– Кой би могъл да предвиди такъв изход? – Тимур поклати глава, сякаш се оправдаваше.

– Тимур! – Вика не можа да се сдържи да не се закълне. – Пуйката също е живяла в неведение, докато не се е озовала в гърне с гълтач!
– Колко ли ще бъде сега семейният ни бюджет? – Звучеше й истерично.

– Триста-петстотин хиляди рубли на месец… Но точната сума все още трябва да се изчисли… – Тимур се почеса по брадата и замислено се загледа през прозореца, където на парцела гордо се извисяваха три високи бора.
– Какво?! Триста и петстотин хиляди? – Вика повиши глас. – Да, само на моите разходи отива повече от половин милион! Маникюр, козметични салони, шофьор, фитнес, козметик… Това не включва новите рокли!

Жената си наля още едно уиски и го изпи до дъно.
– Бъдете внимателни с алкохола – предупреди Тимур. – Утре ще има силно главоболие. А и скоро няма да можем да си позволим такива скъпи питиета.
– Колко време ще продължи това? Докога ще бъдем просяци? – Вика явно беше вбесена.
– Не знам, любовчице. Още нищо не разбирам… Ще видим… – Тимур поклати глава, отпивайки малка глътка от чашата си.

– Ще живеем? Това ли наричаш живот? Заради теб, глупако, сега трябва да оцелеем! – Вика отново пресуши чашата и я постави гръмко на масичката за кафе.
– Слава Богу, че нямаме деца. Как ще им обясня това положение на нещата? – каза тя на глас и отиде в спалнята.

– Точно такава реакция очаквах – промърмори Тимур и се усмихна. – Да видим какво ще каже майка ѝ утреһттр://….
На следващата сутрин Тимур се събуди от настойчивото обаждане на тъщата. Марина Георгиевна винаги ставаше рано. След като прочете сутрешното съобщение от дъщеря си, в което тя цветисто описваше „новия им живот“, свекървата веднага започна да звъни на зет си.

– Какво означава „сега си беден“? – изригнала тя, щом Тимур вдигнал слушалката. – А кой ще ми плаща ипотеката?
– Вземи заем от банката, докато си реша проблемите. Или да продам стария апартамент… Бездейства… – отвърна лениво Тимур, протягайки се в леглото.
– Как смееш да ме поставяш в това положение! Нима си излязъл от ума си? – Марина Георгиевна се възмути. – Как ще живея сега? Ти, скръбни строителю, какво си мислил, когато си започнал този строеж? Ние си живеехме прекрасно!

– Това беше моят жест на добра воля, Марина Георгиевна. Имах малко пари назаем и помогнах на семейството ви да се премести в Москва. Изобщо не трябваше да го правя – парира Тимур, включи високоговорителя и се отправи към банята, за да си измие зъбите.

– Не трябваше? Ти изтипосваш тези къщи като на конвейер! Да помагаш с апартамента – това е твоя пряка отговорност! – От спалнята се чуха писъци.
– Бързо отговори, когато имаш пари! – съскаше свекървата в телефона.
– Докато нищо не се знае, Марина Георгиевна. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по-късно – Тимур прекъсна разговора и безгрижно продължи сутрешното си ежедневие.
Съпругата му не беше вкъщи. След закуска мъжът отиде в офиса, за да ръководи фирмата, за която знаеше, че процъфтява. След обяд обаче го очакваше изненада, за която дори не можеше да си помисли.

Тимур с ужас открил, че от къщата са изчезнали някои скъпи предмети и аксесоари. Неговите вещи.
– Вика, къде е часовникът ми? Къде са ми стиковете за голф? Къде е куфарчето ми от крокодилска кожа? – Колкото повече Тимур проучвал къщата, толкова повече предмети не можел да намери.
– Продадох ги, Тимур. Имам нужда от нещо, с което да живея – отвърна Вика безгрижно, седнала в хола, и преброи банкнотите от пет хиляди долара.
– Клубовете ми за голф? Любимият ми часовник? Ти сериозно ли говориш? – Тимур беше повече от ядосан.

– Сега не е време за голф, Тимур. Помисли за начини да спасиш бизнеса. Можеш да провериш времето и на телефона си. Няма нужда от излишни понци сега – строго каза съпругата му.
– Вика! Имам само един въпрос! Защо продаде само моите вещи? Защо не и твоите собствени? Имаш много скъпи чанти. Ако ги продадеш, ще можеш да си купиш апартамент в Москва! – Тимур стисна юмруци, сдържайки емоциите си.

Искаше му се да нападне жена си, но по принцип беше против насилието. Да вдигнеш ръка срещу жена? Никога.
– Какво общо имат моите вещи с това? Това си е твой проблем, не мой!“ – Вика продължи да брои парите, като мокреше пръста си със слюнка.
– Три милиона и осемстотин хиляди рубли. Това е достатъчно за първия месец – усмихна се самодоволно тя и сгъна пачките грижливо в чантата си.
– Какво искаш да кажеш, че са ти достатъчни? А на мен?“ – възкликна Тимур. – Как можа да продадеш всичко това за три милиона и осемстотин, когато само часовникът ми струваше седем милиона?
– Ще го кажа още веднъж, Тимур. Това е твоят проблем. Реши ги сам. Аз съм една крехка, беззащитна жена, която от два дни е стресирана заради теб. И не забравяй да помогнеш на майка ми. Тя цял ден плаче в телефона… – Вика му хвърли корав поглед, качи се в колата и си тръгна.
Тимур се обади на най-добрия си приятел и се срещна с него в бара.
– Ваня, тя съвсем се е побъркала. Отнася се с мен като с чувал с боклук… Продаде вещите ми без разрешение… А аз знаех, че е с мен само за пари… – Тимур отпи глътка бира и погледна тъжно приятеля си.
– Тимур, но тя се влюби в теб, когато ти нямаше пари. В продължение на пет години те подкрепяше, вярваше в теб… – Иван отговори предпазливо.
– Не оправдавам това, което е направила, но може би трябва да се опитаме да разберем реакцията ѝ… – Иван каза внимателно след миг мълчание.
– Няма какво да разбираме… – Тимур отчупи парче сушена риба и го размаха във въздуха, сякаш подчертаваше тезата си. – Вика просто е неблагодарна. Очаквах съвсем различно поведение.
– Какво поведение? – Иван си поръча още две бири и замръзна, като погледна внимателно приятеля си.
– Мислех, че ще ме подкрепи, ще ме развесели. Щеше да каже нещо от рода на: „Аз съм с теб, любов моя! Ще се справим!“… Но вместо това – лавина от упреци. – Тимур подпря главата си с ръка и се загледа втренчено в сервитьорите, които минаваха покрай масата им.
– Дай ѝ време… Може би наистина е стресирана, защото се чувства без подкрепа. Може би след няколко дни ще се опомни и ще започне да те подкрепя – предложи Иван с надеждата да успокои приятеля си.
– Знаеш ли, Ваня, измислих този тест само защото през последните шест месеца тя стана малко студена. Винаги е капризна, недоволна е от всичко. Приема подаръците за даденост… Само упреци от всички страни… – Тимур въртеше чашата в ръката си, като гледаше кехлибарената течност.
– Мислех, че този тест ще постави всичко на мястото му. Ако тя не ме подкрепи, това е краят. С адвокатите ми цял месец разработвахме схема, по която тя да не получи нищо при развода… – Тимур извади телефона си, погледна часовника си и се изправи решително.

– Добре, братче, трябва да тръгвам. Имам още малко работа за довършване. – Той плати сметката, прегърна приятеля си и излезе навън.
Щом Тимур изчезна зад вратата, Иван бързо извади телефона си и набра номера на Вика.

– Вика, слушай внимателно! Тимур те мами. Той няма никакви проблеми. Всичко това е тест. Иска да разбере дали да се разведе с теб, или не – побърза да изтърси Иван, обръщайки се към вика.
– Ако си тръгнеш сега или той подаде молба за развод, ще останеш без нищо. Ние ще останем без нищо. Трябва да бъдеш най-сладкото коте на света, за да го накараш да се разтопи и да ти прости.
– Веднага щом разбера къде е скрил парите, ще подадеш молба за развод. Ще вземем половината от състоянието му и ще заживеем живота, за който винаги сме мечтали. Обичам те! – Иван закачи телефона, взе парче сушена риба и замислено отхапа. След това, като удари с длан по масата, изруга Тимур с всички епитети, които знаеше.
Междувременно един невзрачен мъж, който седеше на съседната маса, излезе от бара и се отправи към колата на Тимур.

– Тимур Владимирович, всичко е потвърдено. Те са в сговор. Сега разполагаме със запис на разговора им – каза мъжът, като включи аудиозаписа на телефона си. В бара беше шумно, но Иван говореше толкова емоционално, че всяка дума се чуваше ясно.
– Едно нещо не мога да разбера, Леонид Степанович… – Тимур седеше на задната седалка на изпълнителния си седан и стискаше здраво пластмасова бутилка с вода. – Защо изпуснахме да кажем, че парите са у нас? Сега ще ни търсят. Ще бъде по-трудно да се разведем.

– Точно това имах предвид. Няма да намерят парите, колкото и да търсят. А дори и да намерят нещо, то е в толкова сложна офшорна схема, че активите технически не ви принадлежат. Не си платил на интригант десет милиона за създаването на план за изтегляне на средства… – Леонид Степанович се усмихна.
– Къщата е регистрирана на фирмата, както и всички коли. Според документите компанията не ти принадлежи. Имате триста хиляди рубли в сметката си. Ще ги похарчиш бързо. Ние си знаем работата, Тимур Владимирович. Имаш всичко под контрол. Не се притеснявайте. – Мъжът стисна здраво ръката на Тимур и слезе от колата.
– Да ги съберем ли за последното действие? – Леонид Степанович погледна през прозореца с усмивка.

– Да, нека да го направим. Ще свършим всичко още днес – отвърна Тимур, облегна се назад на седалката и затвори очи.
Когато Тимур се върна у дома след работа, Виктория и Иван вече го чакаха в хола. На лицата им се виждаше страх и объркване. Шестима яки мъже в костюми от службата за сигурност на Тимур стояха наблизо и наблюдаваха всяко движение на „гостите“.
– Едно нещо не мога да разбера… – Тимур погледна почти бившата си съпруга с презрение. – Имаше всичко: пари, къща, пътувания, подаръци, майчина помощ… Защо трябваше да съсипеш всичко така глупаво? Аз ли бях лош съпруг?

Предполагаше, че през последните шест месеца Виктория е имала друг, но не можеше да си представи, че това ще е най-добрият му приятел.
– А ти, Ваня… Ние сме приятели още от деца. Колко пъти съм ти помагал с пари и връзки? Не съм очаквал това от теб. Завист? Не можеш ли да приемеш, че съм станал сто пъти по-богат от теб? – Тимур поклати глава и погледна Иван с разочарована усмивка.

Виктория искаше да каже нещо, но Тимур я спря с жест.
– „Това не е диалог. Това е последната ми дума. И знаеш ли какво? Не съм тъжен за начина, по който се получиха нещата. Защото ти, Иване… Ти не ми отне жената, която обичам. – Тимур направи пауза, като погледна бившия си приятел.
– Не можеш да отнемеш жената, която обичаш. Тя никога не би допуснала никого до себе си. Ти, Ваня, ми отне проблема. Един много скъп проблем. И сега трябва да живееш с него. – Тимур се засмя, а смехът му прозвуча като удар.

В този момент прислужницата изкара пет големи куфара. Тя погледна Виктория смутено и побърза да си тръгне.
– Казвам ти направо: няма да получиш никакви милиони. Това, което си продала, Вика, можеш да го задържиш. Това е всичко, което ти се полага за годините, през които сте били заедно. Живей, както искаш. Моите хора ще те закарат до града. – Тимур излезе от стаята и повече не видя Виктория и Иван.
Без да получи нито стотинка при развода, Виктория веднага напусна Иван. Тя продава част от апартамента на майка си, който е напълно изплатен за сметка на Тимур, и се връща в родния си Саранск. Какво се е случило с нея по-нататък, никой не знае.

Иван, след като загубил всичко, започнал да пие неконтролируемо. Вместо да се развива, той избира пътя на самоунищожението и скоро се пропива.
Тимур дълго време останал сам. Той се съсредоточил върху бизнеса, който станал още по-успешен. Година по-късно се влюбва в своята асистентка. Но все още не планирал да се жени. Според слуховете Тимур бил щастлив с жена, която умеела да го подкрепя, вдъхновява и оценява.
Казват, че тези, които са преживели предателство, стават по-мъдри. И че предателството винаги е съзнателен избор. В края на краищата никой не се съблича по погрешка.
Дали това е вярно, или не, всеки сам трябва да реши. Но едно е сигурно: голямото слънце грее еднакво за всички – и за верните, и за неверните.