Бившият ѝ съпруг се появява неочаквано на прага. Вика, която цяла нощ е изпитвала болка, погледна през ключалката с тъмни кръгове под очите и не посмя да я отвори

Бившият ѝ съпруг се появява неочаквано на прага. Вика, която цяла нощ е изпитвала болка, погледна през ключалката с тъмни кръгове под очите и не посмя да я отвори. Не, тя не избягваше общуването с него, стана безразлична към всичко, но не искаше той да види колко много се беше отказала през последните шест месеца.

Болестта, отначало отстъпила, завладя Вика с нова сила и нямаше намерение да я пусне.

-Лечението не е дало никакви резултати. – Остава ти не повече от месец. Остава ви не повече от месец.

Вика си спомни думите на лекуващия лекар, които звучаха като присъда. Колко пъти беше казвал тази фраза, колко пъти очите на пациентите го гледаха с ужас. Вика не се разплака, не се упрекна, мълчаливо напусна лекарския кабинет и се мотаеше по улиците до вечерта.

Наоколо кипеше живот, хората се занимаваха с делата си, природата, очаквайки топлина, се събуждаше от зимния си сън, котките, с подвити опашки, пищяха като обезумели, врабчетата, чуруликайки весело, плуваха в локвите.

Толкова много ѝ се искаше да заплаче, да се притисне до гърдите на някой роднина, да изпита съжаление, просто да погали рядката си коса.

Вики никога нямаше да се съгласи на нищо от това.

Единственият близък човек, така си мислеше тя, някога беше съпругът ѝ. Но след като научил за болестта, той бързо охладнял към нея и миналата година се изнесъл от апартамента, който Вики получила от баба си.

Вика нямаше никой друг, нито сродна душа. Децата също не успяха, сега тя разбираше, че заради болестта, която я гризеше през последните няколко години, без да се проявява по никакъв начин, но не даваше възможност да стане майка.

А сега бившият ѝ съпруг, целият толкова подстриган и цветущ, стои пред вратата на апартамента ѝ и упорито се обажда. Вика, осъзнавайки, че Кирил няма да си тръгне толкова лесно, измъква един въпрос.

-Защо си дошъл?

-Вика, отвори, трябва да поговорим!

-Нямаме за какво да говорим!

-Не си прав!

Кирил притисна носа си към огледалото.

-Отворете!!!

-Върни се след половин час.

Кирил смръщи нос и накрая Вика видя гърба му през шпионката.

Имаше половин час, за да се прибере.

Отиде в банята и погледна отражението си в огледалото. От тридесетгодишната красива жена беше останала само бледа сянка. Ако преди няколко години на Вика бяха показали снимка на сегашната ѝ, нямаше да повярва на очите си.

-Не мога да дочакам това да свърши!

Нямах никакви сили. Но Вика се принуди да вземе шепа хапчета и отвори чекмеджето, където беше козметичната чанта. Колко ли време не я беше отваряла? Спиралата ѝ беше изсъхнала, сенките за очи се бяха разпаднали, фон дьо тенът се търкаляше по хлътналите ѝ бузи, но надеждно прикриваше земния цвят на кожата ѝ. Дълги, тънки пръсти бавно разрошиха малкото останали косъмчета. Шалчето компенсираше ситуацията, скривайки под сивата материя безнадеждността на несъществуващата прическа.

В предишния си живот Вика щеше да хвърли последен поглед към себе си, но сега плъзна кърпата върху огледалото, опръскано с капки, и затръшна вратата с цялата сила, която слабите ѝ ръце можеха да съберат.

Звънецът биеше вече няколко минути.

Вика отвори вратата. В носа ѝ се разнесе остра миризма на одеколон. Ароматът явно не беше евтин, но в такива количества, че гаденето стигна до гърлото ѝ. Вика побеля.

Кирил повдигна вежди от изненада: – Не изглеждаш добре!“ – и мина покрай нея в стаята.

-Обзалагам се, че не съм! – Не съм! Изглеждам гадно! А ти си изненаданһттр://????

-Съжалявам, не мислех!

-Изключително рядко мислиш! Защо си дошъл?

-Вика, не се разстройвай! Мислех си с Лиза, скоро щеһттр://…..,- Кирил се поколеба.

-Уау! Имал си достатъчно ум, за да не произнесеш тази дума! Ами свърши, какво си ти! Аз скоро ще умра! И какво?

-Така че нямаш наследници, родителите ти и баба ти отдавна са мъртви! -Така че аз ще наследя апартамента ти. Значи аз ще наследя апартамента ти.

-Защо казваш това?

-Кой? Ще го дадеш на благотворителна организация или нещо подобно? – Противният дрънкащ смях на Кирил разгневи Вика.

-Да ти кажа. И какво от това?

-Аз ще мина шест месеца, преди да наследя! Може би, за да не се бавиш, ще ми препишеш апартамента още сега?

-Само ли се сети за това, или Лиза ти го предложи? – Вика се задушаваше от гняв: – Чуй се! Ти вече ме погребваш!!! Как не съм забелязала, че в теб няма нищо човешко!

Кирил сведе очи, изобразявайки горчивина и разкаяние.

-Не пресилвай болката, Вика! Знаеш ли, че ако не беше болестта ти, нямаше да те напусна!

Колкото по-болезнено е за мен!!!

-Не бъди егоист! Не можеш да ме обвиняваш за това, че съм здрава и животът ми продължава!

Вика искаше да каже нещо, но се спря на половината път. Какъв е смисълът? В края на краищата той е прав. Каза го, разбира се, в отвратителна форма, но в думите му има логика. Дори и да е грозна!

-Така че какво? Какво мислиш?

-Какво има да се мисли? Нека да направим каквото искате.

Кирил, щастлив, че Вика се съгласи толкова лесно, скочи и я целуна по бузата. Веднага изкриви уста, устните му размазаха дебел слой фон дьо тен, който попадна върху зъбите му.

-Какво, по дяволите, е това???

-Това е цената на това да си болен! Всичко е наред, ще го преодолееш. Заради апартамента и не такива неща ще направя!

Кирил пискливо избърса крема от устните си.

-Тогава утре ще си уговоря среща с нотариус?!

-Да правиш каквото искаш! Само ми кажи предварително часа. Трябва да се приготвя.

-Разбира се, разбира се! Разбирам!

Кирил изскочи от апартамента, а Вика събра последни сили, за да затвори вратата след себе си и веднага падна в леглото.

**********

На следващия ден рано сутринта дойде текстово съобщение: „Ще те взема в 12 часа“.

След като извърши същите манипулации като предишния ден, Вика напусна апартамента с една-единствена мисъл – че ще види бившия си съпруг за последен път.

В приемната на нотариуса беше тихо. И почти нямаше никой. Вика не забеляза веднага една възрастна жена, която продължаваше да избърсва очите си с носна кърпичка. Кирил, след като я остави да чака на дивана, веднага излезе навън да пуши.

Часовникът тиктакаше шумно и само риданията на жената нарушаваха почти гробната тишина.

-Защо плачеш? – попита Вика. Болестта ѝ даде възможност да говори на жената, без да се замисля. Преди не би го направила, но сега не се смущаваше и не търпеше дълги разсъждения.

Старицата вероятно нямаше какво да губи и тя, виждайки във Вика добра душа, заговори.

-Внукът ми е тежко болен, но е възможно да му се помогне, има и лекарство, но то струва много пари!!! Чакам, продавам си къщата. Къде ще отидем с Мишенка сега, не знам! Но не това е най-важното! Важното е, че внукът ми ще живее!

-Не плачи! Всичко ще се оправи! Имаш надежда!

От кантората на нотариуса излезе помощник и покани жената да влезе. Жената се сбогува и като стискаше в ръка папка с пожълтели документи, влезе вътре.

Вика я погледна тъжно и излезе навън, за да се обади на Кирил.

-Ние сме следващите!

Кирил не беше на входа. Вика видя беседката наблизо, където бившият ѝ съпруг разговаряше с новата си приятелка Лиза.

Тя се приближи и се заслуша.

-Кирил, сигурен ли си, че тя няма да промени решението си?! Вече направих депозит за вилата! – изпищя Лиза

-Къде ще отиде тя? На другия край на света, за апартамента няма да се отнесе!

-Но, виж!

Кирил я целуна енергично по помашките й устни.

-Иди! Ще взема болния и веднага ще ти се обадя!

Вика, преди да я забележат, се втурна обратно.

Жената вече беше излязла от кантората на нотариуса. С треперещи ръце натискаше копчетата на стар телефон.

-Погледни, бебе! Трябва да има съобщение от банката! Не мога да го разбера – попита тя.

Вика, поддавайки се на импулса, я хвана за ръката и я повлече обратно към нотариуса.

Тя вече беше подписала документите за апартамента и видя как Кирил, зяпнал с очи, нахлу в кантората на нотариуса. Тя го видя и се зарадва.

След няколко минути Вика излезе, държейки под ръка възрастна жена.

Кирил се нахвърли върху нея, удряйки я с юмруци в гърдите.

-Как можа??? Нека тази просякиня да те погребе сега!!! Ти си била глупачка и ще умреш като глупачка.

Бившият съпруг, задушаващ се от гняв, съскаше като змия, изпращайки проклятия върху главата на Вики и в този, и в следващия живот. Възрастната жена и нещастното момче Миша, което чакаше на входа, получиха най-големия удар.

*******

Вика си тръгна тихо, рано сутринта, когато косите лъчи на априлското слънце се плъзнаха по покривите на къщите. Една възрастна жена я държеше за ръка, а от очите ѝ падаха горещи капки върху бледата буза на Вика.

На прощаване Вика ѝ се усмихна и смирено затвори очи, предавайки душата си на милостта на Създателя. Последното, което чу, беше плачът на момчето Миша зад вратата и треперещият глас на жената, наведена над нея.

– Приеми, Господи, в Твоето царство този чист Ангел!!!!