Както разказвала бабата на Вероника, баща ѝ изчезнал от селото много преди тя да се роди

Както разказвала бабата на Вероника, баща ѝ изчезнал от селото много преди тя да се роди. Майка ѝ умира след тежка болест, която отнема живота на младата жена за няколко месеца. Така единственият близък човек, който се грижел за момичето, била Мария Евгениевна.

Бабата обичала Вероника от цялото си сърце и се стараела да ѝ даде всичко, от което се нуждае, въпреки скромните си доходи. Целият си живот Мария Евгениевна посветила на работа като доячка. От тригодишна възраст тя често вземала внучката си със себе си във фермата.

Ето защо за Вероника никога не е стоял въпросът за избор на професия – тя е знаела, че ще продължи семейния бизнес.
Селото е било истински рай за Вероника: живописни пейзажи, радостното мучене на кравите на разсъмване, когато виждали, че доячите се приближават, малка гора и езеро с кристално чиста вода. Изглеждаше, че няма по-красиво място на цялата земя.

Мария Евгениевна избягваше да говори за родителите на Вероника, като се съсредоточаваше върху възпитанието на скромната си и трудолюбива внучка. В училище Вероника винаги е била примерна ученичка и на баба ѝ никога не ѝ се е налагало да се изчервява заради нея. Всичките си умения – от плетене на игла и на една кука до шиене на стар „Сингер“ – Мария Евгениевна предала на внучката си.

Всеки уикенд къщата се изпълваше с аромата на домашен хляб и пресни питки. Това били моменти, които Вероника особено ценяла, защото създавали атмосфера на топлина и уют.
Но годините и болестите взели своето. Един ден Мария Евгениевна отишла в районната болница с цял букет обостряния и не могла да се върне вкъщи.

Това беше истински удар за Вероника. Подготвяха се да отпразнуват юбилея на баба ѝ, който се очакваше само след няколко дни: гостите бяха поканени, менюто беше измислено. Но всичко това беше полезно само за организирането на погребението.
Загубата на единствения близък човек дълбоко нарани Вероника. Тя дълго плака, но после реши, че животът не стои на едно място. Не можеш да се откажеш.

Къщата на баба ѝ винаги е била образец на съвършена чистота: снежнобяло спално бельо, хрупкаво от свежест, грижливо бродирани покривки на масите и съдове в шкафовете, блестящи като скъпоценен кристал. Вероника се закле да поддържа този ред в памет на баба си. Къщата трябваше да остане толкова светла и уютна, сякаш госпожата скоро щеше да се прибере от фермата и да започне да пържи питки или картофи, от които правеше истински кулинарни шедьоври.

Така Вероника продължила своя премерен селски живот. Всяка сутрин тя отиваше във фермата при своите подопечни – Зорьока, Матрьошка и Звездочка. Работният ден на доячките започвал рано, но Вероника свикнала да се събужда още по-рано. Първо хранела вярното си куче Трезор, пускала котката си Муска на разходка, а след това се отправяла към езерото. То се намираше по пътя към фермата и тя вярваше, че ако поседи там дори за десет минути сутрин, ще се зареди с енергия за деня.

След работа се връщаше в тихата и самотна къща. Момчетата от селото отдавна бяха хвърлили око на Вероника, но сред тях нямаше никой достоен.
Вероника приличаше на кристална статуетка: дребна на ръст, със стройна фигура и огромни кафяви очи. Много от местните момчета ѝ се възхищаваха, но строгото възпитание на баба ѝ я беше научило да не дава на никого фалшиви надежди. След като отхвърлила първите ухажори, останалите само тайно я наблюдавали отдалеч.

Един ден, на път за селския магазин след работа, Вероника се изплаши, когато един мъж на скъп спортен мотор спря рязко пред нея. Той приличаше на чуждестранен турист: стилни тъмни очила, ярка тениска с надписи на чужд език, къси дънкови панталони и безупречни бели маратонки.

– Красива госпожо – започна той с очарователна усмивка, – бихте ли ми оказали честта да се разходите из тези вълшебни околности? Аз съм непознат тук и се нуждая от водач.
Човекът се казваше Пол и беше дошъл във вилното селище за лятото. Всъщност беше „изгонен“ от богатите си родители, които искаха да укротят прекалено буйния живот на сина си.

Син на известен хирург в частна клиника, Павел беше свикнал да живее на високи обороти. Дните му в града се състояха от клубове, партита и спане до вечеря. Почти всеки ден беше един и същ.
Той забелязва Вероника веднага след пристигането си и решава да спечели сърцето ѝ по всякакъв начин. Виждайки отдалеч момичето, което се насочваше към магазина, той осъзна, че е време да действа.

За негова изненада Вероника се съгласи на предложението му.
Момчето слязло от велосипеда си и двамата се разходили, разговаряйки за всичко на света. Цялата вечер прекараха на брега на езерото, където Пол я обсипа с комплименти. Това беше нещо обичайно за него.

Вероника харесваше Павел. С него беше лесно, сякаш се познаваха през целия си живот. От този ден нататък момичето го виждаше всяка вечер във фермата с диви цветя в ръце. Връзката им се развиваше бързо и скоро Павел почти се премести при нея, като прекарваше нощите в дома ѝ.

Нещата може би щяха да продължат по същия начин, ако не беше новината, че тя е бременна. Вероника се зарадва и си помисли, че това ще е причина да се оженят. Но Павел смяташе друго. Той нямаше намерение да се обвързва с брачните окови. Струваше му се, че все още не се е сдобил с достатъчно, а момичето от селото не отговаряше на представата му за бъдеща съпруга.
Родителите на Павел бяха шокирани. Особено баща му, който дори не позволил на сина си да се ожени за доячка!

– Някакво момиче, което върти опашките на кравите, ще бъде съпруга на нашия син? Само през моя труп! – изкрещял разяреният баща.
Бащата предложил да изпрати момичето в клиниката на един приятел, за да прекъсне бременността. Но като разбрал, че Вероника няма да се съгласи дори да отиде до града, измислил друг план. Същата вечер се обадил на сина си и му подал внушителна пачка банкноти.

– Пашка, ти си този, който е объркал нещата, поправи ги сам. Занеси парите на дойката си и я остави да реши проблема.
Павел взе парите, но те така и не стигнаха до Вероника. Вместо това той организирал още едно парти в клуба и ги похарчил за развлечения. Междувременно в селото започнали да се носят клюки. Местните жители си припомнили историята на майката на Вероника и си шепнели зад гърба ѝ: ябълката не пада далеч от дървото.

Вероника се опита да не обръща внимание на клюките. Решила, че независимо от всичко ще роди. Собственикът на фермата обаче, след като научил за положението ѝ, заявил, че няма да изплаща обезщетения за майчинство, и ѝ предложил да си подаде оставката.

Останала сама, без средства за препитание и под градушката от осъдителни погледи на съселяните си, Вероника решава да избяга. Тя не знаела къде отива, но решила да напусне селото. Стига коремът ѝ да не се забелязва твърде много, можеше да си намери работа в града.

Имала малки спестявания. Живееше скромно и пестеливо, но беше успяла да задели малко пари. Бързо събрала най-необходимото и напуснала дома си.
В града тя наела стая от една добра възрастна жена, която, без да има собствени деца, приела момичето като свое. Вечер те плетяха и разговаряха на чаша чай.

Намирането на работа се оказало по-трудно, отколкото си мислела. Повечето работодатели отказвали, като се позовавали на произхода ѝ, липсата на образование и опит. В крайна сметка растящият ѝ корем станал причина за отказ. Кой би наел бременна жена, на която предстои да роди?

За щастие Вероника разбрала, че може да вземе със себе си старата си шевна машина. Сега вече можела да шие поне прости неща сама, за да си изкарва прехраната.
Единственото ценно наследство, оставено на Вероника след смъртта на баба ѝ, е старият, но надежден „Сингер“. Тя е ключът към нов живот за нея.

Заедно с Наталия Алексеевна, любезната хазяйка на апартамента, започват да изпълняват поръчки: баба ѝ плете, а Вероника шие. Връзките на Наталия Алексеевна ѝ помагат да привлече първите си клиенти.

Отначало не било лесно, но постепенно Вероника се увлякла по работата си. Тя експериментирала със стиловете, създавала нови модели, които привличали все повече клиенти. Когато дошло времето, тя родила здраво момченце, което било кръстено Степан. За изписването му от родилния дом баба Наташа изплела много чепици, иглички и дори ажурен плик, изпълнен с любов и грижа.
Така те се превърнали в едно семейство. Наталия Алексеевна без повече увъртания отстъпила голямата си стая на младата майка и детето, а самата тя се преместила в малката стая. Опитите на Вероника да протестира бяха категорично отхвърлени.

– Цял живот съм мечтала за внуци, но Бог така и не ми даде деца – каза баба й. – А сега съм толкова щастлива: имам дъщеря и внук наведнъж! Готова съм да спя в коридора, стига ти да си щастлива.
Те наистина се превърнаха в семейство. Всички радости и трудности споделяли поравно, всички пари, които изкарвали, правели общ бюджет. И нямаше значение кой е получил заплата за поръчката днес – всичко отиваше за благото на общия им дом.

Ступка израснал заобиколен от любящи жени, които били готови на всякакви жертви за него. Но никой нямаше намерение да го разглези. Момчето израснало като послушно и възпитано дете.
Вероника продължи да шие много. Благодарение на помощта на баба си Наташа със Стиепка намираха време да участват в конкурси за млади модни дизайнери. Собствениците на модни къщи и ателиета често организирали такива събития, за да открият нови таланти.

На един от тези конкурси тя била забелязана. Вероника спечелила първо място, а също така получила и наградата на публиката за симпатии. Това се превръща в повратна точка в живота ѝ. Предложена ѝ е работа в известно ателие, но с изпитателен срок. Вероника е готова да живее на работа, само и само да запази това място. За няколко месеца тя се доказва като отговорна и талантлива занаятчийка.

Ръководството на фирмата бързо оценило способностите ѝ. Момичето започнало да създава уникални модели, които се превърнали в истинска придобивка за компанията. Кариерата ѝ бързо тръгнала нагоре.

Вероника почти забравила за бащата на Стиепка. Нямала време за спомени – по цял ден работела, а вечер изпълнявала поръчките на редовните клиенти. Основната ѝ цел била да осигури на сина си всичко, от което се нуждае. Стиепка растеше бързо, налагаше се да купува нови дрехи, за да замени тези, от които израстваше. Бабата помагала за бебето. Тя и Вероника се разбираха от половин дума.

В живота на Вероника се появил любим човек, с когото се запознала по време на едно от служебните си пътувания в чужбина. Започнаха да я канят на изложби в различни страни, а веднъж дори успя да заведе Наталия Алексеевна и Стиепка в Париж. Известните модни дизайнери смятат за чест да работят с Вероника и опашката от предложения за сътрудничество само расте.

Един ден, връщайки се у дома след поредното си пътуване в чужбина, Вероника стояла на лентата за получаване на багаж, когато към нея се приближил раздърпан мъж. Мръсно, мазно яке с големи дупки, панталони, скрепени с тънък конец, и разпадащи се галоши допълваха образа му. Лицето му беше покрито с многодневна четина, а миризмата на алкохол отблъскваше дори случайните минувачи. Протегнал трепереща ръка, той каза:

– Госпожо, готов съм да взема вещите ви, където кажете, само да не умрете, хвърляйте по махмурлук.
Когато Вероника му подаде малка банкнота, той изведнъж я хвана за ръката и като я погледна втренчено в очите, възкликна:
– „Верусик, скъпа! Колко си красива! Простете ми, за бога! Бог ме е наказал за всичко.

Бързо ми каза, че бащата на Павел, някога известен хирург, е бил изхвърлен от клиниката заради корупция. От успешен лекар той се превърнал в квартален алкохолик и скоро починал. Самият Павел, който така и не получил образование или работа, първо пиел с баща си, а после се озовал на улицата.

– Ти беше моят шанс за нормален живот. Ако тогава бях останал с теб, всичко щеше да се развие по друг начин. Никога не съм срещал друго момиче като теб. През цялото това време живея със спомена за срещата ни край езерото. Прости ми, ако можеш – завърши монолога си той.

Мъжът изглеждаше дори по-възрастен от годините си. Той се обърна бавно и се отдалечи.
– Чакай, чакай!“ – неочаквано извика Вероника на себе си. – Паша! Ако искаш, мога да ти помогна да си намериш работа. Като помощник в някой склад или като товарач. Но ще трябва да спреш да пиеш. Ако си съгласен, ще ти намеря добра клиника, лекар…..

Този дегенератски мъж й даде Стиепка. А синът на четиринайсет години имаше право да знае какво е станало с баща му.
По набръчканото лице на Павел се появиха сълзи.

– Благодаря ти, скъпа моя – прошепна той. – Но аз не мога да си помогна. Не искам нищо и не очаквам нищо… Иска ми се всичко да свърши скоро…..

Той се обърна и бавно се отдалечи, оставяйки Вероника да се взира замислено в масата за заминаване. Два пъти съдбата ѝ беше дала възможност да помогне на този човек. И двата пъти той бе отказал. Защо да се налага? Предпочиташе да посвети грижите си на онези, които наистина биха ги оценили. Вкъщи я чакаха любимата ѝ Стиепка и Наталия Алексеевна.