Влакът вибрираше тихо, готвейки се да потегли, и над перона се разнесе силен прощален клаксон

Влакът вибрираше тихо, готвейки се да потегли, и над перона се разнесе силен прощален клаксон. Вратите на влака започнаха плавно да се затварят, когато в последния момент във вагона буквално се вмъкна малка, мършава възрастна жена. Не можеха ли да направят стъпалата в тези влакове по-високи? Движенията ѝ бяха бързи и резки за възрастен човек, което веднага привлече вниманието.

Преди да влезе във вагона, тя имаше време да прокълне както машиниста, така и някакво момче, което се беше вмъкнало във вагона преди нея. „Кхе-ке – прочисти гърлото си Галина Петровна, като избута останалите пътници от пътя си. В една нормална сутрин хората, които пълнеха каретите, не обръщаха особено внимание на новите пътници.

Но тази жена веднага предизвика възмущение сред хората с необичайното си поведение. „Ой!“ – внезапно възкликна някаква жена, на която Галина Петровна успешно беше настъпила крака. „Ауч!“ – отвърна от нея един прост работник, когато тя сякаш неволно го удари с бастуна си.

Той се обърна рязко, онемял, но като видя старата жена, не каза нищо. Съветското възпитание, според което възрастните трябва да се уважават и да не се спори с тях, работеше. Галина Петровна, сякаш не забелязвайки какво се случва, със строго изражение на лицето продължи да се движи през тълпата като ледоразбивач, бутайки стоящите пред нея.

Целта ѝ беше ясна – място на някоя от пейките и за предпочитане до прозореца. А там, на една от седалките в края на вагона, отпуснато, дремеше момиче. В ръцете си държеше овехтяла художествена книга, която почти беше паднала на пода.

Галина Петровна, усмихвайки се, реши да помогне предстоящото падане да се случи възможно най-скоро. Протягайки бастуна си, доколкото можеше, въпреки клатушкането на електрическия влак, тя достигна книгата и я пусна внимателно на пода. „Какво, какво става?“ – Момичето погледна изненадано старицата, като често мигаше заради съня си.

„Значи седиш наоколо? Никаква съвест. Направете път на един старец.“ „Сега, разбира се, но защо да разваляме книгата?“ – измърмори момичето недоволно, като взе вещта

„Говори ми още малко тук. Трябваше да спиш вкъщи, а не тук, разтягаш“. Неохотно се пресегна и момичето започна бавно да се изправя, отстъпвайки място на неканения гост.

Искаше ѝ се да възрази на нелицеприятните коментари на баба си, но се въздържа, за да не влоши нещата. „Седнете, моля – промълви тя и внимателно се смъкна от пейката, за да не пречи на никого около себе си. Възрастната жена, явно недоволна, вдигна гордо глава и седна като победител в битка.

Тя разтърси рамо на дамата, седяща до нея, и последната, потънала в собствените си мисли, уплашено помръдна. „Махни си куфара оттук!“ – рязко каза Галина Петровна, дори леко бутна с крак голямата чанта, която лежеше в краката на съседката. Жената побърза да вдигне своята вещ и да я сложи под краката си, страхувайки се от поредната остра атака на новата си спътница.

След това напрежението в каретата сякаш започна да спада. Но Галина Петровна остана да седи с мрачно изражение на лицето. Тя погледна към двойката пред себе си.

„Е, ако не сте вие, то тя и Ванка на младини!“. Седят в прегръдките си и душата им е една в друга. „Не се притеснявай, Ваня, ще поправя грешката от младостта на нашия син. „Уф!“ „Извинявай, ти на мен ли говориш?“ – изненада се момичето, което седеше до нея, когато Галина Петровна изрече мислите си на глас.

„Аха, сега! Отказах се от теб!“ – засмя се старата дама, смущавайки съседката си. „Имаш ли си гадже?“ – попита тя изведнъж момичето, което вече искаше да си сложи слушалки, само и само да се разсее някак си от Галина Петровна. „Има ли?“ – момичето кимна изненадано.

„Изневеряваш, предполагам?“ – Баба попита. „Какво си позволяваш!“ – тя не издържа и като стана от мястото си, побърза да се качи в друга карета. „И какво е това за Галина Петровна?“ – “Не, не е. – Тя се придвижи с усмивка до прозореца и започна да разглежда проблясващите къщи.

„Моят Ваня също никога не е изневерявал!“ – прошепна тя уморено. „Тогава защо неговите гени не са се предали на Никита? Как е могъл?“ Тази мисъл не даваше покой на Галина Петровна нито през деня, нито през нощта. Синът, единствената ѝ кръв, напусна първото си семейство.

Беше изоставил жена си и децата си заради някаква нова млада кукла, пет години по-млада от него. Галина Петровна изпитваше болка и неприязън към жената, която някога бе приела в семейството си. И за внуците си, които сега бяха откъснати от баща си.

„Е, нищо, сега ще се появя в офиса ѝ на работа, има адрес“, продължи да си повтаря заплашително жената, без да обръща внимание на пътниците. Новата съпруга на сина ѝ, Полина, беше неин враг номер едно. Изобщо градската среда беше за Галина Петровна виновна за всичко.

Щом Никита получи нова работа в центъра, ето че си взе любовница. А след това и с Любочка се разведе, две дъщери близначки без баща. Срам ме е дори да си помисля за такова нещо.

Омагьосана съм, няма как да е иначе. Руса, ъгловата, тънка. Определено беше момичето на съседката ми Любка, тя я омагьоса.

Не, синът ми е порядъчен, никога не би го направил сам. Всичко е наред, съседката ми даде добър план. Ще дойда и всичко ще бъде както преди в нашето семейство.

Ще бъде добре. „Здравейте, показваме билети – извади Галина Петровна от мислите ѝ мъж на около четиридесет години, който проверяваше билетите. „Е, дайте да намерим и да репетираме“, веднага мина през ума на баба.

„Жена, вашият билет“, наведе се към нея проверяващият. „Какво, по дяволите, си мислите! Работя във фабриката от четиридесет години. Получавам такава пенсия, че е ужасно да я нарека, а той ми иска билет.

Добри хора, какво става?“ Мъжът се изнерви, оглеждайки се наоколо. Виковете на Галина Петровна моментално привлякоха останалите пътници и те с любопитство наблюдаваха какво ще се случи по-нататък. „Ако имате някакви облаги, трябва да представите документи, които ги потвърждават“, каза тя.

„Сега трябва ли да нося всички документи със себе си? Да, една чанта няма да ми е достатъчна!“ Инспекторът искаше отново да възрази, но колегата му го спря. Тя прошепна нещо на ухото на мъжа, след което той въздъхна уморено и започна да проверява билетите на другите пътници. „Това е духът! Страхотен дух!“ – помисли си Галина Петровна, връщайки поглед към прозореца…

Електрическият влак се втурваше през пейзажа, а в съзнанието на Галина Петровна отново и отново се появяваха сцените на предстоящия разговор. В чантата ѝ имаше топъл пуловер, който някога беше изплела за внучката си. Този пуловер се превърна в символ на това колко много беше загубила заради новата съпруга на сина си.

„Ти никога няма да ми станеш снаха!“ – Галина Петровна си помисли за Полина, като стисна устни. Когато влакът спря на гарата, тя направи бърза крачка към изхода, бутайки останалите пътници по пътя си. След няколко секунди слезе, махайки с ръка на някакъв мъж, който ѝ предложи да ѝ помогне.

„Ти сънуваш, приятелю! Сега ще ме хванеш с едната ръка, а с другата – чантата ми, и готово! Мъртъв си!“ Обувките на Галина Петровна затропаха шумно по асфалта на перона. А погледът ѝ беше съсредоточен върху една-единствена цел – офис сградата отпред. Все пак на пейката тя реши да провери чантата си.

Изведнъж изгуби основното средство срещу тази Полинка, или по-скоро срещу нейната красота. Без да губи време, Галина влезе в офис сградата и се отправи право към гишето. Лицето ѝ изразяваше решителност и възмущение.

„Трябва да видя Полина! Незабавно!“ Тя изрева, като се взираше внимателно в чиновника. Секретарката беше леко объркана от настъплението на натрапницата, не беше свикнала с такъв рязък тон от страна на посетителите. „Извинете, за кого говорите?“ – опита се учтиво да уточни момичето с името Виктория.

Но Галина Петровна я прекъсна. „Или ще я извикате, или аз ще извикам полиция!“ – Наложи се Галина Петровна. „Ще видя кого имаме в базата данни под това име“ – отвърна момичето.

„И побързайте!“ – Галина Петровна подкани Виктория да продължи. Баба се огледа и веднага смръщи нос. Панорамни прозорци, високи сгради, шум.

Колко не обичаше града, а сега го мразеше, защото беше откраднал сина ѝ. „О, бедната ми Любочка, снаха ми! Тази Полинка ми открадна сина. Мъжът й с двете деца сам си тръгна.

Момичета, аз дори имам снимки!“ При изненадания поглед на Виктория бабата извади от чантата си портмоне, в което имаше снимки на внучките ѝ. „Те са на по пет години. Близнаци, близнаци!“ – Жената се усмихна.

„Та те, като Никита ми с Любочка се разведе, съвсем спряха да ми идват на гости. И изобщо ме отбягват. Сигурно си мислят, че щом баща ми е постъпил така, и баба ми ще направи същото.

Но аз не съм такава!“ Сърцето на Галина Петровна се сви от болка при мисълта, че снаха ѝ Любочка е останала сама, без никаква подкрепа. Галина Петровна си представи колко трудно ѝ е било да върши домашните задължения. „Трябва да приготвяш децата за училище, да ходиш на работа, да се грижиш за къщата и добитъка.

В края на краищата има ферма. И внучките…“ Жената особено съжаляваше за момичетата, които сега растяха без баща си, лишени от неговото внимание и грижи. Няколко минути по-късно лампичката в асансьора светна и вратите се отвориха.

Полина, изненадана и леко развълнувана, излезе, за да посрещне Галина Петровна. Когато Полина се появи пред нея на вратата на асансьора, тя веднага я огледа от главата до петите. Беше слаба, ъгловата, с тънки ръце и крака.

Бледата ѝ кожа ѝ придаваше болнав вид, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове, сякаш отдавна не се беше наспивала добре. Полина гледаше нервно свекърва си, прикрила корема си с ръце. „И какво намери моята Никитка в нея?“ – помисли си Галина Петровна, като с всеки изминал момент се чувстваше все по-раздразнена.

Полина изглеждаше малко уплашена, сякаш се страхуваше от всеки звук или поглед. Но Галина Петровна се радваше на това, защото планът ѝ работеше прекрасно още от прага. Сега тя щеше да избие това момиче до крак.

И все пак как можеше синът ѝ да изостави бившата си жена, такава надеждна, спокойна жена, родена от сива мишка? Тя го беше омагьосала, нямаше друг начин. Погледът на Галина Петровна ставаше все по-суров, което караше Полина да се стяга все по-силно пред нея. „Ето я и нея, разделителката! Хайде да излезем навън, да си поговорим!“ „Галина Петровна, аз…“ „Поговори ми още малко!“ Полина мина през турникета, после излезе на улицата и виновно сведе очи.

Как беше възможно в крайна сметка да размени Любочка, жената с кръв и мляко? Да, какво чудо! Може би тя беше купила на Никита нещо екзотично, че той я беше избрал? Или пък да е поръчвала всевъзможни ястия в ресторанта и да ги е представяла за свои? И Никита повярва в това. Той именно при Галина Петровна израсна такова добро и доверчиво момче. Сърцето на майка му кипеше от възмущение и негодувание.

Но нищо, сега тази Полинка ще отговаря за всичко. Сега Галина Петровна щеше да демонстрира основния си аргумент, че Никита е сбъркал. „Това трябва да го знаеш ти!“ – изкрещя гневно Галина Петровна и с бързо точно движение плисна зелената течност директно върху Полина.

Ярко оцветените капки се пръснаха по лицето, шията и роклята на жената, оставяйки видими следи. „Какво е това? Какво се случва?“ – проплака смаяната жена. Галина Петровна не отговори нищо.

„За какво друго си говори с това глупаво момиче?“ Тя само продължаваше да залива със зелено ръцете, краката. Галина Петровна беше особено доволна, когато боята попадна върху бялата ѝ блуза и пола, които очевидно бяха скъпи, може би дори нови. Полина изпищя, отдръпна се назад, опитвайки се да изчисти зеленото.

Но от това само се влоши положението. Петната се размазаха, оцветявайки още повече кожата и дрехите ѝ. Галина Петровна не спираше да имаһттр://….

За нищо на света тя не се впусна във вълнението. Баба дръпна Полина за полата, но с гняв дръпна така, че платът се напука и разкъса. „Ето какво получаваш за всичко, ти, градска мацка!“ – добави Галина Петровна, като гледаше как Полина, объркана и шокирана, се опитва да прикрие разкъсаните си дрехи с ръце.

Тя също искаше да откъсне ръката в блузата си, но не можеше да я достигне. Токчетата на Полина бяха твърде високи. Но това не беше всичко.

Галина Петровна все още си беше у дома в селото и се подготвяше за последния щрих. В чантата ѝ имаше малка торбичка с тор, която предвидливо беше донесла със себе си. Сега моментът беше настъпил.

Без да чака Паулина да се опомни, тя извади едно парче и го хвърли към младата жена. После още едно и още едно. Полин изкрещяла и избягала.

Тежката миризма веднага се разнесе наоколо. Но на Галина Петровна не ѝ пукаше. Тя нямаше кого да напръска с парфюм.

Полина миришеше толкова силно, че щеше да й отнеме много време да припадне. За секунда жената дори си помисли, че нейният Никита е омагьосан от тези феромони. В парфюма се промъкна и смеси нещо.

Но сега Полинка дълго време нямаше да се измие. А може би Никита ще се отърве от тази мания. Когато Галина Петровна седна обратно във влака, тя почувства дълбоко удовлетворение, примесено с радост.

И този път дори стъпалата на платформата на вагона не ѝ се сториха толкова високи. Тя се облегна на хладното стъкло на прозореца и през трептящия пейзаж започна да мисли за това как се е застъпила за себе си, за любимите си внучки и в същото време е защитила Любка. Дори не защити, а й върна мъжа.

Никита щеше да избяга от нея веднага щом видеше грозното си момиче. Петите му щяха да заблестят. Представяше си как Полина, със зелено на лицето и скъсана пола, щеше да запомни този ден завинаги.

„Но сега нека знае, че не можеш просто така да разрушиш едно семейство“, прошепна със задоволство Галина Петровна, като стисна устни. Влакът спря на друга гара и във вагона започнаха да влизат хора. Сред тях беше и момичето, което Галина Петровна беше успяла да измъкне от мястото ѝ до прозореца тази сутрин.

Щом видя възрастната жена, тя веднага се гмурна в друг вагон. „Така е, и тази Полина сега ще се страхува от мен също толкова. Тя си мисли, че щом е градска жена, която пазарува в големи магазини и ходи по ресторанти, може да направи всичко!“ Действията на Галина Петровна ѝ се струваха правилни и справедливи.

В края на краищата някой трябваше да защити бившата снаха и децата. Синът, по мнението на майка му, просто беше заслепен от младостта и външния вид на новата си съпруга. Но скъпата мама най-сетне му показа истинското лице на новата му избраница.

Тя си припомни всяка подробност от неотдавнашната сцена. Зеленото, скъсаната пола – всичко това вече беше част от нейната малка победа, за която оставаше само да разкаже на Любочка. С усмивка на лицето и чувство на лекота в душата Галина изгледа през прозореца остатъка от пътя, доволна от това, което беше направила.

Час по-късно, сякаш на криле, Галина долетя до дома на Любочка. Нямаше търпение да сподели със снаха си историята за това как е поправила лицето на разделената жена. През последните няколко седмици Галина Петровна ходеше в дома на Любка като по работа.

Всеки ден тя посещаваше снаха си и внучките си. Носеше подаръци, помагаше с пари, опитваше се да подкрепи жената във всичко. Ако на Люба внезапно ѝ се налагаше да отиде някъде, тя винаги оставаше да седне с внучките си, както преди.

Люба била трудолюбива, винаги вечер била на почасова работа. Как би могъл Никита да я размени за офис мишка? – Люба, това съм аз! Отвори! – почука на вратата на снаха си.

Само че днес нещо не беше наред. В продължение на петнайсет минути Галина Петровна тъпчеше на верандата на къщата на Люба, чукаше на вратата, но никой не бързаше да ѝ отвори. Тя вече започваше да губи търпение и се канеше да си тръгне, когато вратата изскърца и се отвори.

– Бах! О, Галина Петровна!!! – Каква внучка съм ви, Галина Петровна! – Баба се засмя, когато видя малката на прага. – Къде е мама? – Заспала е, каза да не отваряш вратата. – Какви са тези глупости? – Галина Петровна се изненада.

– И защо ми говориш като на възрастна странна леля? – Защото не си ми баба – отвърна момичето, като присви очи. – Какво е това? Каква шега е това? – Баба ми е в друг град, мама ми го каза. На прага изведнъж се появи заспалата Люба, която се протягаше след дългия сън …

Галина Петровна стисна строго устни при възмущението на снаха си от подобно изказване и поява. Беше пладне, а Любка все още не беше станала от леглото. А Галина Петровна почти беше върнала съпруга си в семейството.

– Ленка, влез вътре, казах ти да не отваряш вратата. – О, сега ще си го изкараш от мен – снахата ядосано хвърли ръце встрани. Момичето веднага побърза да се върне в къщата.

Люба се прозя, а после погледна нещастно Галина Петровна. – Е, какво искаш? Достатъчно ти е било старата жена да се навърта тук. Галина Петровна замръзна от изненада, без да осъзнава какво се случва.

– Тя от шока все още не може да се съвземе от развода и с мен така говори, защото обвинява Никита и мен също. Галина Петровна веднага намери оправдание за поведението на Люба. – Тук съм, за да съобщя на теб и на любимите ми внучки новината, скъпа моя – плахо започна Галина Петровна.

– Но Леночка каза, че аз изобщо не съм баба. Наистина ли сте се възмутили толкова много от мен заради сина ми? Но Люба изведнъж се засмя с глас, някак неочаквано злобно и бодливо. – Какви внучета, Галина Петровна? Не внучки, не и ти.

Истинският им татко ще се изнесе от едно не толкова отдалечено място след месец. А твоят Никита току-що ми се случи. Краката на Галина се подкосиха.

Главата ѝ се завъртя от това, което чу, и тя се вкопчи във вратата, за да не падне. – Това са внучките ми? За какво говориш? Баба им е на около 400 километра. Или коя е майката на Паша? – Чакай.

Същата Пашка, която преди пет години влезе в затвора за кражба. Тя ли е тази, която ти е дала близнаците? – Да. Кой друг би могъл да бъде? – Те не приличат на твоята Никита.

Големи очи, дълъг нос. Галина Петровна се разплака. Тя е толкова привързана към внучките си.

Оказва се, че момичетата винаги са били непознати за нея. А сега какво? Не можеш да искаш от нея да остане баба за тях. А отношението на Люба е някак агресивно.

– Накратко, не идвайте повече тук, разбирате ли? – Каза Люба. – Синът ти се оказа по-интелигентен. С тези думи Люба затръшна вратата точно пред носа на жената, която от няколко години наричаше своя свекърва.

Галина Петровна остана неподвижна за няколко секунди, сякаш я бяха заляли с ледена вода. Думите на Люба звучаха в главата ѝ, предизвиквайки чувство на празнота и недоумение. – Как може да е така? През всичките тези пет години тя се беше грижила за чужди деца.

А самата Люба, оказва се, през цялото това време ги е мамила. А, и на Никита колко му е било тежко, когато е научил истината. Той ги е отгледал, обичал ги е, но никога не е бил баща.

Галина Петровна бавно се отдалечи от къщата на подгизнали крака. В края на краищата беше сигурна, че родословното ѝ дърво е благодарно за близнаците. Майка ѝ имала няколко дъщери, а баба ѝ имала близнаци.

И тя винаги е разказвала на Люба за това, хвалела се е с него. Сега вече е ясно защо булката ѝ се е присмяла. Галина Петровна стигна до старата пейка до портата и се свлече на нея, без да може да намери сили да продължи по-нататък.

Какво имаше да прави сега? Шегата ѝ от сутринта, когато набързо бе решила да даде урок на разведената, сега ѝ се струваше глупава и дори опасна. Трябва да изтича при Полина и да я помоли за прошка. Побърза.

Или синът ѝ ще я изостави, тъй като е защитавала чужда леля, а тя ще остане самотна. Решила, че е необходимо да поправи положението, Галина Петровна стана от пейката, събра последни сили и потегли обратно към влака. Знаеше, че трябва да се върне при Полина, да се извини и да се опита да се поправи.

Може би новата снаха щеше да ѝ прости. И така Галина Петровна отново пътуваше в претъпкания влак. Само че преди това успя да избяга вкъщи, за да си вземе хотел.

Може би щеше да е възможно да успокои Полина? Този път в ръцете на жената имаше голяма чанта с припаси от мазето. Краставици, домати, сладко от сливи. И този път Галина Петровна се държала по различен начин.

Отивайки на касата на железопътната гара, тя си купува билет за първи път от много време насам. Надяваше се, че нейният ангел-хранител ще се смили над нея и ще прости на стария глупак. „Бабо, сложете кутиите, трудно се държат – предложи жената, като потупа седалката до нея.

„Не, скъпа, ще стоя така“, махна с ръка Галина Петровна. Срещайки познатия контрольор, тя мълчаливо подаде на мъжа билет. Той вече искаше да мине, твърде добре помнеше сутрешната случка.

„Благодаря ви“ – кимна тихо мъжът. „Няма за какво, катеричке – отвърна Галина Петровна. Когато влакът най-сетне пристигна на гарата, Галина Петровна слезе и се насочи право към апартамента на Никита.

Сърцето ѝ биеше в гърдите, коленете ѝ трепереха от вълнение. Но тя знаеше, че няма връщане назад. Щом стигна до правилния етаж, тя замръзна пред вратата.

„Това е, сега ще се реши“ – почука тя тихо. Вратата се отвори и на прага се появи Полина, цялата в зелено, със зачервени от сълзи очи. Галина Петровна я погледна и отвърна поглед.

Как е могла да направи такова нещо? „Простете ми, моля ви, простете ми“, прошепна тя, без да смее да погледне снаха си. Ръцете на Галина Петровна трепереха, а гласът ѝ се пречупваше от умиление. „Стара медуза, съвсем съм излязла от ума сиһттр://…..
Не ме лишавай, сине мой, той те обича. Ако му кажеш какво съм направила, той ще ме изостави, ще ме остави“. Галина Петровна си спомня как неотдавна гордо се е застъпила за Любка, първата си снаха.

А сега беше готова да се извини на колене на Полина, само и само да оправи нещата. Но само че кой ще ѝ прости за такава постъпка? Галина Петровна беше подготвена за най-лошото. Полина обаче изведнъж се усмихна.

Жената мълчаливо се оттегли във вътрешността на апартамента, като покани свекърва си да влезе. „Полиночка, недей да мълчиш, скъпа!“. И изведнъж Галина Петровна с порив прегърна снаха си, искайки да се поправи. И как можеше Галина Петровна да не забележи красотата ѝ! Висока, с дълги коси, с големи и синьо-сини очи, като небето в ясен ден.

„Галина Петровна, скоро ще станете баба!“ – прие прегръдката на жената Полина. „Какво, о, какво да кажем за здравето ви! Хайде да отидем в болницата, Боже, Полиночка!“ “Ами, Боже! „Галина Петровна, всичко е наред. Това е просто зеленина“, успокои жената свекърва си.

Когато Никита, синът на Галина Петровна, се върна вечерта, той замръзна в недоумение. Жена му, цялата в яркозелена боя, седеше на масата и пиеше чай с Галина Петровна. Те разговаряха сладко за нещо, сякаш всичко, което се случваше, беше нормално.

Беше толкова неочаквано, че мъжът не можеше да повярва на очите си. Майка му, която ненавиждаше Полина, сега изведнъж я беше обикнала. „Здравейте всички, какво става тук?“ – Никита попита, като объркано огледа двете жени.

Галина Петровна се напрегна, наблюдавайки снаха си. Полина осъзна, че е необходимо по някакъв начин да обясни на съпруга си неотдавнашната случка, но не искаше да смущава свекърва си. Затова, когато Никита я попита за външния ѝ вид, жената спокойно каза.

„И какво се случва, любов моя?“ „Всичко е наред, не се притеснявай. На работа имаше един неприятен инцидент. Една от колежките падна точно пред мен, заради което случайно прекали със зелника.

Но това не беше голяма работа. Мисля, че този цвят се съчетава добре с очите ми. Какво мислиш?“ Никита въздъхна с облекчение, макар че все още изглеждаше малко притеснен.

За него беше важно в семейството да има мир, особено след неотдавнашните трудности. Галина Петровна, от друга страна, издиша уморено. „Слава Богу, днешният инцидент ще остане в тайна.“

Никита се усмихна на Полина, но след пауза реши да сподели голямата новина с майка си. „Мамо, щастлив съм, че си тук и че нещата между теб и Полина най-накрая са се оправили“. Той започна леко нервно.

„Но ти трябва да знаеш истината. Люба, децата, те не са мои.“ Той призна, очевидно очаквайки остра реакция.

Но Галина Петровна само въздъхна тихо и поклати глава с усмивка. „Няма нужда от думи, сине, аз вече знам всичко“, каза тя и нежно стисна ръката му. Погледът ѝ беше топъл, което накара мъжа дори да се засмее нервно, доволен, че майка му е приела новината толкова лесно.

„И това не е всичко.“ Тук Галина Петровна се напрегна. „Наистина ли иска да каже, че все пак ще помогне на Любка? Че винаги ще гледа на чуждите деца като на свои?“ „Не, това е неприемливо.

Особено след поведението на Люба.“ „Мамо, Полина и аз ще имаме дете.“ Той каза гордо, а очите му светнаха от радост.

„Той не казва нищо за Люба, така че е решил да се отпусне, колкото и да е трудно“. Лицето на Галина Петровна се озари от широка усмивка. Тя не сдържа един смях, мил, изпълнен с облекчение, който изведнъж се превърна в сълзи от радост.

Жената избърса очите си и каза с усмивка. „Знам, сине, вече знам. Полин ми разказа всичко, скъпа мояһттр://…..“.

Тя се засмя, като погледна Никита с нежност. „Благодаря ти, скъпа моя.“ „Сестричке, Никита, защо седиш с отворена врата? Някой друг ли ще влезе?“ В кухнята изведнъж влезе същото момиче, чиято книга Галина Петровна беше изпуснала на пода тази сутрин във влака.

„Проклет да си!“ – Галина Петровна проклина, гледайки момичето. „Да се примирим и с теб, нали?“ Никита все още беше в шок от случващото се и изненадано погледна майка си. Но последната просто продължаваше да се усмихва.

След този искрен разговор тримата си помислиха, че е време да си вземат почивка заедно. Семейството приело поканата за почивка и отишло в селото на Галина Петровна. Там, сред пъстрите и зелени поля, определено не заради някакви химикали, те се надяваха да намерят спокойствие и да възстановят силите си.