Вече второ денонощие Егор е във влака. Още пет часа и щеше да е у дома? Колко много му липсваше семейството му, родното му село.

Вече второ денонощие Егор е във влака. Още пет часа и щеше да е у дома? Колко много му липсваше семейството му, родното му село. Радваше се, че тази Нова година ще празнува не в задимен вагон с мъже, а у дома.

Все пак вече пета година беше на ротация и това е първият път, когато изведнъж собственикът на празника го пусна. Егор беше щастлив и малко тъжен, като гледаше огромното плюшено мече, което се беше разположило на третия рафт. То заемаше цялата му площ, дори висеше малко надолу.

Ванката си беше взела своето. Четиригодишният му син. Хлапето ще се изненада от такъв огромен звяр-играчка.

– Кой имате вие, син или дъщеря? – попита събеседникът Андрей, също работник на смяна. Само че Андрей е от Сургут, а Егор е работил на трактор, запознали се във влака. – Синът ми – отговори Егор с усмивка.

– И аз имам син и дъщеря – кимна Андрей, – нося им и подаръци. – Но те са толкова огромни. Една кукла и кола с дистанционно управление.

На жена ми нося кожено палто. Какво ще подариш на жена си за новогодишната нощ? – Нямам съпруга – каза Егор след малко мълчание. – Тя е починала.

– Съжалявам. Андрей докосна рамото му със съчувствие. Може би спътникът искаше да разбере какво се е случило с жената на Егор, но през целия път не беше много разговорлив, затова мълчеше.

Андрей погледна очаквателно спътника и като разбра, че не може да измъкне нищо от него, отиде в преддверието, а Егор само въздъхна и се загледа през прозореца. Зад прозореца вече проблясваше пейзаж, подобен на родните простори, и Егор се замисли за своя, спомни си. Бяха приятели с Таня от първи клас, живееха в съседство, а после първата им любов ги удари в главата – беше някъде в девети клас.

Тогава родителите се караха, страхуваха се, че децата им ще искат да опитат живота на възрастните преди време. И те просто им махаха с ръка, че са просто едни деца. И как можеше Егор да обиди своята Таня, да я оскърби? Не можеш да откъснеш пъпка, преди да й е дошло времето – той си спомни това.

Беше чувал тази фраза, харесваше я и се отнасяше към Таня като към цвете, чисто, ярко, най-красиво. В училище нямаха нищо общо, макар че всички в квартала отдавна им се подиграваха като на младоженци. След училище Таня отиде да учи медицина, а Егор искаше да учи в технически университет, но не успя.

Той отиде в армията, а след изпращането имаха една нощ, една-единствена, покрита с тайна от всички. Тогава Таня и Егор избягали от гостите на масата към езерото и там, в една колиба, всичко им се случило. – Ще ме чакаш ли? – попита Егор, като прегърна момичето.

– Как да не чакам? Сега сме заедно, завинаги сме заедно – прошепна му в отговор Таня. Двете години в армията отлетяха в вяло очакване. Толкова писма, колкото Таня написа на Егор, никой от войниците в поделението не получи.

Момчетата дори ревнуваха, а Егор дори завиждаше на самия себе си и се страхуваше да не бъде заклеймен. На път за вкъщи той се прибираше и мислено буташе влака. Защо той дърпаше толкова бавно? Таня първа скочи на врата му на перона, Егор я вдигна на ръце и я целуна.

После се опомниха, Таня се изчерви и се отдръпна от Егор, погледна към родителите на момчето, които също стояха до него, но майката на Егор само се усмихваше. И баща му също, но синът му беше избрал добро момиче за себе си, беше се оглеждал за нея още от дете. После имаше сватба, селото им беше малко, затова половината жители поздравиха младите на този ден, а празнуващите бяха стотина души, беше весело, а Таня и Егор бяха най-щастливи.

Започваше семейният им живот и те си представяха, че той ще бъде безоблачен и радостен. По това време Таня вече беше завършила техникум и я изпратиха в родното ѝ село като фелдшер в местния ФАП. Егор си намери работа като тракторист в колхоза, родителите му се отбиха и купиха къща за младите хора и семейният им живот започна.

О, колко щастлива била Таня, когато след два месеца разбрала, че е бременна. – Таня, сигурно ли е? – Егор не можеше да повярва. – Точно така, – засмя се Таня, – аз самата съм лекар и в районната поликлиника вече съм, седем седмици съм.

– Танечка, скъпа моя, колко много те обичам – възкликна Егор и заобиколи, заобиколи жена си в прегръдките си, а тя се засмя и го целуна по върха на главата, а после се случи онзи ужасен инцидент. Това се случи през есента. Таня се прибираше от повикване, когато от една тъмна уличка изскочи огромно куче и се хвърли върху бременната жена, а терминът вече беше около седмия месец, скоро щеше да роди.

Кучето скочи върху Таня, бутна я и тя падна. Не се знае какво друго би направило, но собственикът на кучето изскочил след него и го повлякъл. Петър дълго се извиняваше, че не е видял как алабайката е паднала от веригата.

Таня слушаше и се държеше за корема, после изкрещя, затова Петър издърпа кучето вкъщи и извика линейка. Парамедиците дойдоха бързо и отведоха Таня, но не можеха да направят нищо. Малкото им момиченце умряло в утробата.

Таня била принудена да роди мъртво бебе. Беше много страшно, много страшно. Обикновено, когато една жена ражда, тя знае, че агонията ще бъде последвана от радостта от срещата със скъп малък човек, но тук само смърт.

След тази случка Таня дълго време се опомняше, плачеше. Егор страдаше, обвиняваше се, че не се е срещнал с жена си тази вечер. До тъмно се занимаваше с трактора в хангара на колхоза и тогава всичко се случи.

Но година по-късно, радост, нова бременност. Този път Таня беше по-внимателна от преди. Егор я изпроводи до работа и я взе от работа.

Когато можеше, разбира се, но той се стараеше и всичко вървеше добре. Само че в шестия месец тя получила кръвоизлив, просто ей така, нямало причина за него, и Таня загубила бебето си. Трябваше да им се роди момченце, но това така и не се случи.

И отново сълзи. Егор успокояваше жена си, както можеше, макар че сърцето му се разкъсваше на парчета от болката. Те преживяха тази скръб.

Всичко сякаш беше забравено в работата и бизнеса. Година по-късно нова бременност. Таня не казала нищо на никого, докато не се появил коремът.

Само Егор знаеше за това. Отиде да регистрира бременността, а лекарите се скараха на Таня. Казаха, че тя самата е лекар, но си се държала безотговорно.

Таня само кимнала в отговор, но какво можеш да кажеш? Колегите ѝ няма да я разберат, когато вече има две неуспешни бременности. Ставаш суеверна. И тогава Таня успява да износи бебето си докрай.

И роди дъщеря им, жива и здрава, както си мислеха в началото. Но Альонушка била само на един ден, когато просто не се събудила. Умира в болницата.

Синдром на детската смърт. Изглеждало, че ще загубят разсъдъка си. Таня почерня от мъка.

Егор дори започна да пие. И само подкрепата и помощта на родителите им помогнаха да се отърсят от това. Лекарите убедили Таня и Егор да отидат в града, за да ги прегледат.

Лекарите открили рядка патология у Егор. Невъзможно е от него да се роди жизнеспособно дете. Разбира се, има дял от вероятността бебето да се роди здраво, но това е само на теория.

Лекарят от генетичната лаборатория му го каза честно тогава. Колко? попита Егор. Колко какво? Лекарят не разбра.

Какъв е процентът, че мога да родя здраво дете и че то ще може да живее и да се развива нормално? Егор попита с болка в гласа. Един процент, не повече. Свел очи, докторът отговори.

След това пътуване Егор не беше на себе си. Смяташе се за непълноценен, непълноценен, отново посегна към бутилката. Сега не съжаляваше за Таня, а за себе си…

Що за мъж е той, щом не може да има деца? Да, той пиеше като дявол и прогонваше Таня от себе си. Остави ме – крещеше й той, – все още можеш да си намериш нормален мъж, ще имаш дете, а с мен само ще страдаш. Таня плачеше и не искаше да си тръгне.

На сутринта тя му даде хапчета за махмурлук и отиде на работа, където малко се забрави. А вечерта Егор и неговите концерти отново. Не знаем как щеше да свърши всичко, но тогава се появи друга неприятност.

И тя, като клин, избута другата. Родителите на Егор бяха загинали в автомобилна катастрофа. Баща му не успял да овладее колата на хлъзгав път.

И той, и майка му загинали. Тази мъка отрезви Егор. Той осъзна, че напоследък се е държал като слабак.

Родителите му знаели и били разстроени. – Мамо, татко, спете спокойно – прошепна той на погребението. – Не се притеснявайте, повече няма да взема и капка в устата си, няма да опозоря семейството ни и паметта за вас.

И той удържа на думата си. Върна се на работа, от която го изгониха за отсъствия, когато започна да пие. Но мисълта за дете го караше да продължи и той разбра, че Таня също мисли за това.

Затова един ден ѝ предложил. – Таня, ти ме промени – каза той една вечер. Таня тъкмо приключваше с миенето на чиниите.

Чувайки тези думи, тя погледна мъжа си объркано, чашата изскочи от ръцете ѝ и се разби. – Какво казваш? – Тя прошепна още по-бледо. – Пак ли си пил? – Нито капка – поклати глава той.

– Имам предвид това. Таня, знам колко много искаш дете, и аз го искам. Но не се получава.

Да, казах ти да ме оставиш. Съжалявам, но не мога да се справя емоционално без теб. – И аз без теб, скъпи мой – отвърна Таня, като се разплака, седна до Егор и сложи глава на рамото му.

– Заедно сме като две половинки. – Заедно, Таня, и ще продължим да бъдем заедно. Само си намери някого, забременявай и няма да ти кажа и дума.

– Не ми е нужно да знам нищо, Таня, няма да спра да те обичам, ще продължим да живеем заедно и да отглеждаме бебето си. – Да се договорим, – Таня вдигна глава и погледна сериозно Егор, – не съм чувала нищо от това и дори не си помисляй за мен, никога не съм ти изневерявала и няма да ти изневеря, обичам те и само теб, няма деца и няма нужда, ще живеем заедно. Егор сведе глава, честно казано, той чакаше тези думи от жена си, радваше се да ги чуе, но в същото време толкова много го болеше.

Ето защо така се случва в живота, двама души, които искрено се обичат, могат да бъдат истински щастливи и привидно заедно. Времето минаваше, повече Таня и Егор не правеха опити да имат дете, Таня започна да пие хапчета, успокои се, а Егор забрави, тази година отново не беше лесна. Първо свекърът, бащата на Таня, почина от болест, после колхозът се срина, фалира, хората останаха без работа, включително и Егор, но после дойде нов фермер и започна да наема хора, но плащаше такива жълти стотинки, че нормалните работници само си кривяха главите, как можеш да работиш безплатно за един напуснал чичо? Мъжете се опънаха на север, и то на смени, и Егор също, намери обява във вестника, че на север се търсят шофьори, трактористи, и отиде там, а Таня го подкрепяше, виждаше, че Егор без работа повяхва, и той се срамуваше, като глава на семейство, но седи на врата на жена си, а преди да си тръгне, Таня каза на Егор неочаквана новина, тя е на позиция.

– Как така? – обърка се Егор. – А хапчетата? – Спрях да ги вземам – призна Таня. – Таня, защо? – Егор погледна жена си с отчаяние.

– Знаеш как ще свърши всичко, защо се измъчваш? – Не мога да го направя по друг начин – прошепна Таня. – Лекарят ти каза, че има един процент шанс да имаш здраво бебе.

– Таня, това е само един процент, цял един процент. Таня погледна в очите му. – И аз вярвам, че все пак ще успеем.

Егор обгърна жена си с ръка. Беше толкова разтревожен. Как щеше да си тръгне сега, заради кого щеше да остави Таня? Сега щеше да ѝ е трудно.

Но Таня го уверяваше, че ще се справи, а ако има нещо, майка ѝ, Олга Василиевна, ще помогне. – Върви си и не се притеснявай за нищо – усмихна му се тя. – Аз съм силна, ще се справя.

– Горката съм аз – отвърна той с усмивка и придърпа жена си плътно и здраво към себе си. На раздяла каза на Таня хиляда пъти да се грижи за себе си. Олга Василиевна я помоли да гледа дъщеря си.

И двете жени кимнаха в отговор, съгласиха се с всичко. Да, те също се тревожеха. Миналите загуби все още бяха в паметта, но имаше и надежда.

Ами ако това беше един, един, един процент? Таня вярваше. А Олга Василиевна, къде ли не, също подкрепяше дъщеря си. И Егор вярваше.

След три месеца той се върна вкъщи, и то в продължение на един месец. Таня беше пораснала дебела и красива. Бременността я правеше да изглежда толкова красива.

Тя щеше да има момче. Нито Егор, нито Таня дори не говореха за това как ще нарекат сина си. Всеки от тях се молеше за единия процент.

И тогава Егор заведе Таня в града. Пет месеца преди раждането я приели в градския перинатален център. Лекарите също били много притеснени.

И самият Егор отишъл на смяна. Той се обаждаше на жена си всеки ден. Таня беше спокойна.

Бременността протичаше нормално. И тогава дошъл часът Х. Егор просто почувствал, че Таня започва да ражда.

Имаше някакво вълнение, сърцето му започна да бие. Но телефонът на Таня мълчеше. Той се обади на майка ѝ.

„Още нищо не знам“, отговори Олга Василиевна разплакана. – Казаха само, че са я отвели в родилната зала. И в продължение на почти двайсет и четири часа не се знаеше нищо.

После дойде текстово съобщение от Таня. Нашето любимо момче се е родило. Всичко е наред.

Егор беше толкова щастлив. А после се зачуди. Защо Таня не е написала височината или теглото му? Затова започна да се обажда.

Телефонът беше недостъпен. Олга Василиевна не знаеше нищо повече от него. Тя също се притесняваше.

Егор едва получи извинение от шефовете си и побърза да се прибере у дома. Два дни и половина във влака. Олга Василиевна го посрещна на гарата.

– Утре изписвам Танечка и бебето. Тя се изчерви, когато той я срещна. – Защо Таня не казва нищо? Не отговаря ли на телефона? Егор беше притеснен.

– Нещо не е наред с телефона ѝ. Не се притеснявай. Те са добре.

Говорих с Таня по стационарния телефон. Олга Василиевна го успокои. Егор си почина от пътя.

След това започна старата си деветка. Хвърли вещите си за изписване и се втурна към града. За да прибере жена си и сина си.

Никога няма да забрави онзи момент, когато Таня излезе в спешното отделение с бебе на ръце. Синът беше в елегантен плик със синя панделка, а Таня беше толкова изтощена, бледа и сякаш се опитваше да се усмихне, но някак криво. – Всичко ли е наред? – Попита Егор, целувайки съпругата си.

– Да, скъпа моя, всичко е наред. Таня кимна и се изправи пред плика със сина си. – Таня, какво правиш? Не плачи, всичко е наред.

Егор прегърна жена си, после внимателно взе сина си на ръце, погледна лицето му и се усмихна. Ваня спи. – Ваня? – Таня се изненада.

– Да, да наречем сина си Иван, това е красиво име. – Аз нямам нищо против, нека да е Ванечка – съгласи се Таня. Прибраха се вкъщи без никакви приключения, синът се държеше спокойно, а после не създаваше проблеми на родителите си, растеше здрав и силен.

Вярно е, че първата година Таня и Егор на практика спяха денонощно в креватчето, като тревожно слушаха дали диша. Така резонираше болката от предишните загуби. Но всичко мина добре, лекарите единодушно заявиха, че бебето е абсолютно здраво.

– Нашият един процент – каза щастливо Егор, гледайки спящия си син. – Ванечка, скъпа моя – той толкова много обичаше сина си, че не можеше да го изрази, а Таня вече беше весела и щастлива, тя беше майка. Ванечка растеше, за една година тръгна, за две вече бърбореше прости думи, само родителите му не можеха да разберат на кого от тях прилича повече.

Очите му бяха сини, като на Егор, но носът му беше малко снажен, като на Таня, а косата му беше малко къдрава. Косата на Таня и Егор е идеално права. – А за дядо забравихме – спомни си Олга Василиевна, – Таня, косата на баща ти също беше малко къдрава.

– Точно така – усмихна се Таня. – Да, сине, отвсякъде се одрасках малко, – засмя се Егор, взе бебето на ръце, подхвърли го и веднага го хвана, а Ванечка се засмя, показвайки на всички силните си прави зъби. И всички бяха щастливи, сега наистина щастливи.

Егор продължаваше да ходи на смени, носеше добри пари, купиха си хубава кола, ремонтираха къщата, а Егор купи коженото палто на Таня. Таня възрази защо й е нужно, все пак все още беше в отпуск по майчинство, но Егор се засмя, жена му трябва да е най-красивата. – И без кожено палто не можеш – хъмкаше Таня, – и без кожено палто си най-добрата – прегърна я Егор, – но в кожено палто си ненадмината.

И двамата се засмяха, но съдбата им изпрати нови изпитания. Таня се разболя, стана вяла, главата я болеше, понякога повръщаше, отначало отписваше всичко това на умора, малко дете, толкова проблеми, после си помисли, че може би отново е бременна, но не, не се потвърди. Лекарите я изпратиха в града и едва там разбраха причината за неразположението на Таня, откриха тумор в панкреаса ѝ, а той вече беше в трети стадий, може би дори в четвърти.

– Операцията няма да даде никакъв резултат – казаха лекарите, – твърде късно е. Коварството на този тумор се състоеше в това, че не можеше да бъде открит в ранен стадий, а сега беше неоперабилен. Лекарите предложиха курс на химиотерапия, въпреки че честно казано, шансът беше малък.

След като научи диагнозата си, Таня не можеше да повярва, че всичко това се случва с нея, не, не можеше да се разболее, беше млада, здрава, силна, нямаше право да боледува, имаше малък син, как можеше да бъде без нея, а после дойде осъзнаването, че всичко това е истина и тя скоро ще умре. Таня отказва химиотерапия. – Защо? – изкрещя Егор, когато се прибра от смяната си.

– Таня, това е шанс, не можеш да го направиш. Ако не мислиш за себе си, мисли за Ваня, мисли за мен. Но какво има да мислиш за мен, имаш малък син и той има нужда от теб. – Той се нуждае от мен – повтори го Таня.

– Но нищо не може да се направи, разбираш ли, тази химия само ще ме довърши, ще трябва да бъда постоянно в болница, знам това като медик, а времето, което ми остава, искам да прекарам у дома с теб и сина ми. Тогава Егор се разплака, прегърна съпругата си, а Таня се разплака на рамото му. От един месец насам тя се чувстваше повече или по-малко, на Егор дори му се струваше, че лекарите грешат, Таня беше здрава, беше толкова заета вкъщи, прекарваше цялото си време със сина си, а после рязко отслабна и се разболя.

Олга Василиевна дойде да живее при тях, грижеше се за Ванечка, но тайно плачеше, разбирайки, че дъщеря ѝ си отива. А Егор не искаше да повярва, той беше близък с жена си до последно. Последната вечер той дойде при Таня, тя сякаш спеше, Егор оправи одеялото и седна до леглото на един стол, Таня отвори очи …

– Егорушка, – прошепна Таня, – къде е Ваня? – Той е с мама, не се притеснявай, вече си ляга. Егор ѝ отговори ласкаво. – Ти също спиш, скъпа.

– Егор, искам да ти кажа… – седнала, Таня каза, – трябва да знаеш. – Какво?“ Таня изведнъж хрипна, закашля се, Егор вдигна възглавницата й и й даде да пие нещо. – Таня, почини си.

– Егор, аз си тръгвам – прошепна отново Таня. – Ваня, не го наранявай, моля те. – За какво говориш, той е мой син.

– Да, твоят син, нашият син. Таня прошепна с угасващ глас и затвори очи. Егор не разбра веднага, че тя си е отишла.

Помисли си, че е заспала, но когато докосна устните ѝ, разбра, че няма дъх. След погребението на Таня Егор не беше на себе си в продължение на месец. Няколко пъти се напиваше, но после се съвземаше под формата на уплашените очи на Ваня.

Малкото момче все още не можеше да разбере къде е отишла майка му. Той често плачеше. Самата Олга Василиевна едва се държеше на краката си от преживяната скръб, но следеше отблизо внука си и винаги беше до него.

– Егор – каза веднъж тя на зет си, – разбирам всичко, трудно ти е, но пожали сина си. Аз нищо не правя, само си бърша сълзите, ти пиеш, а той е малък, има нужда от твоето внимание, бащинско. Егор сякаш се събуди, скри болката си в себе си, започна да прекарва повече време със сина си, да играе и сякаш му стана по-леко.

И Ваня все по-малко питаше за Таня, малко се забрави. А после Егор отново тръгна на север. На теб ти трябват пари, нали? Олга Василиевна обеща да се грижи за сина си.

– Иди си – каза тя на Егор, преди той да си тръгне, – работи и не мисли за нищо. И ако си намериш друга жена, знай, че няма да ти се противопоставя. Знам, че си обичал Таня, но не можеш дълго да живееш сам този живот.

– Не се нуждая от никого, освен от сина си – махна с ръка Егор. И наистина, той нямаше нужда от никого. На север той работеше и работеше, там също имаше жени и някои много красиви го гледаха, но той не обръщаше внимание на това.

Всичките му мисли бяха за сина му. И когато шефовете обявиха, че ще уволнят всички до февруари, той беше толкова щастлив. Той беше първият от бригадата, който си купи билет за влака и замина за Ваня.

Но преди това отиде в един магазин за играчки близо до железопътната гара. А там имаше едно чудовище, огромна бяла мечка. Когато Егор я видя, той се запали.

Щеше да я подари на Ваня, беше спечелил много пари. Прибрал се у дома рано сутринта. Олга Василиевна веднага беше в кухнята, слагаше чайника и пържеше картофи.

Егор погледна спящия си син, възхити му се, как е пораснал през месеците. Момчето му растеше. „Ех, Таня трябва да види!“ Егор сложи мечето до леглото и отиде в кухнята.

„Днес има матине в детската градина – каза Олга Василиевна, докато приготвяше чай. „Ще дойдеш ли?“ Егор кимна с готовност. „В колко часа?“ „В дванайсет часа следобед.

Ваня толкова се радва на този празник, че там ще бъде като зайче. Направих му костюм, получи се толкова красив“. „Благодаря ти“, каза Егор, „ако не беше ти, не знам какво щях да направя“.

„Как иначе, Егорушка?“ „Ванечка е единственото нещо, което ми е останало от Танечка. Докато дишам, ще бъда с теб. Но ти просто запомни думите ми.

Ако си намериш друга жена, няма да се съпротивлявам. Само че намери такава, която няма да нарани нашия Ваня, която ще го обича“. „Олга Василиевна, аз и на теб вече съм казвал, че нямам нужда от никого“, каза упорито Егор.

„Добре, ще живеем, ще видим“, въздъхна само Олга Василиевна. И тогава те чуха изненадан възглас от спалнята на Ваня. Неговият писък, а след това и вик.

Егор и Олга Василиевна се затичаха към детето. Ваня седеше на леглото, свит в стената, и гледаше мечката с уплашени очи. „Татко!“ – изкрещя момченцето, когато видя баща си.

„Ти ли си дошъл тук? Кой е този?“ „Синко, това е играчка, мече. Страхуваш ли се или какво?“ Егор прегърна сина си и го целуна по топлата буза. „Бебе, съжалявам, не мислех.

Мислех си, че ще бъдеш щастлив. Виж колко е голям!“ „Не съм се страхувала“, отчаяно поклати глава Ванка. „Бях объркана.

Заспах, нямаше никого, а той стои тук.“ „Значи Дядо Мраз ти го е дал“ – усмихна се Егор. „Пътувах с влака и ето че той се появи.

Казва, дай това на момчето Ваня. Той се е държал добре тази година, затова е получил такава голяма играчка“. „И не му е дал нищо друго?“ – Ваня притвори очи.

„Какво друго?“ – Егор беше объркан. „Ами поне един поздрав от мама. Толкова много искам да я видя.

Днес я сънувах.“ Егор не отговори нищо, само притисна сина си по-силно към себе си. „Какво можеш да кажеш? Дори такъв могъщ магьосник като Дядо Мраз няма да може да върне мама.

Сега тя ще идва при нас само насън.“ Той прошепна на детето, после се разтърси, усмихна се и настани сина си в скута си. „А ти днес имаш празник.

Предполагам, че е време да се приготвиш?“ „Да“, усмихна се Ваня. „Време е. Аз ще бъда зайчето там.“

„Уау, това е толкова готино!“ „Какво е хубаво?“ – Ваня изведнъж се намръщи. „Аз исках да съм вълк, но Саша ще бъде вълчица.“ „Значи вълкът е зъл, а зайчето е добро“, учуди се Егор.

„Не, твоята част е по-добра недвусмислено.“ „Така ли мислиш?“ – със съмнение попита момчето и веднага се сети за още нещо. „А също така ни казаха, че днес на празника ще дойде ново момче“.

„Откъде идва?“ „О, да“, спомни си Олга Василиевна. При нас в клуба дойде един нов работник. „Тя ли е художественият ръководител? Василина, бившата ни артистка, избяга в навечерието на празниците.

Казват, че е избягала в града с любовника си. А в клуба има толкова много работа!“ Директорът на клуба отиде в областния център. Със сълзи на очи помолила за помощ Министерството на културата.

„Това е момичето, което са изпратили. „Тя от града ли е?“ „Баба ѝ живее в областния център. Тя се съгласи да дойде при нас.

Дадоха й стая в клуба до пролетта. Там има централно отопление. Тя е сама с бебето.

Е, синът ѝ ще дойде днес. Още не сме го видели. Възпитателите ни казаха, че ще имаме бебе.

Тя го е довела от районния център снощи. Нейно собствено момче. Егор слушаше с половин уста.

Този гостуващ артист изобщо не го интересуваше. Мислеше за това как ще се чувства неговата Ваня на партито. „Всички деца идват предимно с майките си.

Ваня също ще го види. Той ще си спомни за Таня. Иска ми се да не започне да плаче.

Нищо, някак си заедно с Олга Василиевна ще занимават детето“. Половин час преди празника Егор, Олга и синът ѝ вече бяха в детската градина. Ваня послушно облече костюма на зайчето.

Олга Василиевна му помагаше. Егор беше до нея. Накратко, бяха заети.

Както и други родители, които също гримираха децата си. И ето че децата се затичаха всички към залата. Учителката Ирина Александровна ги събра в кръг, даде последните указания, как кой трябва да се държи.

Възрастните седяха на столовете и търпеливо чакаха началото на празника. – А къде е новодошлият? – изведнъж си спомни един от родителите. – Нещо не се вижда.

– Точно така, всички са наши! – потвърди в отговор. Всички само свиха рамене. И тогава една красива млада жена погледна в залата.

– Още ли не сте започнали? – Тя се усмихна виновно на учителя. – Малко сме закъснели. На коледната елха в училище, там помагах.

Ще преоблека Павлик. Пет минути. Добре? И изтича до съблекалнята.

Всички разбраха, че това е момичето, което беше изпратено да помага на културните дейци в клуба. – Мисля, че името ѝ е Даша – прошепна един от родителите. Насаме с детето.

Момче на четири години. – Сама? – разтревожено се запита другият и погледна подозрително към вратата, зад която Даша беше изчезнала. – И как се държи тя? – Кой я познава? – засмяха се в отговор на нея.

– Ще живеем, ще видим. Но ти трябва да държиш мъжете си силни. Тя е толкова стройна и колоритна.

– Егор, погледни внимателно – намигна на мъжа съседката му, баба Валя, която беше дошла на празника при внучката си. – Ти си единствената! – На мен всичко ми отива – отвърна Егор мрачно. И никой друг не се осмели да му каже и дума.

Олга Василиевна сведе очи, спомняйки си за дъщеря си. Баба Валя разбра, че е казала нещо глупаво, и също се намръщи. Музиката започна да звучи, учителките и бавачките настаниха децата срещу входа, а участниците в представлението, включително и Ивана, бяха изведени в коридора.

Забавно беше как децата, облечени като зайчета, мишки, лисици и други животни, дърпаха въжето към изхода. Родителите се усмихваха, докато гледаха своите чеда. И тогава същата Даша и нейното момче се втурнаха в залата.

Бавачката Анна Сергеевна вдигна момчето, усмихна се и за секунда онемя, обърка се и погледна родителите си. По някаква причина погледна и Егор, както му се стори, а после жената отведе детето до един свободен стол. Много от родителите погледнаха любопитно към Даша, която клечеше в ъгъла, и не разгледаха веднага момчето.

Но Егор седеше така, сякаш го бяха ударили с торба по главата. В залата току-що бяха въвели едно момче, което изглеждаше точно като Ваня. В първия момент на Егор дори му се стори, че това е неговият син.

Същите сини очи, леко изпъкнал нос, само косата. Косата на Ваня беше късо подстригана, само малко къдрава на върха на главата му, но това момче имаше цял кичур ленени къдрици. Те обрамчваха лицето му с шапка.

Олга Василиевна също седеше озадачена. – Егор, не разбирам – прошепна тя. – Сигурно нещо не е наред с очите ми.

Това момче толкова много прилича на нашия Ваня. – Сигурно нещо не е наред и с моите очи – тихо й отговори той. Той погледна Даша…

Тя седеше и се усмихваше спокойно на сина си, махаше с ръка, а той ѝ се усмихваше в отговор. Някои от родителите най-сетне погледнаха и бебето. – Егор, как бебето прилича на твоя Ваня! – прошепна Баба Валя и безцеремонно добави.

– А дали е твое? – Не говорете глупости – прошепна Егор. Той беше като на иглички. Искаше му се да скочи от мястото си и веднага да разбере от тази Даша коя е тя.

Но това беше глупаво. Егор седеше напрегнато, като не сваляше очи от момчето. Много от родителите също гледаха към детето, към майка му, към Егор и шепнеха.

А после представлението започна и всички се разсеяха. Баба Яга обикаляше около дървото, а децата играеха представлението. После дойдоха добрият Дядо Коледа и Снежанка.

После децата четяха стихотворения, пееха песни. Ваня много се забавляваше. Беше очевидно, че се чувства много удобно в костюма на зайче, а маската на лицето му изобщо не пречеше.

А след това всички деца отидоха до дървото, за да танцуват насам-натам, включително и тези, които седяха на столовете. Новото момче също отиде. Случи се така, че той застана до Ваня.

Те се хванаха за ръце и нарисуваха в гората една коледна елха, която се роди. Явно на Ваня все пак му стана неудобно да пее и той вдигна маската на челото си. Всички в залата отново погледнаха към двете деца.

Ваня и Павлик си приличаха като две капки вода. Погледът им беше насочен към Егор. Мъжът в пълно объркване прехвърли погледа на сина си върху съседа си.

После Егор погледна към Дария. От побелялото ѝ и объркано лице той разбра, че има някаква тайна, за която все още не знае. След края на ваканцията родителите и децата се прибраха дружно у дома.

Децата бяха щастливи, родителите бяха доволни. Само че много от тях поглеждаха с любопитство към Егор и Ваня, а после към Дария и Павлик. Олга Василиевна, сякаш се опитваше да предпази внука си от любопитни погледи, стоеше наблизо и помагаше на Ванечка.

Дария бързо обличаше сина си, без да поглежда никого. Егор също се преструваше, че нищо не се е случило. Реши да поговори по-късно, без свидетели, с това момиче, което не познаваше.

По пътя към къщи Ваня бъбреше лудо. – Хубава ваканция! – каза той развълнувано. – И Дядо Мраз е толкова добър, даде ми толкова много бонбони! А новото момче, видяхте ли го? Той се казва Павлик.

Запознахме се с него, когато танцувахме на хоро. Той ми подари чупа-чупа, а аз му дадох дъвка. Напомня ми на някого, не знам.

Баща ми и баба ми слушаха мълчаливо и само кимаха с глава, всеки мислейки за едно нещо. Вкъщи Олга Василиевна първа започна разговор с Егор. – Може би това момче е двойник? В края на краищата казват, че това може да се случи.

– Олга Василиевна, вярвате ли в това? – Егор поклати глава. – Не вярвам в такива приказки. А видяхте ли лицето на тази Даша? Тя побеля, уплашена от нещо.

– Нищо не разбирам. Ваня е наша, наша. Таня го е родила.

Може би е родила близнаци, а? – И лекарите не са го забелязали? – Егор каза саркастично. – Разбирам, може да е било в началото на двайсети век, но не и сега. Таня е носила едно дете.

– Да, прав си. Тогава как да обясня всичко? Олга Василиевна отчаяно погледна в съседната стая, където Ваня подреждаше купчина сладкиши. – Ваня е моят внук! – И мой син! – категорично отговори Егор.

– А сега ще отида при тази фифа и ще разбера всичко. Той избяга от къщата, като хвърли сакото си, докато вървеше, и почти изтича до клуба, като не обръщаше внимание на минувачите, които го гледаха с любопитство. Цялото село вече шушукаше, че Егор, оказва се, точно по времето, когато живееше с Таня, с друга беше излязъл на разходка.

И беше направил и дете с нея. И тя сега е тук. – Никога не бих си помислила, че Егор може да промени Таня! – прошепнаха бабите, които се грижеха за Егор.

Той изглеждаше толкова приличен, носеше Таня на ръце, толкова много обичаше Ваня. Но се оказа, че е куче като всички останали. А вижте я, сигурно е разбрала, че Таня е мъртва, и се е втурнала тук, без никакъв срам и съвест.

Жал ми е за Олюшка! Как ще се чувства сега, като знае, че Егор е курва, че е излъгал дъщеря ѝ? Всичко е наред. Но какво да кажем за децата? Двамата братя? Какви млади хора! Излизат навън, не осъзнават какво ще се случи след това. А децата ще трябва да се грижат за него по-късно! Накратко, селото вече е решило всичко.

Вината е на Егор. Дария е момиче. Много хора вече са направили прогнози.

Олга Василиевна ще прокълне зет си и ще се окаже права. Още по-добре, тя ще върне Ваня на мястото му. Не можеш да повериш сина си на такъв безхуманен човек като Егор.

А Дашка трябва да намаже вратата със сажди. Или катран. Но откъде да го вземе? И председателят на селския съвет няма да е доволен.

Вратите са държавна собственост. Защо е сложил Даша в клуба? Ето как се приема, без да се познава човекът! Междувременно в стаята в клуба Даря трескаво хвърляше нещата си в куфара. Малкият Павлик погледна майка си с недоумение.

– Мамо, аз не искам да си тръгвам оттук – промълви детето, като едва сдържаше сълзите си. – Тук ми харесва, тук има деца, коледна елха, Дядо Мраз ми даде подарък. – Сине, не можеш да останеш тук! Отговори му самата жена, почти разплакана.

– Тук ще ни е зле. Автобусът ще е тук след два часа. Ще отидем отново в къщата на баба Клава в областния център.

А после ще измисля нещо. – Не искам да ходя при баба Клава – заплака малкото момче. Тя ме псува и бие, дърпаше ме за ухото, когато седях на леглото ѝ.

– Ще трябва да се въоръжиш с търпение, мъниче. Дария прегърна сина си и го целуна по мократа буза. – Това няма да отнеме много време.

Двамата с теб ще отидем в града. Ще се обадя на леля Луда. Тя ще ни приюти.

– Не искам да си тръгвам оттук! Дария беше готова да избухне в сълзи. Тя се държеше с всички сили, но знаеше, че трябва да избяга. Изведнъж на вратата се почука.

Дария изтръпна от рязкото почукване и се загледа във вратата. Вратата се отвори и на прага застана същият мъж от матинето, който я гледаше през цялото време – бащата на момчето. – Добър ден – каза той.

– Аз съм Егор. Трябва да поговорим. – Здравей – каза Дария с тих глас.

– Не се притеснявай, сега ще си тръгнем. Ти и жена ти не се притеснявайте за нищо. Жена ми е мъртва.

– Какво? Таня си е отишла? – Даша промълви объркано. – Не… Кой, по дяволите, си ти! – възкликна Егор.

– Откъде знаеш жена ми? И как си обясняваш факта, че синовете ни са като две капки еднакви? Даша се обърна към сина си, после погледна умолително към Егор. – Ще ти обясня всичко, само че така, че детето да не чуе. Нека да влезем в залата.

Тя отново се обърна към сина си. – Павлик, моето слънчице, ти си играй тук, тук, рисувай, яж си сладкиши. Ще поговоря с чичо ми и ще се върна.

Павлик кимна угрижено в отговор. Момчето продължаваше да се тревожи, че скоро ще трябва да замине оттук при злата Баба Клава. Егор и Даша влязоха в аудиторията.

Егор седна на един стол. Даша продължи да стои. Тя събираше мислите си и не знаеше откъде да започне.

Да, това беше нейната тайна. И тя беше живяла с нея през всичките тези години. Но беше толкова трудно, просто непоносимо.

А днес, когато видя Ванка, сърцето ѝ се сви, сякаш бе обвито във вериги. Тя трябва да поговори. – Откъде познаваш жена ми? – Егор повтори въпроса.

– Лежахме заедно в родилния дом – побеля Даша. – И ти взе второто ни дете? Егор и сам не вярваше на думите си, но нямаше друго обяснение за всичко, което се случваше. – Не съм отнела никого – почти прошепна жената.

– Дадох втория си син на жена ти. Тогава Таня имаше мъртво бебе. – Как така?!“ – изкрещя Егор.

– Това не може да бъде! Ванка е мой син! Не ти вярвам! – Е, вярно е. Ще ти разкажа моята история, а ти сам ще решиш дали е вярна, или не. И Дария разказа на Егор, без подробности, разбира се, но всъщност историята беше дълга и тъжна.

Даша е израснала в дом за сираци. От малка била много артистично момиче, така че след училище въпросът къде да отиде да учи не бил проблем. Даша постъпила в колеж по изкуствата.

Като сираче ѝ дали стая в общежитие, тя учила лесно. След като получава дипломата си, тя получава работа в Дома на културата в града. Там я забелязал един от богатите мъже.

Той бил спонсор на различни събития. Игор вече беше над петдесетте, а Даша е момиче, на двадесет и две години е. Но мъжът не можеше да се сдържи, не даваше пропуск на момичето, после цветя я изпращаше на работа, после в Дома на културата вечер се срещаха, предлагаше й превоз до дома.

Даша не се нуждаеше от такова досадно внимание. Тя, доколкото можеше, отказваше настойчивите ухажвания на ухажора си и че всичко това само още повече я разпалваше. И отново и отново той изпращаше букети, бонбони, примамваше я на ресторант.

– Не те разбирам, Дашка – каза приятелката ѝ Людмила, която работеше в същия ДК декоратор. – Такъв мъж те преследва, а ти си бъркаш в носа. Ако аз имах нещо подобно, без колебание щях да се хвърля в обятията му.

– Луда, той си има жена и пораснали деца, дъщеря ми е на същата възраст като мен, научих – отвърна й Даша. – Значи все още се интересуваш от него? – Людмила му намигна. – Интернет да помогне, там има всичко за този банкер Игор Данилович.

Жена му има верига салони за красота, синът му е ученик, дъщеря му е на 23 години и работи в неговата банка. – Какво ви пука за семейството му? Оставете ги да си живеят както преди, а и вие ще сте в шоколад. Той може да ти купи апартамент с тях, ти ще се изнесеш от клоповника си, той ще те обсипе със злато и диаманти.

Дашка, съгласи се. Той е стар и гаден. – Не е стар, той е само на петдесет.

Но Даша не искаше да послуша приятелката си. И един ден Даша се прибираше късно вечер от някакво събитие. Изведнъж една кола спря до тротоара и две силни момчета я избутаха в купето.

Откараха я в някаква шикозна селска къща, а там я чакаше Игор Данилович. Масата била подредена, имало вино, шампанско, самият собственик бил в халат. – Сядай, Дашенка – банкерът й посочи един стол, а после наля вино.

– Имам те, колкото и да си се съпротивлявала. Разбираш ли, не мога да ти откажа. Винаги получавам това, което искам.

– Ще те докладвам в полицията – отвърна Даша с треперещ глас. – Ще отидеш в затвора. – Аз? За какво? Игор Данилович се засмя на висок глас.

– За това, че помагаш на бедните глупаци в този живот. – Даша, ти наистина си глупачка. Ще те направя златна.

– А полицията? – Не се притеснявай. Там си имам свои хора. Най-важният ми шеф е затънал в дългове като в коприна.

Така че давай, пий си виното, яж си плодовете. Отпусни се, на нас с теб ни предстои цяла нощ. Той се наслаждаваше на властта си над Даша.

Виждаше страха в очите ѝ и това го забавляваше. А след това просто я насилваше. На сутринта я качи в същата кола със същите смели момчета.

Вкара няколко хиляди в джоба ѝ. Каза, че ще й се обади довечера. – И да не смееш да не вдигнеш телефона.

– Прошепна в ухото ѝ. – Сега си моя. Ще те направя кралица, ако искам, и ще те унищожа, ако искам.

Даша плака през целия път. – Даша, не бъди глупава. – Един й каза, когато стигнахме до къщата.

– Не можеш да тръгнеш срещу Игор Данилович. Направи каквото ти каже той. И Даша беше съкрушена.

Беше ѝ толкова тежко психически и физически. Искаше й се да се скрие, да се скрие, за да не я намери никой. Но вечерта в стаята ѝ се почука.

На прага стоеше Игор Данилович. Добре нахраненото му, доволно лице беше лъскаво. Той се усмихваше.

Дебело прасе. С омраза тогава си помисли Даша. Искаше й се да затвори вратата пред лицето му, но нямаше време.

Той постави крака си в отвора на вратата. – Приготвяй се бързо, отиваме при мен. – Каза той и намигна.

– Към вилата. Колко отвратително беше бедното момиче. Но този Игор действаше върху нея като умел хипнотизаторһттр://….

Тя се чувстваше като заек пред огромна боа. И Даша тръгна с него. После се срещнаха още няколко пъти.

Банкерът ликуваше. Беше получил това, което искаше. Но Даша се чувстваше толкова нещастна.

Чувствала се и мръсна. Сякаш подът беше измит. Игор Данилович беше щедър.

Подаряваше бижута, цветя. Людка, която виждаше новите обеци или пръстен на Даша, само въздишаше завистливо. Каква щастлива приятелка.

А после всичко свърши. За един ден. Точно във вилата, където Игор заведе Даша, по време на свиждането им се появи жена му.

Тя не крещеше, не правеше сцени. Просто се усмихваше. Каза: „Отново си в играта, мъжо.

Игор грабна Даша и буквално я изхвърли на улицата. А след това падна в краката на съпругата си. Дължеше ѝ твърде много.

Беше изградил целия си бизнес благодарение на баща ѝ. Разбира се, тя му прости. Това не е първият път.

А Даша, ако трябва да бъде честна, се радваше, че това се е случило. Сега Игор нямаше да я притеснява. И наистина, на него му беше писнало.

Повече никакви обаждания, никакви посещения. Людмила беше единствената, която беше разстроена. Старата коза беше изоставила приятелката си.

А Даша, тя най-сетне въздъхна пълноценно. Това беше избавление. Отначало искаше да изхвърли обеците и пръстена, подарени от Игор, но Людмила промени решението ѝ.

Занеси ги в заложна къща – посъветва я приятелката ѝ. Парите не са излишни. Така и направи Даша.

И то за нищо. Седмица по-късно Игор дойде при нея и поиска да върне всички бижута. А когато научи, че Даша ги е продала на безценица, се разяри.

„Ще ми платиш за тях!“ – изкрещял той. „Ще продадеш стаята си в общежитието и ще ми дадеш всичко!“ Даша го отпрати. Най-сетне тя успя да се държи смело с него.

Не разбираше защо. Сигурно беше пораснала. Само че твърде рано се зарадва, почувства се свободна.

Много скоро Даша се почувствала зле, много й се гадело, особено сутрин. „Приятелко, не си ли нещо?“ – Людмила я попита. Даша сама осъзна, че най-вероятно е така.

Лекарят в предродилната клиника потвърди всичко. „Ти си в седмата седмица“, каза тя. Това беше удар.

Шок. Пълно объркване какво да прави. Людмила даде адреса на една клиника, където проблемът можеше да бъде решен за нула време.

И Даша отиде, защото и тя осъзна, че в тази ситуация това е най-правилният вариант. В клиниката Даша получи направление за аборт. Той трябваше да бъде направен след два дни.

Но се случило така, че към вечерта Даша вдигнала температура, болял я стомахът и я откарали с линейка в болницата. Оказало се, че има възпаление на апендикса. Даша беше оперирана.

След това последва период на възстановяване. Така или иначе, когато Даша се опомнила, вече било твърде късно да прави аборт. Само да роди.

За какво? Кому беше нужно това бебе? И тогава Даша, дръзнала, отишла при Игор и му разказала всичко. „Бременна“ – усмихна се той в лицето ѝ. „Ти си голямо момиче и сама решаваш проблемите си.

Нима вече не ме интересува?“ „Но това е твоето бебе. И защо трябва да ти вярвам? Кой си ти, задкулисна мутра? Не смей да пречиш на почтените хора с твоето копеле!“ И той си тръгна. А Даша стоеше в ужас, осъзнала, че никой няма да ѝ помогне в този живот.

Да, тя сама ще трябва да решава проблемите си. Седмица по-късно жената на Игор дойде в стаята ѝ. „Чух от мъжа ми, че ще имаш дете от него?“ “Не, не. Тя попита със смях.

„Трябва да го направиш. Трябва да осъзнаеш, че Игор никога няма да признае това дете. А и аз не искам нищо.

Нито от него, нито от теб“. Като отметна глава назад, Даша отговори. „Сега ти си тази, която е толкова смела и горда.

Когато се роди кученцето ти, ще пееш по друг начин“. Изсмя се гостенката през зъби. „Добре де, махай се от този град, за да си отиде духът ти след три дни.

Разбираш ли?“ „Иначе какво?“ Даша гледаше спокойно тази дама в скъпи дрехи и ни най-малко не се страхуваше от нея. „Иначе ще съжаляваш, че не си се раждала!“ Дамата й съскаше. И си тръгна, като затръшна вратата.

Но Даша не прие сериозно заплахата ѝ, живя спокойно по-нататък. Една нощ трима мъже с маски нахлуха в стаята ѝ, свалиха я от леглото, извадиха някакви документи от папката, която бяха донесли със себе си, и накараха Даша да ги подпише. Тя така и не разбра какво е подписала.

На сутринта дойдоха новите собственици на стаята ѝ и ѝ показаха документите за продажба. Напразно Даша уверявала, че е подписала всичко под натиск и не е получила никакви пари. Полицията дори не я изслушала.

Даша се озовала на улицата. Сама, бременна, без пари. Къде да живее? Да работи? Тук Луда й помогна.

Тя наела малко студио и приела приятелката си. Но какво да прави по-нататък? Предстоеше и нова, смазваща новина. Ще имаш близнаци – казал лекарят на следващия преглед.

Близнаци? Даша извика със сълзи на очи. Как? Защо? Не мога да го направя? Можеш, скъпа моя – усмихна се лекарят. Още повече че не бива да се тревожиш толкова, дори не е нужно да раждаш сама, като се има предвид предишната скорошна операция.

Ще ви направят цезарово сечение. Ще се събудите и ще имате две бебета. Даша излезе от болницата, без да знае къде отива.

Как е могла да се прецака толкова? Да забременее от един мръсник, и то с близнаци? Така че, приятелю, не се притеснявай – успокои я Людмила, когато научи всичко. Ще се справим с това! Лесно ти е да го кажеш. Какво ще правя сега? Къде да живея с две деца, на какво да ги отгледам? Винаги мога да те злепоставя.

Трябва да ги оставиш в родилния дом – посъветва го Луда. Ти сериозно ли говориш? Даша дори си отвори устата, когато чу такова предложение. Не, но какво можем да направим? Помисли си, имаш ли нужда от тях, не? Поне да беше от любимия или от някой порядъчен мъж, или от последния гадняр.

Но те са мои деца. Луда, аз самата съм израснала в сиропиталище и не искам такава съдба за децата си. И какво, ти беше ли лош там? С всичко на една ръка разстояние? Дадоха ми място, където да живея.

Което аз загубих – добави замислено Даша. Това не е голяма работа. Ти ще родиш тези деца, ще ги оставиш в родилния дом.

Ще започне нов живот, всичко ще е наред, приятелю. И ще го забравиш като ужасен сън – окуражи я приятелката ѝ. И Даша разбра, че Людмила е права.

Защо й трябват тези деца? Кой е техният баща? Тя изтръпваше всеки път, когато си спомняше за дебелия банкер. Не, нищо не бива да ги свързва. Затова Даша реши да остави децата в родилния дом.

Но времето минаваше, коремът ѝ растеше, а с него се събуждаше и майчинското чувство на младата жена. Тя нежно поглаждаше корема си, усмихваше се, когато бебетата се движеха вътре. Не, не я болеше, дори се чувстваше добре.

Сякаш пеперудите раздвижваха крилата си. „Две прекрасни момчета – каза лекарят при следващия ултразвук. Момчета.

Двамата ѝ синове. Не би ги дала на никого. Докато роди, Даша реши, че ще обърне света с главата надолу, но сама ще изправи бебетата на крака.

Те няма да израснат в сиропиталище. Людмила не разказа плановете си. По-късно.

Всичко по-късно. Седмица преди планираното цезарово сечение тя влезе в болница. Тя и Таня се срещнаха в отделението преди раждането.

През последните няколко дни Таня също беше започнала да ходи. Тя беше много нервна. „Това е четвъртото ми дете“, довери веднъж Таня на Дария.

„Ти имаш толкова голямо семейство“, почуди се Даша. „За съжаление, не. Каза новата позната с горчивина.

И разказа на Таня своята история. Този път всичко ще бъде наред – насърчи я Даша. Таня само леко кимна в отговор.

Страхуваше се да каже нещо, за да не го заклейми. Един ден ги отвели. Даша за операция, а Таня – с контракции.

Когато всичко свърши и Даша беше свалена от интензивното отделение в обикновена стая, се оказа, че съседката ѝ Таня. Татяна лежеше с гръб към стената и плачеше тихо. Даша я погледна разтревожено и разбра всичко.

„Лошо ли е – попита само тя. „По-лошо не може да бъде“ – проплака Таня. „Малкият ми син не оцеля, само една глътка въздух и умря“.

„Как може да е така! Господи, толкова много те молех да го запазиш жив!“ „Танечка, скъпа, не плачи!“ Даша, самонадеяна от болката, се обърна към Таня. „Нещата все пак ще се оправят.“ „Нищо няма да се оправи!“ – Таня изкрещя.

„Това е четвъртото дете, което оплаквам, нали знаеш, четвъртото!“ “Ами че аз не знам. Страх ме е да кажа на съпруга си, не знам как да кажа на майка си. Те също чакат и се надяват. А той, моето малко, вече е в моргата.

Толкова съм уплашена! Жал ми е за Егор. Той толкова много иска да бъде баща, но не му се получава. Той е проблемът.

Но аз никога няма да го изоставя, няма да го предам. Представяш ли си да му кажеш отново, че бебето не е оцеляло? Той и преди се е сривал.

Пиел е, защото се е чувствал неадекватен. И ето го отново. Аз съм силна, мога да се справя с това.

Страхувам се за Егор. Докато Даша слушаше изповедта ѝ, в главата ѝ изведнъж се оформи план. Тя имаше две здрави бебета.

Още не ги беше виждала, но лекарят каза, че момчетата са напълно здрави. Но как щеше да остане сама с две, без място за живеене, без пари? „Таня, ще ти дам едно от моите“, каза тя хрипливо. „Ще го вземеш ли?“ „За какво говориш?“ – Татяна изпадна в ужас.

„Разбери, че ще ми е трудно да остана сама с тях. Както и да е, живея в къщата на приятеля си на птичи лиценз. Тя дори ме посъветва да ги дам в дом за сираци.

Но аз не мога. Те са моя кръв. Как мога да ги дам на сиропиталище като кученца? Затова си мисля, че с едно бебе приятелката ми ще ме приеме, но с две – едва ли.

И тогава ще бъда изгубена. Виждам, че сте добър човек, а съпругът ви, според разказите ви, не е лош. Моето момче ще се чувства добре с теб.

Съгласна ли си?“ „Не знам – объркано прошепна Таня. И през цялата нощ те лежаха будни, мятайки се и въртейки се. Едната мислеше дали ще може да приеме чуждо дете, а другата – дали ще се откаже от собствената си кръв, дали сърцето ѝ ще се пръсне от болка.

На сутринта Таня се обади на Даша шепнешком. „Спиш ли?“ „Не“, отвърна кратко Даша. „Реших, че ще взема твоето момче.

Само че нека се уверим, че никой не знае нищо, нито твоите познати, нито моето семейство. Заради съпруга ми и майка ми родих здраво бебе. Да, съгласна съм.

Но лекарят трябва да бъде убеден да промени документите на децата. Това е трудно. Но това е възможно?“ – Даша отговори.

Тя си спомни, че все още има малък подарък от Игор. Пръстен с диамант. Не го беше занесла в заложната къща, а когато Игор поиска от нея да си върне бижуто, тя просто не можеше да го намери.

Пръстенът се беше търкулнал под подплатата на чантата ѝ. После го намери. Сега можеше да ѝ бъде полезен.

„Имаш ли представа какво искаш от мен!“ – изкрещя им докторът в кабинета си, когато жените му съобщиха за молбата си. „Добре де, Дария, млада, глупава, но ти, Таня, ти също си медик, не разбираш ли, че такова нещо по принцип е невъзможно? Разбирам. Но и ти трябва да ме разбереш.

Аз искам да бъда майка. Омръзна ми да плача за децата си. И това е шанс.“

„Така че отидете в сиропиталището, вземете бебето там“ – поклати глава докторът. „Не, не мога.“ „И аз отказвам да имам деца“.

Изведнъж Даша се вмъкна в разговора. „Дария, няма ли нещо нередно с главата ти? Две прекрасни момчета, как можеш?“ “Не, не мога. Лекарят гледаше младата майка в недоумение. „Не мога да ги отгледам сама, още по-малко две.

Моля ви, не ми позволявайте да направя непоправимото. Ще взема едното дете, а другото ще дам на Таня. Тя е добра, усещам го.

Момчето ми ще бъде в сигурни ръце“. И тя отиде до масата и сложи пръстена. Без да каже нищо повече, тя излезе от кабинета, а Таня я последва.

И двамата се чувстваха наранени и с тежки сърца. Нищо не се беше получило. А час по-късно вратата се отвори и медицинската сестра донесе два пакета.

„Е, майки, ще вземете ли бебетата?“ – каза жената весело. Тя погледна етикета на единия и на другия и веднага подаде на Татяна и Дария по едно бебе. Жените се спогледаха недоумяващо, а след това всяка от тях погледна бебето.

Няколко мига по-късно всяка от тях вече хранеше бебето си. „Прилича точно на мен“ – усмихна се Даша, докато гледаше спящото в ръцете ѝ бебе. Веднага усмивката се изплъзна от лицето ѝ, тя погледна бебето в ръцете на Татяна, разбра погледа и притисна бебето по-силно към себе си.

„Ти обеща“, прошепна тя едва доловимо. „Спомням си, просто исках да видя какъв е“. „Недей“, помоли Таня.

„Нека това да е моят син.“ „Да, права си, това е твоят син“, прошепна Даша и затвори очи. Една сълза се търкулна по бузата ѝ. Така и не успя да види второто си момче.

А до вечерта ги преместиха в различни отделения, така реши лекарят. И това беше най-правилното нещо, което трябваше да се направи. Защо да караме бедните жени да страдат още повече? Той беше направил каквото можеше, за да им помогне.

Когато Таня беше изписана с бебето, Даша все още беше в болницата. Тя стоеше на прозореца и видя как Таня върви с втория си син към колата. До нея имаше висок мъж, който се усмихваше щастливо и казваше нещо на Таня.

После се качиха в една стара деветка и потеглиха. Накъде? Даша не знаеше. Таня не каза откъде е, само спомена, че живее някъде в региона, и това беше всичко.

Но Даша нямаше нужда да знае. Беше взела решение. Второто ѝ момче щеше да бъде щастливо в друго семейство, а тя щеше да отгледа това дете.

Неусетно докторът се приближи до нея; той също наблюдаваше как Таня си тръгва. – Не съжаляваш ли за това? – попита той Даша тихо. Младата майка потръпна от изненадаһттр://….

– Не – поклати глава тя. – Таня ще бъде добра майка.

– Надявам се, че ние с вас, момичета, сме постъпили правилно. Докторът въздъхна, а после извади пръстена от джоба на халата си. – Вземи го, имаш по-голяма нужда от него.

И излезе от стаята. А Даша гледаше след него с благодарност. Какъв добър лекар.

Людмила изведе Даша и бебето от болницата. Разбира се, приятелката ѝ малко онемя, когато научи, че Даша е решила да задържи бебето. Но, честно казано, дълбоко в себе си одобряваше постъпката ѝ.

През това време самата Людмила много мислеше за тази ситуация. Дори си представила себе си на мястото на Даша и осъзнала, че не е толкова лесно да се откажеш от детето си. – Хубаво е да имаш такова.

– Помисли си Людмила. Тя дори утешаваше приятелката си и се чудеше как спокойно реагира на смъртта на второто бебе. Людмила реши, че Даша дори се е зарадвала.

Да, в нейната ситуация това беше най-добрият вариант. Павлик растеше. Той беше спокойно и любвеобилно бебе.

Беше здрав. И това я правеше много щастлива. За своя изненада Даша осъзна, че изобщо не възприема сина си като дете на Игор.

Той беше само нейното бебе. И правеше всичко възможно момчето да не се нуждае от нищо. Когато стана на шест месеца, тя започна работа.

Тя отговаряше за празниците, за фирмените партита. По това време Людмила се грижеше за Павлик. Приятелката ѝ се оказа добра бавачка.

Но и тя си имаше свой собствен живот. Не, нито веднъж не упрекна Даша, че я е смутила. Но младата майка сама разбираше, че е необходимо да реши жилищните си проблеми.

Когато беше на една година, тя даде на Павлик петдневна работна седмица и започна да работи два или дори три пъти повече. Приемала много поръчки, понякога идвала в апартамента на Луда и падала от умора. Но трябваше да работи така, че Павлик да няма нужда от нищо.

И тогава Даша осъзна, че в такъв ритъм бебето ѝ расте изоставено и нещастно. Кому е нужно то там, в детската градина, на петдневна работна седмица, и през уикендите, когато тя го взема. В края на краищата пак трябва да заминат, после на сватби, после на рождени дни.

Но няма друг начин. В края на краищата в дома на културата, където работеше Даша, я уволниха, тъй като тогава шепнеше по повикване на някакъв влиятелен човек. Кой? Даша дори не си направи труда да попита.

Знаеше, че това е или Игор, или жена му. И така, тя живееше, в бесен ритъм, с постоянно чувство за вина пред сина си. Но един ден всичко се промени.

Лелята на Людмила се разболяла в един областен център, далеч от областния център. „Вредна е, стара е“, каза ми Людмила. „Но майка ми й е задължена, сестра й е нейна роднина, както и да е.

Тя често даваше пари назаем на майка ми, а сега едва се придвижва из къщата. Няма деца, няма съпруг, няма дори котка. Казвам ти, че е адски ядосана.

Затова помолила майка си да се грижи за нея. Как може мама да направи това? Те са заминали отдавна, в съседния район. Нито мама, нито татко искат да се преместят при нея.

Лелята прогонва социалния работник. Майката ми се обажда, плаче, не знае какво да прави. Леля Клава също не иска да се премести при тях.

Мисля си. Ами ако отидеш там? Там има детска градина и нов клуб. Лелята може и да е злобна, но не е Баба Яга.

Тя ще те приеме. Ти и Павлик ще имате къде да живеете. И ще си намериш работа.

И най-важното – ще се грижиш за леля си. Тя няма да ни пусне да влезем. Даша се поколеба.

Ние сме чужди за нея. И това е мой проблем. Аз ще я убедя.

В противен случай ще й кажа, че ще я настаня в благотворителен дом. Людмила й намигна. Основното, от което се нуждая, е да се съгласиш.

Предполагам, че съм. Съгласна съм. Даши сви рамене.

Не разполагам с много възможности. А и съм толкова уморена. А Павлик винаги плаче в детската градина.

Трудно е да изкараш пет дни без мама. Точно така. Както и да е, това е сделка.

Обаждам се на леля ми. Людмила беше щастлива. Не е известно как Людмила е убедила упоритата си леля, но и тя е дала съгласието си.

Вярно, беше много възмутена, че бабата ще бъде с детето си. Но после млъкна, когато чу, че единствената друга възможност е приют за стари хора. И така Даша и Павлик пътуваха във влака.

Момчето беше щастливо. Сега щеше да вижда майка си всеки ден, а не само през уикендите? Наистина ли няма да се откажеш от мен за петдневна седмица? Понякога той ставаше и за стотен път шепнеше на Даша. Не, малкото ми, никога повече – уверяваше го Даша.

Жената прегръщаше сина си и си мислеше, че въпреки всички трудности, тя е щастлива. Има си бебе, което е нейният смисъл на живота, нейната радост, нейната надежда. И всичко ще се оправи за тях.

Даша помислила ли е някога за второто си дете? Разбира се, понякога болката в гърдите ѝ се отдръпваше. Но Даша си забрани да си спомня за онези събития в родилния дом. Не беше казала на никого, дори на Людмила, и никога нямаше да го направи.

Вторият ѝ син не беше оцелял тогава, точка. Слязоха на една малка гара. След огромния град тишината сякаш ги оглуши.

Това, което ги порази, беше пейзажът. Малки къщички, тесни улички. Но това беше малко по навик.

И така, този областен център беше най-обикновен, имаше хиляди такива из цялата страна. Без затруднение намериха дървена къща с резбовани капаци и желязна ограда на правилната улица. Това беше мястото, където живееше Клавдия.

Тя им отвори вратата. Жена на около седемдесет години, пълна, с недоволно лице. Даша отбеляза за себе си.

Тя не беше толкова безпомощна. Можеше да се придвижва доста добре. Можеше просто да отслабне малко.

Но това не е нейна работа. Благодаря ти, че ме прие. – Значи Лудка те е изпратила при мен? Клавдия каза със смирен поглед.

– Добре, засега живейте, а после ще видим. Ето я твоята стая. Ела и се настани удобно.

Кажи на момчето си да не тича из къщата, да не вика. Нека остане в стаята си, това е всичко. И да не остава там твърде дълго.

Време е да загрея печката и да сготвя. Хайде, движи се. След като каза всичко това със заповеднически тон, Клавдия отиде в хола, където включи телевизора на пълна мощност.

Павлик от пътя искаше да спи, но как можеш да спиш тук? Добре де, синко, ще бъдеш търпелив. Ще отидеш в детската градина, там ще спиш добре – прошепна Даша. – Мамо, ти обеща.

Павлик се отдръпна от майка си със сълзи на очи. – Ти каза, че няма да ме дадеш на петдневната програма. – И това не е петдневна програма – увери го Даша.

Всяка вечер ще те взимам вкъщи. Точно тук. Това е нашият дом сега.

– Наистина? Обещаваш? – Детето погледна майка си недоверчиво. – Обещавам, – усмихна се Даша. – Просто трябва да намерим тази детска градина.

А сега ти си мълчи, не притеснявай баба си. Момчето кимна в отговор. Стаята се оказа малка, с едно легло, скърцащ шифон и масичка на три крака.

Малка котка в стара дървена рамка. Но и това беше щастие. Те си имаха собствен кът.

Даша бързо сложи нещата си и отиде да се справи с домакинството. И всичко щеше да е наред, но тя не знаеше как да загрее печката. Ах, какво чу тогава от Клавдия.

Неумела била, и безръка, и защо изобщо е слушала Людка. Даша слушаше мълчаливо, гледаше как Клавдия работи в печката и разбираше всичко от първия път. И тогава тя свари борш.

Беше вкусен. Клавдия изяде две порции. Павлик също се нахрани добре от пътя.

Но Даша беше толкова уморена, че само кълвеше като птица. Ти, добре, яж нормално – каза Клавдия. Но твоето дете яде като кон.

Той ще ме изяде. Каква си ти – обиди се Даша. Той е просто едно малко момче.

Просто е огладняло от пътя. Не се притеснявай. Ще купя хранителни продукти със собствените си пари.

Ще отида на работа. Павлик в градината. Нека не те безпокоим.

Не разбирам. Клавдия беше объркана. Какво имаш предвид, работа? И да ме гледаш? Аз ще управлявам всичко.

Ще направя всичко сутрин, ще сготвя и ще се върна вечерта. Луда не ти ли каза това? Каза – отвърна Клавдия намръщено. Дяволът ме накара да приемам чужди хора в къщата си.

Луда е гадняр. И мърморейки още нещо, тя отиде в стаята си. Мамо, аз се страхувам от нея – прошепна Павлик.

Не се страхувай, мъничко. Баба е добра. Само малко мърмори – усмихна се Даша.

Макар че и на нея ѝ беше неспокойно на сърцето. Тази Клавдия беше много негостоприемна. На следващия ден тя отиде в местния дом на културата, а след това в детската градина.

В Дома на културата ѝ предложиха само място като чистачка, и то защото никой нямаше да отиде за тези стотинки. Там вечер, когато била дискотеката, трябвало да работи в гардероба безплатно. Но на Павлик беше обещано веднага да бъде приет в детската градина.

Изискваше се само местна регистрация. А къде да я получи? Това беше един порочен кръг. Даша реши да вземе сина си на работа със себе си.

Той ще работи като чистач. Какво може да прави тя? Разбира се, не е това, за което е мечтала, но както се оказа.

Започнал новият живот на Даша. Тя стана в пет часа сутринта, приготви закуска за господарката си, след това накладе печката, а после изтича до клуба. Докато синът ѝ спеше, тя се прибираше там.

Към обяд, когато идваше, Павлик седеше в стаята си, рисуваше или си играеше с коли. Само че тихо. Даша го учеше да не безпокои баба си.

До вечерта жената вършеше домакинската работа, а после отново отиваше на работа, като вземаше Павлик със себе си. Често се връщаха към полунощ, когато клубът затваряше след всички събития и дискотеки. Управителката на клуба, Алла Григориевна, си затваряше очите за това, че новата чистачка често вземаше сина си със себе си.

Виждаше, че момичето се старае да прави всичко възможно, а и беше образована, своя, колежка. „Даша, бъди търпелива – каза Алла. „Щом има място, ще ти осигуря място в детската градина.

За месец или два. Чакай.“ Даша ѝ се усмихна с благодарност.

Ето как живееше тя. През ноември стана трудно да носи Павлик на работа вечер. Студено е да вървиш по улицата.

Тя реши да поговори с хазяйката. „Той няма да ви притеснява“ – увери я Клавдия. „Той ще седи в стаята и ще остане там“.

„Добре, нека остане“, каза милостиво старицата. Всичко й подхождаше. В къщата беше топло, чисто, винаги вкусно и много сготвено.

А и момчето щеше да го ограничи, ако се наложи. Даша започна да оставя момчето при Клавдия. Отначало тя не забеляза нищо, но после разбра, че момчето ѝ е станало малко страхливо.

И веднъж видя синини по ръката му. Оказа се, че старицата го наказва за всяка допълнителна крачка. Дърпала го за ухото или го пляскала.

Веднъж Павлик се забрави, заигра се и влезе в стаята си. Той се качи на леглото. Тогава старицата го щипнала по ръката и го ощипала още няколко пъти.

За дребни, както й се струваше, коректности. Това й казал синът на Даша по-късно, когато видял синините. „Защо не каза нищо?“ Почти разплакана, Даша попита.

„Страхувах се да не те разстроя“, отвърна Павлик, не по детски сериозен. „И без това ти е достатъчно трудно.“ Даша се скара с Клавдия, а старицата имаше само един отговор.

„Не ти харесва? Иди си.“ И тогава на Даша сякаш ѝ провървяло. В едно от селата точно преди Нова година мястото на художествения ръководител беше освободено.

Но тя щеше да трябва да живее в клуба. „Ще отидеш ли?“ – попита Алла. „Ще отида“ – решително отговори Даша.

Същия ден тя се обади на Людмила, обясни ситуацията с леля си, извини се. „Колега, не се извинявай“, въздъхна Людмила. „Аз съм тази, която тепърва трябва да ти се извинява за такава леля.

Но сега я остави да си живее, както си иска. Струва ми се, че тя е по-скоро заблудена, отколкото болна“, изрече Даша. „Тогава тя ще живее още по-самотно“ – усмихна се Людмила.

На следващия ден Даша и Паша заминаха за селото. А, и ги ругаеше след Клавдия, тази неблагодарна Даша. Тя живееше с нея като сирене в масло.

Но повече Клавдия, разбира се, съжаляваше за безплатната помощ от страна на Даша. А квартирантката й плащаше за престоя си. Даша харесваше селото.

Улиците бяха гладки, имаше много нови къщи, а хората бяха дружелюбни. Директорът на клуба й донесе старите мебели в стаята, лично изтича до детската градина и уреди синът на новата служителка да бъде заведен там. „Нека още утре да отиде на елхата – каза Лариса, директорката на клуба, и задържа погледа си върху Павлик, който седеше на един стол и любопитно разглеждаше новия им дом с майка си.

„Какъв хубав мъник си имаш! Прилича точно на теб!“ „Да“, усмихна се Даша. „Има някаква прилика.“ „Напомня ми на някой друг“, зачуди се Лариса.

„А, добре, всички деца си приличат по някакъв начин.“ „Това е сигурно“, засмя се Даша. „Благодаря ти, Лариса.“

„За какво?“ „За всичко. За приюта, за помощта. И за обръщането.“

Лариса намигна и потегли сама. А на следващия ден Даша отиде със сина си до коледната елха в детската градина. И там се случи тази неочаквана среща.

Разбира се, тя не разказа на Егор подробно живота си, само каза, че е останала почти на улицата без пари, бременна с близнаци, как е срещнала Таня и се е решила на такава стъпка. Разказала му и как иска да устрои живота си на ново място. „Ще тръгнем с Павлик – каза тя, като избърса сълзите си.

„Няма да нарушавам живота ти. Сега ще се съберем за автобуса и ще тръгнем“. „Накъде?“ „Където и да е? Осъзнавам, че сме излишни тук.

Сега ще започнем да говорим. Хората са виждали колко много си приличат момчетата“. „Мисля, че разговорите вече се водят“, усмихна се недоволно Егор.

Той си мислеше. Ванка не беше негова. Егор все още не можеше да повярва в това.

Но си спомни как беше срещнал Таня от родилния дом, колко изгубена и разстроена беше тогава. Тя го погледна, сякаш искаше да каже нещо, но не го направи. И преди да умре.

Искам да кажа, че явно е искала да се изповяда. Но не е посмяла или не е имала време. Таня го излъга.

Тази мисъл го изгаряше. Макар че повече го болеше, че Ванка не е негов син. Егор седеше с наведена глава.

Даша стоеше така срещу него. Тя притискаше гръб към стената и плачеше, припомняйки си за пореден път събитията от живота си. Да, всичко се беше объркало за нея.

Беше ѝ жал за Павлик. Къде щяха да отидат сега в новогодишната нощ? В града? Людмила ще ги приюти, но тя си има свой живот. И изглежда, че си има мъж.

Клавдия? На Павлик му е писнало от тази злобна стара жена. Но няма къде другаде да отиде. Ще трябва да се върнем в Клавдия.

Тя поне ще го приеме. Павлик погледна в залата. Той погледна с изненада плачещата си майка, тъжния си чичо.

„Мамо, аз съм гладен!“ – каза той жално. „О, да, синко!“ – засуети се Даша. „Сега ще отида до магазина, ще купя наденички и ще се изпържим набързо с яйца, защото скоро ни чака автобус.“

Тя тръгна, но Егор я спря. „Магазинът вече не работи“, каза мъжът. Егор се изправи и се приближи до Даша, погледна я в очите.

„Но къде ще отидеш? Това е все едно да избягаш, нали?“ „Това е бягство“, прошепна Даша. „Но няма друг начин.“

„И ела да се присъединиш към нас“, предложи изведнъж Егор. „Олга Василиевна щеше да готви борш днес“. „При вас?“ – объркано каза Дашаһттр://…..

„Но как?“ Егор хвана ръката на Даша и я погледна в очите още веднъж. „Нали не искаш да го видиш? Да общуваш с него?“ Даша сведе глава. Тя разбра за кого говори Егор.

Тя наистина искаше да види своя Ванечка. Да види как живее той. Искаше да го прегърне.

Но можеше ли? Веднъж беше направила своя избор. „Наистина искам“, прошепна тя. „Тогава да тръгваме.“

Егор каза малко рязко. „Престани да мислиш. Синът ти е гладен.“

Някак неусетно той премина на „ти“. Вървяха през селото, без да забелязват, че всички кумушки ги гледат на светлината. Някои от прозореца, други от двора.

Но Егор изобщо не се интересуваше от това. В главата му имаше само една мисъл. Дали беше прав да позволи на Даша да се види с Ваня? В края на краищата Ваня е негов син.

Макар и да не е негов по кръв, но Егор го отглежда и няма да го даде на никого. Дали няма да съжалява за подобен порив? А Олга Василиевна, която все още не знае нищо. Олга Василиевна ги срещна в коридора.

Тя се взираше неразбиращо в гостите и в Егор. Даша стоеше колебливо на прага, притиснала Павлик до себе си. Момчето гледаше с любопитство новата къща, тази мила стара жена.

Тя явно не приличаше на злата баба Клава. – Егор, обясни – объркано каза Олга Василиевна. – Кои са тези гости? – Това са Дария и синът ѝ Паша.

Егор ги представи. – Олга Василиевна, момчето е гладно, трябва да го нахранят. И Даша трябва да е гладна.

– Не, не, аз съм на диета – поклати глава жената. Егор само махна с ръка, без да приема никакви оправдания. – Мамо, нахрани ги – помоли той тихо.

Олга Василиевна отново се изненада. Егор се отнасяше много добре с нея, но през всичките години никога не я беше наричал мама. И ето че изведнъж това излезе от него.

Какво става? – Така че, приятели, измийте си ръцете и на масата! – заповяда жената и отиде в кухнята. Иванин скоро се присъедини към него. Когато видя Павлик, той се усмихна щастливо.

– Здравейте! Дойдохте ли ни на гости? Павлик само кимна и малко срамежливо отвърна. – Ванечка, хайде да отидем и ние на масата! – Олга Василиевна повика внука си. Момчетата се нахраниха с апетит, а след това изтичаха в стаята на Ваня.

Там момчетата бяха заети с онази огромна мечка. Те се тълпяха около нея, опитваха се да се качат върху нея и се смееха. Някак си веднага станаха приятели.

Възрастните, които седяха в кухнята, слушаха закачките на момчетата и всеки не можеше да се осмели пръв да започне разговор. – Егор, аз слушам! – каза най-сетне Олга Василиевна. – Не знам как да го кажа.

Егор поклати глава. – Говори вече! – Олга Василиевна почти изкрещя. – Нищо не разбирам.

– Паша е точно копие на Ваня. – Наистина ли Таня е оставила едно дете само в родилния дом? – Не, не мога да повярвам.

– Това не е така. – Даша реши да отговори. – Аз родих Ваня. И Павлик също.

Те са близнаци. Като чу това, Олга Василиевна пребледня и се хвана за сърцето. Новината беше шокираща.

Значи дъщеря ѝ беше заблудила всички? А Даша говореше и говореше. Таня беше искала да бъде добра. Даша обясни.

– Виждате ли, в родилния дом тя не мислеше за себе си. Страхувала се е да си представи как ще реагирате вие, Олга Василиевна. Много се е притеснявала за Егор.

Не можеше да ти каже, че за пореден път е загубила дете. И ето ме тук. Имам здрав близнак. И ти трябва да си щастлива.

Но аз не мога. Нямам къде да отида с момчетата си. Нямам с какво да ги отгледам.

И не мога да ги дам в сиропиталище. Аз самият съм израснал там. Знам, че не е лесно.

Това беше моя идея и аз я предложих на Таня. А после говорих с лекаря. И Бог знае, че никога нямаше да се появя в живота ти.

Но обстоятелствата се случиха. По някакъв неизвестен начин се озовах в твоето село. – Лъжеш – изкрещя Олга Василиевна.

– Искаш да ни отнемеш момчето? – Няма да го направя. – Грешиш. Последното нещо, което искам, е да ти отнема Ванечка.

Сега виждам колко добре се справя с теб. Но Павлик… Не мога да му дам нищо. Не съм организирал нищо в живота си.

И това много ме боли. Но ще се справя. Ще се справя.

Не исках да ти казвам нищо. Но Егор настояваше. Даша замълча, а после каза умолително.

– ‘Ти само ме остави да прегърна Ванечка, а ние ще тръгнем с Павлик. Олга Василиевна не отговори нищо. Тя се обърна към прозореца и се замисли.

Егор също мълчеше. – Таня, защо тогава не каза нищо? Беше ти жал за нас. И Егор, и Олга Василиевна имаха такива мисли и двамата не знаеха какво да правят по-нататък.

А Даша се заслуша в момчетата, които играеха в стаята. Те се забавляваха. – Мога ли да вляза с тях? – попита тя тихо.

Егор кимна в отговор, но Олга Василиевна влезе. – Не. Излизай! – каза тя.

Жената изкрещя. – Няма да ти дам внука си, каквото и да кажеш сега. Колкото и да се оплакваш, ти си го изоставил.

Излизай от нашата къща! Даша не каза нищо, но сви още повече рамене. Това я правеше да изглежда малка, като дете. Тя отиде до вратата, огледа се.

– Павлик, можеш ли да се обадиш? – Тя попита Егор плахо. Той влезе в стаята, но замръзна на прага. Момчетата застанаха пред огледалото и се вгледаха в образа си.

– Паша, ти имаш същите очи като моите! – каза Ваня замислено. – Аха! – съгласи се Павлик. – И косата ти е същата, само че моята е по-дълга.

– Ваня, може би сме братя? Възрастните мълчаха, така че всички можеха да чуят разговора. – Не, не може да е така! – разсъждаваше Ваня. – Братята имат една и съща мама, но ние имаме различни.

– Паша, ти си късметлия, твоята майка е жива, а моята е на небето, така ми каза баба ми. – Но ти имаш татко и голяма къща! – въздъхна Павлик. – Слушай, идвай ми на гости, ще си играем по-често.

– Добре! – Паша се зарадва, но после си спомни. – Но ние си тръгваме – каза мама. – А аз не искам! – Даша не можеше да я слуша повече.

– Паша, хайде, трябва да тръгваме! – извика тя от входната врата. Павлик послушно изтича навън и се облече. Ваня излезе да го изпроводи, дори се прегърнаха за довиждане.

– Но ти непременно ще дойдеш отново при мен! – каза Ваня. Павлик се усмихна тъжно, всичко не зависеше от него и момчето разбираше това. Изобщо Паша беше пораснал, повече от годините си.

Егор настигна Даша в двора. – Даша, не се обиждай на Олга Василиевна, разбери, че на нас сега ни е много трудно да разберем и приемем всичко, а на нея й е двойно по-трудно. Оказва се, че тя е погребала дъщеря си и Ваня е нищо за нея.

Тя е объркана. – Разбирам я – кимна Даша. – Простете ми, ще тръгваме.

Автобусът вече е тръгнал, утре ще има друг, не се притеснявай, ще тръгнем. И тя хвана сина си за ръка и се отдалечи от двора. Даша вървеше по улицата, а от очите ѝ се лееха сълзи.

Кой беше виновен за това? Тя, и само тя. Вторият син беше наблизо, а на нея не ѝ беше позволено дори да го докосне. Да, всичко е по нейна вина.

– Защо плачеш? – прошепна тя на себе си. – Какво ще му дадеш? Едва ли ще издърпаш едно. Павлик погледна изненадано майка си и не разбра защо плаче и си говори сама на себе си.

Разбра само, че майка му е много разстроена, и затова я хвана здраво за ръката. – Мамо – прошепна момчето, когато вече се бяха върнали в стаята си в клуба, – много, много те обичам. – Аз също те обичам, скъпа моя.

Избърсвайки очите си, Даша каза: – Всичко ще бъде наред, ще видиш. Тази нощ светлината в къщата на Егор светеше дълго време. Егор и Олга Василиевна седяха в кухнята.

Те вече бяха говорили за всичко по хиляда пъти. Сега седяха и мълчаха. И всеки от тях не знаеше какво да прави по-нататък.

Таня им беше оставила една задача. Ванка подсмърчаше в стаята си, гирляндите на елхата примигваха в хола. След един ден щеше да е Нова година.

Само че тя изобщо не беше щастлива. Олга Василиевна отиде в стаята си и заспа тежък сън. Егор излезе навън.

Беше мразовита нощ. В тъмното небе мигаха капчици звезди, които сякаш се опитваха да кажат нещо на Егор. Той вдишваше богатия, свеж въздух, но не можеше да му се насити.

Нещо го притискаше в гърдите. Възмущение, болка, неразбиране, объркване. Как може да е това? Изглеждаше, че е баща и изобщо не е баща за Ваня.

А точно до него е същото момче, също като Ваня. Егор изведнъж осъзна, че вече се тревожи за този втори като за син. Как е заспал там, в тази клубна стая? Там е студено и сигурно наоколо могат да тичат мишки.

Но с това второ момче има и друга жена, непозната за него, Егор. Но тя е роднина на Ваня. Някъде в далечината бухал зачурулика, куче залая.

Егор разтри слепоочията си и посегна към пакета. Той беше празен. Не забеляза как беше изпушил всички до един.

Главата му се чувстваше тежка и празна. Мъжът въздъхна тежко и влезе в къщата. Все още не се беше сетил за нищо.

Как можеше да продължи да живее с тази истина? А на сутринта сънуваше Таня. Тя му се усмихна, нежно погали косата му и замълча. Егор мълчеше.

Той погледна жена си и имаше пълното усещане, че е жива. Таня, как да продължа да живея? попита я той. Тя не отговори нищо.

Тя отново се усмихна, после изведнъж стана по-лека, по-лека и стана прозрачна, като мъгла. Отдалечи се с една брънка. Просто живей, чу гласа ѝ отдалеч, и бъди щастлив.

Егор отвори очи. Ваня спеше до него. Явно се беше промъкнал през нощта и не беше усетил Егор.

Той покри сина си с одеяло, целуна го. Разбира се, той беше бащата на Ваня, истинският баща. С тази мисъл той внимателно се измъкна от леглото и отиде в кухнята.

Олга Василиевна печеше палачинки. Очите ѝ бяха подозрително зачервени. Бяха се разплакали.

Егор я погледна внимателно. „Цяла нощ не съм спал добре, като си помисля…“ – Олга Василиевна се просълзи. „Как ще живеем по-нататък?“ Аз също съм мислила за това.

Егор си призна. „Егорушка, искам да ти кажа това. Не съди Таня, не се обиждай на нея.

Тя е искала това, което е най-добро. Знам това. И така, имам една мисъл, която ме тормози.

Понякога съдбата ни дава знак, а ние не разбираме какво се изисква от нас. Може би Даша е дошла тук по някаква причина. Не, не искам да кажа, че ни е търсила, че иска да вземе Ваня. Разбрах, че това не е вярно.

Тя е едно бедно, нещастно момиче, което е трябвало да взема трудни решения самостоятелно. Но така се е случило, че се е озовала в нашето село. Двама братя се срещат.

Така че може би е добре, че са се виждали, когато са били малки. Сега ще се опознаят. Не разбирам какво искаш да кажеш с това?“ Егор се изненада.

„Смисълът е, че братята и сестрите трябва да растат заедно“. Егор замръзна. „Какво иска да каже тя? Иска да му каже да даде Ваня на Дария със собствените си ръце“.

Олга Василиевна разбра всичко от погледа на Егор и махна с ръка. „Не, не, аз самата няма да дам Ваня на никого. Но това второ момче, Паша, той е точно като моя внук.

Няма да мога да спя спокойно, като знам, че той се скита някъде“. Олга Василиевна изрази мислите на Егор. А той само слушаше и мълчеше.

„Мисля, че Даша не е лошо момиче. Егор, какво ще кажеш, ако сключиш сделка с нея? Ще се съберете ли?“ „Олга Василиевна, на мен не ми трябва никой друг освен Таня. Тя е единствената, която някога съм обичал.“

„Дъщеря ми не може да бъде върната, а Ваня има нужда от майка!“ – отговори Олга Василиевна с въздишка. „Помисли си.“ Егор само поклати глава и излезе на двора.

Вече се разсъмваше. Той отвори каретата и излезе на улицата. Покрай него бързаха хора, за да хванат автобуса.

Спирката беше на петдесет метра. На спирката Егор видя фигурата на жена с дете. До нея имаше голяма чанта.

Това са Даша и Павлик. Егор ускори темпото си. Той тръгна към Дария, без да осъзнава напълно какво прави.

Когато Даша го видя, тя се отдръпна. Заспалият Павлик се вкопчи в майка си. Егор се приближи, поздравявайки хората.

На автобусната спирка имаше десетина души и всички гледаха мъжа с любопитство. А той мълчаливо взе чантата на Даша. „Хайде да отидем у нас.“

Егор каза тихо. „Защо?“ Гласът на Даша трепереше. „За да живеем…

Просто да живеем. И да отгледаме синовете си.“ Егор каза отчетливо.

Хората на автобусната спирка, чули това, замръзнаха. Какъв филм! Но на Даша и Егор не им пукаше за непознатите. Те стояха и мълчаливо се гледаха.

Пробляснаха фарове. Автобусът спря. Хората се суетяха, а само тези двамата продължаваха да стоят.

„Мамо – чу се гласът на Павлик, – ние никъде не отиваме.“ А в гласа на детето имаше толкова много надежда. „Никъде не отиваш“, отговори вместо нея Егор.

Той вдигна момчето със свободната си ръка, стисна здраво чантата с другата и тръгна към двора си. Даша го последва, а хората в автобуса ги гледаха с интерес, обсъждаха случващото се и се чудеха чии са момчетата? В онази новогодишна нощ те се срещнаха като приятелска група. Егор, Даша, Ваня, Паша и Олга Василиевна.

Момчетата бяха щастливи, че сега живеят заедно. Даша през цялото време се смущаваше. Тя не беше свикнала да бъде в нова къща с Егор, с Олга Василиевна.

Коя беше тя тук? Защо? И само когато поглеждаше към момчетата, лицето ѝ се озаряваше от усмивка. Тя целуна последователно Ваня и Паша и се осъзна. Това е щастие.

Бягане, викове, смях. И те са двама. Двама от нейната кръв.

Ваня изненадващо лесно и непринудено намери език с Даша и след миг прошепна в ухото на Олга Василиевна. Татко, леля Даша ще живее ли с нас със сигурност? Олга Василиевна отговори с кимване. Ами ако я нарека мама? Майка ми Таня няма да се обиди.

Просто Паша я нарича мама. И аз искам да го направя. Попита момченцето развълнувано.

Майката на Таня няма да се обиди. Увери го баба му. А Ваня се откъсна, изтича при Даша и се закачи на врата ѝ.

Мамо! Той извика. Мамо! Павлик замръзна за секунда от изненада. А после и той се втурна да прегърне Даша.

А тя, прегръщайки и двамата, се смееше и плачеше. А Егор ги гледаше замислено. Олга Василиевна беше права, животът продължава.

Може би между него и Даша всичко ще се оправи. Месец по-късно Егор замина на смяна. С Даша имаха само приятелски отношения.

Тя често му се обаждаше, разказваше му как се справят момчетата, как работи в клуба. Между другото на нея много ѝ харесваше да работи в селския ДК. Хората, които отначало я приемаха войнствено и дори с изненада, накрая й протегнаха ръка.

Те идваха на кръжоците, на репетициите. Ваня и Паша ходеха на детска градина. И никой не се учуди на приликата им.

На село не можеш да запазиш тайна. Всички вече знаеха каква история се е случила. Хората казваха много неща, различни неща, но накрая всички бяха съгласни.

Всичко, което не е направено, е направено за добро. Три месеца по-късно Егор се върна от смяната си и остана вкъщи. Предложиха му работа, да кара председателя на селския съвет.

Той прие. Тези смени му бяха омръзнали. А на Егор му липсваха момчетата.

Сега наистина си мислеше, че има двама сина. Как би могъл да няма? Толкова много си приличаха. Дори прическите им си приличаха.

Но все пак Егор и Даша, а и Олга Василиевна, можеха безпогрешно да определят къде е Ваня и къде е Паша. Ваня беше по-смел, дори малко дързък, а Паша беше все по-предпазлив. Но иначе братята не се различаваха по нищо.

Но все пак Даша и Егор бяха само приятели, въпреки че живееха в една и съща къща. С всеки изминал ден те осъзнаваха, че са привлечени един от друг. Егор беше спрян от спомена за Таня, а Даша беше просто плаха, защото всъщност не познаваше истинската любов.

И един ден през август, в края на лятото, те отидоха в гората за гъби. Децата се разхождаха из поляната заедно с Олга Василиевна. Егор отиде на единия край на гората, а Даша – на другия.

Изведнъж Егор чул Даша да вика и се притекъл на помощ. – Има вълк! – извика Даша, сочейки към гъсталака. – Вълк? – Егор се изненада.

– Всъщност тук нямаме такива животни. – Е, тогава какво е това? – Той е там, такъв сив. Изведнъж от храстите изскочи огромен заек, уплашен до смърт, и побягна.

– Заек! – Даша се засмя и се изчерви. – И аз си помислих! – Ти, страхливец! – Егор се усмихна и изведнъж прегърна Даша, а после я целуна. Даша потръпна, но не отблъсна мъжа.

Срамежливо отговори. – Колко съм благодарна на този заек! – прошепна Егор. – За какво? – Даша се изненада.

– Ако не беше той, щях да се страхувам да те целуна още хиляда години. И те се целунаха отново. А отдалеч момчетата ги гледаха и се гледаха един друг.

Мама и татко се целуват. Олга Василиевна също ги гледаше и само се усмихваше. Най-сетне тези двамата щяха да бъдат щастливи.

И тя нямаше никаква злоба към Егор. Той просто трябваше да изживее този живот щастливо за себе си и за дъщеря ѝ. И през ноември Даша и Егор се ожениха.

Сега те се превърнаха в истинско семейство. Месец по-късно Даша разбира, че е бременна. Когато Егор научи за това, беше много разстроен.

– Даша, скъпа, не можеш да имаш това дете! – каза той с горчивина. – Спомни си какво имахме с Таня! Но Даша упорито поклати глава. – Както иска съдбата, така ще бъде.

И тя не искаше да стане съдник на нероденото си дете. Бременността беше лесна. И колкото повече наближаваше раждането, толкова повече Егор се тревожеше.

Олга Василиевна, която живееше с тях и за която Даша стана като дъщеря, също се тревожеше. Дали това момиче щеше да повтори съдбата на дъщеря ѝ? И само Даша беше спокойна. Тя работеше в клуба до последния месец, грижеше се за синовете си, грижеше се за къщата, а две седмици преди раждането Егор я заведе в града, в родилния дом.

Лекарите, знаейки за трудното им положение, настояха да родят в града. Даша се обади рано сутринта. – Дъщеря ни беше родена! – прошепна тя в телефона.

– Дъщеря? Егор се събуди мигновено. – Даша, защо шепнеш? – Ето как нашето момиченце спи до мен. – Всичко ли е наред? – Всичко е наред.

Три три триста петдесет и два сантиметра. Егор не можеше да повярва на това чудо. Да не би това да е същият процент, единственият, единственият? После взе Даша и дъщеря ѝ от болницата.

Пристигнаха у дома. Посрещнаха ги Олга Василиевна и момчетата. – Решихме ли как ще наречем малката ни сестричка? – Ваня им съобщи от прага на къщата.

– А как? – Даша се усмихна. – Таня! – отговори Паша. И всички кимнаха в знак на съгласие.

– Разбира се, Танечка. И нека тя да е най-щастливата. Изминаха две години.

Танечка порасна и стана силно, здраво момиче. Даша вече беше тръгнала на работа, Паша и Ваня вече бяха на училище. Един ден край къщата им спря луксозна чуждестранна кола.

От нея слязла млада жена. Олга Василиевна тъкмо се грижела за внучката си в двора. Като видяла непознатата, възрастната жена тръгнала към нея, като взела Таня на ръце.

– Извинете, Дария ли живее тук? В магазина ми казаха, че тя живее в тази къща – каза жената. – И коя сте вие за нея? Олга Василиевна изненадано погледна това добре поддържано, възпитано момиче. – Аз? Никой, предполагам.

Но аз трябва да я видя. Олга Василиевна искаше да отпрати момичето, но нямаше време. Даша се приближи до къщата.

– Ти ли си Даря? – Момичето се зарадва. – Да кажем така. А ти коя си? – Даша повдигна вежди.

Тя не познаваше това момиче. – Казвам се Снежана и съм дъщеря на Игор Данилович. Това име говори ли ви нещо? – Не.

– Даша отговори рязко и леко се изчерви. – Направила си грешка. Отиди си.

– Не, как бих могла? Това си ти! – възкликна Снежана. – Толкова дълго те търсих. Слушай, имам добри намерения.

И Снежана, заеквайки и притеснена, каза, че преди година баща ѝ е загинал в катастрофа. Веднъж в един разговор майка ѝ споменала, че баща ѝ веднъж бил наранил много лошо едно момиче. А след това й отнел и единственото място, където живеела.

Майката казала, че момичето е бременна. Мога само да си представя какво е било за нея – поклати глава Снежана. Без пари, с бебе.

И аз се чувствах толкова засрамена от баща си. Как е могъл, не разбирам. И майка ми, тя също грешеше.

Тя прости на баща ми всичките му изневери, а любовницата му Света беше готова да живее. Разбирам, другите, но това момиче беше толкова наранено и аз реших да я намеря. Костваше ми много неприятности, но пък имам добър детектив.

И той те намери, Дария. Знам, че си родила детето на баща ми. Имаш двама сина близнаци.

Оказа се, че са мои братя. Бих искал да ти помогна. Чудя се как ли? Даша каза накрая.

Дотогава беше мълчала и беше слушала Снежана. С пари, разбира се. Снежана се усмихна.

Ще ми кажеш къде да се прехвърля, а аз ще направя всичко. Снежана, аз не искам нищо от твоето семейство. Дария отговори твърдо.

Моля те, напусни, или ще се обадя в полицията. Дария, не бива да правиш това. Можем да бъдем добри приятели.

Мога да взема момчетата за уикенда. Ще прекараме страхотна ваканция с тях. Мога дори да ги заведа на море.

Искам да кажа, че това е страхотно. Искрено го мисля. Ще го кажа отново.

Не искаме нищо от теб. Е, би трябвало. Но аз ще дойда отново.

Снежана сви рамене, качи се в красивата си кола и потегли. Дария и Олга Василиевна стояха до портата и гледаха колата, която ги следваше. Не разбирам защо иска да направи това – попита Олга Василиевна.

Тя е решила да изкупи греховете на баща си. Даша отговори сърдито. После се успокои малко и се усмихна.

По-добре да отиде в църквата. И това е правилно – съгласи се Олга Василиевна. А месец по-късно стана известно за какво е дошла тази Снежана.

Всички телевизионни канали показаха, че дъщерята на известен банкер е задържана на летището с чуждо дете. Оказало се, че тази Снежана има болно дете. То се нуждаело от спешна трансплантация на бъбрек.

А донорът можел да дойде само от близък роднина, също дете. Така че тя търсела. Баща ѝ бил женкар и Снежана решила да потърси сред предишните му любовници.

Открила Даша. Ето защо тя дойде и предложи да заведе момчетата на море. Ръководеха я черни мисли, а не добри подбуди.

Когато Даша отказала, тя намерила друга жена, която също родила Игор. И Снежана успя да намери подход към нея. Тя също предложила да заведе детето си на море, в чужбина.

Жената се съгласила. Едва в последния момент някой от доброжелателите се обадил и разказал всичко. За щастие Снежана не успяла да заведе детето в чужбина.

Сега тя е арестувана, а на детето ѝ е помогнато както си му е редът. Намерил се донор, и то без всичко това. Даша беше толкова изплашена, когато чу цялата история.

Колко черни могат да бъдат хората. „Колко е страшно за нашите момчета“ – каза тя на Егор. „Каква съдба ги чака.

Във вените им тече кръвта на този Игор. Не дай си Боже някога да се прояви характерът му“. „И какво от това?“ – Егор поклати глава.

„Какво значение има каква кръв. Те са наши деца, мои синове. Аз ги възпитавам и те ще бъдат като мен.

Какъвто съм аз, такива ще бъдат и те.“ „Да, прав си. Децата вземат пример от родителите си, а ти си най-добрият татко за нашите синове“.

„А за дъщеря ти?“ – засмя се Егор. „И за Танюшка също“, усмихна се Даша. Те седяха на двора.

Наблизо дъщеря им се пързаляше на тревата. Павлик и Ваня за първи път сами поправяха велосипеда. Олга Василиевна печеше в кухнята специалните си палачинки.

Ароматът беше божествен. Скоро Олга щеше да извика всички на масата. Всички чакаха.

А в небето плуваха облаци. А някой там горе невидимо беше наблизо. Той бдеше над това семейство, за да се увери, че всичко е наред.

Защото те бяха преминали през много неща, бяха преживели много. Сега просто трябва да бъдат щастливи. Той е наблюдавал от небето.

Или пък беше от нея?