Анджела се приближи към службата с лекота в крачката и светлина в очите. Какво друго можеше да прави, щом толкова обичаше работата си? Колегите се подиграваха, като казваха, че Анджела живее в облаците. Как може човек да е толкова отдаден на професия, в която има толкова много отговорности, а заплатата оставя много за желаене? Но за нея това не беше просто работа – това беше страст. И тя не възнамеряваше да промени нищо.
Харесваше ѝ да се втурва към най-трудните предизвикателства, да вижда проблясъци на надежда в очите на онези, които чакаха помощта ѝ, да спасява дори онези, които изглеждаше невъзможно да бъдат извадени от бездната. Завърши курса блестящо и мнозина ѝ предричаха главозамайваща кариера в големи клиники. След стаж в линейка обаче Анджела осъзнава, че това е мястото ѝ. Вече седем години тя се отдава изцяло на работата си.
Така се е вглъбила, че почти не ѝ остава време за личен живот. А и не е имала особен стремеж. Миналото със семейството ѝ оставяло твърде много болка.
– Ангелочка, време е за твоята смяна! – бабите на входа всеки път я посрещаха топло. Тя никога не се разминаваше с кимване.
– Здравейте, момичета. Да, отново на работа!
Една от старите дами поклати глава. Отново на нощна смяна.
– Защо сред вас няма мъже, които да могат да работят през нощта? Винаги се налага да се занимавате с болни, пияни и дори агресивни хора.
– Каква е разликата? Всички те са пациенти. Е, аз трябва да си ходя. Благодаря ви. Просто бъдете внимателен.
– Добре, бягай, бебе. Просто се грижи за себе си.
Анджела тръгна към автобусната спирка, а бабите започнаха да говорят за нея помежду си.
– Горкото момиче, нали? Други хора биха намразили лекарите, но тя е избрала тази професия.
– Затова я е избрала, за да има по-малко лоши лекари като нейните. Помниш ли как майка ѝ не чакаше помощ?
– Разбира се, че помним! Това момиче е имало много мъка. А баща ѝ беше чудовище. Как е успяла да израсне до такова човешко същество?
– Да, съдба е. Родителите ѝ загинаха в пиянска кавга. Какво става с него сега? Знаеш ли нещо?
– Не, как бих могъл? Може би си е отишъл. С такъв характер.
Анджела имаше доста добра представа за какво си шепнат старите дами, когато я видят. В природата им е да си припомнят малко за миналото. Но те не искат нищо лошо, просто това е техният начин.
Анджела изскочи от микробуса, махна на шофьора – млад човек, който винаги я гледаше с някаква тъга, но никога не се осмеляваше да я срещне. Тя беше в салона, той шофираше. Той се усмихна и махна в отговор.
– Ангелочка, чудесно е, че си дошла по-рано! Главният лекар те търсеше.
– Чудесно, благодаря ти. Веднага ще се върна.
Степан Владимирович я посрещна с радост, сякаш беше негова собствена.
– Ангела, Ангелочка Василиевна, седнете. Усещам, Степан Владимирович, че искате нещо от мен. Защо иначе бихте били толкова щастливи да ме видите?
Степан Владимирович винаги се беше отнасял към нея почти като дядо към внучка си. Макар че в началото често спореха – той не можеше да приеме модерните методи на лечение, които Анжела предлагаше.
Веднъж между тях избухна сериозен конфликт и Степан не се сдържа:
– Коя си ти, момиченце?! Искаш ли да ме учиш? Махай се оттук! Уволнена си!
Думите му докараха Анджела до сълзи. Тя излезе навън, а колегите ѝ се затичаха след нея, призовавайки я да остане. Те я увериха, че Степан не е зъл човек, просто е прекалено избухлив.
И тогава, сякаш съдбата реши да се намеси, точно пред станцията на бърза помощ стана ужасна катастрофа. Две коли се сблъскаха с голяма скорост. В тях имаше четирима души, всички в изключително тежко състояние. Спасяването им изискваше светкавични действия. Преди да се натоварят пострадалите в колата, беше необходимо състоянието им да се стабилизира поне малко. Сърцето на един от тях спряло.
Степан Владимирович направи всичко възможно да го върне към живота, но безуспешно. Тогава Анджела решително го отблъсна. Той се опита да се намеси, като каза, че тя няма право да използва такъв метод, че това е незаконно и по принцип никой не прави това. Но Анджела заряза сърцето на жертвата. Тя сякаш се разпалваше вътре в себе си.
Когато всички жертви бяха отведени в болницата, те дълго време седяха сами навън. Степан Владимирович, който се бореше за човешкия живот повече от трийсет години, сега говореше с Анжела, понякога мълчеше, после отново започваше да говори. Оттогава те бяха станали истински приятели. И Степан започна да прави нещо, което никога преди не беше правил: започна да се вслушва в съветите на Анджела.
– Ангелочка, ти си права, както винаги. Осъзнавам, че това е против всички правила. Не можеш да го направиш, не можеш да го вземеш, но от друга страна, ако някой може да го направи, това си ти.
– Степан Владимирович, престанете да обикаляте около храстите!
– Ангеле, имам трима парамедици, които са болни от ужасен грип. Утре няма да остане никой за смяната. Разбирам, че ти се налага да прекараш нощта, но можеш ли да останеш поне половин ден? Валентина Сергеевна ще поеме дежурството след обяд.
– Степан Владимирович, защо си създавате такива проблеми? Знаеш, че няма да откажа. Нямам какво да правя вкъщи. Дори не си взех котка, за да не му е скучно.
– Ангеле, ако смяната стане прекалено тежка, ако се умориш, ще ми съобщиш, добре?
– Добре, разбрах го.
Нощта беше изненадващо оживена. Един бродяга намушка с нож друг бродяга, една жена замери мъжа си с клечка за зъби. Но изчисленията не били правилни – тя попаднала на грешното място. А на сутринта имаше инцидент, който можеше да бъде записан в анекдоти. Съпругът се прибрал не в осем, както обикновено, а в пет сутринта. А вкъщи неговата „любима“ не била сама – с любовник. Мъжът, очевидно, бил ловец и затова в камерата бил застрелян. Влюбените са живи, но сега лекарите трябва да изкопаят изстрела.
Точно преди смяната на смяната всичко затихва – типична ситуация. Хората отиват на работа, на училище, на детска градина, нямат време да мислят за болежки. Тези, които са били цяла нощ навън, вече спят, а тези, които са будни, чакат да отворят магазините с алкохол. Ето защо на сутринта обикновено има час или два относително спокойствие. Всички се събираха на гарата, пиеха кафе и се шегуваха.
– Бригадата на повикване!
Лекарите се спогледаха изненадано. Кой искаше да се разболява точно сега, в законното си свободно време? Изпратиха нов екип, включително и тези, които се бяха забавили от предната вечер. Те обаче се върнаха бързо.
– Къде бяха те? Толкова бързо?
– Вярвате ли? В моргата.
Анджела се задави. Сега те викат в моргата?
– Точно така. Някаква дама е дошла да прибере съпруга си. Явно е бил важна личност или просто богат човек. Пред моргата имаше папараци и тя трябваше да изиграе ролята си както трябва.
– Да я изиграе правилно? – Анджела беше изненадана.
– Точно така. Тя е напълно здрава. Дори пулсът ѝ е нормален. Но за историята във вестника тя трябваше да съответства на образа.
Анджела поклати глава. Времената наистина са странни – дори смъртта се превръща в шоу.
– Абсолютно си прав за това, Анджел. Не мисля, че това е последното обаждане, което тя ще направи днес. Ако журналистите са били в моргата, със сигурност ще бъдат и на гробището. Ако има нещо, аз съм готов. Просто трябва да направя така, че да изглежда като работа.
– Наистина ли си играеше заедно с нея?
– Не, не се забавлявах! За такава благодарност бих направил пеперудена полка.
Докторът ми показа няколко големи банкноти.
– О, колко ловко ги пъхна в джоба си – дори не забелязах!
Всички в салона избухнаха в смях.
– Е, днес имаш късмет. До вечерта ще имаш достатъчно за нова кола!
Все още смеейки се, те чуха как телефоните на диспечерите се оживяват. Не мина и четвърт час и гарата беше празна. Обаждането за Анджела дойде точно в единадесет часа.
– Ангелочка, централното гробище. Пазачът ще ви посрещне там и ще ви разведе. Изглежда, че погребват някой заможен човек.
Анджела веднага си спомни за инцидента с колегите си тази сутрин. Беше сигурна, че това е същата жена.
– Хайде, да отидем и да видим безутешната вдовица.
Шофьорът се усмихна.
– Мислите ли, че е тя?
– Сигурен съм, че е тя. Няма такова нещо като съвпадение.
Погребението беше пищно. Анджела веднага забеляза скъпия ковчег, многото свежи цветя, тълпата от хора и фотографи, както и „безутешната“ вдовица, която твърде активно шепнеше с мъжа точно до ковчега. След като хвърли кратък поглед към починалия, тя се обърна към жената.
– Болна ли сте?
И тогава вдовицата сякаш се събуди от ролята си. С бърз поглед към мъжа тя изсъска:
– „Приключвайте бързо, времето изтича!
След това, скръствайки ръце, тя започна да се успокоява. Един мъж в строг костюм, вероятно нотариус или представител на семейството, успя да я вдигне и да я сложи на един стол. Анджела се намръщи – беше точно така, както беше предполагала. Вдовицата се чувстваше добре. Прошепна медикът:
– Дай ми едно хапче и ще бъдеш свободна,
тя почти се засмя.
Анджела се ядоса. Сега, когато тя си губеше времето с този фарс, някъде наистина нуждаещ се човек можеше да не получи достатъчно помощ. Хвърли обратно протегнатите пари, захлопна шумно куфарчето си и се приготви да си тръгва.
Но нещо привлече вниманието ѝ. И не просто нещо – някой. Точно този, който лежеше в ковчега. Когато мъжът до вдовицата нареди ковчегът да бъде затворен, двамата работници отидоха да изпълнят нареждането. Анджела обаче не можеше да откъсне очи от лицето на мъртвеца. Нещо ѝ се стори странно. Тя внимателно докосна бузата му. Студено, но не студът на смъртта. Просто такъв студ, какъвто се получава, когато не си се движил дълго време или когато ти е студено.
– Спри! – Ръката ѝ се вдигна нагоре. Работниците замръзнаха, а фотографите започнаха активно да запечатват случващото се.
– Какво се случва? Защо пречиш на погребението? – Вдовицата се затича нагоре.
Анджела се престори, че не чува. Извади телефона си и набра номера на Степан Владимирович.
– Имам нужда от спешни отговори. Спомняш ли си как ми разказа за твоя приятел в Африка, който почти е бил погребан? Всички знаци, които имахме тогава. Изглежда, че тук имаме жив мъртвец.
Вдовицата се отдръпна и погледна учудено спътника си.
– За какво, по дяволите, стоиш там? Заповядайте ми, погребете го! Аз ти плащам за работата!
Работниците се спогледаха един друг.
– Не, господине, ако докторът каже, че е жив, няма да вземем греха на душите си.
Мъжът се опита сам да вземе капака, но тогава шофьорът изскочи от колата с железа за гуми в ръце. Очевидно Степан Владимирович вече му беше обяснил ситуацията. Журналистите го последваха. Образуваха плътен кръг, като не позволяваха нито на вдовицата, нито на спътника ѝ да се приближат.
Мълчание. Анджела внимателно, милиметър по милиметър, провери пулса си. Невъзможно. Няма как да сгреши. Имам го! Имам го!
– Вкарайте го в колата, бързо!
Пулсът беше толкова слаб и едва разпознаваем, че имаше малка надежда за успешно спасяване.
Анджела се обърна към пресата:
– Моля ви, нямам време. Обадете се на полицията, задръжте ги. И им кажете, че не е имало и аутопсия, въпреки че и сега няма аутопсия.
През целия път до болницата тя беше във връзка със Степан Владимирович, който се консултираше с експерт по отровите. Анджела изпълняваше всяко негово указание, без да задава въпроси. Всяка секунда беше от значение.
Докато виеха към клиниката, където вече чакаха медиците, мъжът имаше осезаем пулс. Анджела се наведе над него и прошепна:
– Чуваш ли ме? Просто трябва да оцелееш, просто трябва.
Струваше ли ѝ се, или миглите на мъжа потрепнаха в отговор? Сега единственото, което оставаше да направи, беше да чака.
По-късно уморената Анджела седеше в кабинета на Степан Владимирович. Той постави пред нея чаша силен чай и огромен сандвич. Като забеляза изненадания ѝ поглед, той обясни:
– „Лидия се отби при мен и строго ми нареди да те нахраня.
Анджела се усмихна. Лидия беше съпругата на Степан Владимирович, която веднага прие Анджела като собствена дъщеря.
– Е, не точно. Това беше просто една специална смяна.
– Да, това не се вижда всеки ден. Твоят мъртвец няма никакъв шанс. Една нощ в хладилника не е шега. Но може би точно това го е спасило. Отровата не е имала време да се разтвори напълно и да се абсорбира.
Телефонът иззвъня на масата. Анджела замръзна с половината сандвич в устата си, а Степан Владимирович вдигна слушалката.
– Да? Какво?! – Лицето му просветна, а после се разми в широка усмивка. – Е, за такава новина съм готов да се изръся за един коняк!
Той окачи слушалката и се обърна към Анджела. Тя едва се сдържаше да не изкрещи:
– Е?
– Виждаш ли… Може би наистина си роден под някаква специална звезда? Твоят „кръстник“ е бил подкаран! Разбира се, ще трябва дълго да се възстановява, но не само ще живее, но и ще мисли!
Анджела почти прескачаше локви след кратък летен дъжд, когато стигна до автобусната спирка. На спирката спря автобус за превоз на пътници. Шофьорът, млад мъж, я погледна изненадано – обикновено не приемаше пътници по това време. Но Анджела, усмихвайки се, отвори вратата до него.
– Мога ли?
Момчето отговори с усмивка с бели зъби.
– Знаеш, че можеш.
Анджела седна и се обърна към него.
– Името ми е Анджела.
– Моето е Виктор. Предполагам, че днес съм най-щастливият жив човек. Мислех, че никога няма да мога да говоря с теб освен през огледалото за обратно виждане.
Анджела се засмя. Ако само той знаеше колко щастлива се чувстваше тя в този момент.
Година по-късно цялата смяна се събра, за да изпрати Анджела в отпуск по майчинство. Очите на всички бяха леко влажни от радост.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: