– Така трябва да постъпиш – свекърва ѝ погледна триумфално към Лена. – Нима си мислиш, че ще получиш всичко? Не си работила нито ден, така че получи това, което заслужаваш. – Как можа да постъпи така с мен? – Лена не можеше да спре да си спомня за скорошните събития.
– Защо не се посъветва с мен? За първи път от шест месеца след смъртта на съпруга си Лена мислеше лошо за него. И за това си имаше причина, при това основателна. Тя седеше в кантората на нотариуса и не разбираше нищо.
Когато съобщаваха за наследството на богатия съпруг, жената не можеше да разбере нищо… Защо получи тази нищожна колиба!
Той разбра, че вдовицата не е разбрала чутото, и го повтори втори път, ясно и отчетливо. В очите му дори проблесна съчувствие, което изобщо не беше присъщо на професията му. Да, жената е имала лош късмет, какво да кажа?
Но свекърва ѝ беше доволна от всичко. Лена излезе навън сама. Тя не чакаше бившата си роднина.
Знаеше, че тя ще каже нещо. Оказа се, че единственият апартамент, в който живееха Лена, съпругът ѝ и общият им син, принадлежи на майката на мъжа ѝ. Бяха го купили по време на брака си, но той го беше записал на майка си по неизвестни за нея причини.
Лена живяла в този апартамент почти десет години. Внимателно избираше тапети, мебели. Всяко кътче я радваше.
Всичко беше направено с любов. Синът на Лена и Юрий вече е на четиринайсет години, но бабата беше безразлична към внука си. А фактът, че снахата е останала при разбитото корито, очевидно, неописуемо радваше старицата.
Елена и Юрий се ожениха още докато бяха в института. Тогава свекървата вече беше недоволна. Единственият ѝ син – умно, светло момче, и изведнъж някакво гостуващо момиче от общежитието.
Но синът не слушаше майка си, а свекървата зае позицията на наблюдател, готова всеки момент да хване Лена и да каже думата си за безполезната съпруга. И сега синът си беше отишъл, а свекървата все още не искаше да го остави. На поклонението тя попита снаха си, хитро примигвайки, къде ще живееш? – Синът ми ме издържа.
Тогава Лена не разбра нищо. Единственият ѝ син беше загинал при автомобилна катастрофа, а майка му продължаваше да повтаря. От какво ще живееш? Синът ви остави ли ви много пари? Може би и ти ще се омъжиш. Но нямаше никакви пари.
Всичко се харчеше за ремонти, за празници, за пазаруване. Живееха нашироко. Лена не знаеше кого да помоли за помощ сега.
Да отиде при адвокат? Но какво биха казали те? Същото, тя няма право на собствен апартамент. Обади се един приятел на мъжа ѝ и Лена го помоли да се срещне с нея. Той вече ѝ беше казал, че ако има нужда от помощ, да се обърне към него.
Лена го чакаше в едно кафене. – И ти изглеждаш добре – похвали я Вадим. – И какво се случи? – Нищо, освен че сега съм вдовица и няма къде да живея.
Фактът, че беше разказала всичко на Вадим, не я накара да се почувства по-добре. Начинът, по който той я гледаше. Накара я да иска да си тръгне възможно най-скоро.
Виждате ли, той дори не спомена, че е записал апартамента на името на майка си. Вадим не реагира. – Мисля, че прекаляваш с реакциите.
– Поговори с нея, защото синът ти е единственият ѝ внук. – Тя не се нуждае от никого, особено от нас. – Мисля, че винаги си имал пари.
– Каква е тази квартира, в която не ти е останало нищо? – Това е хубав, голям апартамент на брега на морето. – Осигурил е достойни старини на мама – усмихна се Вадим. – Защо се обърнах към него? – Лена си помисли.
– Той се нуждае от моите проблеми. Той и съпругът ѝ са имали общ бизнес, а сега как може да помогне? – А как мога да ти помогна аз? – Вадим веднага се отзова. – Бих искал да си намеря работа.
– А какво бихте направили вие? – Познаваш ли компютрите? – Разбира се – отговори бързо Лена. – Не се паникьосвайте. Вадим постави ръка върху дланта на Лена.
– Ще измислим нещо, не се паникьосвай. Очите му заблестяха лошо. Лена отдръпна ръката си и се разтрепери.
– Знаеш ли, съжалявам, че те отвлякох от работата ти. Не ме изпровождай, сама ще стигна дотам. Тя вървеше по улицата и се ядосваше на себе си, че се обърна към Вадим.
Оказа се, че се е оплаквала и е чакала някаква помощ. Беше свикнала да разчита на мъж за всичко и да живее зад гърба на съпруга си. Но е необходимо да свикне с това.
Докато синът ѝ бил на почивка в летен лагер, тя решила да събере кашони с вещи. Натрупала цял куп вече в апартамента, а след това се обадила на свекърва си. – Разчисти апартамента, скоро ще го продам.
Лена беше вцепенена. Беше се стъмнило. Тя седеше там, без да включва светлината.
Мрачни мисли я завладяха. Какво трябваше да прави сега? За пръв път се замисли за бедните хора, които доброволно си отиват от живота. Нещо се пропука в душата ѝ.
Щеше да се наложи да отиде във вилата. Съпругът ѝ купи къща за събаряне в селото. Купил я заради парцела.
Планът беше да построи голяма вила. Сега, ако продадеше парцела, нямаше да има пари дори за една стая. Предполагам, че ще трябва да живея там.
Тя няма да си намери работа, разбира се. Това е много далеч от града. Апартаментът трябваше да бъде освободен възможно най-скоро.
Тя се замисли за петнайсетте години от брачния си живот. И осъзна, че не познава много добре съпруга си. Животът му извън къщата винаги е бил затворен за нея.
Той не ѝ разказваше нищо за работата си, за бизнеса си, за парите си. И защо беше купил апартамента на името на майка си? Нима искаше да се разведе с нея? На следващия ден Лена отиде в селото. Пътуването отне два часа.
Тя трудно намери къщата, отвори портата и влезе вътре. Навлезе в обраслата градина, усети миризма на листа, дим от съседната баничарница. Отпред се виждаше тъмният силует на къщата.
Струваше ѝ се чужд и ненужен. Един клон хвръкна под крака ѝ и Лена потръпна. Тя замръзна, вслушвайки се.
Вече беше тъмно, когато влезе в къщата. Струваше ѝ се, че някой е там. Свещи на масата, празни консервни кутии.
Когато бе пътувала дотук, не си бе представяла как ще живеят тук със сина си. В душата ѝ кипеше такава неприязън. Какво е искал съпругът ѝ, когато е купил тази колиба? Нека се възхищава на това, което е направил на семейството си.
Да я види как стои насред чужда изоставена къща. Изведнъж й се стори, че ще се разплаче. Не можеше да издържи повече.
Но после се съвзе и дори успя да загрее печката. До настъпването на нощта къщата бе намерила някакво подобие на обитаема. Къщичката беше топла и Лена дори отвори прозорците.
Откъм градината се носеха миризми на дървета. От друг прозорец се откриваше гледка към реката. Ах, колко хубаво беше тук! На следващия ден Лена потегли обратно.
Усещаше странна промяна в душата си. Вече нямаше никакъв страх. Сега тя планираше живота си.
Трябваше да намери камион и да пренесе нещата си. А след това да покани майка си, която живееше в друг град. За нея щеше да е още по-добре, ако всички живееха заедно в тази къща.
„Това вече не е мое“, помисли си тя отнесено, докато отваряше вратата на апартамента. Апартамент от миналия живот на някой друг.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: