– Варвара Михайловна, не благоволите ли днес да се разходите с татко до съседния град, да си доставите радост? – дъщерята весело присвятка с големите си кафяви очи. Ей такава новина! Вечно заетият баща най-после се сети как да ѝ отдели максимума от своето безценно време.
– Разбира се, татко!
– Тогава да не губим време. Приготвяй се бързо.
Михаил, отправил изпълнен с обич поглед след дъщеря си, която без излишни думи се понесе да се облече. Да, бизнесът му не позволяваше да бъде с Варвара толкова често, колкото би му се искало. Но щом се случеше шанс, Михаил даваше всичко от себе си, за да остави този почивен ден завинаги в паметта на дъщеря си.
Те се забавляваха на макс: правеха щуротии, смееха се от сърце. Заедно с Варя Михаил се въртеше до полуда на въртележките, гребеше с весла в лодка, позволяваше на аниматорите да го рисуват като едноок пират – или каквото щеш. Хората се спираха да ги наблюдават – тази щура двойка – и им завиждаха.
„Колко ли ѝ е провървяло на момиченцето – какъв весел дядо има!“ – мислеха си някои. Михаил не се засягаше. Какво да се прави, след като е станал баща съвсем късно? По-рано, докато бе офицер от Въздушнодесантни войски, ветеран от две чеченски кампании, а сега уважаван бизнесмен – Михаил Матвеевич Глазов, беше вярно служил на Родината, почти без да се измъкне от горещите точки.
Съпругата му Настя не бе пожелала да му роди деца – страхувайки се да не осиротят. Михаил се бе запознал с нея още преди да отиде в казармата. Тогава бе съвсем млад, видя я на танци и се влюби до полуда, а тя изобщо не му обръщаше внимание. Дъщеря на началник в заводския цех, с претенции – защо ѝ е някакъв току-що завършил гимназия? Родителите на Миша бяха обикновени хора: баща – работник в същия завод, а майка – чистачка.
Около Настя се навъртаха кавалери – пред които Миша си беше нищо и половина. Но упоритостта надделя – той успя да я уговори да се оженят. Баща ѝ не остана във възторг, но любовта си е любов.
После Миша отиде в армията. Съпругата остана, живеейки в бащината ѝ къща. Като отслужи редовната служба, той реши да остане на контракт, да печели, за да вземат свой апартамент. А после – още повече. Времето беше опасно – можеха да го убият във всеки момент. Той редовно ѝ изпращаше пари, но когато успяваше да си дойде в отпуска, тя ставаше все по-хладна и безразлична.
Какви деца при това положение? Настя си го каза право в очите:
„Може да те убият – а аз какво да правя, с дете на ръце да преброявам жалки стотинки? И никой няма да ме поиска вече за жена…“
Чувайки тези думи, Глазов едва не я зашлеви, ала се въздържа. Тя донякъде беше права – нито жена, нито вдовица… да стои сама, а баща ѝ я измъчваше с укори.
Миша бе ранен в крака. Хирурзите го спасиха, но остана куц завинаги. Докато лежеше във военната болница, Настя подаде молба за развод. Михаил не я укоряваше – какво да се прави, може би не им било писано. След като се демобилизира, той се захвана с дребен бизнес. Отвори няколко малки магазини в родния си град. Бойни другари му помогнаха с капитал, и лека-полека се завъртя. Милиони не спечели, но за хляб и масло стигаше. Струваше му се, че животът се нарежда, но пак го измъчваха самотата и неуредения дом.
Във фирмата му работеше една мила жена на име Полина. Тя също беше самотна, развела се с пияницата си… Михаил често се вглеждаше в скромната, спокойна Поля и се чудеше: „Какви мъже са днес, че ще зарежат такова съкровище заради водката?“
В началото Глазов се боеше да се сближи – ами че имат само делови отношения, пък и беше 15 години по-голям от нея. Ала все пак Полина, усещайки, че не му е безразлична, направо го покани:
„Хайде в някое кафене да идем?“
Михаил се зарадва, поръча маса в ресторант, цяла вечер я глезеше. Да потанцува не можа – осакатеният му крак му пречеше. Но не ходи около темата, директно изтърси:
„Омъжи се за мен, ако не те е страх, че аз ще умра по-рано от теб.“
Тя го погледна – добре сложен, стегнат, не загубил военната си стойка – и рече хитро:
„Защо мислиш, Миша, че ти ще умреш пръв? Може аз да си ида по-рано…“
„Млък, не приказвай такива неща!“ – смееше се Глазов. И тъй станаха съпрузи.
Много хубаво живееше Глазов с Полина. Тя беше идеална домакиня, умна, мека, женствена – нито веднъж не му повиши тон, нито го упрекна. Разбира се, работниците в офиса разтягяха разни клюки: „Коварна е Полинка, вързала го за пет пари – той, глупакът, ѝ се връзва! Седнала му е на шията, всичко ще си покаже…“ Но Михаил не обръщаше внимание и настоя: „По-добре да имаме дете!“
„Късно ми е за раждане, Мишенка. Преди време направих глупаво два аборта, може би Бог ме наказа – не мога да забременея,“ тъжно сподели Полина. Може би казваше истината, а може би не… Решиха да осиновят дете.
Така в семейството им се появи Варвара. Едно слабичко дете с огромни кафяви очи, приличаше на двегодишно. Възпитателките уверяваха, че е на пет, просто ѝ трябват грижи, внимание, любов. Полина с жар се зае да ѝ даде всичко това, а Михаил ѝ помагаше. Оказа се, че имат за даване достатъчно.
Момиченцето растеше и се развиваше, беше умница, но и палавница. Глазов си спомняше тези години като най-щастливи в живота му. Ала нещастието го удари като гръм – в един зимен, но слънчев ден.
Полина изчезна. Замина за важна служебна среща, свързана с фирмата, и не се върна. По-късно полицията откри колата ѝ в реката, ала тялото липсваше. Колата се подхлъзнала по леда на пътя и паднала от мост. Явно Полина се е опитала да изплува, но ледената вода я е отнесла надалеч. Нямаше вече надежда да е жива. Спасителите претърсиха километри надолу, не намериха нищо. Нулев шанс.
Освен ако… освен ако тя не го е нагласила така? Заедно с нея изчезна и управителят на фирмените дела – Антон Трегубов, доста лукав човек, когото Михаил не можеше да понася. С мазната си угодническа усмивка той дразнеше дори счетоводството. Полина го молеше отдавна да го уволнят, но Михаил се колебаеше – Антон умееше страхотно да урежда банкови кредити. И ето го: изчезна, при това с доста голяма сума пари.
Служителите си направиха изводите. Нямаше какво да добавят. Глазов се колебаеше. Уреди някак смешни „погребални“ обреди – сложи в ковчега нейна блуза, после дълго стоя, докато гробарите затрупваха празния гроб с мъртва земя. В слуховете не искаше да вярва, а и не му трябваше. Толкова болка и страх…
Варя плака цяла година, викаше „мамо“. Михаил, уморен да обитава пустия дом, често влизаше в стаята на дъщеря си, прегръщаше я и ѝ пееше. Варя заспиваше, а той безмълвно плачеше. Главата му непрестанно се пита: „Как можа да стане така? Нали Полина мразеше Трегубов… Парите не ми е жал, но защо, как…“
Изминаха пет години. Михаил свикна да живее сам, а Варя израсна под грижите на прислужницата Клавдия Степановна – сериозна, но добра жена, която му помагаше и в домакинството, и във възпитанието на детето, почти като истинска баба. Глазов продължи да пътува из страната, за да върти бизнес. Варя ужасно му липсваше. За да ѝ угоди, един ден реши: „Ще я взема със себе си, докато съм в командировка в съседния град“ – известен туристически център. Момичето се разтанцува от радост. Бързо се приготвиха и заминаха. Варвара не се откъсваше от прозореца, говореше безспир. Наистина, тук беше красиво: древни манастири, снежнобели църкви, катедрали, крепостни стени от хилядолетия. Всичко изпълваше Варя с възхита. Михаил караше много бавно, та тя да се нагледа.
Изневиделица Варя извика уплашено:
– Мамо! Татко, спри! Това е мама!
Михаил заби спирачки.
– Какво? Къде?
– Ето там, на спирката! – крещеше тя.
Мъжът обърна колата, приближи до автобусната спирка. На пейката седеше монахиня, смирено скръстила ръце на коленете си.
– Варя, почакай в колата – прошепна ѝ.
Михаил излезе от колата, вгледа се и се вцепени. Това беше Полина. Той клекна пред нея:
– Поли, не ме ли познаваш?
Монахинята го погледна учудено:
– Навярно грешите, аз не…
Варя, без да послуша баща си, скочи от колата и се хвърли в прегръдките на монахинята:
– Мамо! Мамо, ти си жива! Колко се затъжих за теб!
Лицето на жената се промени, тя обви ръце около момичето. Усмихваше се и плачеше, сълзи на познание, радост. Тя си спомни всичко:
– Любими мои, вие сте добре! Варенька, колко си пораснала! Господи! Мишенце, хайде да дойдете с мен в манастира. Там има манастирска гостилница, матушка Ефросиня да се прости с вас…
В един малък дом при манастира беше тихо и хладно. В стаята седяха четирима: съпрузи, дъщеря и дребна, възрастна жена – майка Ефросиня, настоятелката на светата обител. Полина ѝ разказваше всичко.
– Значи това е Божията воля – откриха те твоите близки, не бива да те задържам. Изглежда, че твоят път е сред миряните. На дъщеричката ѝ трябва майка. Ние, сестрите, ще се молим за теб – произнесе Ефросиня с тих, мек глас.
– Тя ме спаси от смъртта, грижи се и ме лекува с билки – каза Полина, поклонявайки се пред старицата.
Преди пет години Полина заподозряла Трегубов, че присвоява пари. Постоянно ѝ липсвали суми по отчетите, всички улики сочели Антон. Полина си изяснила, че той си играе с кредитите, обналичавайки големи средства. С доказателствата го приклещила и той, страхувайки се от затвор, ѝ казал, че ще върне парите, заключени в една извънградска къща.
– Полина Андреевна, моля ви, без свидетели, умолявам! – а тя уж се съгласила…
По шосето, преди моста, Антон изведнъж помолил Полина да спре, защото му ставало лошо. Тя спряла и получила удар по главата. Настъпил мрак…
– Ако някой ми беше разказал, нямаше да вярвам. Явно Трегубов се е объркал и не е затворил вратичката. Не помня как съм се измъкнала, но беше зима – как не ме погълна ледената вода…
– Аз я намерих под моста. Там беше голяма дупка в леда, още не беше здрав. Господ ме доведе, – въздъхна Ефросиня. – Излязох от селото да спра кола, понеже водех помощи за един дом за сираци, а нашият микробус беше закъсал. И виждам – под моста лежи някой. Така Господ ми посочи път.
Един шофьор ѝ помогнал да измъкнат пострадалата, откарал я в болницата. Лекарите разбрали, че Полина има амнезия от удара. Монахините често я посещавали и постепенно я прибрали в манастира.
– Така живях тук. Добре ми беше, само че сърцето всеки ден болеше – прошепна Полина.
– То подсказваше, майчиното сърце, – кимна Ефросиня.
Тримата взеха сбогом с настоятелката и сестрите. Матушка благослови цялото семейство:
– Живейте в мир, не се делете – ни в беда, ни в радост. Бъдете един за друг опора – рече старицата и ги прекръсти.
Глазови се прибраха в родния си град щастливи. Клавдия Степановна, верният им хранител, си остана при тях, вече съвсем като родна баба. Трегубов беше обявен за издирване, и скоро го хванаха направо на някакъв плаж на Черно море. Предстоеше му сериозен срок в затвора – съдбата му беше решена. На мястото му бяха наели млад почтен служител.
Варя вече влезе в пети клас, продължавайки да бъде отличничка. Михаил и Полина осиновиха още две момченца – близнаци. Сега у голямата фамилия Глазови всеки ден цареше радостна, но и шумна бъркотия, защото близнаците се оказаха безкрайно палави.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: