Николай беше от онези мъже, на които всичко им е по силите. Построи къща, отгледа двама сина и засади много дървета. С една дума, не изживя живота си напразно.
Къщата построи сам, със собствените си ръце, в града, в частен квартал. С течение на времето прокара газово отопление, свърза водопровод. Оборудва всичко, както в градски апартамент, даже вана сложи.
Но къщата беше по-просторна от апартамент и без досадни съседи. Съпругата му, умна и красива, успяваше с всичко — и да сготви, и да подреди дома, и да се грижи за градината. Николай ѝ помагаше във всичко.
В семейството растяха двама синове, с разлика от пет години. Живей и се радвай на живота. Но жена му се разболя тежко и почина, когато по-малкият син беше в четвърти клас.
Николай дълго страда, но се стегна, не се пропи. Тежко му беше сам, липсваше женска ръка в домакинството, но дори не мислеше за нов брак. С жена си винаги бяха мечтали децата им да получат добро образование, да успеят в живота, да изградят кариера.
И направиха всичко за това. Големият — Сергей — завърши училище и постъпи в институт. Ще се ожени и ще има стопанка в къщата.
Николай се гордееше с големия си син. По-малкият не проявяваше особена страст към учението, но помагаше на баща си във всичко. Когато Сергей беше в четвърти курс, наистина се ожени.
„Има място много, аз затова построих къщата за вас. Какво хубаво има да се живее в блок с съседи? Там шум, наводнения, чакаш кога ще пуснат отоплението през есента…
А тук можеш да пуснеш парното по всяко време.“ Колкото и да се стараеше Николай да разубеди младите да не харчат пари за наем, нищо не стана.
Альона, младата съпруга на големия син, категорично отказа да живее в частна къща, при това още и с бащата на мъжа си. Сергей във всичко ѝ угаждаше, защото я обичаше…
Николай потъгува и се примири: „Нека живеят, както искат. Ти поне доведи жена си у дома“, каза той на по-малкия син. „Още ми е рано да мисля за брак“, махаше с ръка синът.
Николай правеше зимнина наесен, половината даваше на големия си син. А той не приемаше с охота — „Альона се срамува. Тя нито е садила, нито е брала, нито е помагала за зимнината“.
„Не я давам на чужди хора, а на родните си деца. Няма защо да се срамува. Вземайте и яжте, иначе ще се обидя съвсем“, казваше Николай, като подаваше на сина си огромна чанта. „Изядете я, ще дам още.“
По-малкият син завърши училище, но не искаше да продължава да учи, замина в казармата.
Веднъж големият син Сергей дойде при баща си, но не им вървеше разговорът. Сергей сякаш въртеше нещо в ума си, личеше, че го мъчи нещо, но се страхуваше или го беше срам да го каже.
Николай не издържа и го помоли да сподели какво го измъчва…
Альона очаква дете, син ще е, каза големият син и зачака да види реакцията на баща си. Николай се зарадва и го поздрави.
„Само че не дойде тук само за да съобщиш това. Не се бави, казвай“, подкани го Николай.
„Като се роди детето, разходите ще станат много, а аз единствен нося заплата. Альона излиза в майчинство след месец. Трудно ще е да плащаме наема за квартирата“, започна да обяснява Сергей.
„Тогава елате да живеете у мен! Игор е в армията, няма да пречите на никого. Къщата е голяма, за всички има място. А ако не стига, ще пристроим още една стая. Всичко необходимо е тук. И въздухът е по-чист от центъра на града — идеално за детенцето. Какво да го мислим? Отдавна ви каня“, радостно рече Николай.
„Альона не иска. И как ще сме всички заедно? Бебето няма да ти дава да спиш. Ще проснем пелени из цялата къща. А като се върне Игор от армията и се ожени… Мерси, но това не е решение“, рече Сергей.
„Значи не за това дойде да говорим, нали? Имаш друго предложение?“, попита Николай направо.
„Да, татко. Бащата на Альона предлага да дадете пари на половина и да ни купите апартамент. При него на работа един колега спешно и евтино продава. Ще заминава в чужбина“, обясняваше разпалено Сергей.
„А трябва много пари ли? Сигурно не се задоволявате с едностаен? Скоро бебе ще имате… Имам някои спестявания. Казвай направо, колко трябва?“ Сергей назова сумата и зачака, гледайки баща си с надежда.
„Това цялата цена на жилището ли е или само моята половина?“, поинтересува се Николай.
„Само твоята“, призна Сергей след кратко колебание.
„Това са всичките ми спестявания. Щом се върне Игор и се ожени, как да му откажа и да не му помогна? А ако реши да учи? Не е честно спрямо него“, поклати глава Николай.
„Татко, ще му помогнем и двамата. Жалко е да изпуснем такава възможност. После няма да намерим квартира на такава цена. А като роди Альона, изобщо няма да ни е до търсене“, уговаряше Сергей баща си, видимо нервен.
Цяла нощ Николай не спа. Умуваше. Как да угоди и на двамата си синове? Излизаше, че по-малкият все пак ще остане пренебрегнат. Но не е като да го оставя на улицата. Може пък неговата жена да е по-сговорчива и да дойде да живее в голямата къща. А Сергей не бива да остава без помощ. По-добре, разбира се, да се бяха съгласили да се преместят при него…
„А може би са прави, че не искат да живеят заедно с родител — спомни си Николай как и той сам се мъчеше в тясната квартира на родителите си, когато се ожени. Още тогава реши, че ще построи голяма къща, да има място за всички.“
Но младите не искат да копаят градина, нужен им е апартамент… На сутринта се обади на Сергей и го зарадва, че ще даде парите.
Скоро Сергей купи апартамента и покани баща си на новото жилище. На Николай не му хареса. След просторната къща ѝ се стори тясна, кухнята пък — съвсем малка. Но сватът рече, че на младите им е по-добре сами, без да зависят от никого. Може и да е прав, Николай не оспорваше. Надяваше се, че поне по-малкият син ще остане при него.
А Игор се върна от армията, стана шофьор на добро място с добра заплата. „Каква полза Сергей, че завърши институт — получава жълти стотинки“, коментираше Игор.
Година по-късно Игор доведе у дома жена си. Не беше красавица, но беше добра домакиня. Николай не можеше да ѝ се нарадва.
Маша готвеше, переше, чистеше къщата. Но също не обичаше да се занимава с градината — градско момиче, неприучено.
Николай излезе в пенсия и пое градината. Една съседка често го молеше я да ѝ поправи нещо, я да ѝ прекопае двора. Николай имаше „златни ръце“. И въпреки възрастта си, беше още представителен мъж. Тя пък го гощаваше с пироги и борш. И някак, съвсем естествено, той остана при нея.
Довърши ѝ къщата, превърна я като куклен дом. И от двата двора (неговия и нейния) добиваха повече реколта и даже успяваха да продават. Получаваха се и някакви пари, които не бяха излишни.
„Не е хубаво така само да живеем, не е по човешките закони“, каза Николай и предложи брак. Но тя отказа. Обясни му, че има дъщеря, която си има собствено семейство. Не била против майка ѝ да живее с Николай, но се страхувала той да не претендира за къщата, ако нещо се случи. „Няма, имам си собствен дом. Дори нотариално мога да заверя отказ“, възмути се Николай. „Да, ама знае ли се накъде ще тръгне животът? Защо ни е печат в паспорта? Не сме млади, няма да имаме деца. Ти си добър, сигурен човек, но не искам да се омъжвам за теб“, отсече тя.
Николай не настоя, примири се. И бездруго тя беше чудесна домакиня. Живяха си добре, само че им беше отредено твърде малко време заедно — тя почина ненадейно.
Дъщеря ѝ дойде за погребението. Още след помена директно каза на Николай да си тръгне. Благодари му за помощта към майка ѝ, за ремонта, но „време ти е да се прибереш в своята къща“. Николай си събра багажа и се върна у дома. Обаче много страда и, без да жали себе си, обработваше двата двора, та получи инсулт. За щастие линейката дойде навреме и го закараха в болница.
Размина му се, почти напълно се възстанови. Надяваше се да му дадат да гледа внуци. Сергей вече има две деца от Альона, но си живееха отделно. Младият син с жена му дете още нямаха. Бяха свикнали да живеят нашироко.
Когато баща им се върна, това не ги зарадва особено. И двамата печелеха добре, нямаше за какво да харчат, та си купиха с натрупаните пари едностаен апартамент и се изнесоха от къщата.
Николай много се разстрои. „Изглежда, напразно строих къща за децата, стигах до изнемога. Не им трябвам нито аз, нито домът ми.“
Веднъж, докато беше на двора, получи втори инсулт. Съвзе се на крака, но вече не можеше да работи. Остави двора занемарен…
Слава Богу, все още можеше да се обслужва сам, без чужда помощ. Но паметта му стана несигурна, умът му се объркваше все повече.
Братята се събраха да решат кой ще приюти баща им. Големият брат имаше „коз“ — две деца и двустаен апартамент, където беше тясно. Така че очевидно бащата трябваше да иде при по-малкия, който нямаше деца и имаше по-голям едностаен.
„А защо ни е тогава на нас домът? Предлагам да го продадем и да си поделим парите по равно. Ще купим по-големи жилища и баща ще живее на смени при всеки от нас“, предложи големият брат.
Малкият се съгласи. Купи двустаен апартамент и взе бащата при себе си. Но състоянието на Николай се влошаваше. Синът и снаха му бяха на работа по цял ден, а той вземаше, че забравяше отворен хладилника и разваляше продуктите; или не стигаше навреме до тоалетната; или забравяше да спре крана и заливаше съседите, или нещо друго натворяваше. Паметта му го изоставяше, понякога дори не разпознаваше сина си.
Маша се прибираше от работа изморена, а ѝ се налагаше да чисти, да преоблича баща му, да го къпе, да готви. „Не мога повече, ще полудея — оплакваше се на мъжа си. — Направи нещо, нали има специални старчески домове за такива болни. Разбирам, че ти е жал за баща ти, а за мен не ти ли е жал? Ще си тръгна!“, плачеше тя.
„А кой ще се грижи там за него? Та той има живи деца, а ще тъне в старчески дом? Как ще живея с това?“, отвръщаше Игор.
„Ще говоря със Сергей, да го вземе при себе си за известно време, да си починеш.“ Но големият брат беше забравил за своето обещание.
„Преместването на непознато място ще го доубие“, отговори на брата си Сергей.
Не знаейки какво да прави, Игор често посягаше към бутилката — опитваше се да избяга от проблемите и кавгите с жена си. Докато един ден бащата не предизвика пожар в апартамента. Тогава Игор се предаде и започна да събира документи, за да настани Николай в специално заведение за такива болни.
Там все пак щяха да се грижат непрекъснато за него. Жал му беше за бащата. Някога такъв деен, със „златни ръце“, а сега — като невръстно дете без разум…
Но и жена си не искаше да губи. Разбираше, че ако продължава така, ще се пропие. Най-накрая всички документи бяха готови.
На баща му бяха заплатили място в частния пансион. Колата чакаше долу. Игор отиде при баща си и видя как от очите му се стичаха сълзи, губейки се в дълбоките бръчки. Сякаш усещаше нещо. Сърцето на по-малкия син се сви от жал. Не издържа, извърна се и си избърса сълзите с ръка.
Колата даде клаксон пред входа. Жена му стоеше на вратата с багажа на Николай.
„Прости, татко, време е“, каза той и взе баща си за ръка, като малко дете, поведе го към вратата. Баща му тръгна послушно, едва повдигайки краката си от пода…
До стълбището изведнъж спря и погледна с ясно съзнание към сина си. На Игор отново му се сви сърцето от болка — родния баща го кара да заминава в дом. Засъмни се дали постъпва правилно. Може би още не е късно да промени нещо?
Но точно тогава Николай се опря цял снага на ръката му, обърна очите си нагоре и се срина встрани. Игор едва успя да го подкрепи, за да не удари главата си силно в циментовия под.
На помена големият брат пророни сълзи, като каза колко добър баща е бил Николай, и че дори си е тръгнал „навреме“ и „леко“ — до последно ходеше сам на краката си. А по-малкият син не можеше да се освободи от чувството за вина. Не си прощаваше, че е искал да „спаси“ баща си, като го прати в пансион.
И със съпругата му нещата тръгнаха на зле. Не я обвиняваше, разбираше, че и на нея ѝ е било тежко. Но все пак…
Имаше хора, които осъждаха братята — и двамата. А тези, на които им се е налагало да се грижат за подобни роднини, разбираха и съчувстваха на по-малкия брат. Именно на него и жена му се падна да се грижат за болния баща и да вземат това нелеко решение.
Защо в едно и също семейство децата са толкова различни? Как се случва това? Родителите са едни и същи, обичат ги еднакво. А никой не знае какво го чака на старини. Щастливи са онези, чиито родители до последните си дни не губят разсъдъка си.
И не дай Боже някога да стигнем до такова състояние — да станем бреме за децата си. Пожелаваме на всички доброта, търпение и здраве.
Сълзите на старите хора са толкова страшни, колкото естествени са сълзите на децата. Хубавата младост се дава на всеки, а хубавата старост — на малцина.
Скъпи приятели, харесайте видеото, напишете коментар и се абонирайте за канала ни. Историята ви прочете Татяна Орлова. Пожелавам ви всичко най-добро: крепко здраве, мирно небе и винаги добро настроение.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: