Ирина вървеше между рибните щандове на пазара, разположен недалеч от работата ѝ. Искаше ѝ се днес да направи нещо по-специално за вечеря – за себе си и Макс.
Той напоследък изглеждаше напрегнат. Нещо в бизнеса му не вървеше. Ирина не знаеше подробно с какво точно се занимава годеникът ѝ.
Имаше фирма, която извършваше ремонтни дейности и дребни строителни услуги. Май основните му клиенти бяха юридически лица – малки магазини, някакви студия и подобни.
Но Макс мечтаеше за много повече. И, както Ирина разбираше, имаше конкретни планове. „Скоро всичко ще се получи“, казваше Макс често, изпълнен с ентусиазъм.
„И тогава ще заживеем истински. Ще започнем да пътуваме по курорти. Отдавна мечтая да те заведа в Тайланд.
Ще се преместим някъде, където е по-приятно. Няма да си отказваме нищо. И изобщо – най-накрая ще си имаме и дете.“
При тези приказки на Ирина ѝ ставаше топло на сърцето. Най-сетне имаше усещането за истинско семейство с Макс. Най-сетне се намери човек, за когото не е безразлична.
А самотата… Напоследък беше станала просто непоносима. Така се стекоха обстоятелствата, че от 14-годишна Ирина израсна в приют. Майка ѝ беше блъсната от кола на нерегулирана пешеходна пътека.
Вече се беше стъмнило, валеше дъжд. Майка ѝ бързаше да се прибере. Не се убеди, че е безопасно да пресече, и прекалено разчиташе на пътния знак.
Шофьорът се оказа пиян и, както се разбра после, имал и проблем със сърцето в самия момент на шофирането. Поне така се твърдеше – може би за да не е наказанието твърде тежко. Както и да е, Ирина остана без майка.
А баща си не беше виждала никога. Той напуснал майка ѝ, когато момичето било само на три години. Оттогава – нито вест, нито кост.
Впрочем, баба ѝ винаги повтаряше, че това е по-добре. Бащата на Ирина не бил особено свестен човек и често създавал проблеми на домашните си. Така че до 14-годишна възраст Ирина я отглеждали мама и баба.
След трагедията с майка ѝ баба пое настойничеството над внучката. Как иначе – винаги бяха заедно. Живееха тримата в апартамента, останал на бабата от нейните родители.
Заедно се справяха с живота, споделяха радости и скърби. Още от малка Ирина смяташе баба си за свой истински родител. Но трагичната смърт на единствената ѝ дъщеря се отрази силно на възрастната жена…
И скоро животът на безутешната майка бе отнет от инсулт. Така Ирина, все още почти дете, остана сама. Съвсем сама, на този бял свят.
Да, имаше някакви далечни роднини, но те почти не поддържаха връзка. Естествено, никой не се сети да я приюти. Ирина се озова в детски дом.
На „домашно“ момиче ѝ беше тежко там. Ирина никога не беше глезена с излишъци – нямаше пари. Но пък майка ѝ и баба ѝ я обичаха, грижеха се за нея, отнасяха се с много обич и внимание. А тук – напрегнати възпитатели, които гледаха питомците като хора втора или трета ръка. Ожесточени тийнейджъри, изградили своя йерархия, мачкаща по-слабите и беззащитните.
Ирина избра стратегия – да не се набива на очи, да бъде като „под водата“, да не изпъква. Така преминаха четири години. Ученето ѝ спореше и от дома я изпратиха след 9. клас в икономически техникум.
Така че, когато дойде моментът да напусне приюта, тя вече имаше професия в ръцете си. Ирина никога няма да забрави деня, в който се върна у дома. Излезе сама през портала на детския дом, без придружители.
Чувството, че може да отиде, където поиска, без да дава обяснения на когото и да било, направо ѝ замайваше главата. Ето я, дългоочакваната свобода. Ирина не взе автобус, а тръгна пеша.
Познаваше добре пътя. Да, беше далеч, но искаше да се раздвижи, да подреди мислите си, да се успокои малко.
Освен това Ирина винаги е обичала да ходи пеш. Ето я и нея – родната кооперация. И дворът, където мина детството на Ирина.
Малко неща се бяха променили за четирите години, докато тя бе в приюта. Дори бабите пред входа бяха същите. Те се зарадваха да видят Ирина.
Засипаха я с въпроси и съвети. Момичето постоя при тях малко, после се качи у дома. В същия апартамент, където някога беше толкова щастлива с майка и баба.
Квартирата я посрещна в тишина. Ирина веднага отвори прозорците, да пусне свеж въздух. Всичко беше покрито с прах, паяжини, изоставено.
Тя грабна парцал и запретна ръкави да чисти. Надеждите ѝ за чудо не се сбъднаха. Докато наближаваше входната врата, Ирина някак си си беше въобразила различна картина.
Такива блянове, несвързани с логика… Представяше си, че апартаментът ѝ не е изоставен, а уютен и „обитаем“ – бабата ѝ готви в кухнята и се старае да нагости внучката, майка ѝ излиза от хола с усмивка, щастлива, че дъщеря ѝ е най-сетне у дома… Но реалността беше друга. Празно и студено.
Може би точно в този момент Ирина окончателно осъзна, че вече е сама на света. Започна самостоятелният ѝ живот.
Слава Богу, имаше заделени пари. Докато беше в приюта, пенсията ѝ заради загубата на родител се събираше в специална сметка.
А и образование беше получила. Всъщност, можеше да се оправя. Ирина не губи време.
Почти веднага започна работа като счетоводител в един магазин наблизо. Заплатата не беше голяма, но шефовете – лоялни. Така успя да учи задочно в университета.
Искаше да сбъдне мечтата на баба и майка си – да завърши висше. Справи се, намери по-добра работа. Вярно, сега пътуваше до центъра, но получаваше повече, а и перспективата за израстване беше обещаваща. Ирина порасна, стана по-уверена и силна.
Спря да се бои от бъдещето – осъзна, че се справя добре. Появиха се и нови приятелки.
Имаше и някои романи, но те неизменно приключваха с разочарование. Като цяло, Ирина беше доволна от живота си.
Парите ѝ стигаха – не се къпеше в лукс, но не гладуваше, имаше за дрехи и забавления. Успяваше да си осигури всичко нужно.
Дори си направи ремонт и смени мебелите. Но все пак самотата, липсата на близък човек, с когото да сподели душевните си преживявания, желанието да се сгуши на нечие топло рамо и да получи подкрепа – всичко това понякога ѝ тежеше. Колегите и приятелите ѝ, разбира се, я харесваха.
Обичаха я заради лекотата, с която общуваше, за целеустремеността и способността да помогне в труден момент. Но това е друго. Приятелите са страхотни за кафе, бар, разходки из града, купон в клуб.
После всеки се прибира в своя уютен дом при своите близки. А Ирина оставаше сама. За да заглуши чувството за самота, тя си взе коте – Тишка.
Намери го мокро и жално мяукащо пред магазина, където преди работеше. Отначало не се знаеше дали ще оцелее това мъниче. Но Тишка оцеля.
С грижите на Ирина порасна в едър, мил и много умен котарак. С него в къщата стана по-весело. Но все пак и тя често се чувстваше сама и ѝ беше студено на душата.
Въпреки това, в сърцето ѝ живееше надеждата, че ще срещне „своя“ човек и ще създаде семейство, в което всички ще се чувстват уютно и обичани. Мечтаеше си за любящ съпруг и деца, може би две, а защо не и три. Като си помислеше за това, ѝ ставаше по-леко.
Но онзи „подходящият“ мъж, с когото да гради подобно бъдеще, не се появяваше. Един път, по време на новогодишните празници, Ирина и приятелките ѝ се решиха на ново за техния град преживяване – бар тур с микробус („пазик“). Беше нещо различно.
Един автобус возеше веселите компании по барове из града, като престоят във всеки бар траеше около час. За това време успяваш да потанцуваш, да опиташ нещо за пиене. Целият автобус ехтеше от музика, смях и шеги.
Различните компании вътре се смесиха, обединиха се, хората бяха млади, дружелюбни и позитивни. Беше страхотно така да обикалят улиците на града с автобус, украсен с ярки гирлянди. Там Ирина го видя – Макс.
Той беше с приятели, на последната седалка. Веднага ѝ направи впечатление – висок, спортен, с бяла усмивка. С очи в цвят на ледена тюркоаз.
Няколко пъти се срещаха погледите им и се усмихваха. При това всеки път на Ирина ѝ прималяваше от сладост.
Тя толкова искаше този младеж да дойде и да заговори с нея. И той го направи към края на вечерта. За разлика от приятелите си, Макс беше абсолютно трезвен…
Не пил нищо – както се оказа, трябвало по-късно да шофира. Прекрасният непознат ѝ каза, че се казва Макс и ѝ призна, че я е харесал още от самото начало. Говореше искрено, гледаше я топло и нежно.
Имаше нещо особено притегателно и успокояващо в аурата му. Ирина не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си. Просто ѝ беше необичайно лесно и приятно с него.
А това не се случваше често, когато непознат я заговаря. Без никакво притеснение, без колебания. Сякаш се познаваха от сто години.
Настаниха се заедно на една седалка и разговорът тръгна непринудено. Приятелките на Ирина забелязаха и тактично се отдалечиха. Другарите на Макс спряха да го дърпат при себе си.
Всички май разбраха, че тук се случва нещо. По-натам двамата избягаха от „пазика“. Ирина, разбира се, предупреди приятелките си.
Те нарочно, даже в присъствието на Макс, я накараха да обещае да се обади, когато се прибере у дома. Ясно и силно, за да знае този хубавец, че всичко е под контрол. После Ирина и Макс се разхождаха из новогодишния град, приказно украсен.
Откриваха неща един за друг. Ирина му разказа за себе си честно и прямо, без да спестява подробности. Макс се чудеше какво изпитание ѝ се е паднало на тази крехка, красива девойка.
„Ти си невероятна. Аз, ако бях на твое място, надали щях да се справя. А ти си издържала толкова достойно. Ти си моят герой.“
Ирина се изчерви. Никой досега не ѝ беше казвал, че е герой. А всъщност, да, потруди се доста, за да постигне това, което има.
Навярно наистина е герой. Макс ѝ разказа и за себе си. Роден и израснал на село, дошъл в града да учи.
Завършил за заварчик, после отслужил в казармата, започнал работа. Печелел не колкото му се искало, но все пак стигало да наеме малка квартира и да живее. Имаше големи планове и надежди.
Да се легализира, така да се каже: „Имам нещо като фирма. С момчетата работим неофициално, но вече имаме клиенти, които ни ценят. Приходи има. Само трябва да се регистрираме.“
След това перспективите съвсем ще се отворят. Да, може да отнеме време и усилия, но Макс беше готов. Такъв устремен характер.
„Искам къща, голяма, с двор и градина, и басейн задължително. И любяща жена, която да ме разбира, а не като някои от днешните момичета – капризни, мързеливи, високомерни.“ Ирина кимаше, харесваше ѝ настроят на Макс.
Тя се стремеше да покаже, че не е като онези „принцеси“. Че е зряла и самостоятелна личност с дълбоки чувства и сериозно отношение към живота.
Много ѝ се искаше да му се хареса, но, изглежда, не бе нужно да се старае много. Макс я гледаше с влюбен поглед и сипеше комплименти.
Ирина никога не се беше чувствала толкова желана, ценена и обичана. Започнаха да излизат. Както си му е редът.
Срещи, разходки, дори няколко пътувания заедно. Макс не можеше да прекарва много време с нея – тъкмо беше регистрирал фирмата си и я развиваше.
Разбира се, това отнемаше много усилия, време и пари. Но всяка свободна минутка гледаше да е при любимата си. Ирина любопитстваше за бизнеса.
Наистина ѝ беше интересно. Но Макс се измъкваше: „Няма значение, нещата вървят – каквото, такова. Има перспектива, но подробностите не са вълнуващи за слушане. А и аз съм изморен да говоря за работа, когато сме сами.“
Ирина разбираше, че му е дошло до гуша. Не настояваше. И без това си имаха куп други теми за разговор.
Макс не обичаше да споменава семейството си. Ирина знаеше, че баща му не е присъствал в живота му. Майка му довела втори мъж в дома им, когато Макс бил на четири.
После дошли още деца, сестри и братя. Но отчимът се оказал жесток. Макс беше споменавал само бегло за шамари, лишаване от храна и свобода, за това, че трябвало да се грижи за по-малките деца, да чисти и да работи в градината. И не дай Боже, нещо да не е наред…
Затова още като тийнейджър Макс избягал, за да живее самостоятелно. За отношението с майка си не разказваше много, но Ирина разбра, че жената предпочела новия си съпруг и общите им деца. Макс бил излишният.
Така се научил да разчита само на себе си. Но беше амбициозен – искаше да успее, да стане финансово независим, дори богат. „Парите са свобода“, повтаряше Макс.
Очите му плуваха в пламъци, когато го казваше. „Ако имаш пари, всички те уважават. Можеш да пътуваш, където поискаш.
Можеш да казваш на хората в лицето какво мислиш за тях, без да се страхуваш, че някой шеф тъпак, при това по-глупав от теб, ще ти стъжни живота.“ Ирина кимаше. Разбираше думите му.
И Макс бе имал нелек живот. Може и да не е попадал в приюти и да не е губил близки, но да бъдеш нелюбимо дете в собствения си дом, да търпиш побои от този, който би трябвало да те закриля – това е ужасяващо. Може би затова Макс развил този характер – силен, целеустремен, знае точно какво иска.
Все пак на Ирина ѝ беше много мъчно за него. Като си представяше какво е преживял, едва сдържаше сълзите си. Но ги криеше, защото Макс не обичаше да го съжаляват.
Тогава тя предложи на Макс да се премести при нея. Бяха заедно от около два месеца.
Бяха вече много близки и изпълнени с доверие. Ирина отдавна усещаше, че това е нейният човек – искаше ѝ се да се събужда и да заспива до него.
Макс прие с радост. Прегърна я, усмихна се широко: „Това е вълшебно. Имах страхове дали и ти искаш да сме постоянно заедно, така, както аз го искам. Извинявай, малко несвързано се изразявам…“
Ирина се усмихна. В душата ѝ пееха славеи. Тя се притесняваше, че Макс може да увърта или да си търси оправдания, но не – нищо подобно. И те заживяха като семейство.
Наистина беше вълшебно. Ирина вече имаше човек до себе си, такъв, за когото бе мечтала. Можеше да му каже всичко, той разбираше от половин дума и винаги знаеше как да я подкрепи или зарадва.
Работата и фирмата на Макс вървяха прилично, макар да изискваха много време и сили. Често не нощуваше у дома, а Ирина отново заспиваше сама в леглото си. Но усещането беше различно, защото знаеше, че има близък човек – днес е зает, но утре ще се върне, за да вечерят заедно и да си побъбрят под звука на телевизора. Може би даже Макс ще сготви нещо, ако се прибере преди Ирина.
Освен това, той никога не забравяше да звънне и да я предупреди, че ще закъснее или изобщо няма да се прибере. Тя също му се обаждаше, ако планираше да се види с приятелки или да отскочи до киното. Странно, но ѝ харесваше да дава такива „отчети“.
Преди беше свикнала да е сама, никой да не го интересува къде ходи. А сега имаше човек, за когото беше важна, комуто не бе безразлична. След толкова години самота, тя оценяваше високо тези „дреболии“.
И ето че Макс ѝ направи предложение. Неочаквано. Ирина допускаше, че някога ще се оженят – не си представяше друго бъдеще. Струваше ѝ се, че са родени един за друг.
Макс се грижеше за нея. Когато беше болна, ѝ правеше бульони и витаминозни напитки, питаше я дали има пари в картата. Не беше богат – поне засега, – но държеше да е сигурен, че тя има средства за път и храна.
Трогващо. И на Ирина ѝ харесваше да се грижи за него. Да готви нещо вкусно и да го чака с нетърпение да се върне, вдъхновена от мисълта за любимия.
Всъщност предложението за брак я изненада, защото сякаш беше „прекалено рано“. И двамата работеха усърдно, опитваха се да се стабилизират. Не разполагаха с големи финанси.
Макс непрекъснато влагаше парите си в новата фирма. Те живееха основно от заплатата на Ирина, която не беше огромна. Но пък Макс, когато имаше възможност, я изненадваше с подаръци – красив букет или плюшена играчка.
И казваше: „Ако можех, щях да ти нося още повече, бижута, палта… Не знам какво там обичате вие, жените.“ „Ние обичаме хора, които ни обичат и ценят“, усмихваше се тя в отговор.
Всичко беше чудесно. Сватбата им трябваше да е след три месеца. Можеха да се оженят и по-рано, но тогава нямаше да е тържествена церемония, а само документално оформяне.
А Ирина искаше истинско тържество – с музика, красиви дрехи, гълъби, може би. Мечтаеше да превърне деня на тяхното „семейно раждане“ в незабравим и специален.
Макс не беше възхитен от тази идея, но разбра, че за нея е важно, и се съгласи. Решиха да не си правят голяма сватба с много гости и водещ. Достатъчна им беше празничната церемония на подписването, защото финансово нямаше как да си позволят по-голям размах. И без това кого да канят?
С приятели можеха да се почерпят в някое заведение. Роднини Ирина нямаше, освен далечни лели и чичовци, които бяха оставили племенницата си да расте в приют. А на нея не ѝ трябваха такива хора на сватбата. Макс също не гореше да кани своите – отчимът и майката го бяха обиждали, а сега се сещаха за него само като им трябвали пари. Макар и той сам да нямаше кой знае колко. Макс им даваше, каквото може, без да очаква да му върнат.
„Смятат ме за бизнесмен, който печели с лопата“, ядосваше се той пред Ирина. „И защо решават, че съм длъжен да им помагам? Цял живот им робувах… Вероятно трябва да съм им благодарен поне, че не са ме пратили в детски дом като теб.“
Ирина всеки път, когато той говореше за семейството, го прегръщаше силно. Болеше я за него.
Но Макс не навлизаше в подробности. Не обичаше да се връща към миналото. Само по изражението му личеше какво му е коствало. „Защо не скъсаш напълно контактите с тях?“, веднъж попита тя.
„Виждам, че всеки път ти става тежко.“ „Ами… все пак са ми роднини, а и са в беда. Знаеш, по-малката ми сестра е със сърдечен проблем.“
Ирина кимна. „Ето, за лечение пак трябват пари. Как да откажа?“ Тя въздъхна.
Да, нейният годеник беше почтен и отговорен човек. Въпреки всичко, което е преживял, не си оставя близките в беда. Може би дори нямаше да го уважава, ако беше обратното – ако беше зарязал болната си сестра.
Ето защо, когато наскоро Макс пак получи обаждане от майка си с поредно искане за пари, Ирина предложи помощ – тя току-що беше взела премия. „Истина ли?“, зарадва се Макс, „чувствам се ужасно неудобно…“
„Недей, в семейството хората си помагат“, усмихна се Ирина. „Ти си истинско чудо“, каза той, но в погледа му се четеше и срам, задето разчита на нея. Освен това бизнесът му май не вървеше гладко. Тъкмо затова Ирина реши да направи специална вечеря – да се отпуснат и да поговорят открито, да се насладят на малко романтика. Точно затова сега тя обикаляше рибните щандове.
Хартиеният плик вече натежаваше от бутилката вино. И ѝ се искаше днешната вечер да е идеална. Тогава някой я повика по име. Женски глас.
Огледа се и – каква изненада – срещна черните очи на една циганка. Млада, приблизително на годините на Ирина. Красива, с ярка и екзотична външност…
Идеално гладка мургавост, остри скули, хубаво оформени плътни устни, черни като смола вежди и дълга черна коса, вързана на опашка. Но най-удивителни бяха очите ѝ – сякаш пронизваха.
Трудно беше да се откъснеш от тези очи. Ирина за миг си помисли дали не е хипноза. Циганката уверено се приближаваше.
Беше облечена като типична гадателка – дълга пъстра пола, ярка блуза с широки ръкави. Само маратонките ѝ не се вписваха в целия стил.
Странно, но този кичозен тоалет ѝ подхождаше много. „Ирина, трябва да поговорим“, каза циганката, гледайки я право в очите.
„Откъде знаете името ми?“
„Много неща знам. Дълго е за обяснение, а и няма значение. Имаме по-спешна работа.“
Ирина се уплаши. Непознатата беше прекалено напориста. Мигом ѝ мина през ума за „гадателки“, които хипнотизират хората и им обират парите.
„Не се плаши от мен“, циганката се усмихна и лъснаха бели зъби. „Искам да ти помогна. Не съм измамница. Няма да ти взема и стотинка. Ще ти помогна.
И така ще спася и себе си. Така че направи ми услуга и ми позволи да ти помогна.“
„Не разбирам. Защо да ми помагате? Всичко при мен е наред – направо чудесно.“
„Ти само не забелязваш опасността, надвиснала над теб.“
„Но аз съм щастлива сега“, опита да се възпротиви Ирина. Искаше ѝ се да се отърве от циганката – само да си тръгне не стигаше, трябваше да ѝ докаже, че ѝ е ненужно да ѝ помага. „От години не съм била толкова щастлива. Грешите. Намерете си друга…“ Ирина почти каза „жертва“, но се спря.
Не искаше да си докара лошо от тази красива, но странна жена. „Не му вярвай“, каза циганката, впивайки поглед в нея. „Не му вярвай.
Годеникът ти не е достоен за доверието ти. Нито за любовта ти. Той е опасен.
Не се омъжвай за него.“ Ирина замръзна. Циганката явно знаеше не само името ѝ, но и че тя се стяга за сватба с Макс. При все че никой не знаеше, защото не планираха голяма сватба и нямаше кого да канят.
Откъде тогава тази непозната имаше такава информация? Ирина усети как ѝ се стяга стомахът. „Не се плаши от мен“, циганката хвана ръката ѝ.
Чудно, но този жест ѝ подейства успокояващо. „От мен нямаш да пострадаш, а от него. Да, от кого друг? Годеникът ти е лош.
Той не е този, за когото се представя. Не се омъжвай за него.“ По тялото на Ирина премина леден тръп. Сърцето ѝ заби лудо, дъхът ѝ секна.
Единственото, което чувстваше, бе желанието да се махне от тази жена. Ирина дръпна ръката си, обърна се и бързо се отдалечи, без да си купи риба. „Нищо, ще мина през супермаркета, само да се махна.“
След няколко крачки се обърна, за да види дали циганката не я следва. Нямаше я никаква. Тъй бързо се стопи сред тълпата… На Ирина ѝ мина още по-странна мисъл – ами ако това е било халюцинация? Главата ѝ се въртеше, виждаше ѝ се петна пред очите. Уморена е, сигурно кръвното ѝ е паднало.
Реши да забрави за странната случка и да се фокусира върху вечерята. Още повече – ще си пусне любимия сериал, че съвсем да разсее тревогата. Но все ѝ се въртяха мисли в главата.
Толкова се разсея, че дори се поряза, докато чистеше рибата. Ирина беше сигурна в Макс – дори повече, отколкото в себе си. Никога не беше срещала мъж, който да се държи с нея толкова нежно и внимателно. Но все едно не можеше да изхвърли от ума си думите „не му вярвай, не се омъжвай за него“.
Вечерта Макс се върна вкъщи. Толкова се зарадва на романтичната обстановка, че Ирина за миг забрави всичките си тревоги. Тя отново се почувства щастлива до този мъж, сякаш някаква луда гадателка не беше ѝ говорила нищо.
Но по-късно на Макс му звъннаха, той се затвори в другата стая, дори заключи вратата. После обясни, че пак му се обадила майка му, искала пари, и не желаел Ирина да го гледа ядосан и разстроен. Този път обаче Ирина не му повярва изцяло. Не можеше да прогони съмненията, посети я отново споменът за онези думи от пазара.
На следващия ден Ирина се забави на работа – тримесечните отчети я погълнаха. Излезе по здрач. Искаше да поръча такси, но реши да пести пари. Така и така ѝ бяха оскъдни – особено след като прати премията си за лечението на сестрата на Макс.
Да звънне на Макс? Той имаше стара, изгнила „четворка“, но вършеше работа. Макс често казваше, че кола за един бъдещ бизнесмен е нужна като въздух. Ала тази вечер имаше важна среща, партньор можел да помогне на фирмата. Ирина не искаше да му пречи.
Така се запъти към спирката. Маршрутът минаваше до пазара, където вчера стана онази случка. Разбира се, врати вече бяха затворени по това време. Но до оградата, зад изоставено павилионче, отново се появи същата красива циганка.
– Здравей, Ирина. Отдавна те чакам…
– Ти? Преследваш ли ме? – тросна се Ирина.
– Недей така. Между другото, аз се казвам Дея.
Но на мен не ми се налага да се представям, ти откъде знаеш моето име! Моля те, недей да вярваш на годеника си.
– Оф, пак почваш… Слушай, съдбата ти в момента е на кръстопът. Тръгнеш ли по единия път, те чака тежък живот.
Заради годеника ти – той ще ти отнеме всичко. Ще трябва да започваш от нулата, да се възстановяваш дълго. Ще попаднеш в лоши ситуации.
По пътя има и други разклонения – някои водят до черна трагедия. Тъмни пътища… Но ако поемеш по другия път, бъдещето ти ще е светло. Ще срещнеш добър, свестен човек и веднага ще го познаеш.
А годеникът ти те дърпа към тъмното и трагедията. Нарочно, специално, е спечелил доверието ти. Обичаш го, вярваш му, а не бива. Не, не бива, не бива. Ще останеш без квартира.
– Остави ме на мира! – извика Ирина. – Не искам да слушам повече глупости! Тръгна си, а Дея тръгна след нея, на малка дистанция.
– Повярвай ми, не бива да му се доверяваш. Той ще те измами, ще те погуби – той е лош!
– Какво ти пука за мен? – Ирина се обърна ядно.
– Ти си добър и светъл човек, заслужаваш щастие. И аз също заслужавам – като ти помогна, спасявам себе си.
Ирина само изсумтя и забърза. За щастие, автобусът тъкмо пристигаше. Тя се шмугна през затварящите се врати. През прозореца, докато автобусът потегляше, видя Дея да я изпраща с тревожен, напрегнат поглед.
Вкъщи мислите не ѝ даваха покой. Вчера можеше да си каже, че онзи инцидент с циганката е случаен, ала днес Дея отново се появи. И очевидно беше чакала Ирина, за да я предупреждава за годеника ѝ. Този път се представи по име, не поиска пари и сякаш искрено желаеше да ѝ помогне.
Ирина неволно си припомни разни дребни случки около Макс, които сега ѝ се сториха подозрителни. Как се заключва, за да проведе разговор… Как потрепва, когато звъни телефонът… Как понякога ѝ се усмихва някак прекалено изкуствено, сякаш нещо крие…
Колкото повече размишляваше, толкова по-ясно осъзнаваше, че вече не може да му има пълно доверие. Да, все пак имаше нещо неуловимо в поведението му. Ирина ядосано хвърли възглавница в стената. Много по-лесно беше да мисли, че Макс е идеален, че се мъчи за общото им благо, че е внимателен и грижовен, прахосва времето си за тази фирма, а паралелно работи като заварчик.
Беше сигурна, че е чудесен човек, даваше ли се да помогне на семейството си, въпреки че са се отнасяли зле с него. Но сега, след думите на Дея, в душата ѝ се загнезди съмнение. Реши, че утре сама ще потърси циганката и ще я разпита в детайли – ако говори такива неща за Макс, нека каже конкретни причини. Но Дея не се появи. Ирина обикаля по пазара след работа, разпитва хората – никой не беше виждал такава красива млада циганка.
Тогава би трябвало да си отдъхне – вече я няма натрапницата. Но не успя. Съмненията я гризяха. Лежеше нощем до Макс, слушаше дишането му и се питаше дали може да му вярва, както досега. Вече не можеше да говори открито. Страхуваше се да не го обиди… А и ако Дея се окажеше права и Макс беше измамник, нямаше да си признае.
Накрая Ирина взе крайно решение – ще отиде в селото, където живееха роднините му. Макс още не я беше запознал с тях, въпреки че тя го молеше. „Те са особени, не особено любезни… Ще се разстройваш“, избягваше той. Но Ирина реши, че ще отиде сама, да разбере поне от съседите какви хора са. Предвиди малко „театър“ – ще се представи за съдебен изпълнител, поне така ще я допуснат да поговори. Малка лъжа, но иначе как?
Тя беше уморена от съмнения. Взе си един ден отпуск и се качи на влака. Знаеше адреса на Макс – беше го виждала в паспорта му.
Старата полуизоставена гара с дървена платформа, селце от двете страни на релсите. Ирина тръгна с навигатора към къщата на Макс. Гледа портата – здрава, висока, прясно боядисана. Не личи тук да живеят толкова бедно…
С разтуптяно сърце натисна звънеца. Отвори ѝ високо, здраво момиче – тийнейджърка със същите бирюзови очи като на Макс.
– Лера, кой е там? – чу се мъжки глас от къщата. – Вие кой сте? – попита девойката Ирина.
„Лера…“ Значи това е същата сестра, за чието лечение Макс постоянно дава пари. Момичето обаче не изглеждаше болно. Но външният вид не винаги показва състоянието.
– Кой сте и при кого?
– Аз съм съдебен изпълнител. Тук живее ли Максим Валериевич Октаров?
– Татко! – извика Лера навътре. – Търсят Макс.
Заведоха Ирина в къщата. Вътре – приличен ремонт, чисто, с хубави мебели. – Искате чай? – попита мъж на средна възраст, леко прошарен, с кафяви спокойни очи. Явно отчимът на Макс. Не изглеждаше зловещ деспот. Колко добре се прикрива, помисли си Ирина.
– Не, благодаря. По работа съм тук.
– Пак нещо е натворил Макс – въздъхна мъжът. – Сядайте, разговорът ще е дълъг, предполагам.
– Той кандидатства за кредит и…
– И не плаща, така ли? – уточни домакинът с тъжен вид. – Типично. Не сте първите и последните, които идват за същото. Ту в банка взема пари, ту от хора, все под залог на неговия дял от къщата. Всички идват при мен, Макс го няма. Веднъж тук, друг път там, няма го на официална работа. Но как така винаги успява да спечели доверието на някого… От малък беше такъв.
Мъжът изглеждаше уморен и натъжен, наистина искаше да бъде изслушан. Ирина се обърка – това, което той разказваше, не се връзваше с версията на Макс.
Чу за многобройни „истории“, в които Макс попадал в стремеж да забогатее лесно, и как отчимът, използвайки връзките си, успявал да го измъква от неприятности. Напоследък Макс станал по-внимателен, не попадал в полезрението на полицията, но пък често идват кредитори заради залога – неговия дял от къщата. „Ето така живеем – въздъхна мъжът. – Чудим се къде сбъркахме, че той така се отвърна. Жена ми се кълне, че е до гените. Баща му бил аферист и сега не знаем дори къде е. А вие колко ви дължи?“
– Всъщност… не ми дължи, – успя да каже Ирина. – Просто иска заем. Сумата е голяма, затова минах да проверя залога. – Моля ви, не му давайте! – оживи се мъжът. – Откажете, ако можете, защото пак ние ще трябва да плащаме, ако не искаме да загубим къщата, а имаме деца!
– Разбирам – отвърна Ирина и излезе. По пътя се опитваше да се успокои. Колко истина има в историята на този мъж? Макс често беше казвал, че отчимът умее да се прави на почтен. Може ли и сега да лъже? Но пък изглеждаше толкова убедителен! Сетила се за думите на Дея… Лицето на отчима… Започваше да губи ума си.
Във влака, докато се прибираше, Ирина си обеща да изясни нещата на всяка цена. Пък дори да трябва да действа зад гърба на Макс.
Още преди да стигне гарата, тя поръча в сайт малки подслушвателни устройства – „бръмбари“. Да, не е почтено, но трябваше да разбере истината. Вече не бяха само думите на странната циганка, но и разказът на отчима.
След дни на чакане устройствата пристигнаха. Ирина ги инсталира в колата на Макс. Няколко дни записваше „празни“ разговори, слушаше ги набързо без нищо интересно. И тогава чу нещо… Разбра всичко.
Разбра какъв е планът на Макс. Чу един запис, след който ѝ се стори, че светът ѝ рухва. Вече беше имала някакви съмнения след думите на Дея, но сега се увери – Макс, нейният любим, е измамник, който възнамерява да я използва.
„Тая кокошка ми е в кърпа вързана“, разнасяше се гласът му, самодоволен. „Мяука ми в ръката, съгласява се на всичко. Чака сватбата.
Защо толкова се бави? Аз също не съм във възторг, ама тя иска ритуал, музика, че имало списък и т.н. Но след това ще е лесно. Ще изтегли кредит, под залог на апартамента ѝ, казвам ти, подготвил съм почвата отдавна. Тя си мисли, че имам фирма и само трябва да вложа още малко, за да стана милионер. Наивно ми вярва. Влюбена патка. Ще приберем парите и изчезваме. Ще идем в столицата, там възможностите са повече… А тя, каквото иска да прави, ще се оправи някак. Да смята това за урок, че не бива да се доверява така на когото да е. Не ми е жал. Такива балъци трябва да се учат…“
Ирина не чуваше отсрещния глас, но беше ясно, че Макс говори с някакъв свой съучастник (или съучастничка). Всичко се изясни: Макс е аферист. Чака сватбата, за да може Ирина, вярвайки му като на съпруг, да изтегли кредит с ипотека на дома си. Тя, обичайки го и вярвайки, че това е „общо благо“, несъмнено щеше да го направи. И така щеше да остане без дом, вероятно и с огромен дълг. А Макс и партньорът му – с парите.
Оказа се, че циганката Дея беше права. И думите на отчима също. Макс не го е грижа какво ще стане с Ирина. Ако този план се беше осъществил, тя щеше да се срине. Свали слушалките, погледна в една точка. „Сватба няма да има.“ Макс няма да получи нищо.
Да, беше ѝ страшно да му го заяви в очите. Можеше да стане агресивен. Ами ако ѝ стори нещо лошо? Ирина реши да е предпазлива – ще се срещне с него на публично място в обедната почивка, ще му каже всичко, ще го помоли да се изнесе. Ще му даде няколко часа за багажа, а после, ако не си тръгне, ще извика полиция. Тя пък ще отиде при приятелка – у Регина, която току-що е родила и ще се радва на помощ. А след това Ирина ще смени ключалките, защото Макс, естествено, има ключ. Да, тежко ѝ е да го напусне, но след чутото няма друг избор.
Отзвучаваше в главата ѝ записът от колата: Макс, когото беше считала за роден човек, се смееше над нея, наричаше я „балъче“ и кроеше планове да я остави на улицата, докато сам си живее живота. Може би щеше да представи този запис и в съда, ако се наложи, но Макс, който веднъж вече имаше неприятности със закона (както каза отчимът му), сигурно не иска пак да влиза в полезрението на органите. Най-вероятно ще се откаже сам. „Жертвата ти се изплъзва, гадино“, помисли си тя.
Изминаха два месеца оттогава. Макс вече го нямаше в живота ѝ. Ирина се прибираше от работа, пак мина покрай пазара и видя Дея. Циганката ѝ махна с усмивка, Ирина ѝ се зарадва, ускори крачка.
„Знам, че всичко при теб е наред вече“, рече циганката. „Избра правилния път, светлата съдба. Знам, че си положила усилия – не успях да ти кажа всичко, не е позволено, сама трябваше да разбереш. И ти успя.“
„Дея, благодаря ти“, каза Ирина. „Наистина ми помогна. Не искам и да мисля какво щеше да стане, ако планът му беше успял.“
„Нямаше да те чака добра съдба“, кимна Дея. „Няма да разказвам подробности какво щеше да стане, няма смисъл. А Макс?“
„Изчезна. От живота ми, от града… Мислех, че може да ме преследва, за да отмъсти. Но го няма.“
„Няма и да се появи“, поклати глава Дея. „Съдбата му е друга, тя ще го настигне по-късно и ще си получи заслуженото. Ти няма да чуеш за него. Няма да го забравиш съвсем, но няма и да го видиш никога повече. А аз – благодаря, че ти срещнах. Така и моята съдба тръгна към по-светъл път.“
„Тоест и аз ти помогнах? Ти спомена нещо, но не разбрах много…“
„Преди няколко години се влюбих силно в един момък, но сърцето му принадлежеше на друга. Сторих магия – разменихме си съдбите. Пареньт, предназначен по съдба за другата, стана мой, но с него дойде и нейната съдба – тежка, изпълнена с нещастия. Беше късно да проумея, после ме сполетяха загуби… Той загина, детето ни умря при раждане, аз почнах да боледувам. Чуждата съдба ме разяждаше… Трябваше ми обред за връщане на моята карма, но за това ми трябваше друга млада жена, някъде на моя възраст, застанала на кръстопът. Трябваше да ѝ помогна да избегне бедата. Видях те на пазара и разбрах – ти си човекът. Но се боях, че не ме слушаш. Мислеше ме за луда. Опасно беше и за теб, и за мен. После сънувах, че си успяла. И ето ни сега.“
„Сега всичко ще е наред, нали?“ – усмихна се Ирина. Чудно, но Дея, която виждаше за трети път, ѝ се струваше близка, сякаш роднина. Съдбите им бяха докоснали една друга по някакъв необикновен начин. Невероятно.
„Да, сега ще е наред. Но и от теб зависи много, почти всичко“, уточни Дея. „Стана по-силна и мъдра. Тази история те промени. Няма да правиш повече големи грешки. И… добре, ще ти открия нещо – ще срещнеш твоя човек. Ще разбереш веднага, че е той.“
„А ще се видим пак?“ – попита Ирина. „Едва ли. Нашият табор заминава за други места. Не обичаме да стоим дълго на едно място. Светът е голям…“
„Жалко. Но се радвам, че се запознахме.“ „И аз се радвам“, усмихна се Дея.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: