Галина тичаше по перона, задъхана под тежестта на чантите, страхувайки се, че може да изпусне последния влак. Почти в движение скочи в полупразния вагон, въздъхна тежко, седна на пейката и дълго време се опитваше да си поеме дъх. Извади малко огледалце от чантата, погледна се и си помисли: „Еха, виж ме само! Толкова бръчки, торбички под очите и тази глупава къдрава прическа с изгорени краища… Превърнала съм се в старица! Всичко е заради онзи мой бивш съпруг — да не види добро!“
Пътуването беше дълго, около час и половина, затова жената затвори очи и започна да си спомня миналото, което не ѝ даваше покой.
Галина не знаеше кои са родителите ѝ и на кого е дете. Когато била на пет, полицията я намерила плачеща на гарата, просеща късче хляб от минувачите. Наблизо нямало никакви възрастни. Единственото, което можела да каже за себе си, било, че се казва Галя и не помнела нито фамилното си име, нито къде живее. Властите бързо открили родителите ѝ, защото те живеели наблизо. Но в пиянското си помътняване те дори не били забелязали, че дъщеря им липсва, и лекомислено се отказали от нея. В сиропиталището Галя я лекували от тежък бронхит, въшки и краста, остригали я късо и ѝ лепнали прякора Галка — заради острия нос, тънката шия, катраненочерната коса и приликата ѝ със сврака. Странно, но тя не помнела родителите си и не тъгувала за тях, а състрадателните възпитатели никога не ѝ говорели за семейство, за да ѝ спестят болката.
Животът в приюта бил труден — злобни връстници я тормозели, а строгите възпитатели били способни да я затварят в тясна килерна стаичка с плъхове за най-дребни провинения. Усещането за постоянен глад я преследвало дълго след напускането на сиропиталището. По закон тя трябвало да получи жилище от държавата, когато навърши пълнолетие, но реалността се оказала съвсем друга: дали ѝ рушаща се стаичка с дупки в стените и счупен прозорец, метнали я с думите: „Е, не унивай, настанявай се, миличка!“
Да живее там било невъзможно, а общежитието, в което се намирала стаята, било в такова окаяно състояние, че само година по-късно го съборили, като на хартия ѝ обещали ново жилище в замяна на старото. Така Галя се оказала на улицата. Трябвало някак да оцелее, затова започнала работа като чистачка в евтин мотел и живеела в малка, тъмна складова стаичка без прозорец. Трудът ѝ бил тежък и неблагодарен, а заплащането — мизерно. Но поне имала покрив над главата си и се радвала, че нямала друг избор без опит или образование.
Момичето се надявало, че поне в брака може да ѝ провърви, че ще срещне своя „принц“. Всъщност била доста привлекателна: нисичка, но стройна, симпатична и винаги усмихната. Веднъж Галя помогнала на приятелка да лепи тапети до късно и, връщайки се към своята складова стаичка, минала по тъмни преки, за да съкрати пътя. Именно там се появил Николай. Той не спирал да се опитва да ѝ заговори, правел ѝ комплименти и не я оставял намира! Малко бил почерпен, а тя много се изплашила и затичала. Той я настигнал близо до мотела, обърнал я към себе си и я целунал страстно. Едва успяла да се отскубне и да закрещи:
„Да не си луд? Остави ме на мира! Хора! Помощ!“
Младежът малко се стреснал и се дръпнал, викайки след нея:
„Така или иначе ще бъдеш моя, брюнетке! Много ми харесваш!“
Цяла нощ Галя се мятала на провисналото си легло, неспособна да изхвърли от главата си дързостта на странния непознат. Целувката му разтреперила краката ѝ и ѝ замаяла ума. „Какъв нахалник! Някакъв ненормалник, но пък целува страхотно!“
На следващия ден, докато чистела фоайето, Лена от рецепцията я извикала:
„Галка, ела бързо! Идва ти сваляч!“
Тя онемяла:
„Какъв сваляч? Аз никога не съм имала такъв!“
Долу я чакал същият непознат, вече трезвен, избръснат и с цветя в ръка. Усмихвал се широко и ѝ намигал:
„Здравей, брюнетке! Знаеш ли… извини ме… беше малко глупаво. Казвам се Коля, тези цветя са за теб! От сърце! Искаш ли довечера да излезем на разходка?!“
Момичето се изчервило:
„Благодаря, аз съм Галина. Но не ходя с непознати! Защо ме преследваш?“
Коля се засмял:
„Казах ти, че ще бъдеш моя! Точка. Сега отивай на работа, а аз ще те чакам тук в девет вечерта. Чао, чернокоса!“
Така започнал бурният ѝ романс с Николай. Той бил остроумен, много забавен, душата на компанията. Често ходели по купони и се веселели до припадък. Коля ѝ говорил, че е спортист, футболист, и че скоро щял да влезе в националния отбор. Наистина изглеждал в отлична физическа форма. Галя сама не усетила как се влюбила безумно! И скоро младата двойка се оженила и заживяла в панелното жилище на Николай. Първоначално живеели скромно, но щастливо, правели всичко заедно. Но не минало много, преди да се появят първите тревожни признаци. По някаква причина никой отбор не го взимал, той не бързал да си търси работа и често си попийвал с приятели, понякога доста прекалено. В началото Галя само мърморела и опитвала да го вразуми, да се обърне към съвестта му, но той всичко обръщал на шега:
„Ох, стига си ми пиляла мозъка, Галке, главата ме цепи. Казах ти, това ми е за последно! От понеделник — нито капка! И ще си намеря работа! Само почакай малко!“
Но минавали години, Галя се трепела като кон и изкарвала пари и за двамата, а Коля си живеел на неин гръб, пеейки си безгрижно!
Сериозните скандали в семейството започнали и довели до развод. Галя бавно започнала да събира лев по лев за собствено жилище, разбирайки, че рано или късно двамата ще се разделят!
И когато след пет години успяла да спести достатъчно за малка къщичка или поне стая, Галя, в един не толкова приятен ден, пъхнала ръка в гардероба, където си държала скритите пари, и не намерила нищо. Леденият ужас я пронизал, краката ѝ се подкосили. Трескаво преравяла всички вещи, но напразно! Парите ги нямало. Както и мъжа, който в последно време почти не ставал от дивана!
Всичко ѝ станало ясно веднага! Николай бил задигнал спестяванията ѝ! Тя го чакала до полунощ, надявайки се да не ги е похарчил. Но „скъпият“ съпруг се довлякъл призори мъртво пиян. Галя го разтърсвала, крещяла и опитвала да разбере къде е скрил парите ѝ, но той се свлякъл в коридора и захъркал, без да чува нищо.
На сутринта избухнал огромен скандал! Галя крещяла:
„Коля! Защо взе парите? Какво направи с тях? Аз с гърба си съм ги изкарала! Исках да ни купя малка къща!“
Той само се изсмял злобно в лицето ѝ:
„На нас, викаш? Мислиш ли, че не разбрах, че смяташ да духнеш оттук? Ами сега… Пийнах си вчера царски, а останалото съм го скрил добре. Ще си го изпия около празниците!“
Галя била шокирана от такава наглост и му закрещяла в лицето:
„Подлец! Мръсник! Мразя те! Ще се разведа с теб и ще те напусна! Съсипа ми живота! Знаеш само да се наливаш с алкохол! Какво ти направих, та така да ме наказваш?“
„Ха, махай се тогава от моя апартамент! Кой има нужда от теб без свое жилище? Върни се в мазето, откъдето дойде! Марш!“
Галя истерично събрала багажа си и затръшнала вратата. Дълго плакала, обикаляйки града с чантата на рамо и не знаела какво да прави по-нататък. С последните си пари наела скромна стая в покрайнините и започнала да оцелява сама. Горчивината ѝ била неописуема и се чувствала така глупаво: „Каква глупачка съм! Толкова години пропилях за този негодник! Трудих се неуморно ден и нощ, отказвах си всичко, и за какво? Сега нямам ни дом, ни дете, а и изглеждам като старица! Не се погрижих нито за себе си, нито за бъдещето си! Как ще живея оттук нататък?“
Едва успявала да свърже двата края за храна, сметки и наем, разглеждайки нови обяви за работа. Един ден попаднала на интересно съобщение: „Търси се човек за грижи за възрастен, в замяна на къща в село и възможност за настаняване“. Хванала се за това, сякаш ѝ подали спасителен пояс! Все пак да се сдобие със собствен дом дори в далечно бъдеще ѝ изглеждало невъзможно, а да се мести непрекъснато над 40-годишна възраст ѝ било все по-трудно. Обадила се и се уговорили за среща. На посочения адрес я посрещнал доста възрастен мъж – истински старец-глухарче на около осемдесет години. Той я въвел в кухнята, сипал чай и започнал да разказва за себе си:
„Казвам се Василий Иванович. От село Ореховка съм, на около осемдесет километра оттук. Цял живот работих като тракторист, гледах ферма, голяма градина. Някога имах семейство, син, както при нормалните хора. Да не мислиш, че съм някакъв отшелник! Но жена ми, Евдокия, рано почина, остави ме сам на света, а синът ми изчезна безследно — замина за столицата и не съм го чувал десет години. Сега, на стари години, станах съвсем безпомощен, ръцете ми треперят, едва вдигам чаша чай до устата. Краката ми почти не ме слушат, не мога и да куцам с бастун. Тежко нещо е старостта, особено когато си сам, без кой да ти подаде и чаша вода. Затова добри хора ми наеха тази квартира и ми казаха да пусна обява във вестника. А там, в моето селце, остана къщицата ми, стои празна, а аз вече нямам сили да се оправям сам. Искам да доживея дните си на спокойствие, не ми остава много, усещам го. В замяна ще прехвърля къщата на теб, всичко напълно законно. Та какво ще кажеш, готова ли си да се занимаваш с един дъртак?“
Галя отговорила:
„С удоволствие. Виждам, че не сте капризен човек. И аз не съм капризна, ще се разберем. Така или иначе останах на улицата след развода. Така е то… Цял живот го отдадох на един негодник, а той ме изхвърли и дори ми открадна парите за жилище. Казвам се Галина, приятно ми е. Бог не ме дари с деца, затова с радост ще се грижа за вас. Утре освобождавам стаята си и веднага се местя. Докато съм тук, нека да ви сготвя нещо. Да видим, какво има в хладилника? Много е празно… Тогава ще отскоча до магазина и ще сготвя. Става ли? Какво бихте искали за вечеря?“
Галя сготвила гъста зелева чорба и млечна каша, а дядото ги изял с огромно удоволствие. Тя му помогнала да се преоблече и да си легне. Дръпнала завесите и казала:
„Е, Василий Иванович, починете си до утре. Аз отивам да се стягам.“
Старецът се усмихнал блажено:
„До утре, Галочка! Как ми се искаше да хапна така хубаво… Отдавна не бях. Честно!“
Минало време, Галя заживяла с Василий Иванович душа в душа, добросъвестно изпълнявайки всички задължения, но годините си казвали думата — старецът все повече се влошавал, почти не ставал от леглото и тихо си отишъл наесен. За тези дни двамата се били сближили почти като роднини. Галя искрено страдала: сега кой да ѝ е спътник в разговорите, кой да нахрани? Тя се заела и с организирането на скромното погребение и помена, тъй като синът му така и не се появил, а други роднини нямало.
След известно време Галя наследила имота и къщата официално станала нейна. Днес се прибираше в Ореховка след работа за уикенда — трябвало да започне да стяга новия си дом.
Колкото повече се приближавала обаче, толкова по-тежко ѝ ставало на душата. Оградата била прогнила и паднала на земята. Дворът и градината — обрасли с бурени и храсти. Едва успяла да разчупи ръждясалия катинар и да влезе вътре. Навсякъде било прашно и мрачно. Но за Галя трудностите не били нещо ново. Тя си казала: „Хайде стига мрънкане! Бързо се преобличай и се опитай да закрепиш оградата, преди да се стъмни!“ Запретнала ръкави и с огромно старание се захванала за работа. Но честно казано, не ѝ се получавало — личало си, че е нужна мъжка сила и умения. Без да иска, си наранила пръста с чука, одраскала си крака на изгнила дъска, целите ѝ дрехи станали в мърсотия, а оградата все така си лежала. Жената седнала на пейката и избърсала потта от челото: „Каквото и да си говоря, трябва да помоля някой мъж за помощ! Сама няма да се справя!“
Отвън се задал страховит буреносен облак, задухал силен вятър и внезапно заваля проливен дъжд. Галя бързо се шмугнала в къщата, запалила свещи, когато изведнъж чула силно и настойчиво почукване по прозореца. Уплашила се: „Кой ли ще е в такова време? Никого тук не познавам…“
Стопанката се втурнала към двора, набързо наметнала яке и отворила портата. На прага стоял непознат в маскировъчно яке с качулка, която скривала почти половината му лице. Бил мрачен, небръснат и изглеждал страшно изморен, носел тежка, посмачкана раница.
Галя попитала плахо:
„Добър вечер, кого търсите? Не се познаваме.“
Мъжът я погледнал умолително и отвърнал:
„Моля ви! Пуснете ме да пренощувам! Не ме гонете! Нямам къде да отида! Като спре дъждът, утре сутрин ще си тръгна тихо!“
Тя разбирала, че е огромен риск — кой знае какво му е в главата, а и видът му бил доста плашещ, но по някаква причина не могла да му откаже. И мълчаливо го пуснала в къщата.
После тихо рекла:
„Извинявайте, не е особено подредено. За пръв път идвам днес. Сега ще ви приготвя нещо за ядене и ще ви постеля в преддверието. Надявам се, няма да се обидите. Аз съм Галина. А вие? Откъде идвате? Личи си, че е отдалеч! Какво ви води в селото по това време?“
Мъжът отвърнал тихо:
„Аз съм Михаил. Правилно, отдалече съм — геолог, така се стекоха обстоятелствата, после ще разказвам. Нищо, ще спя и в преддверието, благодаря, че не ме пропъдихте.“
Галина сложила чай, приготвила набързо сандвичи, двамата вечеряли мълчаливо, после си легнали. Тя заключила вратата на стаята си с ключ и подпряла стол под бравата за всеки случай, мислейки си, че ако чужденецът се опита да влезе, столът ще падне с трясък. Едва призори, смазана от умора, заспала.
Събудили я странни звуци отвън. Галя рязко се надигнала от дивана, огледала се: столът си бил на мястото, значи никой не се опитвал да влиза. Тихо го отместила и пристъпила в преддверието. Михаил го нямало, но раницата му била още там. Излязла на двора и застинала — той, умело въртейки чук и трион, вече почти оправял оградата. Работата му вървяла леко и сръчно, тя се усмихнала и влязла да приготви закуска.
„Михаил, добро утро! До бараката има варел с вода, измийте се и елате да хапнем. Почти съм готова.“
„Добро утро, идвам веднага!“
Михаил унищожил бърканите яйца с наденица и палачинките без много приказки, но с огромен апетит. Накрая тихо благодарил:
„Благодаря, много беше вкусно. И благодаря за подслона. Мога ли да остана още ден-два? Ще ти помогна тук. Трудно е сама да поддържаш къщата. Не е женска работа да се мъчиш с чук. Ако не — тръгвам си веднага!“
Галя се поколебала, после отвърнала:
„Много благодаря, че оправи оградата така майсторски! Стой, няма да ми пречиш. Наистина тук има нужда от мъжка сила! Само внимавай, без глупости! И все така ще спиш в преддверието!“
След закуска се захванали заедно да разчистват бурените в двора, работили до изпотяване. Михаил нацепил дърва и запалил печката в банята. Галя влязла да се изкъпе първа, после отишла да приготви масата. Когато гостът влязъл да се измие, тя решила да премести дрехите му от стола и забелязала нашит знак, вгледала се и се вцепенила. Бил затворнически номер! Паниката я обзела: „Боже! Приютих беглец! Миличка мамо… Сега сигурно ще ме удуши или наръга! Ама ако беше искал, можеше още нощес да го направи… И какво да краде от мен? Нямам нищо. Значи затова мълчи и не говори за себе си! В какво се забърках!“
Михаил излязъл от банята — измит, избръснат, зачервен и бодър. Тихо казал:
„Колко хубаво! Отдавна не бях изпитвал такова удоволствие!“
Галя се вгледала в него: със среден ръст, оказал се доста привлекателен, къдрава коса и трапчинка на брадичката. Но най-вече очите му: в тях сякаш се четяла огромна скръб и отчаяние, като у диво животно в капан!
Мъжът само хвърлил поглед към дрехите си, разместени не както ги оставил, и веднага разбрал всичко. Погледнал Галя, която цялата се тресяла отвътре, и казал:
„Видя ли? Точно така си и помислих. Не се плаши толкова, не лежах за убийство! Да, аз съм затворник. И при това беглец. Това е истината. Първия път бях още непълнолетен — бях доста вещ в разбиването на коли, но бързо ме пипнаха. Трима бяхме. Приятелите ме убедиха аз да поема вината — казаха, че като непълнолетен ще ми дадат по-малко, та аз се навих. После излязох и си казах, че е приключило, но излезе, че е порочен кръг. С досие никой не те взема на работа, но трябва да се живее някак, та пак се върнах към старите номера. Втория път ме хванаха преди пет години. Дотогава бях станал такъв майстор, че дълго не можаха да ме издебнат. Крадях само коли на нагли богаташчета, които си плуват в пари. Могат да си го позволят, не са ги купували с честна заплата. Оставаше ми само година. Глупак се оказах, че отново се подведох по приятелите за бягство. Успяхме да избягаме, колкото и да е чудно, но после пътищата ни се разделиха. Те ми предлагаха пак да крадем коли и да сменяме номерата. Но си казах: стига! Достатъчно съм се нагледал на затворническа каша! По-добре да умра като куче под някоя ограда, отколкото да продължавам да крада. Та се крия по горите, подслонявам се из празни вили. Какво ще правя занапред, не знам, честно. Такава е ситуацията. Сега всичко ти стана ясно, така че може би трябва да тръгвам. Разбирам те — кой ще иска беглец-затворник в дома си и главоболия с полицията.
Галя помълчала за миг, после тихо рекла:
„Изглежда твоята съдба е дори по-тежка от моята. И аз от дете се мъча. Израснах в сиропиталище, после половината си живот пропилях със съпруг-пияница, не съм видяла бял ден. После се грижех за един възрастен човек, който в знак на благодарност ми прехвърли тази къщичка. Толкова добър човек беше! Василий Иванович ми стана като роднина. Все се тревожеше за сина си, който безследно изчезнал! И при мен не е розово. Сега работя като чистачка в мотел, не ми стигат силите, живея там в килерче метър на метър. Реших да стегна тая къща и да остана тук завинаги. Ще се хвана за някаква работа — може да гледам животни, да съм доячка… Тук се диша по-леко, някак свободно. Не те гоня. Остани още малко. Много ми помогна!“
Уикендът минал като един миг, Михаил вече се усмихвал, станал по-разговорлив. Оказал се чудесен събеседник, не псувал и дори не ползвал затворнически жаргон. За тези два дни Галя и Мишо свършили много работа по къщата. Дошло време жената да се връща на работа. Тя си събрала багажа и се сбогувала:
„Е, тръгвам си. В петък се връщам за постоянно. Ще уредя нещата в работата и ще докарам всичко тук.“
Мъжът се учудил:
„И как така ще ме оставиш сам и ще си тръгнеш? Знаейки, че съм затворник? Не те ли е страх? Наистина си смела… Не съм виждал такава!“
Жената тежко въздъхнала и вдигнала рамене:
„Страх ме е, няма да лъжа. Но пък какво има за крадене? И аз бедно живея, дано всичко е наред и да не ме подведеш. А че съм наивна глупачка, си го знам, ама късно е за промени. Винаги ми е било така.“
Цяла седмица не можела да си намери място, мислела непрекъснато за Мишо и къщата. Упреквала се: „Дали да не се върна по-рано? Каква наивница съм! И цял живот така! Ще отида, и ще заваря там цяла орда криминални типове, пак ще остана на улицата… и после какво?“
Едва дочакала петъка, напуснала работа и хукнала към селото. Приближила се до къщата предпазливо, наострила уши и очи. Но за нейно учудване всичко било в идеален ред! При това домът бил почистен, на печката се пържали картофи, а Миша точно подреждал бараката, редял нацепени дърва. Толкова се бил съсредоточил, че не я чул веднага.
Галя весело извикала:
„Здравей, Мишо! Браво, страхотно си се справил, колко е чисто навсякъде! Напразно съм се тревожила.“
Мъжът се усмихнал и отвърнал:
„Здравей, здравей! Ех, не ме хвали, просто да минава времето. Двамата е по-весело, сам е доста потискащо. Добре, че дойде за постоянно. Хайде да хапнем, сготвих нещо!“
Минали още няколко дни. Галя осъзнала, че се чувства с Миша много добре, някак уютно, сякаш са съпруг и съпруга, живели заедно цял живот. Миша не се натрапвал, но я гледал толкова топло, че отдавна недокосваната ѝ от мъж душа се топяла. С алкохолика мъжа ѝ не бяха имали близост от години.
Но всичко рухнало в един миг, когато в дома ѝ нахлула полиция и арестувала рязко Миша! Той не се съпротивлявал, само я погледнал укоризнено, сякаш тя го била предала, давайки сигнал на униформените. Галя веднага се усетила и развикала отчаяно:
„Миша, не ме разбирай погрешно! Не съм аз!“
Един полицай обяснил, че информацията за местонахождението на Мишо дала съседът Игор — неприятен тип, случайно подслушал разговора оня ден. Освен това той разпознал в него сина на бившия собственик, Василий Иванович, защото го познавал от дете. Понеже Галя отхвърлила Игор и му показала твърдо, че не иска да има нищо общо с него, той ѝ затаил злоба и ѝ отмъстил. А полицията познавала Игор отдавна — бил им „доверен информатор“, който докладвал за всичко, случващо се наоколо.
Със сълзи на очи Галя изпратила Миша:
„Поне ми пиши! Кажи къде ще те отведат и как си! Ще дойда при теб, чуваш ли? Повярвай ми!“
„Благодаря ти за добрината, Галочка, никога няма да те забравя!“
Отвели Михаил, а Галя пак останала сама. Изведнъж ѝ станало тъй пуста и тъжна душата. Съвсем я налегнала безнадеждност. Проснала се на дивана и заплакала: „Защо съм толкова нещастна? Намеря ли мъж, към когото да ме влече, или е пияница, или — престъпник? Как се пръкна този съсед, да го вземат дяволите! Ако можеше да поживея с Мишо още малко, да усетя женско щастие! Да вървят всички по дяволите! Май ми е писано сама да си живея накрая!“
И отново се заловила за работа, защото в селския живот почивка няма. Минали пет месеца и един ден пощальонката донесла писмо за Галя!
Извикала я още от прага:
„Галке! Твоят „прелетен“ любовник ти пише! Явно много те обича, не те е забравил! Само да не се надяваш прекалено — те всички в затвора пишат на жени, за да живеят после на техен гръб, гледах по телевизията!“
Жената само я отпратила с ръка, сякаш муха, и с треперещи пръсти разпечатала плика. Почеркът бил неравен, но личало, че мъжът се е старал да пише четливо:
„Здравей, мила, скъпа Галочка. Дълго мислих и реших да ти пиша. Удължиха ми срока заради бягството. По-добре да ме забравиш, такъв нищожен глупак съм! Не идвай! Не си разваляй живота! Искам да ти кажа нещо много важно, затова пиша! Знай, че ще останеш в спомените ми като най-щастливия и светъл миг от жалкия ми, пропилян живот! Не осъзнаваш колко прекрасна жена си. Трябва да те пазят като съкровище. Сега такива умни и способни жени рядко се намират. Жалко, че не се срещнахме по-рано! Надявам се да си намериш достоен мъж, без затворническо минало. Сбогом, скъпа, прегръщам те силно! Не ме помняй с лошо!“
Галя притиснала писмото до гърдите си и горчиво заплакала: „Значи не ме е забравил! Защо е всичко това! Колко ми липсва!“
След седмица терзания Галя решила: „Ще отида при него! Ако позволят, поне да го зърна веднъж! Знам, че е глупаво, но сърцето ме тегли при този клетник, убийте ме, но е така!“
Дълго обикаляла различни институции и най-накрая, след шест месеца, ѝ разрешили дълго свиждане с Михаил. През цялото това време си пишели, Галя чакала всяко писъмце с трепетно сърце!
Съседи и селяни я укорявали и разубеждавали да не прави тази „лудост“:
„Галке, не бъди глупава! За какво ти е този затворник? Той дори баща си не е погребал, все е във вериги. Това ли е живот? Ще се набъркаш в неприятности! Защо ти е? Мъжете свършиха ли? Горката!“
Накрая ѝ разрешили среща. Галя се подготвила за дългия път. Купила каквото могла да му занесе и заминала. Дали им отделна стая под охрана. Галя подредила масата и нервно приглаждала косата си пред огледалото, мислейки: „Какво ли е намерил в мен? Жена на 45, с белези от неуспешен личен живот по лицето! Какво хубаво има в мен? И фигурата ми отдавна не е момичешка…“
След половин час довели Михаил. В затворническата роба, остриган нула номер, той изглеждал още по-млад и уязвим. А очите му върху изпито лице били още по-изразителни.
Когато вратата се затворила зад надзирателя, той пристъпил към нея, прегърнал я силно и казал:
„Здравей, Галочка! Наистина дойде! Колко съм щастлив! Никой не ме е обичал така! Ела, моя мила!“
И ги завъртя вихър от страст. Той сякаш не забелязвал бръчките ѝ, целувал ги една по една и ѝ шепнел мили думи! Боже, за всичкото това време бившият ѝ съпруг не ѝ бе казвал и половината нежност, която Миша ѝ дарявал в тези няколко дни! Не можели да се пуснат дълго. После говорили безкрайно за живота, за бъдещето. Галя обещала, че ще го чака! Че друг не ѝ е нужен. А Миша се заклел, че никога вече няма да краде, че ще си намери почтена работа в селото, ще се оженят и ще живеят като голямо щастливо семейство. Идилията им прекъснал строгият пазач, който обявил края на свиждането. И той гледал Галя осъдително, сякаш била луда, чудейки се защо жените пропътуват хиляди километри до затворниците. Не било рядко явление. И ако беше млада и глупава, да го отдадеш на неопитност, но тя била на сериозна възраст, пък все пак — ето я!
С тежко сърце Галя се върнала у дома, без да иска отново да остава сама. Но вече имала надежда! Вярвала, че Миша няма да предаде, няма да я излъже! Истински я обича, усещала го! Нека хората я съдят, нека ѝ се присмиват! Тя си е щастлива с него и точка!
Няколко месеца след свиждането Галя започнала да се чувства странно. Постоянно ѝ било лошо, не ѝ се ядяло нищо, искала само да спи. Приписала го на възрастови неразположения, казвала си, че ѝ се събрало много наведнъж. Но когато усетила ясни движения в корема си, се стъписала! На ехографа се оказали близнаци, тя едва не паднала от кушетката. Минавало ѝ през ума: „Не може да бъде! Аз съм на 45! А с Миша почти нищо не сме… Да не би… и ще ставам майка? Боже, какво страшно нещо! И то две наведнъж! Ще мога ли да ги отгледам? Имам ли сили и здраве? Как ще кажа на Миша, дали ще ми повярва?“
Уви, анализите на Галя били много тревожни, възрастта критична, затова лекарите се бояли и за нейния живот, и за този на бебетата. Веднага я хоспитализирали за „пазене“ на бременността до раждането, дори не ѝ позволявали да става от леглото. Тя се измъчвала, тъгувала за бебетата, а ѝ било самотно — само добродушната пощальонка Зина понякога идвала в града по свои задачи и я навестявала. Дните в болницата се нижели бавно и монотонно, сякаш безкрай. Тя силно искала да се прибере у дома, че сигурно там било всичко запустяло. А най-важното, желаела да извести Миша за щастливата вест, че скоро ще стане баща на две бебчета! Как ли ще реагира той? Галя страдала и се измъчвала, особено когато нямало отговор на писмата ѝ до Михаил… След още седмица чакане тя се пречупила и горчиво заплакала: „Значи това е, Миша… не му трябват нито деца, нито семейство. Хората бяха прави, а аз не ги слушах, вярвах като ученичка в чистата любов…“
Но Галя не знаела истината. Наскоро любимия ѝ преместили в друг затвор, а писмата продължавали да пристигат на стария адрес, без отговор. И Миша бил съсипан, че Галя спряла да пише: „Да не ѝ се е случило нещо? Не е възможно просто да ме забрави и да изчезне! Макар… вероятно се е намерил приличен мъж, без петно в биографията! Колко противно и болно е! Тъкмо повярвах, че съдбата се е обърнала към мен, че щастието е било толкова близо — само да протегна ръка! Но не — пак ново пропадане!“
Едва дочакал освобождаването си, Миша се втурнал в Ореховка! Обиколил три пъти къщата — навсякъде пусто, дворът и градината пак обрасли, на вратата — ръждив катинар. „Къде ли е отишла? Напуснала ли е? Тя няма близки! Сигурно е заживяла с друг! Как можа, аз ѝ вярвах! Как сега да живея?“ Искал да се свлече там, пред къщата, и да се свърши с всичко, да не страда от ревност и болка повече!
Тъкмо тогава го видяла баба Маша, съседка, която се връщала от магазина. Тя се приближила:
„Да не чакаш Галка? Ами тя е в родилния дом! Още през пролетта я приеха и лежа там до самото раждане. Вчера Афанасиевна я е видяла, май че вече би трябвало да е родила! Тичай, татко! Да не изпуснеш момента! Близнаци ще има!“
Миша буквално подскочил и извикал:
„Не може да бъде! Каква новина! Защо не ми писа? Благодаря ви! В кой родилен дом е? Къде да я търся?“
Добросърдечната старица се заусмихвала:
„Ха! Странник такъв, горката жена се мъчи там, не е шега на тези години да ражда близнаци. Някои вече внуци гледат на 45! Почакай ме, ще ти сглобя една пратка да ѝ занесеш. Как ще отидеш с празни ръце? И предай на Галка поздрави от баба Маша! Гледай я да си дойде с децата, а ти разтреби дома, ясно? Мъжете трябва да ви се учи на всичко!“
Михаил от все сърце ѝ благодарил и се втурнал към родилния дом! В чакалнята го успокоили:
„Търсиш Галина Козлова? Родила е, близнаци — момче и момиче. Тежат два и деветстотин и два и половина. А ти — бащата ли си? Ела да те запиша! Остави тук пратката, при нея не може да влизаш. Раждането беше трудно, а при нас има строги правила.“
Мъжът се разтреперал от вълнение, че не може да види Галя:
„Може ли поне бележка да ѝ напиша? Моля ви, само няколко думи! Много е важно! В коя стая е и кога ще мога да я видя?“
Галя се възстановявала от изключително тежко раждане, което напълно я изтощило. Нямала никакви сили. Мъчела се и от мисълта за децата — чувала как докторите шепнат, че са много слаби и ги отнесли някъде. Дано са добре! Изведнъж чула вик под прозореца, познат дрезгав глас:
„Галочка! Благодаря ти за децата! Обичам те!“
Жената не можела да повярва на ушите си! Нима това е Миша? Върнал се?
Едва се домъкнала до прозореца, търпейки болки в корема, и му махнала. Той подскочил от радост, пращал ѝ въздушни целувки и чак подскачал. И двамата плакали от щастие, без да сдържат чувствата.
Галина лежала с близнаците още три седмици, защото бебетата били доста слабички, но накрая ги изписали. Миша, с кола на съсед, ги чакал пред родилното. Трепетно взел бебетата в ръце, страхувайки се да мръдне, да не би да се разплачат. Той гледал малките нослета и очички и не вярвал, че вече е баща на две рожби! И то на 45 години! Чудеса!
Щом пристигнали у дома, Галя се изумила. Миша бил измайсторил две прекрасни дървени кошарки за близнаците. Домът бил чист, дворът — подреден, а на масата ги чакала скромна, но топла вечеря! Галя възкликнала:
„Браво, чудесна работа си свършил! Мислех, че ще заваря прах и разруха, толкова време ме нямаше! А се оказа, че имаш златни ръце и добро сърце! Радвам се, че се срещнахме!“
Мъжът се усмихнал, но след миг тъжно добавил:
„Само дето безсмислено си пропилях живота като глупак! Къде ще търся работа с такова минало… Как ще обясня на децата, че баща им е затворник? Срам!“
Галя бързала да го успокои:
„Най-важното е, че си осъзнал грешките си и сега започваш нов, съвсем различен живот. Отиди и поговори с председателя, може да ти намери нещо. Ако не, ще направим голямо стопанство, градина, ще продаваме месо и мляко, няма да умрем от глад!“
Галя и Михаил се оженили и станали истинско сплотено семейство. Съседите се чудели как така всичко се наредило! Постепенно, започвайки с зайци и кокошки, стигнали до цяло малко стопанство. Галя се научила да прави сирене и масло, които се купували на пазара още на мига, да не говорим за свареното мляко. Трудили се двамата, докато не се сварели от пот, но не забравяли и децата си — Вика и Ромчо също помагали, дори да били още дребосъци. Селяните ги одумвали дълго и дори завиждали мъничко:
„Гледай само, кой да повярва, сираче и затворник така да се уредят! Чудо! А на какви години Галка роди! Ей, браво!“
А пък децата били голяма прелест — мили, умни! Истинско образцово семейство. Виж ти как стават нещата! Мислехме, че Мишка никога няма да се оправи!
Постепенно приходите им тръгнали нагоре, защото качествените продукти вървели добре. Галя отдавна мечтаела да сложи поне някакъв скромен паметник на Василий Иванович, затова един ден се решила на трудния разговор с Миша:
„Скъпи, отдавна искам да те попитам нещо. Така и не сме говорили директно. Защо никога не ми каза, че си синът на Василий Иванович? На когото аз бях болногледачка? Ти не спомена нищо за семейството си…“
Миша въздъхнал:
„Просто исках да го премълча. Срам ме е да говоря за това. Защото съм ужасен син, позор за дома! Майка ми почина, след като разбра, че крада, и ме вкараха в затвора за първи път… Не можа да го преживее и на практика аз я довърших. Затова прекъснах всякакви връзки с баща ми, та да не знае какъв негодник е син му. Нека да вярва, че съм изчезнал. А ти всъщност си станала негов ангел-хранител и си го изпратила достойно в сетния му път. Благодаря ти, любима. Но мен няма кой да ме извини…“
Галя сложила ръка върху неговата и тихо рекла:
„Тогава да поръчаме паметник за баща ти. Това ще е знак на почит. Той беше много добър човек. Какво ще кажеш?“
Михаил се просълзил:
„Колко си умна! А аз какъв дървеняк съм, не се бях сетил. Разбира се, че ще го направим. Бог те е изпратил при мен, за да се вразумя, иначе няма друго обяснение! Колко те обичам, Галочке!“
Жената се усмихнала на топлите му думи и се сгушила още по-близо, като си мислела: „Най-после, след дълги скитания и страдания, намерих своето щастие, макар и необичайно! Доскоро бях уморена от живота, самотна разведена жена, без дом и без надежди за бъдеще. А сега имам собствена къща, любим съпруг, две прекрасни мъничета и малък семеен бизнес в стопанството! Не е ли това щастие? Да знаеш, че някой те чака у дома, че има кой да обичаш и за кого да се грижиш, и най-важното — че е взаимно!“
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: