Дина хвърли халата си, нахлузи чехли на боси крака и хукна навън от блока, опитвайки се да настигне съпруга си.
– Пашо, върни се! Къде отиваш? – извика тя, почти разплакана.
Павел ѝ отвърна раздразнено през рамо:
– В момента не мога да те гледам, отивам за риба!
– Всеки ден тичаш на тоя риболов! Кажи, как се казва тази твоя „риба“? – проплака Дина през сълзи.
– Глупачка – отряза Павел, хлопна силно вратата на колата и потегли бързо, с намерението да се скрие надалеч.
Дина, без да обръща внимание на есенния хлад и съседите, които надничаха от прозорците си, жадни за повече драма, се разрида.
– Дин, защо седиш на земята? Ще измръзнеш! Какво се случи? – попита училищната ѝ приятелка Люси, която минаваше оттам на връщане от магазина с тежки торби.
– Пашо иска да ме напусне – разрида се Дина.
– Защо мислиш така? – учуди се Люси, отваряйки широко очи.
– Често се караме за глупости и той веднага отива на риба – оплака се Дина. – Днес само му предложих да дойде с мен при една лечителка, Марфа. Намерих ѝ телефона в интернет. Казват, че е наследствена вещица и много известни хора търсят помощта ѝ. Отзивите за нея са положителни.
– Мила, вече не си дете. Вярваш на отзиви в интернет? Могат да се купят за жълти стотинки! Обиждай се, ако искаш, но сама си вредиш. Защо създаваш такива сцени? – смъмри я Люси.
Дина пак се разрида:
– Лесно ти е на теб, имаш деца, две, а аз нямам и може никога да нямам!
– Павел притиска ли те за това?
– Не, казва, че можем да си живеем чудесно и така, че ме обича…
– Ето, той отдавна го е приел, защо всеки ден да вдигаш скандали?
– Ти не разбираш, Люд. Днес така казва, но след година или две? Да го видиш само как се държи с племенниците си. А сега пак изчезна да лови риба. Усещам, че нещо не е наред.
– Дин, мисли за доброто, не предизвиквай беди. Хайде, прибирай се, стопли се и се успокой. Идва зима, ще настинеш – каза Люси, нежно потупвайки треперещата си приятелка.
– Нека настина, ще умра и без мен на Паша ще му е по-леко – продължи през сълзи жалната си песен Дина, без да спира да плаче.
– Дин, държиш се като разглезено дете. Все едно „на мама напук ще си отрежа ушите, та да ми е студено“. Хайде, стига, прибирай се. Престани да играеш жертва. Дори светец не би издържал подобни сцени – каза Люда, бута я малко по-настойчиво.
– Разбери, Людочка, сигурна съм, че съм права. Паша е намерил друга и тича при нея – рече Дина неохотно, като се изправи от пейката. Тя знаеше какво говори.
Подозирайки Павел в измама заради постоянните му „риболови“, Дина реши да разобличи опитите му да се измъкне. Като истински детектив, си купи диктофон. Този път, докато съпругът ѝ търсеше въдицата в килера, тя незабелязано пъхна устройството в раницата му и успя да го включи.
„Мисли си, че ще продължавам да му вярвам за този „риболов“ след всяка кавга? Нямам намерение да се оставя да ме лъже“, реши тя.
Какво ще прави, ако излезе неприятната истина, Дина още не знаеше, но не можеше повече да понася постоянната несигурност и усещането, че я мамят. Седнала у дома, пиеше чай и се измъчваше от съмнения.
„Дали не преувеличавам? Или, напротив, дали не греша?“ мислеше си тя, разбърквайки лъжичка вишнево сладко.
Това лято, тя и Павел бяха ходили на село, в родната му къща, и набраха цяла кофа вишни. Точно там, в лятната кухня, Дина беше приготвила това сладко.
Ароматът му ѝ напомни за лятото, за зелените поля и нещо неуловимо – може би аромата на щастие. Дина си спомни колко им беше хубаво заедно. Но след като се върнаха в града, разбра от лекарите, че не може да стане майка. Светът ѝ се срина.
„Край, Паша ще ме напусне, ще си намери млада и красива, за да бъде щастлив с нея“ – това ѝ беше първата мисъл.
Въпреки това Павел я прегърна и я увери, че няма значение, че могат да бъдат щастливи и без деца, че има много сирачета, които имат нужда от родители, а тя му е много скъпа.
Но колкото и окуражително да звучаха думите на Павел, Дина почти не ги чуваше, защото мисълта „Ще те напусне“ не спираше да кънти в главата ѝ. Любовта ѝ към съпруга и страхът да не го загуби я подтикваха към глупави постъпки. При всяка домашна ситуация Дина усещаше, че може да бъде пренебрегвана, защото е „пуста черупка“.
В началото на нейните прищевки Павел се опитваше да я усмири, да се оправдава. Това започна да ѝ харесва – тя му „сви цаката“. Сега при всяко дребно провинение – забравен хляб, неподадено навреме обаждане, леко закъснение – Павел бе длъжен да ѝ се извинява, което не винаги помагаше. Накрая, след такива сцени, той отиваше да лови риба.
Постепенно на Павел му омръзна всичко това и при поредната истерия той просто събираше такъмите и си тръгваше. А когато Паша се връщаше чак сутринта, Дина го посрещаше с леко виновна усмивка. Без да се впуска в обяснения, приемаше улова му и не споменаваше за вчерашните кавги. Павел разбра, че е открил слабото място на съпругата си. Така при всеки пореден емоционален конфликт, Дина възкликваше отчаяно:
– Ти вече не ме разбираш, Паша! Опитвам се да променя нещата, а не да карам по течението, като теб. Ако наистина ме обичаш, трябва да отидеш с мен при Марфа!
Дина изгуби контрол, а писъкът ѝ беше толкова силен, че съседите чуха. Павел, надявайки се на тиха вечеря, захвърли лъжицата в чинията и буквално излетя от кухнята.
Този път се върна чак на сутринта – целият в люспи, но без риба. Без да обяснява нищо, подаде на Дина мократа раница и тръгна към банята.
– Ще си взема душ и заминавам за работа – измърмори, като се настани на дивана и заспа мигновено.
Дина бавно отвори раницата му. Изглежда, че Павел се беше намокрил под дъжда и диктофонът беше спрял да работи. Превъртайки записа в началото, чу собствения си глас: „Паша, върни се!“ Самата ѝ писклива интонация я накара да се почувства неудобно. Като превъртя напред, Дина продължи да слуша случилото се в колата, но освен музика не се чуваше нищо – нямаше обаждания, разговори, други гласове.
Накрая, след около двайсет минути, се чу гласът на Павел:
– Здравей, лельо Галя. Как е Димка? Нещо да ви трябва?
– Здравей, Пашенка. Благодаря ти, синко, ама не, на моето момче вече нищо не може да помогне, само молитви останаха – отвърна жена.
Изведнъж Дина разбра, че Павел е ходил на село при леля си Галя, на която съдбата не бе била никак лека. Дина я познаваше от първото ѝ гостуване с Павел. Галина Викторовна беше сестра на починалата майка на Павел.
Съпругът ѝ често пиеше и кръстосваше насам-натам, а тя търпеше заради сина им. Дина беше разбрала, че понякога Галина водела Димка да се крие от побои при роднини.
По-късно, още същата сутрин, Дина се беше запознала с братовчед си на Павел – Олег, и с децата му, Вика и Антон. Те бяха очарователни русокоси малчугани.
„С каква нежност Паша общува с племенниците си“, помисли си Дина. Оказа се, че този „риболов“ били пътуванията до селото.
Изведнъж от говорителите на диктофона се чу детски глас:
– Чичо Паша, ще ме вземеш ли на риба? Аз наистина мога да ловя!
– И аз искам! – обади се весело и Вика.
Павел се засмя и каза:
– Гледай колко помощници събрах! Но, за съжаление, не мога да ви взема, защото ще изплашим рибата и няма да остане нищо. А и вече е късно, време за сън.
– Чичо, ти винаги идваш сам. Нямаш ли си жена? – попита Вика.
– Разбира се, че имам, леля Дина. Нали я видяхте, спомняте ли си? Идвахме лятото – потвърди Павел.
– Да, спомняме си, спомняме – обадиха се в един глас децата. – Тя е такава хубава и добра. А ти обичаш ли я?
Дина замръзна – очакваше или да мълчи, или да смени темата. Но той каза просто:
– Разбира се, много я обичам. Само че тя сякаш не ми вярва.
Думите му накараха сълзи да потекат по бузите на Дина. Тя заплака едновременно от щастие, срам и разкаяние.
„Как можах да бъда такава глупачка и сама да си руша щастието“, прошепна тя, бързо криейки диктофона.
В този миг чу стъпки зад себе си. След секунда Павел влезе.
– Дин, защо плачеш? – попита той, вглеждайки се в очите ѝ.
Дина се зарадва, че е успяла да прибере записа и да не предизвика поредната кавга. Тя се обърна към него, прегърна го и прошепна:
– Прости ми, наистина в последно време не се държа нормално.
– И аз трябваше да съм по-търпелив, но всичко се разпадаше толкова бързо – отвърна Павел, галейки я успокоително по косата. – Стана ли нещо? – попита още той.
– Да, но не исках да те тревожа. Олег, братовчед ми, е в хоспис с рак. Вече няма надежда и няма лечение – обясни Павел.
– Значи през цялото това време си ходил при него и си го крил от мен? – рече Дина с известен укор.
– Не, не съм криел. Просто не исках да те натоварвам допълнително – поясни той. – Олег има семейство – майка му и децата му. Ходех да ги видя, а и исках да говоря с теб за това. Ако стане най-лошото с брат ми, Вика и Антон ще отидат в дом. Леля Галя е болна и не може да се грижи за тях.
– А майка им къде е? – учуди се Дина.
– Ами… сложна работа. Майка им, Кира, избяга в Испания с някакъв любовник – отвърна Павел със съжаление. – Опитвах се да ѝ се обадя, писах ѝ, но тя само каза „Не“, дава ясно да се разбере, че не ѝ трябват деца.
– Как така едни, дето мечтаят за деца, не ги получават, а други, дето ги имат, ги захвърлят като стара играчка? Тъпо е, несправедливо. Защо така, Пашо?
– Мислех, че ще ме разбереш – започна Павел, но Дина го прекъсна.
– Знам какво искаш да кажеш и съм съгласна. Ако стане най-лошото с Олег, нека ние да станем семейство за Вика и Антоша.
Павел се усмихна:
– Знаех си, че така ще реагираш. Най-прекрасна си.
Дина, вдигайки насълзените си очи към съпруга, прошепна:
– Наистина ли така мислиш?
– Никога не съм се съмнявал – отвърна той. – Хайде следващия път да отидем заедно при леля Галя и децата. Питат за теб.
Дина щеше да му каже, че знае, но навреме се усети и премълча, разбирайки, че трябва да запази съмненията си за себе си.
– Разбира се, нека да отидем другия уикенд.
Но се наложи да тръгнат по-скоро. Още същата вечер леля Галя се обади, разплакана, за да съобщи тъжната вест, че Олег е починал.
С времето Павел и Дина станаха грижовни родители за Вика и Антон. Така вече бяха сплотено семейство. Галина Викторовна остана твърда в решението си и отклони всяко разумно предложение. Въпреки честите визити на Дина и Павел, които ѝ предлагаха да се премести при тях, за да не живее сама, тя беше непоколебима и остана в дома си.
– Докато имам сили да стоя на крака, оставам тук. Това е моят дом, пълен с спомени за моя син – твърдо обясняваше тя причината си за отказ.
Дина и Павел, заедно с децата, често посещаваха гроба на Олег. Павел, заставайки пред паметника, обикновено казваше:
– Е, братко, гледай своето семейство. Нашите деца растат толкова прекрасни.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: