Съпругът ми ми се подиграваше, че купих едно малко емайлирано яйце от битпазара, но го очакваше голяма изненада.
Първо трябва да кажа, че съм пристрастена към битпaзарите. Просто не мога да се сдържа – обожавам идеята да се ровя из всякакви захвърлени вещи, сякаш събрани от стотици животи, и сред изхвърления „боклук“ да открия истинско съкровище.
Всичко започна, когато бях на едва единайсет и прекарвах летата при баба ми в Нова Англия. През уикендите обикаляхме всички битпazари и улични базари в радиус от стотина километра, в търсене на „предварително обичани бижута“ – така тя наричаше находките си.
Дори и днес, когато съм майка и баба, нищо не кара сърцето ми да бие по-бързо от това да се ровя в поднос с дрънкулки и да видя блясъка на нещо, което подсказва, че съм попаднала на златна жила.
Съпругът ми изобщо не го разбира. Сам е прекрасен човек – мил, работлив, но манията ми да търся съкровища сред боклука е нещо, което остава извън възприятието му.
Това е единственото, за което понякога се караме – аз си нося „предварително обичани бижута“ (или, както той ги нарича, „боклук за складиране“). Може би щеше да е по-лесно просто да се откажа от това си хоби, но искрено казано, не искам.
Нищо друго не ми носи такава радост, както да отида на битпazar в събота или неделя с 20 долара в джоба, с намерението да открия Ван Гог за 50 цента. Така че, колкото и Сам да ми се кара, че прахосвам пари и събирам ненужни неща, няма да се откажа.
Не че той се е оплаквал напоследък. Всъщност тази седмица сам предложи да дойде с мен. И ето как стана това малко чудо:
Преди около месец тръгнах към едно близко градче, където в събота сутринта имаше уличен базар. Потръпвах от нетърпение и инстинктът ми на ловец за изгодни сделки ме отведе до една скромна сергия, където мъж продаваше дреболии.
Там, сред порцеланови чашки и керамични овчарки, видях малко порцеланово и емайлирано яйце, приблизително с истински размер. Признавам, не беше нещо особено красиво или рядко, но го исках.
– Колко искате за яйцето? – попитах собственика. Той ме стрелна с остър поглед, сякаш преценяваше колко бих платила.
– Само 25 долара, госпожо. И нека ви кажа, че е голяма далавера!
Знаех правилата на играта, затова ахнах възмутено и поклатих глава.
– 25 долара? За някакво яйце от по-долнопробна керамика? Ще ви дам 5.
– ПЕТ ДОЛАРА! – сега той ахна. – За този исторически артефакт? За това съкровище? Госпожо, това е френски порцелан!
– Така ли! – сопнах се. – Тогава, ако го обърна, няма да пише „Made in China“ отдолу, така ли?
Мъжът се поколеба, сякаш не беше сигурен, и аз усетих, че имам предимство:
– Казвам ви какво: ще го взема за 10 долара, без дори да го пипна.
Той измърмори нещо под нос, но в крайна сметка ми го уви в парче вестник, прие моите десет долара, а аз бях във възторг. Имах предчувствие за това яйце! После пообиколих базара, но ентусиазмът ми вече се беше съсредоточил върху новата придобивка, затова се прибрах.
Влязох вкъщи с усмивка и целунах Сам. Той седеше на дивана и четеше вестник.
– Здрасти, скъпа – каза той. – Донесе ли си някой „боклук“?
– Хей! Да, всъщност… – измъкнах внимателно увитото яйце от чантата си и му го показах.
Сам го изгледа скептично.
– Това ли е? Това ли е находката ти?
– Да! – възкликнах. – Не е ли хубаво?
– За какво служи? – попита той, докато го обръщаше в ръце.
– Мисля, че е била кутийка за бижута – отвърнах. – Виждаш ли металното езиче и пантичките? – взех яйцето и се опитах да го отворя.
– Сигурно е ръждясало – каза Сам и после погледна отдолу. – Нищо чудно. Гледай: „Made in Hong Kong“. Колко даде за него?
Почервенях и си прибрах яйцето.
– Десет долара – признах. – Но човекът искаше 25!
Сам се изсмя насмешливо:
– Пак са те изработили!
Очите ми се насълзиха:
– Е, на мен ми харесва! – разтърсих яйцето и чух как нещо се размърда вътре. – Май има нещо в него!
Сам изсумтя:
– О, сигурно е диамант – подигра се той, след което издърпа яйцето от ръцете ми. С едно ловко движение той успя да го разчупи. Вътре имаше малко вързопче от червена коприна.
Взех пакетчето и внимателно го развих. Във гънките на коприната проблясна чифт обици. Бяха великолепни! Разбира се, помислих си, че са фалшиви, но красиви.
Сам взе едната и я разгледа отблизо. Прозрачният централен камък беше обкръжен от венец от зелени камъчета, и Сам ги опари с дъха си. После се вгледа и ахна.
– Джен – каза той, – мисля, че са истински!
– Какво? – попитах. – Какво искаш да кажеш?
– Преди време гледах филм за диамантите. Казаха, че ако ги дъхнеш, истинският диамант не се запотява. Виж! – и той отново подъхна камъка.
Наведох се да погледна. Наистина не се запоти. Погледнах Сам, а после поклатих глава:
– Скъпи, погледни само размера на тези камъни. Биха стрували милиони! Това със сигурност са добре направени имитации.
Но Сам изглеждаше развълнуван:
– Хайде да отидем при онзи бижутер в мола и да ги видим.
– Сам – казах му, – ще ни вземе пари за тази оценка!
Но на Сам не му пукаше, затова отидохме до мола и, затаили дъх, зачакахме, докато бижутерът разглеждаше обиците и ги тестваше.
– Да, това са диаманти – каза той, – и 18-каратово бяло злато. Според мен тези зелени камъни са смарагди. Стар шлиф, изработка от времето на ар деко, бих предположил. Говорим за около триста… в зависимост от качеството, може и повече.
– Триста долара ли? – попита Сам.
– Триста хиляди – отговори бижутерът.
Почувствах как земята се люшва под краката ми и се хванах за Сам, за да не падна. Бях открила ИСТИНСКО съкровище!
Оказа се, че бижутерът дори го беше подценил. Обиците бяха продадени на търг за три милиона долара. Сега в банката си имаме чудесно „гнездо“ за старини, а порцелановото яйце заема почетно място над камината в новия ни дом.
Що се отнася до Сам, той вече е страстен почитател на старинни вещи и не пропуска нито един битпazar или антикварен пазар. Все още не сме намерили онзи Ван Гог за 50 цента, но не губим надежда!
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: