Излязох на среща с един мъж. Ресторантът беше от онези, в които цените в менюто изглеждаха като телефонни номера, а сервитьорите се движеха с безшумната грация на хищници, подушили плячка. Казваше се Виктор

Излязох на среща с един мъж. Ресторантът беше от онези, в които цените в менюто изглеждаха като телефонни номера, а сервитьорите се движеха с безшумната грация на хищници, подушили плячка. Казваше се Виктор. Беше облечен в костюм, който вероятно струваше повече от шестмесечния ми наем, а часовникът на китката му проблясваше дискретно, но настойчиво при всяко негово движение. Излъчваше онази специфична аура на самоувереност, която само парите могат да дадат – спокойна, непоклатима, почти снизходителна.

Говореше с плътен, овладян глас за последните си бизнес начинания, за пътувания до екзотични дестинации, за инвестиционни портфейли и пазарни тенденции. Аз кимах, усмихвах се и се опитвах да изглеждам така, сякаш всичко това е част от моето ежедневие. Истината беше, че последният ми инвестиционен проект се състоеше в това да преценя дали мога да си позволя марково кисело мляко, или ще трябва да се задоволя с по-евтиния му еквивалент. Живеех под наем в малък апартамент, за който бях взела потребителски кредит, за да го обзаведа, а мисълта за ипотека за собствено жилище ми се струваше като научна фантастика.

Когато дойде време за поръчка, Виктор дори не погледна дясната колона на менюто. С лекота поръча омар „Термидор“, плато от стриди „Фин дьо Клер“ и бутилка френско вино, чието име ми звучеше като заклинание за призоваване на духове. За мен избра филе от лаврак с аспержи и сос от шафран.

— Ще ти хареса — каза той с покровителствена усмивка. — Готвачът тук е истински виртуоз.

Вътрешно пресметнах набързо колко би струвало всичко това. Сумата беше стряскаща. Побиха ме студени тръпки. Но после се успокоих. Мъж, който поръчва с такава лекота, очевидно няма намерение да те кара да делиш сметката. Помислих си: „Този е златна находка.“ Може би най-накрая късметът ми се беше усмихнал. Може би това беше краят на безкрайните сметки, на притесненията за всеки лев, на живота на ръба. Отпуснах се и позволих на виното да разтопи напрежението в раменете ми.

Вечерята беше великолепна. Разговорите бяха повърхностни, но приятни. Виктор беше галантен, остроумен и определено привлекателен. Разказваше ми за плановете си да разшири бизнеса си, за строежа на нова офис сграда, за сложни преговори с чуждестранни партньори. Чувствах се като героиня от филм – момичето от народа, което е на път да бъде спасено от своя чаровен принц с безупречен костюм.

И тогава дойде сметката. Сервитьорът я постави в кожена папка на масата, точно по средата между нас двамата. Настъпи неловка тишина. Очаквах Виктор да я вземе, да сложи вътре кредитната си карта и да приключи вечерта със същия размах, с който я беше започнал.

Вместо това той се усмихна леко, побутна папката към мен и каза:

— Е, беше страхотно, нали? Да я разделим поравно?

Времето сякаш спря. Думите му увиснаха във въздуха, тежки и студени като ледени висулки. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Шокът беше толкова силен, че за момент загубих способността си да мисля. Всичките ми розови фантазии се разбиха на хиляди парченца. Принцът се оказа просто един мъж, който поръчва омари за чужда сметка.

Не показах колко ме подразни. Не знам откъде намерих сили, но успях да се усмихна.

— Разбира се — казах с глас, който трепереше едва забележимо.

Извадих портмонето си. Ръцете ми се движеха като на забавен каданс. Моята половина от сметката беше почти колкото месечния ми бюджет за храна. Докато броях банкнотите, усещах погледа му върху себе си – изпитателен, може би дори леко подигравателен. Чувствах се унизена, използвана, глупава.

Остатъкът от вечерта беше кратък и неловък. Разделихме се пред ресторанта с няколко протоколни фрази. Той не предложи да ме изпрати. Просто се обърна и тръгна към лъскавата си кола, паркирана наблизо. Аз останах на тротоара, чувствайки се празна и измамена. Вървях пеша към вкъщи, а студеният нощен въздух пронизваше тънката ми рокля. В главата ми бушуваше буря от емоции – гняв, разочарование, срам.

Тъкмо бях отключила входната врата на апартамента си, когато телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер, но аз знаех кой е. Сърцето ми подскочи. Какво искаше още? Да не би да съм сбъркала сметката и да му дължа още пет лева? Вдигнах с неохота.

— Ало?

— Хей! — Гласът му звучеше различно. Вече не беше онзи мек, кадифен тембър от вечерята. Сега беше остър, делови, почти напрегнат. — Току-що забелязах, че ти…

Той направи пауза. Аз затаих дъх.

— …си изпуснала нещо от чантата си, докато плащаше. В ресторанта. Една визитка. На адвокатска кантора „Марков и партньори“.

Глава 2

Сърцето ми спря за миг, преди да забие с бясна скорост. Визитка? Адвокатска кантора? За какво говореше той?

— Не мисля, че е моя — отвърнах предпазливо, докато трескаво ровех из чантата си. Ключове, портмоне, червило, телефон… Нямаше и следа от визитка. — Сигурно се бъркате.

— Не, не се бъркам — отсече той. Тонът му беше студен като стомана. — Черна, с изчистен сребърен надпис. Адвокат Асен Марков. Звъни ли ти познато?

Сякаш ледена ръка стисна стомаха ми. Асен Марков. Това име… То не беше просто познато. То беше свързано с най-големия ми страх през последните няколко месеца. Беше името на адвоката, когото по-малкият ми брат, Калин, беше наел.

— Не знам за какво говорите — излъгах аз, а гласът ми прозвуча слабо и неубедително дори на собствените ми уши.

От другата страна на линията се чу кратък, лишен от всякаква веселост смях.

— Хайде, Елица. Нека не играем на игри. Намирам се пред ресторанта. Да се върна ли да ти я донеса, или предпочиташ да поговорим утре? Има някои неща, които внезапно започнаха да ме интересуват изключително много.

Той затвори, преди да успея да отговоря. Останах в антрето, втренчена в стената, а телефонът все още беше долепен до ухото ми. В главата ми цареше пълен хаос. Как, по дяволите, визитката на адвоката на Калин се беше озовала в моята чанта? И защо това интересуваше толкова много Виктор?

Втурнах се към стаята на брат ми. Той беше на двадесет, студент в университета, и живееше с мен, откакто родителите ни починаха преди няколко години. Калин беше умен, талантлив, но и ужасно наивен. Винаги търсеше лесния път към успеха, бързите пари, големия удар, който щеше да реши всичките ни проблеми.

Намерих го пред компютъра, вперил поглед в екрана, но беше очевидно, че не вижда нищо. Лицето му беше бледо, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— Калин, трябва да говорим — казах аз, опитвайки се да запазя гласа си спокоен.

Той подскочи, сякаш го бях уловила на местопрестъплението.

— Какво има?

— Визитката на адвокат Марков. Как се е озовала в чантата ми?

Очите му се разшириха от ужас. Той започна да заеква, да се оплита в несвързани обяснения, но аз го прекъснах.

— Истината, Калин! Веднага!

Той се срина. Скри лице в ръцете си и раменете му се разтресоха от беззвучни ридания. Разказа ми всичко. Преди няколко месеца се беше свързал с някакви „бизнесмени“, които му предложили „сигурна инвестиция“. Обещали му тройна печалба в рамките на два месеца. Трябвало само да вложи една определена сума. Сума, която той, разбира се, нямал. Затова, без да ми каже, беше взел заем. Но не от банка. От същите тези „бизнесмени“. С лихва, която растеше експоненциално с всеки изминал ден.

„Сигурната инвестиция“ се оказала пълна измама. Парите изчезнали, а „партньорите“ му се превърнали в безмилостни кредитори. Започнали със заплашителни обаждания, после с посещения пред университета. Накрая му казали, че ако не върне парите с лихвите до края на месеца, ще си „поговорят“ с мен.

В паниката си Калин беше намерил адвокат Марков, специалист по наказателно право. Днес следобед се беше срещнал с него, за да обсъдят възможностите. Явно, докато ми е разказвал развълнувано за срещата, без да иска е изпуснал визитката в отворената ми чанта на масата.

Слушах го и усещах как светът се срутва около мен. Брат ми беше затънал до уши. Беше заложил не само своето бъдеще, но и моята сигурност. Ипотеката за апартамента, която обмислях, изведнъж ми се стори като далечен, недостижим блян. Сега трябваше да се борим за оцеляване.

— За каква сума говорим, Калин? — попитах тихо, страхувайки се от отговора.

Той прошепна число. Число, което беше толкова голямо, че ми прилоша. Никога през живота си не бях виждала толкова пари на едно място. Нямаше никакъв начин да ги съберем. Бяхме в капан.

И тогава си спомних за Виктор. За студения му, пресметлив глас по телефона. За внезапния му интерес към визитката. Защо един богат бизнесмен ще се интересува от проблемите на един затънал студент и неговия адвокат? Нещо не беше наред. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Срещата ни не беше случайна. И предложението му да разделим сметката… то не беше просто проява на скъперничество. Беше тест. Проверка. И аз, без да знам, бях стъпила право в центъра на някаква много по-голяма и по-опасна игра.

Глава 3

На следващия ден Виктор се обади отново. Този път не си направи труда да бъде любезен.

— Десет сутринта. В офиса ми. Ще ти изпратя адреса. Не закъснявай.

И затвори. Нямаше „моля“, нямаше „ако обичаш“. Беше заповед. Част от мен искаше да му каже да върви по дяволите, да блокира номера му и да се опита да забрави за съществуването му. Но другата част, по-голямата, по-уплашената, знаеше, че нямам избор. Той държеше някакъв коз, свързан с адвокат Марков, и аз трябваше да разбера какъв е.

Офисът му се намираше на последния етаж на една от онези стъклени сгради в центъра на града, които винаги бях гледала с копнеж и лека завист. Приемната беше огромна, обзаведена с минималистични италиански мебели и абстрактни картини по стените. Млада, перфектно изглеждаща секретарка ме покани да седна и ми предложи кафе, сякаш бях важен клиент, а не момиче, извикано на разпит.

Виктор ме прие след точно десет минути чакане. Неговият кабинет беше още по-впечатляващ. Едната стена беше изцяло от стъкло и разкриваше панорамна гледка към целия град. Чувствах се малка и незначителна на фона на целия този лукс и власт.

Той седеше зад масивно бюро от тъмно дърво и не стана, когато влязох. Просто ми посочи един от столовете пред него. Атмосферата от снощната среща беше изчезнала напълно. Нямаше и следа от чаровния, усмихнат мъж. На негово място стоеше студен, пресметлив хищник.

— Значи — започна той, като подхвърляше визитката между пръстите си, — адвокат Асен Марков. Казваш, че не е твоя?

— На брат ми е — отвърнах аз. Реших, че е по-добре да кажа поне част от истината. — Той има… някои проблеми.

Виктор се усмихна. Отново онази студена, лишена от емоции усмивка.

— Проблеми. Интересна дума. Всички имаме проблеми, Елица. Въпросът е от какво естество са те. И дали случайно не се пресичат с моите.

Той се наведе напред, а погледът му стана остър и пронизващ.

— Виждаш ли, кантора „Марков и партньори“ в момента води едно много неприятно дело. Срещу мен. И аз никак, ама никак не обичам, когато хората водят дела срещу мен.

Светът под краката ми се завъртя. Значи това било то. Съвпадението беше твърде голямо, за да е случайно. Но каква беше връзката?

— Не разбирам какво общо имам аз с това — казах аз, опитвайки се да звуча убедително.

— О, сигурен съм, че нямаш. Но имаш брат, който ползва услугите на същия адвокат, който се опитва да ми съсипе бизнеса. Брат, който, ако не се лъжа, е затънал в дългове към едни много неприятни хора. Хора, които аз познавам доста добре.

Той знаеше. По някакъв начин беше проверил всичко за Калин. За дълга, за заплахите. Усетих как страхът ме парализира. Този човек имаше пипала навсякъде.

— Какво искате от мен? — попитах с пресъхнало гърло.

— Искам информация — отвърна той простичко. — Искам да знам какво готви Марков. Искам да знам какви са му козовете, кои са свидетелите му, каква е стратегията му. Искам да знам всичко.

Бях потресена. Той искаше да го шпионирам. Да предам адвоката на собствения си брат.

— Невъзможно е. Аз… аз нямам достъп до такава информация.

— Ще намериш начин — каза Виктор с леден тон. — Брат ти ти има доверие. Ще говори с теб. Ще сподели. Ти само трябва да слушаш внимателно. И да ми предаваш.

— А ако откажа?

Той се облегна назад в стола си и сплете пръсти.

— Ако откажеш, ще се погрижа онези момчета, на които брат ти дължи пари, да станат много… настоятелни. Имам голямо влияние върху тях. Мога да ги накарам да забравят за дълга. Или мога да ги накарам да го съберат. С всички възможни средства. Изборът е твой.

Това беше изнудване. Чисто и просто. Той ме беше притиснал до стената, без да ми остави никакъв изход. Гледах го и в негово лице виждах не просто бизнесмен, а чудовище. Чудовище, което беше готово да съсипе живота на двама непознати, за да спечели едно съдебно дело.

Моралната дилема беше ужасяваща. Да предам единствения човек, който можеше да помогне на Калин, за да го спася от непосредствената опасност? Или да откажа и да го оставя на милостта на безскрупулни мутри? И в двата случая губех. И в двата случая се налагаше да направя компромис със съвестта си.

— Трябва да си помисля — промълвих аз.

— Нямаш много време — отвърна Виктор. — Давам ти двадесет и четири часа. Утре по това време искам да ми се обадиш с отговор. И се надявам да е правилният. За доброто на брат ти.

Той ме освободи. Излязох от кабинета му с крака като от памук. Гледката към града вече не ми изглеждаше красива. Изглеждаше студена, враждебна и безразлична. Бях сама срещу целия свят. И трябваше да взема решение, което щеше да промени всичко.

Глава 4

Вечерта се прибрах вкъщи с чувството, че нося тежестта на целия свят на раменете си. Калин ме чакаше, лицето му беше изпълнено с тревожно очакване. Разказах му всичко – за срещата с Виктор, за съдебното дело, за ултиматума. Докато говорех, виждах как надеждата в очите му бавно угасва и на нейно място се настанява отчаянието.

— Значи сме свършени — каза той глухо. — Няма изход.

— Винаги има изход, Калин — опитах се да го успокоя аз, макар самата аз да не вярвах в думите си.

Цяла нощ не мигнах. Вървях напред-назад из малкия апартамент, опитвайки се да намеря решение. Мислите ми препускаха в трескав кръг. Виктор. Адвокат Марков. Дългът. Заплахите. Всичко се беше оплело в един гигантски, неразрешим възел.

На сутринта, изтощена и с празен поглед, взех решение. Не можех да предам адвоката. Това беше въпрос на принцип. Но не можех и да оставя брат ми на произвола на съдбата. Трябваше да има и трети път. Трябваше да разбера повече за това дело. Защо беше толкова важно за Виктор? Кой го съдеше? И защо беше готов на всичко, за да спечели?

Започнах да ровя в интернет. Името на Виктор беше свързано с голяма строителна компания – „Виктори Груп“. Публичният му образ беше безупречен – успешен предприемач, филантроп, един от стълбовете на местния бизнес. Но когато задълбах по-дълбоко, започнаха да изплуват някои неща. Статии в малки, независими медии за спорни сделки, за съмнения за корупция при обществени поръчки, за работници, които се оплакват от лоши условия на труд. Всичко това обаче беше на ниво слухове и непотвърдени обвинения.

Тогава попаднах на нещо. Кратка новина в икономически вестник отпреди няколко месеца. „Ирина Стоева напуска управителния съвет на „Виктори Груп“. В статията се споменаваше, че Ирина е не просто негов бизнес партньор, а и негова съпруга, с която са в процес на развод. Името й ми беше смътно познато. Бърза проверка разкри, че тя е дъщеря на един от най-влиятелните архитекти в страната, човекът, който на практика беше дал първоначалния тласък на кариерата на Виктор.

Картината започна бавно да се изяснява. Това не беше просто бизнес дело. Беше мръсна семейна война. Развод, разделяне на имущество, взаимни обвинения. Вероятно Ирина беше тази, която го съдеше. И ако беше наела толкова добър адвокат като Марков, значи залозите бяха огромни.

Изведнъж ми хрумна луда идея. Ами ако се свържа с нея? Ами ако й разкажа за изнудването на Виктор? Може би тя щеше да ми помогне. Може би, виждайки на какво е способен бившият й съпруг, щеше да се намеси. Беше рисковано. Можеше да не ми повярва. Можеше да си помисли, че съм пратеник на Виктор, който се опитва да я манипулира. Но беше единственият ми шанс.

Открих адреса на благотворителната фондация, която тя управляваше. Отидох там без предварителна уговорка, надявайки се да ме приеме. Сградата беше стара, красиво реставрирана къща в центъра, пълна с млади хора, които работеха по различни социални проекти. Атмосферата беше коренно различна от стерилния лукс в офиса на Виктор. Тук имаше живот, енергия, идеализъм.

Ирина ме прие в малък, слънчев кабинет, затрупан с книги и папки. Беше елегантна жена на около четиридесет години, с интелигентни, но уморени очи. В тях се четеше болка, но и непоколебима решителност.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя с мек, но делови глас.

Поех си дълбоко дъх и започнах да разказвам. За срещата ми с Виктор, за сметката, за визитката, за проблемите на брат ми, за ултиматума. Говорех бързо, на пресекулки, страхувайки се, че всеки момент ще ме прекъсне и ще ме изгони. Но тя не го направи. Слушаше ме внимателно, без да показва никаква емоция. Лицето й беше непроницаема маска.

Когато свърших, в стаята настъпи дълга, тежка тишина. Ирина гледаше през прозореца, а пръстите й леко барабаняха по бюрото.

— Значи той е стигнал дотам — проговори най-накрая тя, по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Да използва невинни хора. Да ги заплашва, да ги изнудва. Не съм изненадана.

Тя се обърна към мен. В погледа й вече нямаше умора, а студен, овладян гняв.

— Това, което ви е казал, е вярно. Аз го съдя. Съдя го, защото той се опита да ми отнеме всичко. Не само бизнеса, който изградихме заедно, рамо до рамо. Той се опита да ме съсипе. Да ме представи като некомпетентна, като крадла, да унищожи репутацията ми. Всичко това, за да не се наложи да дели с мен това, което по право ми принадлежи.

Тя стана и закрачи из стаята.

— Виктор може да изглежда очарователен, Елица. Той е майстор на манипулацията. Може да те накара да повярваш във всичко. Но зад тази фасада се крие човек без скрупули. Човек, за когото целта винаги оправдава средствата. Той е стъпвал върху хора през целия си живот, за да стигне до върха. Предаде моя баща, който му беше като ментор. Предаде и мен. Няма да се спре пред нищо, за да спечели.

Разказът й потвърди най-лошите ми опасения. Бях попаднала в центъра на битка между двама титани. Бях просто пешка в тяхната игра.

— Какво да правя? — попитах аз, а гласът ми беше едва чут шепот.

Ирина спря и ме погледна право в очите.

— Не можете да му се доверите. Дори и да му дадете това, което иска, той няма да ви остави на мира. Ще ви държи в ръцете си завинаги. Единственият начин да се измъкнете е да играете неговата игра. Но по-умно.

— Как?

— Съгласете се — каза тя бавно и отчетливо. — Кажете му, че приемате предложението му. Преструвайте се, че сте на негова страна. Но работете за мен.

Глава 5

Предложението на Ирина ме остави безмълвна. Двойна игра. Да се преструвам, че шпионирам за Виктор, а всъщност да предавам информация на нея. Идеята беше колкото гениална, толкова и ужасяващо опасна. Ако Виктор разбереше, бях свършена. Не само аз, но и Калин.

— Не мога — поклатих глава аз. — Рискът е твърде голям. Той е… безмилостен.

— Знам — отвърна Ирина спокойно. — Но помисли си. Каква е алтернативата? Да му откажеш и да оставиш брат си на милостта на кредиторите му? Или да станеш негова марионетка, да предадеш адвокат Марков и да живееш с вината до края на живота си? Това, което ти предлагам, е трети път. Пътят на съпротивата. Да, опасно е. Но ти дава шанс. Шанс да си върнеш контрола.

Тя беше права. И двата други варианта водеха към катастрофа. Планът на Ирина беше единствената ми надежда, колкото и крехка да беше тя.

— Какво точно искате от мен? — попитах аз, а сърцето ми биеше лудо.

— Искам да знам какво знае той. Какви ходове планира. Той ще се опита да те използва, за да разбере стратегията на моя адвокат. Ти ще се преструваш, че му съдействаш. Ще му даваш информация. Но ще му даваш информацията, която аз искам той да получи. Малки, привидно незначителни детайли, които ще го насочат в грешна посока. Ще го накараме да повярва, че е с един ход пред нас, докато всъщност ние ще сме тези, които контролират играта.

— Ами брат ми? Дългът му?

— Ще се погрижа за това — каза Ирина твърдо. — Ще намеря начин да неутрализирам заплахата. Но трябва да ми имаш пълно доверие. И да следваш инструкциите ми до последната буква.

Гледах я в очите и видях в тях същата стоманена решителност, която бях видяла и у Виктор. Те бяха два звяра от една и съща порода, борещи се за надмощие. А аз бях примамката в капана. Но в този момент, изборът ми беше ясен. Между чудовището, което искаше да ме унищожи, и чудовището, което ми предлагаше оръжие, аз избрах оръжието.

— Съгласна съм — казах аз.

Точно в десет часа се обадих на Виктор.

— Приемам — казах с глас, който се постарах да звучи уплашен и покорен.

От другата страна на линията се чу задоволително изсумтяване.

— Разумно решение. Очаквам първия си доклад до края на седмицата.

Започна най-мъчителният период в живота ми. Живеех в постоянен страх и напрежение. През деня се срещах тайно с Ирина или с нейния адвокат, господин Марков. Той беше информиран за плана и макар първоначално да беше скептичен, накрая се съгласи, виждайки в това рискован, но потенциално печеливш ход. Те ми даваха „информация“ – внимателно подбрани фрагменти, неверни следи, подвеждащи документи.

След това трябваше да се срещам с Виктор. Тези срещи бяха истинско изтезание. Той ме разпитваше с часове, ровеше се във всяка моя дума, търсеше пропуски и противоречия. Аз трябваше да играя ролята на уплашено момиче, което е принудено да извърши предателство. Трябваше да бъда убедителна, но не прекалено. Трябваше да изглеждам като аматьор, но все пак да му давам нещо, което да задоволи глада му за информация.

След всяка среща с него се чувствах мръсна, омерзена от себе си. Връщах се вкъщи и стоях под душа с часове, сякаш можех да измия от себе си лъжите и унижението. Калин виждаше какво се случва с мен. Той се чувстваше виновен, безпомощен. Опитваше се да ме подкрепя, но пропастта между нас растеше. Тайната, която пазех, беше като стена, която ни разделяше.

Междувременно Ирина изпълни своята част от уговорката. Една вечер, докато се прибирах, видях двама мъже да чакат пред входа на блока ми. Сърцето ми замря. Бяха кредиторите на Калин. Но те не изглеждаха заплашителни. Напротив, изглеждаха уплашени. Единият от тях пристъпи напред и ми подаде плик.

— Госпожице, много се извиняваме за безпокойството. Получи се… недоразумение. Дългът на брат ви е уреден. Повече няма да ви притесняваме.

Те се обърнаха и си тръгнаха почти бегом. Отворих плика. Вътре беше записът на заповед, който Калин беше подписал, скъсан на две. Ирина беше използвала своите връзки, своето влияние. Беше ги притиснала по начин, по който само хора от нейния свят могат. Бяхме свободни. Поне от тази заплаха.

Но свободата имаше цена. Сега бях обвързана с Ирина. Дължах й услуга. Вече не бях просто жертва, а съучастник. Играта ставаше все по-сложна и опасна.

Глава 6

Една вечер Виктор ме покани на вечеря. Не в лъскав ресторант, а в дома му. Беше огромна, модерна къща в подножието на планината, с панорамни прозорци и басейн, чиято вода светеше в призрачно синьо в настъпващия мрак.

— Искам да отпразнуваме нашия малък успех — каза той, докато ми наливаше скъпо шампанско. — Информацията, която ми даде миналата седмица, беше изключително полезна. Адвокатите ми вече работят по нея. Ирина ще бъде много изненадана в съда.

Аз се усмихнах плахо, а сърцето ми се сви. „Информацията“ беше за предполагаем ключов свидетел, който екипът на Ирина щял да призове – бивш служител на компанията, уволнен от Виктор. Всичко беше лъжа. Човекът беше напуснал страната преди години и нямаше никакво намерение да се връща. Но адвокатите на Виктор щяха да изгубят ценно време и ресурси, за да го издирят и да подготвят защита срещу неговите „показания“.

Вечерята беше напрегната. Виктор се опитваше да бъде отново онзи чаровник от първата ни среща, но аз виждах студенината в очите му. Той не ме възприемаше като жена, а като инструмент. Полезен, но заменим.

В един момент, докато разказваше за поредния си бизнес триумф, той спомена нещо, което привлече вниманието ми.

— …и тогава се наложи да се справя с баща й. Старият глупак си мислеше, че може да ми казва какво да правя в собствената ми компания. Трябваше да му покажа къде му е мястото.

— Бащата на Ирина ли? — попитах аз предпазливо.

— Същият — изсмя се Виктор. — Той ми даде първия ми шанс, вярно е. Но после започна да се държи така, сякаш ми е собственик. Говореше за морал, за етика, за „правилния начин“ на правене на бизнес. В този свят няма правилен начин, Елица. Има само печеливш начин. Той не го разбра. Затова се наложи да го отстраня.

В думите му имаше толкова много презрение и злоба, че ме побиха тръпки. Започнах да разбирам, че конфликтът му с Ирина не е само за пари. Той е много по-дълбок, по-личен. Беше свързан с предателство, с наранено его, с борба за власт, която е продължила с години.

След вечерята той ме поведе към кабинета си. Беше просторна стая, с библиотека от пода до тавана, пълна с книги на икономическа тематика. На бюрото му имаше няколко семейни снимки. На една от тях той и Ирина се усмихваха щастливо на фона на някакъв екзотичен плаж. Изглеждаха млади, влюбени, пълни с надежди. Какво се беше объркало?

Докато той говореше по телефона, погледът ми попадна върху полуотворено чекмедже на бюрото. Вътре се виждаше ъгълчето на снимка. Любопитството надделя. Огледах се – Виктор беше с гръб към мен, погълнат от разговора си. С бързо движение измъкнах снимката.

На нея беше Виктор, прегърнал друга жена. Не беше Ирина. Беше по-млада, с предизвикателна усмивка и руса коса. Двамата седяха на маса в някакво заведение, а пред тях имаше бутилка вино. Снимката изглеждаше скорошна.

Изневяра. Значи това било. Или поне част от пъзела. Сърцето ми заблъска. Това беше нещо реално. Нещо, което можех да използвам. С треперещи ръце извадих телефона си и я снимах, преди да я върна обратно в чекмеджето.

Когато си тръгвах, Виктор ме целуна. Беше студена, властническа целувка, която ме отврати.

— Справяш се добре, Елица — каза той. — Продължавай в същия дух и ще бъдеш възнаградена.

Докато шофирах към вкъщи, в главата ми се въртеше само едно – снимката. Това променяше всичко. Досега бях просто пионка в играта. Но сега държах в ръцете си оръжие. Истинско оръжие, което можеше да взриви всичко. Въпросът беше как и кога да го използвам.

Глава 7

На следващия ден показах снимката на Ирина. Тя я погледна за дълго, без да каже нито дума. Лицето й не трепна, но видях как пръстите й, с които държеше телефона, леко побеляха.

— Познаваш ли я? — попитах тихо.

— Не — отвърна тя. — Но не съм изненадана. Това продължава от години. С различни жени. Това беше една от причините да поискам развод. Но досега нямах доказателства.

Тя въздъхна дълбоко.

— Това е добре. Това е много добре, Елица. Може да ни помогне в делото. Но трябва да бъдем много внимателни. Виктор е отмъстителен. Ако разбере, че ровиш в личния му живот, ще стане опасно.

Опасно. Думата увисна във въздуха. Вече беше опасно. Но сега осъзнах, че съм преминала някаква невидима граница. Вече не бях просто пасивен участник, а активен играч.

Дните се нижеха в мъчително напрежение. Продължавах да подавам на Виктор фалшива информация, а той продължаваше да я поглъща. Чувстваше се уверен, сигурен в победата си. Дори започна да се държи по-мило с мен, да ми прави подаръци – скъп парфюм, копринен шал. Опитваше се да ме купи, да ме превърне в своя лоялна подчинена. Аз приемах подаръците с усмивка, а вътрешно ми се гадеше.

Междувременно, с помощта на Ирина, започнах да разследвам жената от снимката. Оказа се, че се казва Силвия и работи като мениджър в една от дъщерните фирми на „Виктори Груп“. Беше млада, амбициозна и, както бързо разбрах, не особено дискретна.

Създадох си фалшив профил в социалните мрежи и й изпратих покана за приятелство. За моя изненада, тя прие. Профилът й беше пълен със снимки от луксозни курорти, скъпи ресторанти, бутици. Не парадираше с връзката си с Виктор, но стандартът й на живот очевидно надхвърляше заплатата на мениджър.

Започнах да й пиша. Представих се за момиче, което се възхищава на стила й, което мечтае за подобен живот. Тя се хвана. Ласкателствата й харесаха. Започнахме да си чатим редовно. Разказвах й измислени истории за скучната си работа и сивия си живот, а тя ми се хвалеше със своите „успехи“.

Беше като да ходиш по тънък лед. Всяка дума трябваше да бъде премерена. Всеки въпрос трябваше да бъде зададен небрежно, сякаш между другото. Бавно и методично, аз сглобявах пъзела. Разбрах, че връзката им не е просто мимолетна афера. Виктор й беше обещал, че ще се разведе с Ирина и ще се ожени за нея. Беше й купил апартамент, кола. Тя беше неговата голяма тайна. И неговата най-голяма слабост.

Един ден, докато си чатехме, тя спомена нещо, което ме накара да настръхна.

„Виктор е под голямо напрежение заради това глупаво дело. Онази кучка, бившата му, иска да му вземе половината компания. Но той има план. Каза ми, че ще извади един документ в съда, който ще я унищожи напълно. Някакъв подпис, който тя е сложила преди години, без да знае за какво точно става въпрос. С това ще докаже, че тя е участвала в някаква финансова измама. Направо ще я вкара в затвора.“

Сърцето ми спря. Това беше. Козът на Виктор. Документът, с който смяташе да спечели войната. Предадох веднага думите на Силвия на Ирина и адвокат Марков.

Лицето на Марков стана сериозно.

— Трябва да разберем какъв е този документ. И трябва да го намерим, преди той да го използва.

— Но как? — попитах аз. — Сигурно го пази в сейф.

— Да — каза Ирина бавно, а в очите й проблесна опасен пламък. — В сейфа в кабинета му. В къщата.

Тримата се спогледахме. В стаята се възцари мълчание. Всички мислехме едно и също. Някой трябваше да влезе в онази къща и да отвори онзи сейф. И този някой можех да бъда само аз.

Глава 8

Идеята беше безумна. Да проникна в къщата на Виктор и да отворя сейфа му звучеше като сцена от шпионски филм. Аз бях всичко друго, но не и шпионин. Бях обикновено момиче, което обстоятелствата бяха тласнали в свят, за който не беше подготвено.

— Невъзможно е — казах аз, а гласът ми трепереше. — Има аларма, камери. Ще ме хванат.

— Няма да те хванат, ако знаеш какво правиш — намеси се адвокат Марков. — Разполагаме с няколко дни. Виктор заминава в командировка в чужбина. Къщата ще бъде празна. Ирина знае кодовете за алармата. Знае и комбинацията на сейфа. Поне старата. Надяваме се да не я е сменил.

— Ами камерите? — не се предавах аз.

— Електрическата система на къщата е уязвима — обясни Ирина. — Можем да предизвикаме краткотрайно спиране на тока в целия квартал. Ще имаш прозорец от около петнадесет минути, преди аварийните системи да се включат. Трябва да си бърза.

Слушах ги и не можех да повярвам. Те бяха обмислили всичко. Бяха готови да извършат престъпление, за да спечелят делото си. И очакваха аз да бъда техният инструмент.

— Защо аз? — попитах аз, макар да знаех отговора.

— Защото ти си единствената, която Виктор не би заподозрял, ако нещо се обърка — отвърна Ирина. — Аз съм му враг номер едно. Всеки, свързан с мен, е под подозрение. Но ти… ти си неговото малко, уплашено протеже. Последната, от която би очаквал подобна дързост.

Тя ме гледаше право в очите. В погледа й нямаше молба, а заповед. Бях притисната до стената. Отново. Отказах ли, губех тяхната подкрепа. Бях сама. Съгласях ли се, рискувах всичко – свободата си, бъдещето си.

Прекарах следващите два дни в трескава подготовка. Ирина ми начерта подробен план на къщата. Марков ми обясни какви документи да търся. Чувствах се като актриса, която репетира за най-важната роля в живота си. Роля, в която нямаше място за грешки.

В уречената нощ, сърцето ми биеше толкова силно, че ми се струваше, че целият свят го чува. Паркирах колата си на няколко пресечки от къщата на Виктор и тръгнах пеша. Улицата беше тиха и пуста. Къщата тънеше в мрак, приличаше на гигантски, спящ звяр.

Точно в два часа през нощта, както се бяхме разбрали, уличното осветление примигна и угасна. Кварталът потъна в пълен мрак. Това беше моят сигнал. С треперещи ръце въведох кода за алармата, който Ирина ми беше дала. Чу се тихо изщракване и вратата се отвори.

Влязох вътре и се озовах в непрогледна тъмнина. Включих малкото фенерче на телефона си. Лъчът светлина танцуваше по скъпите мебели и произведения на изкуството, създавайки зловещи сенки. Втурнах се към кабинета. Всяка секунда беше ценна.

Сейфът беше скрит зад голяма картина, точно както беше казала Ирина. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да набера комбинацията. Първия път сбърках. Втория път също. Паниката започна да ме завладява. Успокой се, Елица, успокой се. Поех си дълбоко дъх и опитах за трети път. Чу се щракване. Вратата на сейфа се отвори.

Вътре имаше пачки с пари, бижута и няколко папки с документи. Започнах да ги преглеждам трескаво, търсейки това, което Марков ми беше описал – договор за офшорна фирма, подписан от Ирина.

И тогава го видях. Беше там. Но имаше и още нещо. Под папката имаше друга, с надпис „Калин“. Отворих я. Вътре беше пълно досие за брат ми. Разпечатки от банковите му сметки, информация за оценките му в университета, дори снимки, направени от разстояние. Виктор не просто е знаел за дълга му. Той е знаел всичко. Проучвал го е, следил го е. Може би дори той е организирал цялата схема с „инвестицията“, за да го вкара в капан. За да стигне до мен.

В този момент осъзнах, че никога не съм била случайна жертва. Бях мишена от самото начало. Той ме беше избрал, проучил и поставил капан, в който аз бях влязла доброволно. Гневът измести страха. Този човек беше чудовище.

Грабнах и двете папки. Снимах набързо с телефона си няколко страници от договора с подписа на Ирина, както и някои от документите от досието на Калин. Върнах всичко обратно, затворих сейфа, закачих картината и излязох от къщата. Секунди след като затворих вратата, осветлението в квартала светна.

Бях успяла.

Глава 9

Когато показах снимките на Ирина и Марков, те бяха шокирани. Не от съдържанието на договора – те очакваха нещо подобно. А от папката с името на Калин.

— Този човек е дявол — прошепна Ирина. — Да планира всичко това… Да използва брат ти като примамка.

— Това променя нещата — каза Марков с мрачно изражение. — Това вече не е просто гражданско дело. Това е престъпление. Изнудване, нерегламентирано събиране на лични данни, вероятно и организиране на престъпна схема. Сега ние имаме коз срещу него.

Имахме коз, но той все още беше слаб. Снимките, които бях направила, не бяха достатъчно ясни, за да послужат като солидно доказателство в съда. Нуждаехме се от оригиналите. Но как да ги вземем, без Виктор да разбере?

Планът се роди в главата на Ирина. Беше дързък, рискован и изискваше от мен да направя нещо, което ме ужасяваше – да се сближа още повече с Виктор.

— Трябва да го накараш да ти се довери напълно — каза тя. — Трябва да го накараш да повярва, че си изцяло на негова страна. Че си влюбена в него. Трябва да го накараш да извади тези документи от сейфа и да ги донесе на място, където можем да ги вземем.

Идеята ми се стори отвратителна. Да се преструвам на влюбена в мъжа, който мразех повече от всичко на света. Да го докосвам, да му позволявам да ме докосва. Но знаех, че нямам друг избор.

Започнах да играя ролята си. Бях по-мила с него, смеех се на шегите му, гледах го с обожание. Той, заслепен от собственото си его, повярва. Харесваше му да бъде обожаван. Харесваше му властта, която имаше над мен. Започна да ме води на официални събития, да ме представя на бизнес партньорите си като своето „ново откритие“.

Междувременно, аз продължавах да поддържам връзка със Силвия. Тя беше все по-недоволна и ревнива. Виктор я пренебрегваше заради мен. Използвах нейната ревност. Намекнах й, че Виктор се съмнява в нейната лоялност, че смята да я изостави.

Планът ни беше следният: щях да убедя Виктор да отидем за уикенда в една планинска хижа, далеч от града. Щях да му кажа, че искам да отпразнуваме предстоящата му победа в съда. Щях да го накарам да вземе със себе си „компрометиращите“ документи, за да можем заедно да им се „насладим“. В същото време, Силвия, подтикната от ревност и страх, щеше да се появи в хижата, за да му вдигне скандал. В суматохата, която щеше да последва, аз трябваше да взема документите и да изчезна. Марков щеше да ме чака на пътя, на няколко километра от хижата.

Всичко се случи по план. Виктор беше във възторг от идеята за романтичен уикенд. Той донесе документите, точно както се надявах. Седнахме пред камината, той отвори папката и започна да ми обяснява с наслада как този подпис ще съсипе Ирина. Гледах го и ми се повръщаше, но се насилих да се усмихна и да му кажа колко е гениален.

И тогава на вратата се почука. Беше Силвия. Лицето й беше изкривено от гняв. Виктор беше шокиран. Започна ужасяващ скандал. Крещяха си, обвиняваха се един друг. Аз използвах момента. Грабнах папката от масата, измъкнах се през задната врата и хукнах през гората.

Бягах, без да се обръщам назад. Клони драскаха лицето и ръцете ми. Не усещах болка. Усещах само адреналина и триумфа. Бях успяла. Бях ги победила.

Глава 10

Когато стигнах до пътя, адвокат Марков вече ме чакаше. Скочих в колата, стискайки папката до гърдите си.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — отвърнах аз, задъхана. — Имам ги.

На следващия ден в съдебната зала настъпи хаос. Когато дойде ред на Виктор да представи своите доказателства, адвокатът му обяви, че разполагат с документ, който ще промени изцяло хода на делото. И тогава адвокат Марков стана.

— Уважаеми съдия, преди защитата да представи своите така наречени доказателства, бихме искали да представим нашите. Разполагаме с оригиналния документ, за който става въпрос. Както и с доказателства за изнудване, заплахи и нерегламентирано събиране на лични данни, извършени от господин Виктор спрямо моята свидетелка, госпожица Елица.

В залата настъпи гробна тишина. Виктор пребледня. Той ме погледна, а в очите му имаше чисто, неподправено изумление, последвано от ледена ярост. Разбра, че е бил изигран.

Последваха няколко бурни месеца. Делото на Ирина срещу Виктор придоби нови измерения. Вече не беше просто развод, а наказателен процес. Аз бях основният свидетел. Трябваше да разкажа всичко отначало – за първата среща, за изнудването, за двойната игра, за проникването в къщата. Беше трудно и унизително. Вестниците бяха пълни с моята история. Наричаха ме „Мата Хари от предградията“.

Виктор беше арестуван. Империята му започна да се разпада. Срещу него бяха заведени още няколко дела от бивши партньори, които се бяха осмелили да проговорят след моя пример.

Ирина спечели делото. Тя си върна контрола над своята част от компанията и започна да я управлява по свой собствен начин – с повече етика и прозрачност.

Един ден тя ме покани в офиса си.

— Дължа ти много, Елица — каза тя. — Без теб нямаше да успея. Искам да ти се отблагодаря.

Тя ми предложи щедра сума пари и висок пост в компанията. Аз отказах.

— Не го направих за пари — казах аз. — Направих го, за да си върна живота.

Не исках нищо общо с техния свят. Бях видяла отвътре колко е мръсен и покварен. Исках просто да се върна към моя малък, спокоен живот.

С Калин се сдобрихме. Преживяното ни беше сближило повече от всякога. Той завърши университета с отличие и започна работа като младши архитект в малко студио. Беше щастлив.

Аз напуснах работата си и използвах малка част от парите, които Ирина все пак настоя да ми даде, за да започна собствен малък бизнес – онлайн магазин за ръчно изработени бижута. Нещо, за което винаги бях мечтала.

Понякога, докато работя, се сещам за Виктор. Той получи няколко години затвор. Не много, но достатъчно, за да съсипе репутацията му завинаги. Чудя се дали някога мисли за мен. Момичето, което си поръча лаврак и което той се опита да използва. Момичето, което подцени.

Не съжалявам за нищо. Беше ужасно, но ме научи на много. Научи ме, че силата не е в парите или властта. Силата е в това да знаеш кой си и да се бориш за това, в което вярваш. Дори когато си уплашен до смърт.

Вечер, когато седна на балкона на малкия си апартамент и гледам светлините на града, вече не изпитвам завист или копнеж. Изпитвам спокойствие. Защото знам, че някъде там, в една от онези лъскави стъклени сгради, седи някой нов Виктор. И някъде в някой малък апартамент, седи някоя нова Елица. И играта продължава. Но сега знам, че дори най-малката пешка може да събори царя. Трябва само да намери правилния ход.