Баща ми почина неочаквано, когато бях малък. Смъртта му беше като внезапна буря в ясно небе – един миг беше тук, смееше се и ме вдигаше на раменете си, а в следващия го нямаше. Остана само оглушителна тишина

Баща ми почина неочаквано, когато бях малък. Смъртта му беше като внезапна буря в ясно небе – един миг беше тук, смееше се и ме вдигаше на раменете си, а в следващия го нямаше. Остана само оглушителна тишина и едно празно място на масата, което никой никога повече не зае. Никога не видях майка ми да пролее сълза. Нито една. На погребението стоеше изправена като статуя, с каменно лице и поглед, вперен в далечината. Приемаше съболезнования с механично кимане, но сякаш душата ѝ беше на хиляди километри оттам. След погребението си спомням как продължи деня си, сякаш нищо не се беше случило. Приготви вечеря, провери домашните ми и изми чиниите. Животът продължи, но без цвят, без смях, без онази топлина, която само баща ми умееше да внася в дома ни.

Годините минаваха, а майка ми остана същата – непроницаема, дистанцирана, обгърната в ледена броня, която никой не можеше да пробие. Понякога се опитвах да говоря за него, да си спомняме заедно, но тя сменяше темата с рязкост, която нараняваше. Сякаш искаше да изтрие всяка следа от съществуването му, да го погребе не само в земята, но и в паметта ни. Пораснах с усещането, че баща ми е забранен плод, тема табу, чието споменаване носи само болка и неловко мълчание.

Наскоро и майка ми почина. Нейната смърт, за разлика от неговата, беше очаквана. Дълга битка с болестта я беше изтощила и превърнала в бледа сянка на жената, която познавах. Дори в последните си дни тя не показа слабост, не поиска утеха. Просто тихо угасна, оставяйки след себе си същата онази тишина, която познавах от детството.

Сега стоях сам в къщата, която някога беше дом. Всяка вещ, всяка прашинка носеше спомени, но те бяха приглушени, лишени от емоция. Беше мой дълг да подредя живота ѝ, да опаковам миналото в кашони и да реша кое да запазя и кое да изхвърля. Работата беше механична, почти терапевтична. Преглеждах стари снимки, дрехи, документи. Всичко беше подредено, педантично, точно като нея.

Докато разчиствах гардероба ѝ в спалнята, пръстите ми напипаха нещо твърдо, скрито под купчина стари покривки най-отзад, в най-тъмния ъгъл. Издърпах го. Беше малка, метална кутия, олющена по ръбовете. Сърцето ми подскочи. Познах я веднага. Това беше кутията с лекарствата на баща ми. Той имаше проблеми със сърцето, но никой не предполагаше, че са толкова сериозни. Винаги държеше тази кутия на нощното си шкафче. След смъртта му тя просто изчезна. Предполагах, че майка ми я е изхвърлила, неспособна да понася вида ѝ. А тя е била тук през цялото време. Скрита. Пазена в тайна.

Ръцете ми трепереха, докато отварях ръждясалата закопчалка. Вътре нямаше шишенца с хапчета. Нямаше рецепти. Имаше само едно малко, овехтяло тефтерче с кожена подвързия, привързано с избеляла панделка. Развързах я бавно, почти със страх. Това беше нейният дневник. Дневникът на майка ми. Отворих на първата страница. Почеркът ѝ, обикновено калиграфски и подреден, тук беше разкривен, трескав, сякаш всяка дума е била изтръгната от душата ѝ с огромно усилие. Първото изречение ме прониза като нож.

„Днес Иван ми каза истината. Или поне част от нея. Бизнесът, за който мислех, че е просто странично занимание, е нещо съвсем различно. Дължи пари. Много пари. На хора, от които трябва да се страхуваме.“

Датата беше седмица преди смъртта на баща ми. Изведнъж студената, прашна стая се завъртя около мен. Образът на моята непроницаема, безсълзеста майка започна да се пропуква, разкривайки нещо съвсем различно под повърхността. Нещо, което тя беше крила в продължение на десетилетия. Вътре, в тази кутия, не бяха лекарствата на баща ми. Беше скрита отровата, която бавно е тровила живота ѝ. Беше скрит целият ѝ живот.

Глава 2: Първите страници

Седнах на ръба на леглото, което все още ухаеше на нея – слаб, едва доловим аромат на лавандула и прах за пране. Държах дневника в ръцете си, сякаш беше чуплива реликва. Кожената подвързия беше изтъркана и мека на допир. Това беше единственото нещо в целия ѝ подреден свят, което изглеждаше хаотично, докоснато от истинска, сурова емоция.

Прелистих няколко страници напред. Почеркът ставаше все по-нечетлив, думите се скупчваха една в друга, сякаш са бързали да излязат, преди смелостта да я напусне.

„Той не е просто служител във финансовия отдел на онази голяма компания. Това е само прикритие. Има собствена фирма. Консултантска, така я нарича. Но не е това. Става въпрос за инвестиции с висок риск, за сделки на ръба на закона. Има съдружник, Борис. Брат му. Човек, когото винаги съм харесвала, на когото съм вярвала. А сега, като го споменава, в очите на Иван виждам страх. Борис е станал алчен, безскрупулен. Искат да разширят дейността, да вземат огромен заем, за да влязат в строителния бизнес. Иван не иска. Казва, че е прекалено опасно.“

Борис. Чичо ми. Винаги усмихнат, винаги носеше подаръци, когато идваше на гости. След смъртта на баща ми той беше опора за майка ми. Поне така си мислех. Помагаше ѝ с документите, с финансите. Постепенно посещенията му се разредиха, докато накрая съвсем спряха. Майка ми никога не го спомена. Сякаш и той, подобно на баща ми, беше изтрит от съществуването си. А сега разбирах, че той е бил ключът към всичко.

Продължих да чета. Всяка страница беше ново разкритие, нов удар по идеализирания образ на баща ми, който бях изградил в съзнанието си. Той не беше просто жертва на коварно сърце. Той е бил играч в опасна игра, която не е можел да контролира.

„Днес се скарахме. Жестоко. Обвиних го, че е застрашил семейството ни, мен, детето. Той крещеше, че прави всичко това за нас, за да имаме бъдеще, за да не се притесняваме никога за пари. Каза, че иска да се оттегли, но Борис не му позволява. Държи го с нещо. Има документи, които могат да го съсипят. Иван е в капан.“

Спомних си онази седмица. Спомних си напрежението вкъщи, тихите вечери, в които двамата седяха в хола и не си говореха. Спомних си как баща ми изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите. Тогава си мислех, че е от работа. А той е бил в ада.

Последната страница, написана преди смъртта му, беше само няколко реда.

„Борис дойде днес, докато Иван го нямаше. Говори с мен. Каза ми да убедя мъжа си да подпише документите за заема. Каза, че ако не го направи, ще се погрижи всички да научат за „другите му дейности“. Заплаши ме. Гледаше ме с едни студени, мъртви очи. В този момент разбрах, че този човек е способен на всичко. Когато Иван се прибра, му разказах. Той пребледня. Каза само: „Ще го оправя. Обещавам.“ Това бяха последните думи, които ми каза.“

На следващия ден го намерили в офиса му. Масивен инфаркт, казаха лекарите. Неочаквано, предвид възрастта му. Но сега, с този дневник в ръка, думата „неочаквано“ придоби съвсем нов, зловещ смисъл. Дали е било просто инфаркт? Или стресът, заплахите, отчаянието са го убили? Или може би… Не, не смеех да си го помисля.

Затворих дневника. Тишината в къщата вече не беше празна. Беше пълна с въпроси, с тайни, с лъжи. Майка ми не беше плакала, защото скръбта ѝ е била твърде голяма, за да се побере в сълзи. Тя е била смесена с гняв, със страх и може би с вина. Тя не е продължила напред, сякаш нищо не се е случило. Тя е започнала война. Тиха, самотна война, която е водила всеки ден от живота си. И първата ѝ битка е била да скрие истината от мен. Да ме предпази.

Взех телефона и набрах номера на сестра си, Катерина. Тя учеше в университет в друг град, вечно заета с лекции и изпити. Беше взела студентски заем, работеше почасово и едва свързваше двата края. Тя също носеше спомена за една студена майка и един идеален баща. Трябваше да знае. Трябваше да ѝ кажа, че целият ни живот е бил изграден върху една лъжа.

„Катя? Аз съм. Трябва да дойдеш. Намерих нещо. Нещо, което променя всичко.“

Глава 3: Разделени истини

Катерина пристигна на следващия ден, късно следобед. Изглеждаше уморена, а в очите ѝ се четеше притеснение. Пътуването беше изяло от времето ѝ за учене, а сесията наближаваше. Когато влезе в къщата, тя се огледа в кашоните и разхвърляните вещи с тъжна въздишка.

„Още не си приключил“, каза тя по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. „Трудно е, нали?“

„По-трудно, отколкото предполагаш“, отвърнах и я поведох към кухнята. Направих кафе, докато тя седеше мълчаливо на масата, същата маса, на която някога се хранехме заедно. Поставих димящата чаша пред нея, а до нея – дневника.

Тя го погледна с недоумение. „Какво е това?“

„Намерих го в кутията с лекарствата на татко. Скрит в гардероба на мама. Това е неин дневник.“

Катерина протегна ръка и докосна кожената подвързия, но не го отвори. Погледна ме с очакване и страх. Разказах ѝ всичко, което бях прочел – за тайния бизнес, за чичо Борис, за заплахите, за последните дни на баща ни. С всяка моя дума лицето ѝ се свиваше, а недоверието в очите ѝ растеше.

„Това е невъзможно“, поклати глава тя, когато свърших. „Мама да пише дневник? Тя не беше такъв човек. И татко… татко никога не би направил такова нещо. Ти знаеш какъв беше той. Беше най-честният човек на света.“

„И аз така мислех, Катя. Но ето го, черно на бяло. Нейният почерк е.“

„Може да не е разбрала правилно. Може да е преувеличила. Знаеш каква беше, вечно притеснена за всичко.“ Тя търсеше обяснение, всяко възможно обяснение, което да запази света ѝ непокътнат. Беше по-малка от мен, когато татко почина, и спомените ѝ за него бяха още по-идеализирани, почти митологични.

„Прочети го сама“, настоях аз и побутнах дневника към нея.

Тя се поколеба, после го взе и го отвори. Започна да чете бавно, като препрочиташе някои изречения по няколко пъти. Виждах как раменете ѝ се напрягат, как пръстите ѝ стискат здраво ръбовете на тефтера. Когато стигна до последния запис, този за заплахата на Борис, тя вдигна очи към мен. Бяха пълни със сълзи.

„Не… не мога да повярвам. Чичо Борис? Той беше толкова добър с нас.“

„Беше добър, докато получи каквото иска. След това изчезна. Не ти ли се струва странно?“

„Мама нищо не каза. Защо е мълчала през всичките тези години? Защо ни остави да живеем в лъжа?“ Гласът ѝ трепереше от гняв и болка.

„За да ни предпази. Предполагам. От каквото и да е било замесен татко, то е било опасно. Тя е избрала да понесе всичко сама.“

Катерина затвори дневника с рязко движение. „Не, не го приемам. Това е просто… нейната версия. Една истерична, уплашена жена, която си е представяла неща. Трябва да има друго обяснение.“ Тя стана и започна да крачи из кухнята. „Имам изпити, Александър. Взела съм кредит за този апартамент, в който живея под наем. Не мога да се занимавам с… с призраци от миналото. Татко го няма. Мама също. Нека ги оставим да почиват в мир.“

„Не мога, Катя. Не и след това. Този човек, нашият чичо, може да е съсипал семейството ни. Може да е отговорен за смъртта на баща ни. Дължим му, дължим и на мама, да разберем истината.“

„И какво ще направиш? Ще отидеш при чичо Борис, който сега е един от най-големите бизнесмени в страната, и ще го попиташ: „Извинете, вие ли убихте баща ми преди двадесет години?“ Не бъди наивен! Ще те смачка. Ще съсипе и нас.“

Спорът ни се разгорещи. Тя ме обвиняваше, че се ровя в стари рани, а аз нея – че я е страх да погледне истината в очите. Разбирах я. Нейният живот беше крехък, изграден върху заеми и несигурност. Един скандал можеше да я унищожи. Моят живот беше по-стабилен. Работех във финансов отдел, имах собствено жилище, макар и с ипотека. Можех да си позволя да рискувам.

Накрая тя си тръгна, ядосана и разстроена. „Прави каквото искаш“, каза ми на вратата. „Но не ме замесвай. Аз избирам да помня баща си такъв, какъвто беше.“

Останах сам отново, но този път самотата беше различна. Вече не бях просто син, който скърби за майка си. Бях пазител на тайна и търсач на истина. И бях сам в това. Взех дневника и продължих да чета, надявайки се да намеря още нещо, някаква следа, която да ми покаже пътя.

И я намерих. На една от последните страници, написана месеци след смъртта на баща ми, имаше няколко думи, надраскани в ъгъла, почти невидими.

„Лилия. Той спомена това име. Каза, че тя знае всичко. Че пази копия на документите. Трябва да я намеря.“

След този ред нямаше нищо повече. Сякаш майка ми се е отказала или не е успяла. Но аз нямаше да се откажа. Лилия. Това беше моята нова цел. Трябваше да открия коя е тази жена.

Глава 4: Сянката на Лилия

Следващите няколко седмици се превърнаха в трескаво търсене. Име-то Лилия беше единствената ми следа и тя беше слаба като паяжина. Преглеждах старите документи на баща ми, които майка ми беше запазила – банкови извлечения, данъчни декларации, бележки. Търсех плащания, договори, всичко, което можеше да ме насочи към тази мистериозна жена. Работата ми във финансовия отдел ми даваше достъп до определени бази данни и умения да анализирам информация, които сега използвах за личната си кауза. Прекарвах нощите си пред компютъра, ровейки се в миналото.

Дневникът на майка ми стоеше на бюрото ми, отворен на страницата с името. Четях го отново и отново, опитвайки се да вникна в състоянието ѝ. Намерих още няколко записа, които бях пропуснал в началото.

„Понякога се събуждам и за миг забравям, че го няма. Протягам ръка, но леглото до мен е празно и студено. И тогава си спомням всичко. Гневът е единственото, което ме топли. Гневът към Борис, който му причини това. И гневът към Иван, задето беше толкова сляп, толкова наивен. Задето ме остави сама в тази бъркотия.“

В тези редове откривах една друга майка – не студената статуя, а жена, разкъсвана от мъка и ярост. Тя не е била безчувствена. Била е опустошена.

Междувременно, отношенията ми с Катерина се влошиха. Тя ми се обаждаше рядко, а разговорите ни бяха кратки и напрегнати. Питаше ме дали съм се „отказал от тази лудост“, а аз ѝ отговарях, че съм по-близо от всякога. Усещах как между нас се издига стена, изградена от страх от нейна страна и от моята обсебеност от друга.

Пробивът дойде от най-неочакваното място. В една стара кутия за обувки, пълна с незначителни касови бележки и гаранционни карти, намерих малка визитка. Беше на фирма за счетоводни услуги. Името на фирмата не ми говореше нищо, но на гърба, с почерка на баща ми, беше написано: „Лилия – за всеки случай“. А под него имаше номер.

Сърцето ми заблъска лудо. Дали номерът все още беше активен след толкова години? С треперещи ръце го набрах. След няколко сигнала отсреща се чу женски глас. Беше мек, но леко дрезгав.

„Ало?“

„Здравейте, търся госпожа Лилия“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери.

Настъпи кратка пауза. „Кой я търси?“

„Казвам се Александър. Син съм на Иван.“

Тишината от другата страна стана оглушителна. Чух само как жената си пое рязко дъх. За миг си помислих, че ще затвори.

„Знаех си, че този ден ще дойде“, каза тя най-накрая, а в гласа ѝ имаше смесица от умора и примирение. „Къде можем да се видим?“

Уговорихме се да се срещнем на следващия ден в едно малко, забутано кафене в покрайнините на града. Място, където никой нямаше да ни обърне внимание. Цяла нощ не мигнах. Превъртах в главата си хиляди въпроси. Коя е тази жена? Каква е била връзката ѝ с баща ми? Любовница? Колежка? Съучастничка?

Преди да се срещна с нея обаче, реших да направя нещо, от което се страхувах. Реших да се изправя срещу чичо Борис. Исках да видя реакцията му, да го погледна в очите, преди да знам цялата истина. Исках да видя дали ще трепне.

Офисът му се намираше на последния етаж на лъскава стъклена сграда в центъра на града. Всичко крещеше за успех и пари – полиран мрамор, скъпи мебели, произведения на изкуството по стените. Секретарката ме погледна с леко презрение, когато казах кой съм, но името ми явно все още имаше някаква тежест, защото след кратък разговор по вътрешния телефон ме покани да вляза.

Борис седеше зад огромно бюро от махагон. Беше остарял, косата му беше посивяла, но излъчваше същата онази самоувереност, която помнех. Когато ме видя, на лицето му се изписа изненада, която бързо беше заменена от широка, но фалшива усмивка.

„Александър! Момчето ми! Колко си пораснал. Не съм те виждал от години. Как е Катерина? Съболезнования за майка ти. Трябваше да дойда, но бях в чужбина, много работа…“

Той говореше бързо, без да ми дава възможност да отговоря. Прекъснах го.

„Тук съм заради баща ми.“

Усмивката му леко помръкна. „Иван ли? Бог да го прости. Голям човек беше. Липсва ми.“

„Намерих някои негови документи. За фирмата, която е имал. С теб.“

Този път усмивката изчезна напълно. Очите му станаха студени, пресметливи. Същите онези очи, които майка ми беше описала в дневника си.

„Това са стари работи, момче. Твоят баща беше мечтател, но не и бизнесмен. Направи няколко грешки, забърка се с грешните хора. Аз трябваше да разчиствам след него. Спасих каквото можах от името на семейството.“

„Странно“, казах аз, като се опитвах да запазя самообладание. „Защото документите, които имам, говорят друго. Говорят за откраднат бизнес. За заплахи.“

Борис се облегна назад в стола си и ме изгледа продължително. Беше поглед на хищник, който оценява плячката си.

„Слушай ме внимателно, Александър. Ти си добро момче. Умен си. Не се рови там, където не ти е работа. Някои врати е по-добре да останат затворени. Баща ти направи грешката да ги отвори и виж докъде го доведе това. Не повтаряй грешките му. Живей си живота, грижи се за сестра си. Забрави за миналото.“

Това не беше съвет. Беше заплаха. Същата, която беше отправил към майка ми преди толangова години.

„Ами ако не искам да забравя?“, попитах тихо.

Той се изправи. Беше по-висок, отколкото го помнех. „Тогава ще съжаляваш. Ти и малката ти сестра, която дължи толкова много пари на банката. Един бизнес може лесно да фалира. Един човек може лесно да загуби работата си. Един студент може лесно да бъде изключен. Светът е опасно място, Александър. Аз просто се опитвам да те предпазя.“

Тръгнах си от офиса му с бучаща кръв в ушите. Страхът се бореше с гнева в мен. Той не отрече нищо. Напротив, потвърди всичко. И ме заплаши. Сега срещата с Лилия беше по-важна от всякога. Тя беше единственият ми съюзник в тази битка. Битка, която току-що беше станала много, много по-опасна.

Глава 5: Леговището на лъжите

Кафенето беше точно такова, каквото си го представях – полутъмно, с няколко захабени маси и миризма на стар тютюн и евтино кафе. Избрах маса в най-отдалечения ъгъл, с гръб към стената, за да мога да наблюдавам входа. Чувствах се като герой в шпионски филм, но усещането за параноя беше съвсем реално. Заплахата на Борис отекваше в ума ми. Той знаеше за кредита на Катерина. Знаеше къде работя. Беше си направил труда да ни проучи.

Точно в уречения час вратата се отвори и влезе жена. Беше на възрастта на майка ми, може би малко по-млада. Косата ѝ беше прошарена, а по лицето ѝ имаше мрежа от фини бръчки, но очите ѝ… очите ѝ бяха живи, интелигентни и пълни с някаква стара тъга. Тя се огледа, погледът ѝ се спря на мен и без колебание тръгна към моята маса.

„Александър?“, попита тя, а гласът ѝ беше същият като по телефона.

„Госпожо Лилия“, станах аз.

„Просто Лилия“, каза тя и седна. „Приличаш на него. На Иван. Имаш неговите очи.“

Поръчахме кафе. Мълчахме, докато сервитьорката не ги донесе и не се отдалечи. Напрежението беше почти физически осезаемо.

„Защо ме потърси след толangова години?“, попита тя първа.

„Майка ми почина“, отвърнах. „Намерих нейния дневник. В него пишеше за вас. Пишеше, че знаете всичко.“

Лилия въздъхна дълбоко, сякаш товар, който е носила с години, отново натежа на раменете ѝ. „Значи Елена е знаела. Винаги съм се чудила. Тя беше толкова горда, толкова непроницаема жена.“

„Каква бяхте на баща ми?“, попитах директно. Нямах време за увъртания.

Тя ме погледна право в очите. Погледът ѝ беше честен, без следа от срам. „Бях негова партньорка. Във всичко. В бизнеса и в живота. Обичахме се.“

Думите ѝ ме удариха като юмрук в стомаха, въпреки че бях подготвен за тях. Едно е да подозираш, съвсем друго е да го чуеш. Баща ми, моят идеализиран баща, е имал друг живот. Друга жена.

„Той щеше да напусне майка ти“, продължи Лилия, сякаш прочела мислите ми. „Искаше. Но не можеше. Борис го държеше. Не само с документите за фирмата. Имаше и друго. Иван беше направил една голяма грешка в началото, беше се доверил на грешните хора и Борис го беше измъкнал. Оттогава го държеше в ръцете си, използваше го. Иван беше лицето на фирмата, геният зад инвестициите, а Борис беше силата, акулата, която прибираше печалбите и дърпаше конците.“

„Майка ми пише, че Борис го е притискал за заем. За строителен проект.“

„Точно така“, кимна Лилия. „Това беше капката, която преля чашата. Проектът беше измама. Трябваше да вземат парите от банката и да обявят фалит. Иван отказа категорично. Каза, че няма да стане престъпник. Тогава Борис заплаши, че ще разкрие всичко – и за бизнеса, и за нас. Че ще съсипе не само него, но и семейството му. Иван беше в безизходица.“

Тя отпи от кафето си, а ръцете ѝ леко трепереха. „В деня преди… преди да почине, той дойде при мен. Беше съсипан. Каза, че е намерил изход. Че има документи, които доказват измамите на Борис. Копия на договори, банкови преводи. Беше ги скрил на сигурно място. Каза, че на следващия ден ще отиде при адвокат и ще сложи край на всичко. Даде ми ключ и адрес. Каза ми: „Ако нещо се случи с мен, отиди там. Вътре е всичко. Не позволявай на Борис да се измъкне.“

Очите ѝ се напълниха със сълзи. „Аз не отидох. Уплаших се. Когато чух, че е починал, изпаднах в паника. Борис ме намери. Заплаши ме. Каза, че ако проговоря, ще пострадам. Че знае, че имам…“ Тя млъкна за момент, пое си дъх и каза думите, които щяха да преобърнат света ми за втори път в рамките на няколко дни. „Че знае, че имам син. Негов син.“

Взирах се в нея, неспособен да проговоря. Син. Имам брат. Полубрат.

„Казва се Мартин“, прошепна тя. „Иван не знаеше за него. Щях да му кажа същия ден, но… не успях. Борис обаче разбра. Не знам как. Използва го срещу мен. Заклех се да мълча, за да предпазя детето си. Смених града, започнах нов живот. През всичките тези години живея в страх.“

Тя бръкна в чантата си и извади стар, омачкан плик. Вътре имаше ключ и лист хартия с написан адрес. „Това е. Ключът, който Иван ми даде. Никога не посмях да отида. Но ти… ти си негов син. Ти имаш правото. Може би документите все още са там.“

Взех плика. Металният ключ беше студен в дланта ми. Чувствах се замаян, сякаш се давех в информация. Изневяра, предателство, откраднат бизнес, убийство… и брат. Имах брат.

„Защо ми казвате всичко това сега?“, успях да попитам.

„Защото съм уморена да се страхувам“, отвърна Лилия. „И защото го дължа на Иван. Борис открадна живота му, открадна бъдещето ни. Открадна и твоето наследство, и това на сестра ти. И най-вече, открадна бащата на сина ми. Мартин скоро ще стане пълнолетен. Той има право да знае кой е баща му. И има право на справедливост.“

Тръгнах си от кафенето като в мъгла. В ръката си стисках ключа към миналото. Ключ, който можеше да отключи истината или да отвори кутията на Пандора. Сега вече не бях сам. Имах съюзник. И имах брат. Но и врагът ми беше по-силен и по-опасен, отколкото някога съм си представял. Пътят напред беше неясен, но знаех едно – трябваше да отида на онзи адрес. Трябваше да открия какво е скрил баща ми.

Глава 6: Ново начало

Адресът беше в стара, индустриална част на града – място на забравени складове и запустели фабрики. Сградата беше тухлена, с ръждясала метална врата и изпочупени прозорци. Изглеждаше изоставена от десетилетия. За момент се зачудих дали Лилия не ме е изпратила на грешното място, дали споменът ѝ не я е подвел. Но ключът пасна в старата, ръждясала ключалка. С усилие го завъртях и вратата изскърца и се отвори.

Вътре ме посрещна миризма на влага и прах. Беше малък офис, състоящ се от една стая. Мебелите – бюро, стол и метален шкаф – бяха покрити с дебел слой прах. Паяжини висяха от тавана като призрачни гирлянди. Това е било тайното убежище на баща ми. Мястото, където е планирал бягството си от хватката на Борис.

Приближих се до металния шкаф. Беше заключен. Пробвах ключа, но той не пасна. Огледах се. На бюрото, под купчина стари, пожълтели вестници, забелязах нещо. Малка метална кутийка, подобна на тази, в която намерих дневника на майка ми. Отворих я. Вътре имаше друг, по-малък ключ. Той пасна идеално в ключалката на шкафа. Баща ми е бил предпазлив човек.

Сърцето ми биеше до пръсване, докато отварях вратичката на шкафа. Вътре, грижливо подредена, имаше папка. Дебела, синя папка. Извадих я и я поставих на прашното бюро. Вътре имаше всичко, за което Лилия говореше. Копия на договори с фалшиви клаузи. Разпечатки на банкови преводи към офшорни сметки на името на Борис. Свидетелски показания от уволнен служител, който е знаел за измамата. И най-важното – подписано споразумение между Иван и Борис, в което ясно се описваше делът на баща ми във фирмата – петдесет процента. Дял, който Борис беше присвоил изцяло след смъртта му.

Това беше всичко. Доказателството. Оръжието, от което се нуждаех.

Първият човек, на когото се обадих, беше Катерина.

„Намерих ги, Катя. Намерих доказателствата. За всичко.“

Разказах ѝ накратко за срещата с Лилия и за документите. Този път в гласа ѝ нямаше скептицизъм, само шок.

„Той е имал… друга жена? И… син?“

„Да. Наш брат. Казва се Мартин.“

Последва дълго мълчание. „Трябва да се прибера“, каза тя накрая. „Ще хвана първия влак утре сутрин.“

След това се обадих на Лилия. Когато ѝ казах, че документите са при мен, тя се разплака от облекчение.

„Знаех си, че е успял. Знаех си, че няма да остави нещата така.“

„Сега какво?“, попитах аз. „Какво да правя с всичко това?“

„Трябва ти адвокат. Добър адвокат. Не някой случаен. Някой, който не се страхува от хора като Борис.“ Тя ми даде име и телефонен номер. „Казва се Симеон. Беше приятел на Иван. Доверете му се.“

На следващия ден Катерина се прибра. Беше бледа и мълчалива. Седнахме заедно и ѝ показах документите. Тя ги разглеждаше страница по страница, а лицето ѝ преминаваше през гама от емоции – гняв, тъга, разочарование.

„Значи всичко е било истина“, прошепна тя. „Целият ни живот. Всичко, в което сме вярвали…“

„Сега имаме шанс да поправим нещата“, казах аз. „Да получим справедливост. За татко. За мама. За нас.“

Тя вдигна поглед към мен и в очите ѝ видях нова решителност. Страхът беше изчезнал, заменен от твърдост, която не бях виждал преди. „Прав си. Какво ще правим?“

Заедно отидохме на среща с адвокат Симеон. Той беше възрастен мъж, с проницателни очи и спокойно изражение. Изслуша историята ни внимателно, без да ни прекъсва. Прегледа документите, които му донесохме, като кимаше бавно.

Когато свършихме, той се облегна назад в стола си. „Познавах баща ви. Беше добър човек, но твърде доверчив. Винаги съм знаел, че брат му ще го погуби. Това, което имате тук“, той посочи папката, „е динамит. Можем да започнем дело. Гражданско дело за присвояване на наследство и фирмени дялове. И можем да подадем сигнал в прокуратурата за финансови измами. Ще бъде дълга и мръсна битка. Борис има пари, има връзки. Ще се опита да ви смачка. Готови ли сте за това?“

Погледнах към Катерина. Тя кимна твърдо.

„Готови сме“, отговорих аз.

В следващите месеци животът ни се преобърна. Започна съдебната битка. Борис, както и очаквахме, реагира яростно. Опита се да ни сплаши. Получавах анонимни обаждания. Колелата на колата ми бяха нарязани. Катерина беше заплашена с изключване от университета заради „неспазване на срокове“, въпреки че беше отлична студентка. Но ние не се поддадохме. Симеон беше до нас на всяка крачка, предвиждаше ходовете на Борис и ни защитаваше.

Най-трудната част беше да се срещна с Мартин. Лилия ни събра. Той беше младо момче, на прага на зрелостта, с очите на баща ми и нейната тиха усмивка. Срещата беше неловка, изпълнена с неизказани думи и години на пропуснати възможности. Но в него видях част от баща си, която бях изгубил. И въпреки болката от изневярата, почувствах някаква странна връзка с него. Той не беше виновен за греховете на родителите си. Той беше просто момче, което беше израснало без баща, точно като мен и Катерина.

Делото се проточи с години. Беше изтощително, както физически, така и емоционално. Но то ни сплоти. С Катерина станахме по-близки от всякога. Лилия и Мартин станаха част от живота ни. Бяхме странно, сглобено от парчета семейство, обединено от обща цел.

Накрая дойде денят на финалното заседание. Съдът се произнесе в наша полза. Борис беше признат за виновен в присвояване и финансови измами. Беше осъден да ни върне дела от фирмата, който ни се полагаше по наследство, както и огромно обезщетение. Империята му се срина.

Когато излязохме от съдебната зала, слънцето грееше. За пръв път от много време насам имах чувството, че мога да дишам свободно. Справедливостта беше възтържествувала. Не беше пълна победа. Нищо не можеше да върне баща ни, нито да изтрие годините на лъжи и болка. Но беше ново начало.

Погледнах към Катерина, Лилия и Мартин, които стояха до мен. Вече не бях сам. Бях намерил семейството си. И най-накрая разбрах майка си. Нейното мълчание не е било безразличие. Било е щит. Тя не е успяла да се бори с Борис, но е успяла да запази най-ценното – нас. Беше скрила истината, за да ни даде нормално детство, далеч от мръсотията на света на баща ни. Нейната тиха, самотна война е била спечелена. Тя ни беше спасила.

Взех дневника ѝ, който пазех през цялото време. Отворих го на последната празна страница и написах само едно изречение:

„Всичко свърши, мамо. Свободна си.“