Сергей се премести в техния университет в края на септември в четвърти курс.
Той влезе преди преподавателя, огледа аудиторията в търсене на свободно място.
Нямаше варианти.
По училищен навик всички отдавна бяха окупирали задните редове.
И само точно срещу катедрата, до Аня винаги оставаше свободно място.
Така се беше установило от самото начало.
За Аня беше важно след звънеца бързо да излезе от университета, да стигне до дома и да започне да готви обяд, който е и вечеря.
Трябваше да успее до идването на баща си.
А после Аня имаше свободно време за всичко.
Тя ходеше в спортния център или с приятелки в клуб.
Четеше, висеше в интернет или плетеше, седейки до баща си в голямата стая.
Той гледаше телевизия, любимия си спортен канал.
А на Аня ѝ беше все едно.
Главното беше, че седи до баща си.
Преди пет години, когато Аня още учеше в училище, почина майка ѝ.
Тя боледува цяла година.
Болница.
После няколко седмици у дома.
Отново болница.
Баща ѝ правеше всичко възможно и невъзможно, за да спаси майка ѝ.
Когато лекарите забраниха да я преместят в друга клиника в столицата, той три пъти плати пристигането на известни професори за консултация.
И тогава баща ѝ и Аня живееха с надеждата, че майка ѝ ще се оправи.
Надеждата не се оправда.
Майка ѝ знаеше, че така ще бъде.
Тя уговаряше, молеше, дори повишаваше тон.
Въпреки че по-силно от шепот вече не можеше, настоявайки да не се харчат пари за това.
Но това беше и единственият път, който Аня помнеше, че баща ѝ не послуша майка ѝ.
Той много искаше да я излекува.
Буквално в навечерието на смъртта на майка ѝ завеждащият отделението ги покани в лекарския кабинет.
Покани и баща ѝ, и Аня.
Той остана на дежурство и вече знаеше, че едва ли майка ѝ ще доживее до сутринта, за което им каза, след като попита Аня.
„Момиче, готова ли си да чуеш истината?“
Аня се придвижи по-близо до баща си, той я хвана здраво за ръка и те едновременно отговориха „Да“.
Докторът, за пети път почиствайки очилата си, каза: „Не мога да свикна с това, че трябва да казвам на семейството безнадеждна истина, но и да ви лъжа също не мога.
Вашата майка е удивително смел човек.
Не всеки мъж би могъл да търпи такава болка, в която тя живее, не, не година, както ви призна.
Това продължава вече много дълго.
Но майка ви оставаше, извинете за тази дума, на повърхността, отмахваше от време на време атакуващата я болка, защото много ви обичаше.
Да я упреквам за това търпение не знам.
Не съм сигурен, че ако веднага беше потърсила помощ, щеше да остане здрава.
Досега има, а най-гнусното е, че и нови се появяват болести, пред които нашата медицина издига бяло знаме, предава се.“
„Ето и пред болестта на вашата майка ние загубихме.“
„Докторе, това значи ли, че всичко е свършило?“ – попита баща ѝ с пресипнал глас.
„Да.
Утрешният ден за вашата майка, изглежда, няма да дойде.“
Те останаха в болницата…
Първоначално не им разрешиха да влязат при майка ѝ в стаята.
А на разсъмване същият лекар отвори вратата и каза „Сбогувайте се“ и се обърна.
Аня и досега е сигурна, че майка ѝ е чула как първо баща ѝ, а после и тя самата по ред ѝ казаха „Обичам те“.
После само веднъж с баща си си спомниха как тогава клепачите на майка ѝ трепнаха и двамата разбраха това като знак, че ги е чула.
След погребението Аня можеше да заплаче във всеки един момент, а баща ѝ не.
Но той започна по-тихо, сякаш, да отваря вратата, когато влизаше у дома, и ходеше тихо из къщата, сякаш дори не със собствената си походка.
А веднъж Аня видя, че слепоочията на баща ѝ са побелели, при това не еднакво, дясното повече.
Сега Аня сама домакинстваше в къщата.
Дълго време не ѝ се получаваше, и то не само с обядите.
Трябваше да се научи, например, да пере, при това на практика.
След петия или шестия път Аня разбра, че прането трябва да се сортира не само по цвят, но и по материя.
После разбра, че някои дрехи е по-добре да не се центрофугират в пералнята.
А ето парите за домакинството Аня харчеше по-добре.
Може би защото баща ѝ приемаше цялата храна, която Аня готвеше.
Тя, разбира се, се стараеше да го храни с това, с което ги хранеше майка им.
Както при майка си, тя ходеше с баща си всяка събота до супермаркета.
В телефона си имаше списък за пазаруване.
Те натоварваха пълна количка, после всичко това разпределяха в багажника и на седалката на колата и се прибираха.
Там още веднъж разпределяха какво в хладилника, какво на други места, определени още от майка им.
Съботната уборка беше за баща ѝ, а Аня готвеше пълен обяд и заготовки за следващите дни.
Веднъж тя уговори баща си да вземе със себе си две пластмасови кутии.
В едната имаше основно ястие, в другата салата.
Тя знаеше, че баща ѝ, потънал в работа, не винаги успява да хапне нещо на работа.
А така, мислеше Аня, той ще обядва, без да излиза от кабинета си.
А вечерта баща ѝ се прибра с любимия на Аня сладолед и каза: „Анюта, а утре ще ми дадеш ли ‘тормозок’?“
Аня не знаеше какво е „тормозок“ и учудено погледна баща си.
„Тормозок“, работна дума за обяди, които се носят от вкъщи.
Днес имах такъв шикозен обяд, Анюта, само извини ме, не съм измил кутиите, сега ще ги измия.
Аня много се зарадва.
„Татко, какво говориш, аз ще ги измия и всеки ден ще ти давам ‘тормозки’.“
Те двамата се държаха здраво един за друг, интуитивно разбираха, че това е искала и майка им, сами нямаше да издържат.
Затова, когато след абитуриентския бал баща ѝ, развълнуван, каза, че трябва да замине за месец в командировка в чужбина, и двамата разбираха, че ще попаднат в трудна ситуация.
Аня трябваше да се готви за кандидатстване, а баща ѝ за първи път оставяше дъщеря си сама.
От командировката беше невъзможно да се откаже.
Не, принципно възможно, разбира се, но баща ѝ две години ръководеше група разработчици на ново оборудване за откриващия се в завода цех за производство на сложни медицински апарати и инструменти за уникални безкръвни операции.
Това ново направление даваше втори живот на завода, който имаше проблеми с производството на металорежещи машини и оборудване.
Търсенето им, макар и да растеше, беше много бавно.
Баща ѝ, който работеше в завода от деня, в който защити дипломата си, и беше израснал до заместник главен инженер, разбираше колко много зависи от него.
Това от една страна.
А от друга, трябваше да остави за цял месец сама вкъщи Анюта, която трябваше да полага приемни изпити.
Нито баща ѝ, нито Анюта не изпитаха и най-малко съмнение, че по някакъв начин неправилно ще се възползват от свободата.
Те бяха сигурни един в друг.
Притесняваше ги само доста дългото отсъствие и значителното разстояние.
Но решението беше взето именно такова, каквото би одобрила и майка им.
Баща ѝ трябваше да замине, а Анюта да се готви за изпитите.
Баща ѝ се върна един ден преди първия приемен изпит.
Те разговаряха до полунощ.
После Аня изпрати баща си да спи, а сама започна да му глади прясна риза.
Когато Аня видя името си в списъците на приетите, веднага се обади на баща си.
„Анюта, стой на стълбите пред университета!“ – изкрещя той в слушалката.
След 10 минути баща ѝ излезе от колата с букет кремави рози, такива, каквито обичаше майка ѝ.
Той отиде при Аня, вдигна я, като малка, на ръце, целуна я и се обърна.
Той не можеше да сдържи сълзите си.
Аня също заплака, склонила глава в тези кремави рози.
И двамата си помислиха за майка си.
И двамата знаеха, че тя щеше да бъде много щастлива.
И когато баща ѝ, без да каже нищо, тръгна към гробищата, Аня само мълчаливо кимна с глава.
„Всичко е правилно, татко.“
На входа на гробищата баща ѝ остави колата, а Аня своя букет.
На майка си купиха друг, с черна траурна лентичка.
Гледайки любимото ѝ лице на черния мрамор на паметника, те тихо ѝ прошепнаха всяко свое и еднакво „Обичам те“.
Следващите три години те живяха с минимум свободно време.
Баща ѝ беше изцяло зает със строителството на нова сграда за производство на медицинско оборудване.
Когато сградата беше готова, започна монтажът на металорежещи машини и приспособления, свързването им към електрозахранването и други системи за жизнеобезпечаване.
После, без прекъсване на производството и с привличане на нови кадри, трябваше да се сформира щат от специалисти.
Налагаше се да се усвоява теорията от всички – и работници, и специалисти от средното ниво, и ръководители на новото производство.
Сроковете сякаш се спазваха, но паралелно в града се откри военна болница.
Тя беше организирана в корпусите на една от общинските болници, като беше основно реконструирана.
Основната част от бъдещото оборудване, произвеждано в завода, където работеше бащата на Аня, беше предназначена за тази болница.
Първите три курса на Аня също бяха запълнени докрай.
Тя винаги, още от училище, учеше добре, а това изискваше време.
Аня нямаше неинтересни предмети, така я бяха научили родителите ѝ, във всичко трябваше да се стигне до същността.
Майка ѝ казваше, че любим предмет или дисциплина е важно, но нищо да не събереш в останалите науки, това е като инвалидност от рода си.
А баща ѝ често повтаряше, че знанието е такъв товар или такава тежест, че ако не теглиш, това е сигурно, а ето че при форсмажор ще помогне задължително.
Затова Аня имаше солидни познания както по точните науки, така и по хуманитарните.
По-късно тя беше благодарна на родителите си и на училището, че не е пренебрегвала нито математиката, нито химията и физиката.
Аня не пропускаше и не пренебрегваше нови теми и те органично допълваха старите.
Нейната училищна, а после и университетска приятелка Алиса, която въртеше очи от скука, ако предстоеше контролно по алгебра, винаги казваше: „Ама ти си всеядна, Анюта, и съчинения пишеш супер, и на логаритми реагираш спокойно, а за правилото на дясната ръка въобще мълча.“
Аня вече беше свикнала с тези стенания на Алиса.
Тя отдавна беше разбрала, че такава си е нейната Алиса, но не се разбира с точните науки и просто мълчаливо решаваше на контролните нейния вариант.
Първо нейния, а после своя.
Затова пък е благодарна на Алиса, че я е измъкнала в спортния клуб и дори за компания е отишла на секция по фехтовка.
Въпреки че първоначално искаше тенис на корт.
Но Аня, разказвайки по пътя какви мускетарки могат да бъдат, лесно убеди приятелката си да смени секцията.
Затова пък после Алиса засипа социалните мрежи със снимки в екипировка на фехтовачка с вдигнат шлем или в напад с шпага.
Но после се оплака на Аня, че двама симпатични млади мъже са се отписали от нейния профил.
Единият честно признал, че се страхува да не би Алиса да използва прийомите си върху него, ако нещо се обърка.
А вторият тихо изчезнал.
Въпреки че причината вероятно е била същата.
Във втори курс и Аня, и Алиса записаха курс по испански език и три пъти седмично ходеха на занятия в друга част на града.
Затова пък, да кажем, на новогодишното парти леко се пошегуваха с общопризнатия мачо на курса, Стас.
Той с важна походка се приближи до тях, прегърна и двете за талията и по обичайния си начин попита: „Е, малки, ще потанцуваме ли? Ще се отпуснем ли?“
Момичетата се спогледаха и заговориха на испански.
Стас отскочи.
„Какво-какво?
Трябваше да кажете.“
И се отдалечи.
Анюта и Алиса се огънаха от смях…
Те знаеха какво бяха казали.
Това беше едва ли не първата научена разговорна тема, когато турист, пристигнал в Испания, пита как да стигне до търговския център, а в отговор чува как точно и с какъв транспорт да се възползва.
И двете завършиха курса и дори подработваха като преводачки, когато ги канеха предварително при испански или латиноамерикански туристи.
Алиса беше по-смела от Аня по отношение на младите мъже.
Тя лесно се запознаваше и също толкова лесно можеше да прекрати запознанство.
Често се случваше в нощен клуб, където обикновено идваха цялата група, момчета да се приближават до Аня, канейки я на бара или на танц.
На танц Аня можеше да се съгласи.
А що се отнася до пиенето, обяснението ѝ беше просто, макар и абсолютно честно – не е вкусно.
Момчетата обаче разбираха това по друг начин и втори път вече не предлагаха.
Алиса пък можеше да се съгласи да отпие от чашата и да слуша какво говори току-що придобития ѝ кавалер.
Ако е глупост, лениво се изправя и почти шепне „скучно ми е с теб“.
После, като намери Аня, веднага ѝ преразказва съдържателния разговор.
Аня първо се притесняваше за Алиса.
Ами ако момчето е настоятелно агресивно?
Алиса винаги парираше: „Аз ще му покажа един прийом, един напад.“
„И как ще изкрещя?“
„Аня, къде ми е гардът?“
„И въобще, следващия път да дойдем с фехтовални шлемове.“
Аня се засмя.
Тя си спомни как веднъж Алиса, когато се връщаха от кино, още доста прилично време, изплаши тийнейджъри в един квартал.
Тя смело тръгна към тази група, като високо каза на Аня: „Анюта, бързо ми дай ефеса с гардът.“
Сметката беше точна.
Тези квартални, айфонирани тийнейджъри нямаха представа, че гардът или предпазителят от метал има значение само на ефеса на рапирата.
А те едва ли знаеха и какво е ефес или просто дръжка.
Може би дори и какво е рапира не всички бяха чували.
Алиса ѝ отвори очите и за баща ѝ.
Тя го познаваше още от училище.
Познаваше и майката на Аня.
Но една вечер, когато те, след като изчакаха баща ѝ да се върне от работа, вечеряха с приготвени от Алиса палачинки, които на Аня ѝ се получаваха доста по-зле, а баща ѝ ядеше вече трета порция, Алиса внимателно го гледаше.
После момичетата побъбриха още час.
А преди да си тръгне с баща ѝ, който винаги придружаваше Анюта до вкъщи, тя тихо каза:
„Аня, а твоят баща още е млад.
Той е много интересен човек.
Никога ли не си мислила, че баща ти може да се ожени, или да има някакви отношения?“
После Аня дълго не можеше да заспи и, вероятно за първи път след предложението на Алиса, се замисли.
А наистина, майка ѝ вече почти пет години не е между живите.
Той я е обичал много, но сега майка ѝ най-вероятно нямаше да се зарадва, знаейки, че е сам.
Ами как сам?
Аня, това е съвсем друго нещо.
Но да заговори баща си по тази тема тя не посмя.
Аня знаеше всичко за него.
Работа, заслужено уважение на нея, интерес към всичко ново, което има връзка с работата.
Много приятели.
Тя познава почти всички.
Това е още от времето на майка ѝ.
Но всички имат не само деца, но и съпруги.
А баща ѝ…
На следващия ден Аня каза на Алиса: „Права си.“
Ами какво трябва да се направи?
Баща ѝ, вероятно, никога сам няма да се запознае с никого.
Човек би си помислил, че си готова да се запознаеш с някого.
Алиса нямаше да е Алиса, ако не уязви Аня.
Но после заяви: „Ще помислим.“
Но докато те мислеха, отхвърляйки ту единия, ту другия вариант, всичко се случи от само себе си.
При това, като две в едно.
И с баща ѝ, и с Аня.
Тук трябва да се върнем към края на септември в четвърти курс, когато в тяхната група се появи Сергей и седна до Аня.
Запознаха се между часовете на голямото междучасие.
Към Аня се приближи Алиса и попита: „И кой е новият?“
„Сергей, а как се казват старите момичета?“
„Не те ли е страх да получиш за ‘старите’?“ – попита незлобливо Алиса.
Аня пък каза: „Това е Алиса.“
Поглаждайки я по рамото.
„Аз съм Аня.“
„Не, няма такова нещо“, настоя Алиса.
„За ‘старите’ предизвикваме на дуел.
Избирайте оръжие, милорд.“
Сергей мигновено се ориентира.
„Ами вие не оставихте избор.
Щом ‘милорд’, значи шпага.
Е, или сабя.
Само че секундант още няма.“
Е, такова нещо още не е имало.
Да не остане последната дума за Алиса.
Тя веднага парира:
„Аз ще бъда секундант.
А ще се биете, милорд, с тази най-добра фехтовачка в университета.
Да не се плашите, аз ще бъда честен секундант и на двамата.“
„Съгласен“, отговори Сергей.
„Срещаме се, ако нямате нищо против, веднага след часовете в кафенето на ъгъла.
Просто друго не знам.
Живея във вашия град от седмица без една година.“
И ето ги, седят в кафенето.
Оказва се, че и тримата обичат пломбир.
И момичетата повече, разбира се.
Алиса устройва разпит с пристрастие.
А всичко това, защото момчето буди симпатия.
И не само външно.
Въпреки че сините очи в комплект с тъмна гъста коса изглеждат много привлекателно.
Плюс атлетична фигура.
Облечен е стилно, но без предизвикателство.
А най-важното е начинът му на водене на разговор.
Вероятно никой от момчетата в групата не може така.
И не защото не му достига интелект.
По-скоро възпитание.
Сергей разказва, че наскоро се е преместил тук с майка си.
Тя е заминала по-рано.
Започнала е работа в новооткритата болница.
А той е останал, докато е изпращал с контейнер мебелите и вещите си.
Там са продали апартамента, а тук са купили.
Още дори не са подредили всичко.
Добре, че ремонт не се налага.
Майка му заради новата работа почти няма време.
Но нищо, ще се справят.
Оказа се, че програмите на университета, в който Сергей е учил преди и този, в който се е преместил, са аналогични.
Няма нужда да полага никакви изпити.
Ще учи на държавна издръжка.
Място са намерили, защото двама студенти са се преместили в академията.
Също на държавна издръжка.
„А ти спортуваш ли?“ – попита Аня.
„Вкъщи, тоест в онзи град, спортувах.
Още от училище.
Самбо.
Първи разряд.“
„А вие имате ли такава секция?“ – попита Сергей.
Момичетата обещаха, че още днес ще разберат кога ще ходят на тренировка.
В техния спортен клуб, изглежда, няма.
Но някъде в града трябва да има.
Сергей бързо се вписа, както се казва, в колектива.
Ако и да е имало в началото шеги, че той по старому старателно записва всички лекции и ги дублира на диктофон, неговото спокойно обяснение, че така си спестява време, няма нужда да търси в Google.
А това, което записва, само се отлага в главата му.
На семинари и колоквиуми отговорите му бяха точни и кратки.
Преподавателите го оцениха и на зимната сесия Сергей не полагаше редица изпити.
Получи заверки.
Аня също водеше записки.
Веднъж Сергей видя как тя записва лекции и ѝ предложи своята система.
На Аня ѝ хареса.
Когато я видя Алиса, веднага каза: „Ама вие двамата сте зубрачи“ и добави на испански: „ексцентрико оба“.
Сергей веднага отговори: „Ами защо пък чудаци, ние с Аня сме рационализатори на учебния процес.“
Момичетата откровено се учудиха.
„Сергей, ти знаеш ли испански?“ – попитаха в един глас.
„Ами вие знаете, нали?“ – последва още един разпит.
Наистина знае.
Колко добре?
Къде е учил?
С каква цел?
Сергей разказа, че знае, но така, на тройка.
Учил е с майка си.
Тя е била на стаж в Испания, готвила се е за пътуването и е научила говоримия, а после и писмения език.
Е, и Сергей с нея за компания.
А въобще, той иска да посети Испания….
Дядо му до самата си смърт е бил приятел с испанец, момче, което заедно с цяла голяма група деца е било евакуирано от Испания по време на гражданската война през 1937 година.
Тогава са пристигнали повече от три хиляди млади испанци.
На всички им е намерено място, и то не само в детски домове.
Приятелят на дядо му Франсиско е бил осиновен от семейство, което е било приятелско със семейството на дядо му.
Сприятелили се и момчетата.
Франсиско, когото бързо прекръстили на Фьодор, учил в руско училище, знаел много добре руски, но испански не забравил.
Той е научил и дядо му.
Сергей тогава е научил много за Франсиско.
Дядо му му е показал картината „Герника“ на Пабло Пикасо.
И тогава още съвсем малко момче Сергей е видял какъв ужас е преживял град Герника в Испания и неговите жители, почти не останали живи след бомбардировката на фашистката авиация през 1937 година.
„Ето така дядо направи Испания специална за мен“, – каза Сергей.
Аня вече не криеше от себе си, че това момче ѝ харесва.
Но се стараеше да не се издава с нищо.
Само от Алиса не ѝ се получи.
Тя почти по-рано от самата Анюта се досети за какво става въпрос.
И откровено се зарадва.
„Ледът се трогна, господа!
Не се сърди, Анюта.
Не съм го казала аз.
Това са Илф и Петров.
Всички претенции към тях.“
Прегърна приятелката си и вече с друг тон каза:
„Анюта, ама той е точно твоят тип!
Не бъди щраус.
Не си крий главата в пясъка.
Искам да кажа, дай му да разбере, че ти харесва.“
„Ами едва ли“, – помисли си Аня.
А ето Сергей мислеше по друг начин.
И на последния час изведнъж ѝ написа бележка.
Смешно, навярно, да седят един до друг и да си пишат бележки.
Но всичко се случи, както се случи.
А в бележката имаше няколко думи.
„Аня, може ли да се срещнем днес?
Имам предвид без Алиса.
Много се радвам.“
Аня прочете и кимна.
Сергей веднага ѝ написа още една.
„В седем вечерта пред твоя вход може ли?“
Аня го погледна и на глас попита: „Ама ти знаеш ли къде живея?“
Сергей притисна пръст към устните си, напомняйки, че са на лекция, и то пред масата на преподавателя, и написа още една бележка.
„Отдавна знам.
И прозорците ти знам.
И така, в седем?
Да, Аня?“
Аня още веднъж кимна.
А когато часът свърши, изтича от аудиторията, без да обръща внимание на виковете на Алиса.
„Анюта, къде отиваш?
А аз?“
Разбира се, Алиса я настигна.
Но това беше първият път, когато Анюта нищо не каза за днешните седем вечерта.
Вкъщи Аня приготви вечеря на баща си, изчака го, нахрани го и каза, че ще излезе за малко.
Излезе, затвори вратата след себе си, погледна часовника.
Точно седем.
Искаше, както във филмите или романите, да закъснее, но ѝ стана срам.
И тя слезе долу.
Пред входа стоеше Сергей.
В ръцете си държеше три кремави рози.
Откъде знае, че това са любимите ми цветя?
И си помисли Аня и се приближи към него.
Ами как така се получи, че те се хвърлиха един към друг и Сергей нежно я целуна?
Не се бяха виждали само няколко часа, а и двамата имаха чувството, че са минали сто години.
Когато баща ѝ вечерта се прибра от работа, веднага забеляза розите, които Аня беше поставила във ваза на кухненската им маса.
Баща ѝ се приближи до букета, огледа го по-отблизо и рязко отскочи, така че едва не падна на плочките.
Обърна се и с абсолютно бяло лице попита откъде са тези рози на майка ѝ?
Аз тази сутрин занесох на гроба ѝ точно такива.
Едно от листенцата беше във формата на сърце.
Аня забеляза това сходство още когато видя Сергей пред входа.
А сега и баща ѝ го каза.
Съвпадение?
Може би и Сергей обича такива рози?
И отново топла вълна сякаш я заля от главата до петите.
Първа за това, което се е случило между нея и Сергей, научи Алиса.
„Давам ти зелена светлина.“
Алиса беше в обичайния си стил, но Аня знаеше.
Приятелката ѝ се радваше за нея.
Алиса направи пауза, а после каза:
„Е, това ще го считаме за програма минимум.
А татко?
Ето къде, както разбирам, е програмата максимум.
И нито едно движение, нали?“
„Да, тъжно“, съгласи се Аня.
Тя се чувстваше неловко да бъде щастлива на фона на баща си.
Тя нито на него, нито на Сергей още нищо не беше казала само заради това.
Но разбираше, че непременно трябва да каже.
И да ги запознае.
Досега нито Аня не беше ходила у Сергей, нито той у нея.
Въпреки че многократно я е канил у тях.
Неведнъж е казвал, че иска да запознае Аня с майка си.
Но това беше възможно само през уикенда.
В болницата още не всичко беше организирано, а болните постоянно пристигаха.
И майка му трябваше да работи до късно.
Оставаха само почивните дни.
И то, ако нямаше тревожно обаждане от болницата.
Честно казано, Аня се страхуваше от срещата с майката на Сергей.
Вдруг няма да ѝ хареса.
Сергей, тя беше сигурна, няма да я остави да бъде обидена.
Но не трябва да се застава между него и майка му, която, както разбра Аня, сама е отгледала сина си.
Това е все едно някой, дори Сергей, изведнъж да се окаже между баща ѝ и Аня.
Как бих постъпила тогава?
Все по-често се питаше Аня и се страхуваше да отговори.
Но всичко някога се случва.
Ето и на рождения ден на Сергей, който предния ден отпразнуваха почти цялата група в кафене, а после той покани в неделя у тях, казвайки, че ще бъдат само той и майка му, Аня трябваше да отиде.
И искаше да отиде.
Дори въпреки опасението, че няма да се хареса на майка му.
В събота тя с баща си, както винаги, купиха продукти и приготвиха обяд.
После, след като мина през душа и ревящия сешоар, излезе при баща си.
Той гледаше телевизия.
Аня каза, че отива на рожден ден на момче от групата.
„Да те взема ли оттам?“ – попита баща ѝ.
„Не е нужно, момчета ще ни изпратят с Алиса.“
Без да погледне баща си в очите, излъга Аня.
Тя бързо отиде в стаята си и започна да се преоблича.
Срамуваше се.
Ако Аня по-рано беше разказала за Сергей, сега нямаше да се налага да лъже.
По повод лъжата, още при майка ѝ това не беше прието.
Майка ѝ въобще на шега смяташе това за смъртен грях.
И баща ѝ я подкрепяше по неговия си начин.
Не, и нямаше такава индулгенция, с която да се откупиш от лъжата…
„Ще поправя всичко“, даде си дума Аня.
Вече напълно готова, реши, че към строгата рокля би трябвало някакъв детайл.
Разтвори широко гардероба и видя тънкия кашмирен шал на майка си с турски мотиви „краставички“.
Майка ѝ също намяташе този шал към едноцветна рокля.
Аня си спомня как веднага се преобразяваха и роклята, и цялата визия на майка ѝ.
Тя взе шала и я обгърна ароматът на любимия френски парфюм на майка ѝ – опиум.
Толкова години са минали, а ароматът остава.
Не е толкова силен, както при майка ѝ, но го има.
Той е разпознаваем.
Баща ѝ също усети аромата.
Погледна Анюта.
„Колко приличаш на майка си, дъще.“
Аня целуна баща си и бързо излезе от апартамента.
На спирката вече я чакаше Сергей.
Аня носеше със себе си подарък – илюстриран албум с забележителностите на Испания.
Помоли Сергей да отскочат и за цветя.
Той се опита да я разубеди, но Аня настоя.
В цветарския магазин Аня избра орхидеи в кутия.
Докато избираше, ѝ стана горещо и Аня разкопча палтото си.
Сергей вдъхна аромата, който идваше от шала на майка ѝ, и внимателно я погледна.
Но нищо не каза.
Едва Сергей докосна звънеца, вратата веднага се отвори.
Майка му вече ги чакаше.
В коридора гореше ярък полилей и Аня веднага видя млада, стройна жена със същите сини очи като на Сергей.
И косата, събрана в стегнат кок, също беше тъмноруса.
Беше облечена в синя рокля с бели вложки.
Проста кройка.
Сякаш обикновен, непреходен и модерен фасон, но това беше образец на елегантност.
Аня можеше да сравни майката на Сергей само със своята майка, чийто вкус беше безупречен.
За това говореха всички, които познаваха майка ѝ.
Майката на Сергей също открито разглеждаше Аня и в погледа ѝ нямаше нищо унизително или критично.
Тя се усмихваше нежно и радостно.
И изведнъж в един момент майката на Сергей леко се наклони към Аня, тя усети аромата на опиум.
Веднага попита: „Аничка, а вие също ли обичате този парфюм?
Мислех, че младите вече не го използват, а аз много го обичам.“
Аня хвана с две ръце краищата на шала и леко го разтърси.
„Аз нямам такъв парфюм, майка ми го имаше и много го обичаше.
Това е шалът на майка ми, той е запазил аромата.“
Каква хубава вечер се получи.
Майката на Сергей не е просто млада, красива и елегантна.
С нея е лесно да се общува, тя не притиска и не налага мнението си.
Тя, и това се вижда, е свикнала, че със сина си са и приятели.
А неговият избор на приятели, а сега, изглежда, и на момиче, по дефиниция е достоен.
Но се виждаше, че и самата тя е харесала Анюта.
Ако Алиса беше чула това, веднага щеше да каже: „Искам да видя, на кой пък Аня няма да му хареса.“
Сега Аня знаеше със сигурност, че трябва да направи ответна стъпка.
Така казваше баща ѝ на кавказки маниер.
Това означаваше, че е необходима ответна стъпка.
Аня трябваше да покани Сергей у тях.
Е, рожденият ѝ ден не е скоро, значи без него.
Всъщност, известно време Аня се колебаеше.
Да покани ли Алиса?
Алиса сякаш подслуша мислите на приятелката си.
Преди последния час ѝ каза: „Всичко, Анюта, изглежда и за мен може да се каже.
Ето ти баба Юргевден.“
„В смисъл?“ – препита Аня по маниер на Алиса.
„Влюбих се, Анюта, после ще ти разкажа кой е той.
А сега бягам при него“, прошепна Алиса на ухото на Аня и изтича от аудиторията.
Те седят на дивана и си разказват един на друг за родителите си.
Сергей започна пръв.
Той видя снимка на майката на Аня и попита какво се е случило с нея.
Аня разказа.
И за онзи момент, когато те с баща ѝ се сбогуваха с нея, казаха ѝ, че я обичат.
И на майка ѝ, която последните четири дни беше в безсъзнание, клепачите ѝ трепнаха.
Колко ѝ беше скъпа реакцията на Сергей.
Той прегърна Аня, силно я притисна до себе си и без ни най-малко съмнение каза: „Тя ви е чула.“
После разказа, че е виждал умиращия си дядо.
Баба си не помнеше, а дядо винаги е бил до него.
Той също нещо като завещание е казал на внука си.
„Сега ти оставаш заради мен и за себе си, а майка ти е една.“
„Сергей, а баща ти?“ – реши се да зададе въпрос Аня.
„Баща?
Не го помня.
Родителите ми бяха студенти, когато се родих.
Живяхме в апартамента на майка ми и дядо ми.
Той получаваше военна пенсия.
После, когато майка ми взе академичен отпуск и остана без стипендия, дядо ми се устрои в охранителна агенция.
Но не на постоянен обект, а като заместник.
Това беше неудобно в смисъл, че дядо никога не знаеше колко дни ще е свободен, но не напускаше работа.
Парите постоянно бяха нужни.
Баща ми пък в това отношение беше без значение.
Той въобще много бързо се сбогува с майка ми и с мен.
Една вечер дойде късно и започна да събира вещите си.
Дядо ми точно беше вкъщи.
Попита какво означава това.
Баща ми отговори, че е уморен от липсата на пари, от постоянното реване на детето.
С една дума, забързал се е със сватбата.
И добави, че се е консултирал с адвокат и знае, че докато детето, тоест аз, не навърши една година, няма да ги разведат.
Е, до една година ще издържи.
Има къде.
Има с кого.
Той открито каза, че е срещнал момиче.
Нейният баща е обещал за следващата учебна година да плати обучението ѝ в Австрия.
За нея ще се ожени.
После, когато се оправи финансово, ще помага на детето…
Е, разбра, тоест на мен.
Майка ми и дядо ми веднага казаха, че не им трябват и стотинка от баща ми, сами ще се оправят.
При условие, че той повече няма да прекрачи прага на тази къща.
С една дума, аз израснах с дядо и майка.
На дядо се наложи да напусне охранителната си агенция.
Затова пък майка ми, и дядо настоя за това, се възстанови в университета.
Тя успя да навакса курса си и да вземе всички изпити за семестъра.
После си намери работа на непълно работно време вечер.
През нощта беше с мен.
„Не мога дори да си представя колко е била уморена“, – каза Аня.
„Точно така“, потвърди Сергей.
И разказа колко много е работила майка му, особено след смъртта на дядо му.
И успяла да завърши задочна докторантура.
Сергей, когато дядо му беше жив, се научил да домакинства.
Той още като третокласник всеки ден ходеше до магазина за продукти.
Дядо му много го боляха краката.
Първо дядо ходеше с бастун, после с патерици.
Отказа се от проходилката.
И повече не излизаше навън.
Но готвеше с внука си, чистеше.
Те четяха военни мемоари, играеха шах, табла.
А малко преди смъртта си дядо се запали по кръстословиците.
И Сергей израсна, както сам се изрази, на една вълна с майка си.
Когато останаха без дядо, стана много по-трудно.
Но майка му всяко лято го водеше със себе си на море.
Тогава те безкрайно говореха за всичко.
При едно от тези пътувания майка му му отговори на въпроса за баща му.
Така той си създаде представа за него.
Сергей вече знаеше нещо от дядо си.
Майка му пък добави подробности, без да обижда, а сякаш се самоотстраняваше от баща му.
Разказа му, че е вярвала във взаимната любов, в семейството, което са имали нейните родители.
И не е забелязала, че това не е неговият модел, не към този живот е той се е стремил.
Сергей тогава попита майка си: „Съжаляваш ли, че така се получи?“
Нейният отговор той не просто запомни, а, както често казваше дядо му, си го вряза в ума.
„Не, сине, не съжалявам, а се срамувам, че се поддадох.
Знаеш ли, много искам твоята съпруга, а ти ще имаш такава, никога да не се срамува от теб.
Сега рядко се говори така.
Стараят се да се справят и без достойни постъпки, и без определения за тези постъпки.
А ето моята майка често ми е казвала, но, вероятно, и на своя съпруг, а твоя дядо, че се гордее с него.
При мъжете от природата са заложени повече възможности за това да се гордеят с тях.
Приятели, колеги по работа, родители, а особено важно е да се гордее съпругата и да се гордеят децата.
Сега мога смело и на всички да кажа, че се гордея с теб.
Ти стана моя опора, стана приятел.
Бъди такъв и за своето семейство.
За съжаление, такъв пример твоят баща не ти даде.
Затова пък ти даваш, мамо“, отговори Сергей и видя, че майка му плаче.
Рядко Сергей беше виждал майка си да плаче, по-точно, може би само няколко пъти.
Последният път, когато на помена на дядо му, негов съслужител вдигна чаша и каза само няколко думи за това какъв е бил неговият дядо.
Но после майка му още веднъж заплака.
Когато Сергей получи паспорт, той взе нейната фамилия, същата като на дядо си.
Аня го слушаше и сърцето ѝ се свиваше.
В сравнение с нейното семейство, при Сергей всичко беше по-сложно.
Но в същото време, каква майка има той!
И изведнъж тя си помисли, че майката на Сергей е още млада жена.
С една дума, помисли си така, както някога ѝ беше казала Алиса за собствения ѝ баща.
Но да попита дали майка му може да си уреди живота, не посмя.
Както и за собствения си баща все не се решаваше.
И ето че баща ѝ се прибра с дългоочакваната новина.
След два дни се открива ново производство за уникално медицинско оборудване.
Поканени са гости от областта, от столицата, представители на партньори и ръководството на болницата.
Непременно ще трябва да каже нещо.
Вече са обявили, че ще има преса и телевизия.
„Татко, трябва да се представиш добре“, – каза Аня.
„Хайде да видим с какво ще се облечеш.“
Баща ѝ първо се дърпаше, но после се съгласи.
Аня отвори вратите на гардероба.
„Е, костюмът е напълно приличен.
Вратовръзки също може да се изберат, но ризата… такива вече никой не носи, а обувките са старомодни.
Утре след работа не се прибираш вкъщи, татко, а в търговския център.
Аз ще те чакам там, ако се получи с Алиса.
И тогава със сигурност няма да се измъкнеш.
Ще купим нова риза и обувки.“
С тон, изключващ възражение, заяви Аня.
Тя говореше точно като Алиса, да, защото ситуацията го изискваше.
Алиса, като разбра за какво става въпрос, се обади на своя Максим, който, между другото, на Аня ѝ хареса, за което тя веднага каза на приятелката си.
Алиса премести срещата с два часа по-късно, казвайки, че после ще обясни.
Приблизително същото Аня каза на Сергей, а той в отговор:
„Анюта, аз самият исках да те предупредя, че утре ще съм зает с майка ми.
Имат някакво голямо събитие.
Вече съм я записал в салон за красота.
Паша ми помогна.
Неговата майка работи там.
Аз ще поседя в салона, за да не избяга майка ми, че тя не е голям любител на разкрасяването.
Както виждаш, съвпадна ни свободното време.
Е, после ще наваксаме.“
А по-нататък трябва да се разказва сякаш от две страни или в две версии.
Първа версия, принадлежаща на майката на Сергей.
В завода ръководството на болницата пристигна с микробус.
Те бяха посрещнати, преведени през пропускателния пункт в просторна конферентна зала на предприятието.
По средата на зрителната зала имаше широк проход.
Гостите седнаха от едната страна, домакините – от другата.
Традиционен президиум нямаше.
На ниска сцена излезе водеща и обяви началото на събитието.
След това започнаха изказванията.
Говори кметът на града, представител на министерството, директорът на завода и ръководителят на новото производство, заместник-главният инженер на предприятието.
Всичко беше кратко, без скучни подробности и цифри.
Особено интересно беше изказването на ръководителя на новооткритото производство.
Стройен, висок мъж на средна възраст, облечен модерно, но не крещящо.
С две изречения се справи, разказвайки, че инсталирането и пускането в експлоатация на новото оборудване ги е накарало да станат до известна степен медици.
Този ръководител на новото производство, разказваше тя, не предизвика у мен ни най-малко съмнение, че, първо, е грамотен инженер.
А второ, не си спомням да са били толкова готови да помагат на медицината, казваха производителите.
Дори си записах фамилията и телефонния номер за контакт.
И майката постави листчето на масата.
Сергей машинално го погледна.
Това беше бащата на Аня, въпреки че Сергей още не го познаваше, но фамилията му знаеше.
Името също.
Анюта носеше неговото бащино име.
И мястото на работа с длъжността също знаеше.
„Утре ще разкажа на Аня“, помисли си той.
А на майка си нищо не каза.
Втора версия.
От бащата на Аня.
Гостите бяха много.
Плюс своите заводски.
Дадоха му думата някъде след няколко изказващи се.
Говореше без листче.
Нека Аня не се съмнява.
Говореше, представяйки си такива ветерани, каквито бяха неговите родители.
И въобще, знаеше, че тук са се събрали тези, които работят в болницата…
А това все пак е малко по-различна болница.
После думата взе началникът на болницата, полковник от медицинската служба.
Каза, че още днес част от болницата е запълнена.
А тези дни ще се открие най-важното отделение, в което ще се извършват уникални за днес операции.
И веднага предаде думата на завеждащата на това отделение.
Отнякъде от средния ред излезе жена.
Първо не ѝ обърна внимание.
Началникът на цеха му говореше нещо.
А после сякаш замръзна.
Жената мина, а във въздуха се понесе ароматът на познати до болка френски парфюм „Опиум“.
Същите, които толкова обичаше покойната му съпруга.
Но ето вече толкова години не ги е чувал.
Веднъж дори попита Алиса, приятелката на дъщеря му и истинска модна икона, защо няма парфюм „Опиум“.
Тя каза, че не са обезценени.
Просто е на мода друга марка.
И ето го тук, неостарял „Опиум“, той, без да откъсва поглед, се вглеждаше в лицето на говорещата жена.
Слушаше я и не я чуваше.
Гласът, тембърът, дикцията го бяха пленили.
И той поиска да я види още веднъж.
После се спря.
Спомни си жена си.
Помисли, че това е предателство.
А и тази жена беше толкова спокойна, с такова достойнство се държеше.
Освен това беше много красива.
Със сигурност е омъжена.
Прибираше се вкъщи и се ругаеше.
И в същото време мислеше за нея.
Тази житейска история има добър край.
А за всичко са виновни Аня и Сергей.
Е, и Алиса, разбира се.
Този край започна с това, че Аня запозна баща си със Сергей.
Сергей разказа какво впечатление е направил на майка му.
Между другото каза и че майка му, откакто се помни, е сама.
Нито тя е имала съпруг, нито той баща практически.
Бащата на Аня, от своя страна, не скри и своето впечатление.
И колко дълго щеше да продължи този светски разговор, не е известно, ако не беше Алиса.
Тя каза, че трябва да се живее днес и сега.
И настоя за посещение в кафене, където трябваше да дойдат Аня с баща си и Сергей с майка си.
Но вие, обърна се Алиса към Сергей и Аня, не се заседявайте там цяла вечер.
Поседяхте малко.
И при нас.
Аз и Максим ще ви чакаме у дома.
„Това е авантюра“, несмело протестира Аня.
Сергей пък не я подкрепи, а напротив, обеща, че ще измисли как да измъкне майка си.
По-нататък всичко беше, може би, не по правилата.
Но два много добри човека станаха щастливи.
Не по правилата беше, защото след година Аня се омъжи за Сергей.
А скоро и техните родители се ожениха.
И Алиса, разбира се, не се сдържа и попита: „Е, и как да ви наричам сега?
Вие мислите, мислите.
Защото на класически сватове не приличате.“
Но никой не ѝ се обиди.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: