Пет години Димитър беше моята опора. След катастрофата, която ме остави парализирана от кръста надолу, той беше човекът, който ми помогна да се приспособя и никога не ме накара да се почувствам като бреме.
Но в нощта, когато ми каза, че иска да спи в отделна стая, нещо в мен се разби.
Гледах безмълвно как събираше нещата си от нощното шкафче, внимателно поставяйки ги в малка плетена кошница.
„Все още ще съм тук, ако имаш нужда от мен, Елена,“ каза той нежно, но с някаква далечност в гласа.
Но всичко вече беше различно.
„Само че вече няма да си в същата стая с мен,“ прошепнах с глух глас.
Димитър кимна, избягвайки погледа ми.
„Просто искам повече свобода, докато спя.“
Част от мен искаше да го помоли да остане, но не можех да си го позволя. Вече бях загубила толкова много – мобилността си, независимостта си – дали сега губех и съпруга си?
В началото се опитах да игнорирам болката, която изпитвах всеки път, когато виждах затворената му врата нощем. Казвах си, че просто ни трябва време да свикнем.
Но нощите ставаха по-студени.
Лежейки сама в леглото ни, не можех да се отърся от страха, че може би съм станала прекалено голяма тежест за него.
А после започнаха шумовете.
В началото бяха слаби – тихо шумолене, случайно тупване от неговата стая.
Убеждавах се, че просто мести нещо.
Но с времето звуците станаха по-силни – метално тракане, стъпки, а понякога и ритмично стържене по пода.
Случваше се всяка нощ.
Започнах да стоя будна, вслушвайки се. Опитвайки се да разбера.
Какво правеше там?
Събираше багажа си, за да си тръгне?
Или… имаше някой друг?
Една вечер, докато минавах покрай стаята му, не издържах.
Посегнах към дръжката.
Заключено.
Стомахът ми се сви. Димитър никога не заключваше вратите преди.
Трябваше да разбера истината.
На вечеря не можех повече да мълча.
„Димитър,“ казах със задавен глас, „ти… ти заминаваш ли?“
Вилицата му замръзна на път към устата.
„Какво? Елена, защо мислиш така?“
„Отделните стаи, звуците нощем, заключената врата…“ преглътнах тежко. „Не искам да бъда бреме за теб.“
Той въздъхна дълбоко.
„Елена, казах ти – просто искам да спя сам. Въртя се много. Не искам да те нараня.“
Но той никога преди не ме беше наранявал.
Кимнах, опитвайки се да му повярвам.
Но тази нощ шумовете бяха по-силни от всякога.
Не издържах повече.
Игнорирайки болката в тялото си, се надигнах в инвалидната количка и се приближих към стаята му.
Къщата беше тиха, студеният въздух ме накара да потръпна.
Хванах дръжката.
Отключено.
„Димитър?“ прошепнах, отваряйки вратата.
Това, което видях, ми спря дъха.
Димитър стоеше в средата на стаята, заобиколен от дървени плоскости, инструменти, кутии с боя и недовършени мебели.
Замръзна, когато ме видя, после се усмихна виновно.
„Не трябваше да виждаш това още.“
Очите ми се насълзиха.
„Какво… какво правиш?“
Той остави чука и пристъпи настрани, разкривайки малка дървена конструкция.
„Това е подемна система,“ обясни. „За да ти помага да влизаш и излизаш от леглото по-лесно.“
Огледах стаята.
До стената имаше красиво боядисано нощно шкафче, чекмеджетата му бяха на идеалната височина за моята количка. На пода бяха разпръснати скици и планове.
„Работя по това за годишнината ни,“ каза тихо Димитър. „Знам колко трудно ти е да се придвижваш. Исках да ти помогна.“
Сълзите ми потекоха по бузите.
„През цялото време… когато мислех, че ме отбягваш… ти си правил това за мен?“
Той кимна, изглеждайки уязвим.
Взе малка, опакована кутия и я сложи в скута ми.
„Това също е част от изненадата.“
Разкъсах опаковката с треперещи ръце.
Вътре имаше специална електрическа възглавничка – точно такава, каквато бях споменала месеци по-рано, но никога не си купих.
„Исках да си спокойна, дори в дните, когато болката е най-силна.“
Погледнах го през сълзи.
„Но защо отделните стаи? Защо да пазиш всичко това в тайна?“
Димитър се усмихна леко.
„Защото съм ужасен в пазенето на тайни. Ако спях до теб, щях да се издам.“
Смехът ми прозвуча като облекчение.
Беше толкова… толкова типично за него.
„Толкова съжалявам, че те разстроих,“ прошепна той. „Никога не беше това намерението ми. Просто исках да ти покажа колко много те обичам.“
Наведох се към него, отпускайки челото си върху неговото.
„О, Димитре,“ прошепнах. „И аз те обичам. Безкрайно.“
Седмици по-късно, на годишнината ни, всичко беше завършено.
Подемната система беше монтирана. Мебелите – готови.
Тази нощ, Димитър прибра вещите си обратно в стаята ни.
Гледах го как ги нарежда на нощното си шкафче, сърцето ми се изпълни с топлина.
„Добре дошъл у дома,“ прошепнах.
Той се плъзна в леглото до мен, обгръщайки ме с ръце.
„Никога не съм си тръгвал, Елена,“ прошепна в косата ми. „И никога няма да си тръгна.“
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: