В делничните дни четирима души, цялото семейство, напускаха апартамента наведнъж. Родителите отиваха на работа, най-голямата дъщеря Лена – в офиса си, а най-малката Ира – в университета. Това семейство беше дружелюбно, не беше богато, но беше щастливо, защото всички се грижеха един за друг, не дърпаха чергата към себе си, не им беше скучно да прекарват времето си като семейство.
Тук все още четяха книги и после споделяха прочетеното. И двете момичета бяха, както се казва, с образцов външен вид и можеха да се възползват от това. Но не така бяха възпитани.
Вярваха, че човек трябва да получи образование и да има професия, и то такава, която да му харесва, така че, както татко често казваше, да иска да ходи на работа. А мама добавяше, и от работа да иска да се прибере вкъщи. Така беше в тяхното семейство.
И тогава един ден Лена се върна от работа с новина. Във фирмата им имало смяна на ръководството, дошъл нов шеф, стария тя никога не била виждала, бил болен от дълго време. Но този нов беше млад, може би три години по-голям от Лена, и всички го харесваха.
Когато събираше всички за първо запознанство, той говореше делово, беше учтив, не се хвалеше с положението си. Накратко – каза Лена, – всички наши млади дами веднага се влюбиха в него, забелязаха, че няма годежен пръстен, и някои започнаха да правят планове. И какво толкова? Тази мама започна да коментира.
Виждала съм вашите момичета, всички са красиви и повечето от тях са свободни. – Лен, а ти какво ще кажеш? Хареса ли ти новият шеф? – Това пита Айра. – Почти красавец, ако това имаш предвид – отвърна Лена.
– А дали е професионалист, или не, скоро ще разберем. И само татко не е казал нищо, но ще каже на мама, когато си легнат. Засега нито Лена, нито Айра имат гаджета, а само приятели.
– Така че те те сравняват с теб, не осъзнаваш ли? – отговори мама. Знаеше, че съпругът ѝ харесва отговора ѝ, но тя не лъжеше. Съпругът ѝ беше, както винаги е смятала, най-добрият, така че това щеше да е и късметът на дъщерите …
Във фирмата на Лена всичко вървеше както обикновено. Вярно, имаше повече работа, имаше нови клиенти, но новият шеф направи своите корекции. Той разбърка малко поръчките и нямаше забавяне в изпълнението им.
И заплатата стана по-висока, а тук цялата женска половина на фирмата не пестеше дитирамби в негова чест. Някои момичета откровено казваха, че биха били щастливи, ако новият шеф им обърне внимание. Сега те често сменяха тоалетите си, въпреки че не изпадаха от дрескода.
Винаги бяха с вчесани коси и като цяло си личеше, че постоянно ходят в салона за красота. И само Лена си оставаше Лена. В работата една от най-добрите, разговорът винаги можеше да се поддържа.
И да го насочи в друга посока, ако имаше намек за свобода или фамилиарност, неподходяща в работата. Скоро на филма започнаха да забелязват, че новият шеф по особен начин се отнася към Лена, макар че нямаше факти, но особеното отношение рано или късно става видимо. Само че Лена не го забелязваше.
Тя вече беше оценила новия началник, признаваше неговата компетентност, коректността му в общуването и винаги подходящия му хумор. Ако Игор Николаевич, както се казваше новият началник, беше донесъл нещо, което не допадаше на служителите, това беше дисциплината. Наричаше се трудова дисциплина, което напълно обясняваше изискванията за работното време.
Той веднага предупреди, че началото на работния ден трябва да бъде точно в 9,00 часа. Това означава, че по това време всички трябва да са на работните си места, а не да пресичат турникета на входа. Ето защо след една седмица всички служители се научиха да не нарушават дисциплината. И закъсненията спряха.
Този ден времето беше отвратително. От сутринта валеше. По тротоарите имаше огромни локви.
Но Лена трябваше да отиде до оптиката по време на обедната си почивка. Днес тя трябваше да вземе очилата на майка си. Нейната колежка също трябваше да отиде до оптиката, за да вземе очила за майка си.
Така че двете изпили по едно бързо кафе и отишли под един и същи чадър. Взеха очилата и се върнаха в офиса си. До края на почивката оставаха около седем минути.
Ще успеят ли да стигнат? И тогава един възрастен мъж падна точно пред тях. Той падна по гръб и изглеждаше в безсъзнание. Започна да повръща.
Лена веднага се затича към него. А колегата ѝ, останал на разстояние, почти изкрещя, че няма време за някакъв пияница. Трябва да се връщаме на работа…
Но Лена вече се беше навела към мъжа, вдигна главата му, опита се да напипа пулса му. После започна да вика линейка. Изчака я.
А после отиде в офиса. Но аз отидох в кабинета си. Опитах се да изчистя малко мръсотия от дрехите си в тоалетната.
Не беше много добре. Добре, че очилата на мама бяха в калъфа си и не се повредиха. Лена влезе в стаята си и се опита да не забелязва погледите на колегите си.
Те явно съчувстваха на Лена. Без да знаят причината, поради която Лена закъсня, те видяха бъркотията в дрехите ѝ и се досетиха, че явно нещо се е случило. Но Лена не можеше да бъде попитана толкова лесно.
Тя знаеше как да спазва дистанция. И тогава, няколко часа по-късно, шефът буквално се втурна към тях. И то направо към Лена.
„Ти спаси баща ми! Как да ти благодаря, Лена? Дори нямам подходящите думи“. Гласът на Игор Николаевич беше развълнуван. Устните и ръцете му трепереха.
Лена не разбираше нищо. Какъв баща? За какво говореше той? Към края на работния ден всичко стана по-ясно. Влезе секретарката на Игор Николаевич и покани Лена в кабинета на началника.
Той посрещна Лена на вратата, направи жест към един стол и започна да говори. Собственикът на фирмата е неговият баща. По здравословни причини той вече не може да я управлява.
Отдавна трябваше да се пенсионира. Но той сам е изградил компанията, от нулата. Направил е всичко сам.
Никой не му е помагал и никой не е стоял зад него. Той, майка му и по-малкият му брат отдавна се опитват да убедят баща си да се откаже. Но той изчакваше най-големият му син, а това беше той, Игор Николаевич, да завърши обучението си и тогава да му даде всичко.
И тогава по-малкият син щеше да завърши обучението си. Така че аз го предадох, но не го преиздадох. А след това се уверих, че в компанията всичко изглежда върви добре.
Затова дойдох тук, преди да отида в данъчната служба. А за данъчната служба, по навик, от деветдесетте години насам, се обличах по-обикновено. Отказах да взема служебната кола.
Дойде със собствената си кола, но не стигна дотам заради припадък. И забрави лекарствата си, с които никога не се разделяше, в кабинета на Игор Николаевич. И не забелязал, тъкмо отговарял на майка си, че баща му си тръгва, отива в данъчната служба.
И Игор Николаевич не е видял, че баща ми не е стигнал до колата си, паднал е, като е загубил съзнание. Той не е видял и линейката. Едва по-късно, когато отишъл до прозореца, забелязал колата на баща си на паркинга.
Изтичал долу и в колата нямало никой. Предположил, че нещо се е случило, и започнал да звъни на линейката. Така разбрах, че баща ми е бил откаран в болница.
Той вече беше там. Нападението беше спряно и казаха, че баща ми е бил спасен благодарение на това, че са реагирали бързо и са оказали необходимата помощ. По-късно Игор научи, че всъщност баща му е бил спасен именно от Лена, когато секретарят докладвал, както бил въвел правило, дали всички са започнали работа навреме след обедната почивка.
Тя му казала, че Лена е закъсняла. Но тя явно е имала спешен случай. Защото дойде с мръсни, опръскани дрехи и дълго се опитваше да ги изпереһттр://…..
Както обясни друга служителка, която излязла с Лена по време на почивката, Лена помагала на някакъв пияница, който бил паднал в локва насред тротоара. А след това е изчакала да пристигне линейката. В този момент Игор Николаевич разбрал кой е помогнал на баща му.
Когато баща му се опомни, той поиска от Игор да намери човека, който го е спасил. И му благодари. Лена слушаше и неволно се постави на мястото на Игор Николаевич.
Щеше да се почувства по същия начин, ако майка ѝ или баща ѝ бяха изпаднали в беда. Или пък сестра ѝ Ира. Това са нейните роднини и любими хора.
Вероятно и новият началник има също толкова приятелско семейство като тяхното. И там също – един за всички и всички за един. А Лена искаше да подкрепи Игор Николаевич.
Тя остави думите на благодарност да минат покрай ушите ѝ и каза. Не се притеснявай толкова много. Баща ви вече е в ръцете на медиците.
А те знаят какво да правят. Ти просто му казваш, че в компанията всичко е наред. Това е лекарство и за него.
Може би най-ефективното. Вероятно така бих постъпил и аз. И кажи на баща си да оздравее скоро.
Не разбрах, че е стар човек. Просто старец. Благодаря ти, Лена.
Игор Николаевич го каза толкова искрено, че нямаше никакво съмнение. А Лена дори забрави, че пред нея е началникът. Беше просто един син, който се тревожеше за баща си.
Защото го обичаше, беше привързан към него. А какъв е той, Лена знае много добре. Няколко дни по-късно всички се бяха събрали в кабинета на Игор Николаевич.
Никой не знаеше какъв е поводът. Шефът помоли да изчакат няколко минути и всичко ще стане ясно. И наистина, скоро влезе един възрастен мъж, при вида на когото някои от служителите, които бяха в компанията от първите дни, изръкопляскаха.
Това беше бащата на Игор Николаевич. И това беше същият този възрастен човек, на когото Лена беше помогнала. Първото нещо, което каза, беше.
Игор Николаевич се приближи до Лена. Тя се изправи, без да знае къде да сложи смутените си ръце, затова потърка колана на роклята си. Но се смути още повече, когато бащата на Игор каза, или по-скоро избухна.
И вие изглеждате прекрасно един до друг. После продължи. Фактът, че след това се опънах безпаметно в една локва, е моя грешка.
Винаги нося лекарствата си със себе си. А после, във вълнението от официалното предаване на компанията на най-големия ми син, забравих. А вие се притекохте на помощ.
И калта и локвите не те спряха, ти всъщност ме спаси. Благодаря ти сто пъти. И предайте моите благодарности на родителите ви.
Те са отгледали добра дъщеря. Останалата част от историята е предвидима. Игор беше настойчив и Лена се съгласи на първа среща.
И тя не съжаляваше за това. За такъв събеседник можеше само да си мечтае. И нито капка наглост или намек за вулгарност.
Но пък имаше толкова много хумор, че Лена се примоли. Вече не мога да се смея. Жалко, че нямам сестра си наблизо.
Тя щеше да ми е от голяма полза. Имаш ли сестра? попита Игор. Имам.
В последната година на университета. Отговори Лена, доволна, че в този непрекъснат смях имаше пауза. И аз имам по-малък брат.
Е, в хумора той е много по-силен от мен. Ще ви представя – каза Игор. Недей – помоли го Лена.
По-добре го запознай с Ира. Нека се смеят, тъй като са по-млади. Това е интересна идея.
Игор се съгласи веднага. Да им направим едно издебване. В дома на Лена бързо забелязаха, че най-голямата дъщеря е станала малко по-различна.
Сега тя оставаше до късно след работа. Вярно, винаги предупреждаваше, че отива на кино или на концерт. Но те никога не я питаха с кого отива.
Чакаха тя сама да им каже. Само че търпението на Айра вече се изчерпваше. И Лена го усети, защото в петък на вечерята попита всички наведнъж…
Бихте ли имали нещо против, ако моят младеж дойде у дома ни утре? И всички почти единодушно казаха, че е добре. И Айра добави. А той има ли име? Лена явно се смущаваше, но не можеше да отстъпи.
Той се казва Игор и е мой шеф. След кратка пауза татко разреши ситуацията. Но Игор е този, който идва при нас, а дали е шеф или не, е въпрос на разбирателство.
Не е необходимо да продължаваме тази история. Животът я продължи. Двама добри хора се намериха един друг.
Лена и Игор. Родителите им не им пречеха. Напротив, одобряваха избора им.
Появи се младо семейство. За родителите вече се очертава следващата точка от семейния им живот. Внук или внучка.
Две баби и двама дядовци вече са нащрек. Те са чакали дълго време. Игор и Лена живеят отделно, но са купили апартамента сами.
Игор го е изкарал сам. Това не е дворец, но е приличен двустаен апартамент. После, когато спечелят повече, ще могат да помислят за собствена къща на село.
Така че втората сватба вече е изиграна. Ира не можа да устои на Артьом, по-малкия брат на Игор. Тя се влюби в него още щом той дойде, както сам се изрази, като група за подкрепа при Игор, когато брат му за първи път се запозна със семейството на Лена….
Ира, когато гостите си тръгнаха, завлече Лена в стаята им и започна да разпитва по-голямата ѝ сестра. Направила си го нарочно, нали? Така че единственото, за което можех да мисля сега, беше Артьом? Лена започна да се оправдава. Не, разбира се, тя не знаеше, че Игор няма да дойде сам.
Но Ира не я послуша. Тя се усмихваше щастливо. А в същото време със същата блажена усмивка на лицето си до Игор вървеше по-малкият му брат, който се беше наложил с него да посети Лена.
И тогава той каза. Игор, ти знаеш, че съм в беда. Не, твоята Лена е страхотна, разбира се, но Ира… Ира е… Той не продължи, всичко беше ясно.
Лена се върна у дома след вечеря с Игор, с леко зачервени бузи и блясък в очите. Беше късно, но тя все пак седна до прозореца на стаята, отвори тетрадката си и започна да записва нещо. Понякога, когато ѝ се струваше, че всичко в живота ѝ се случва прекалено бързо, пишеше. Така успяваше да забави времето и да го задържи за малко в ръцете си.
Записа: „Днес Игор ме заведе в една малка книжарница, където продавачът го посрещна като стар приятел. Избра ми книга – не с цветя, не с любовни стихове, а с биографии на известни учени. И каза: ‘Знам, че ще ти хареса. В теб има нещо от тях – мислиш, чувстваш, дишаш с душата си.’ А аз не казах нищо. Само го хванах за ръката.“
Тя спря да пише. Чу как Айра се смее в съседната стая. Знаеше, че пише съобщения на Артьом. Двете се срещаха вече от месец и половина, но бяха като влюбени от години. Все още се смееха като деца, дори само от една емотиконка. Лена се усмихна.
На следващия ден, докато миеше чиниите с майка си, Лена се престраши и каза:
– Мамо, мисля, че Игор ми е предложил… само че не с думи. А с действия. С начина, по който ме гледа, с това как се отнася с мен.
Майка ѝ я погледна топло и само прошепна:
– Ако той някога го направи с думи… кажи „да“, без да се колебаеш.
Два месеца по-късно, в една неделна сутрин, Игор застана пред Лена с кутия в ръка, но без колене, без реч. Просто я погледна:
– Знам, че можем да бъдем щастливи. Не перфектни, но щастливи. Можеш ли… да си го представиш с мен?
Лена само кимна. Нямаше нужда от пръстен, защото вече носеше нещо много по-голямо – усещането, че с този човек може да бъде истинска.
Сватбата беше малка. Само най-близките. И в онази вечер, когато всички гости си тръгнаха, четиримата родители седяха на терасата, с чай и бисквити, и никой не говореше. Просто се усмихваха. Беше лято, въздухът ухаеше на липа и ново начало.
– Знаеш ли – каза бащата на Лена, обръщайки се към своята съпруга – винаги съм искал дъщерите ни да срещнат мъже, които ги обичат така, както аз обичам теб.
– Значи сме успели – отговори тя.
Премина година. Лена и Игор вече имаха апартамент, подреден с вкус и уют. Вечерите им бяха като онези стари книги, които четеш бавно, за да не свършат. Понякога спореха, понякога се смееха до сълзи, но винаги се прибираха един при друг.
Айра и Артьом също не губеха време. След като тя завърши университета, двамата се сгодиха. Бяха по-шумни, по-буйни, пълни с живот и идеи. Но и тяхната любов беше здрава, топла, жива.
Един ден Лена се прибра по-рано от работа. Игор още не беше вкъщи. Влязла в банята да измие лицето си, тя забеляза върху огледалото с червило написано:
„Обичам те. Всяка сутрин. Всяка вечер. Завинаги.“
Тя се усмихна и отвърна със същото червило:
„Аз също. Всяка мисъл. Всяка усмивка. Завинаги.“
След още шест месеца вечерята у родителите минаваше спокойно. До момента, в който Лена извади малка бяла кутийка и я подаде на майка си.
– А това е?
– Угадай – усмихна се Игор.
Майката отвори кутията и намери малки бебешки чорапки. В очите ѝ светнаха сълзи. Бащата стана, отиде при дъщеря си и я прегърна. Само каза:
– Браво, дете мое. Това е щастието. Истинското.
Когато се роди малкият Саша, двете семейства почти се сляха. Дядовците спореха кой ще го научи да кара колело. Бабите спореха кой готви по-добре пюре. А Лена и Игор просто гледаха как синът им се смее с първите си зъбки и си обещаваха да пазят това щастие – всеки ден, всяка вечер, с всяка мисъл и усмивка.
А когато Айра също подаде на родителите кутия с бебешки чорапки, вече не остана нито едно сухо око на масата.
Домът, от който някога четирима души излизаха всеки делничен ден, сега се превърна в център на едно разклонено, пъстро, обичливо семейство, където се четяха книги, правеха се бебешки пюрета, обсъждаха се филми и се споделяха мечти.
И най-важното – където винаги, дори и в най-дъждовните дни, някой протягаше ръка на падналия, без да пита кой е той. Защото така бяха възпитани. И защото това правят добрите хора.
Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате: